Джилиан Хофман
Възмездие (13)

12

Клои бавно отвори очи и я заслепи ярка светлина. За миг си помисли, че може би е умряла и се намира в рая пред своя Създател.

— Моля, следвай с поглед светлината.

Лъчът на малкото фенерче зашари по лицето й. Миришеше силно на дезинфектанти и белина и тя разбра, че се намира в болница.

— Клои, Клои? — Младият лекар с бяла престилка отново светна с фенерчето в очите й. — Радвам се, че се събуждаш. Как се чувстваш?

Клои прочете табелката на гърдите му: Д-р Лорънс Броудър. Въпросът му й прозвуча съвсем глупаво. Опита се да отговори, но езикът й беше надебелял и сух. Успя само да прошепне:

— Не съм добре.

Всичко я болеше. Погледна ръцете си — дебело омотани в марли, отвсякъде излизаха тръбички. Коремът й пулсираше от раздираща болка, която се усилваше.

В ъгъла на стаята седеше Майкъл. Наведен напред с ръце под брадичката и лакти, опрени на скута. Лицето му — тревожно. През прозореца розовото и оранжевото в небето гаснеха. Май беше залез.

Друг мъж в зелена престилка стоеше мълчаливо до вратата. Клои реши, че и той е лекар.

— Ти си в болница, Клои. Претърпяла си тежка травма. — Д-р Броудър замълча. Тримата мъже си размениха неловки погледи. — Знаеш ли защо си тук? Помниш ли какво ти се е случило?

Очите на Клои се наляха, потекоха й сълзи. Тя кимна леко. Лицето на Клоуна блесна в паметта й.

— Миналата нощ си била нападната и изнасилена. На сутринта те е открила твоята приятелка и екип на бърза помощ те докара тук, в болница „Джамайка“ в Куинс. — Той замълча, пристъпи от крак на крак, видимо притеснен. После заговори по-бързо: — Имаш много и сериозни наранявания. Матката ти беше разкъсана и имаше вътрешен кръвоизлив. Беше загубила много кръв. За съжаление д-р Рубенс е бил принуден да направи спешна хистеректомия, за да спре кръвоизлива. — Той се обърна към лекаря в зелената дреха до вратата, който бе навел глава и избягваше погледа й. — Това е най-тежкото увреждане и дотук е лошата новина. Имаш също прорезни рани по тялото, но извикахме пластичен хирург да ги зашие, за да сведем до минимум белезите. Тези рани обаче не са опасни за живота ти и добрата новина е, че очакваме напълно да се възстановиш.

Дотук е лошата новина. Дотук било. Само толкоз. Тя изгледа тримата мъже в стаята. Те, Майкъл също, криеха очите си от нея, или разменяха погледи помежду си, или се взираха в пода.

С едва доловим шепот тя попита:

— Хистеректомия? — Думите излизаха с болка от гърлото й. — Значи ли това, че не мога да имам деца?

Д-р Лорънс Броудър пристъпи на другия си крак и се намръщи.

— Боя се, че да, няма да можеш да износиш плод.

Пролича си колко много иска д-р Броудър разговорът да приключи. По възможност веднага. Той продължи на един дъх, въртейки малкото фенерче в пръстите на дясната си ръка.

— Хистеректомията е сериозна хирургична интервенция и ще трябва да останеш в болницата още малко. Възстановителният процес обикновено трае от шест до осем седмици. Ще започнем от утре с някои терапии и постепенно ще ги увеличаваме. Имаш ли болки в коремната област?

Клои трепна и кимна утвърдително.

Д-р Броудър повика навъсения д-р Рубенс. Двамата дръпнаха завесите около леглото, като оставиха Майкъл навън, и повдигнаха болничните чаршафи. Клои видя, че коремът и гърдите й са бинтовани. Д-р Рубенс много внимателно опипа корема й, но огнени болки пронизаха тялото й.

Той кимна, не към Клои, а на д-р Броудър.

— Отокът е в границата на нормата, шевовете са в добро състояние.

Д-р Броудър на свой ред кимна и се усмихна на Клои.

— Ще наредя на сестрата да увеличи дозата морфин в интравенозния разтвор. Това ще облекчи болките. — Покри я със завивките и отново пристъпи от крак на крак. — Вън чакат няколко полицейски инспектори, искат да говорят с теб. Ще можеш ли?

Клои се поколеба, но кимна утвърдително.

— Добре, ще ги пусна да влязат. — Разтвори завесите около леглото. Видимо облекчени, че са приключили разговора, двамата лекари с все още наведени погледи се запътиха бързо към вратата. Д-р Броудър натисна дръжката и спря. — Минала си през ужасно изпитание, Клои. Всички те подкрепяме. — Усмихна се мило и излезе.

Жертва на сексуално насилие. Хистеректомия. Няма да има деца. Значи кошмарът е бил истински. Думите се сипеха прекалено бързо, твърде много информация за смилане. През съзнанието й пробяга лицето на Клоуна с разкривената усмивка, голото му тяло, острието на ножа. Той знаеше всичко за нея. Прякорът й. Любимият й ресторант. Знаеше, че е пропуснала часа си по гимнастика. Каза, че я следял непрестанно.

Не се тревожи, Клои. Винаги ще съм наблизо. Гледам те. Чакам.

Тя затвори очи и си спомни ножа, спомни си болката, погълнала тялото й, когато за първи път усети, че я реже. Майкъл приближи и взе ръката й.

— Всичко ще се оправи, Клои. Аз съм до теб — говореше й нежно. Тя отвори очи и забеляза, че той не гледа нея, а някъде встрани или нагоре, в някаква точка на стената. — Говорих с майка ти, родителите ти пътуват насам. Ще пристигнат довечера. — Гласът му се задави и изхриптя. — Само да ме беше оставила при теб снощи! Само да бях останал при теб! Щях да го убия тоя психясал тип. Щях… — Прехапа устни и погледът му се плъзна по очертанията на тялото й под снежнобелите завивки. — Боже, какво е направил… тоз перверзен гад… — Гласът му секна, той стисна ръце в юмруци и се обърна към прозореца.

Само да ме беше оставила при теб снощи.

Прекъсна ги леко почукване и вратата бавно се открехна. В коридора цареше силно оживление. Сигурно е часът за посещения. В стаята влезе нисичка жена със ситно къдрава червена коса и демодиран костюм в червено и черно. Не носеше грим, освен светъл фон под очите, с който се бе опитала да скрие тъмните си сенки, мрежата от бръчки по лицето не съответстваше на възрастта й, около трийсет и пет, както си помисли Клои. По петите я следваше мъж на възраст, с евтин син костюм, който стърчеше над нея поне с една глава. Изглеждаше в предпенсионна възраст, беше сресал рядката си посивяла коса така, че да прикрива лисината на темето му. От него лъхаше на застоял цигарен дим. И двамата имаха уморен вид и образуваха странна двойка, нещо като хотдог и хамбургер.

— Здравей, Клои. Аз съм инспектор Ейми Харисън от Специалния отдел за жертвите на насилие към окръг Куинс. Това е партньорът ми, инспектор Бени Сиърс. Знаем, че ти е много трудно, но се налага да ти зададем няколко въпроса за случилото се миналата нощ, докато всичко е все още свежо в паметта ти.

Инспектор Харисън погледна към Майкъл, който стоеше до прозореца. Настъпи неловка пауза.

Майкъл се приближи и протегна ръка.

— Аз съм Майк Декър, приятелят на Клои.

Инспектор Харисън стисна ръката му и кимна. След това се обърна към Клои:

— Ако смяташ, че ще ти е по-леко, Клои, Майк може да остане. Но само, ако ти искаш.

— Разбира се, че ще остана с нея — отсече Майкъл.

Клои кимна бавно.

Инспектор Сиърс се усмихна по посока на Майкъл в знак, че го приема, подсмръкна, премлясна и извади бележник с химикалка. Остана в долния край на леглото, а след като инспектор Харисън придърпа един стол и седна до Клои, вече изглеждаше с две глави по-висок от партньорката си.

— Да започнем тогава — каза инспектор Харисън. — Познаваш ли лицето, което ти причини това?

Клои поклати глава.

— Един ли беше или няколко души?

Бавно:

— Само един.

— Ще го разпознаеш ли, ако го видиш? Мога да доведа полицейски художник да скицира по твоя разказ…

По бузите на Клои потекоха сълзи. Тя поклати глава и промълви едва доловимо:

— Не. Носеше маска.

Майкъл изхриптя под нос:

— Гадното копеле…

— Моля ви, господин Декър… — прекъсна го строго инспектор Харисън.

— Каква маска? — попита с каменно изражение Сиърс.

— Гумена клоунска маска. Не можах да видя лицето му.

Харисън продължи внимателно:

— Няма нищо, Клои. Кажи ни какво си спомняш. Не бързай.

Тя вече не можеше да спре сълзите, които рукнаха по лицето й. Цялото й тяло се разтресе, отначало леко, после неконтролируемо.

— Спях. Чух гласа му в съня си, мисля, че ме нарече Бобче. Опитвах се да се събудя, наистина се опитвах. — Вдигна ръце и видя превързаните китки. Спомни си за вървите и се сгърчи цялата. — Хвана ме за ръцете и ме върза и не можех… не можех да се помръдна, не можех да дишам, не можех да викам… натъпка нещо в устата ми. — Докосна с пръсти устните си, още усещаше на езика сухата душаща я коприна. Още й се гадеше, не можеше да си поеме дъх. — Напъха ми нещо в устата, върза ми ръцете и краката, не можех да помръдна. Не можех… — Отвърна поглед от инспектор Харисън и потърси ръката на Майкъл, за да овладее треперенето, но той отново беше при прозореца и стискаше юмруци.

Само да ме беше оставила при теб снощи.

Харисън хвърли един поглед към Майкъл, наведе се и докосна ръката на Клои:

— Много от жертвите на сексуално насилие упрекват себе си. Но бъди сигурна, че вината не е твоя. Каквото и да си направила или да не си направила, нямаше да можеш да предотвратиш станалото.

— Той знаеше много неща. Къде държа свещите си, в кое чекмедже. Запали ги, а аз… не можех да се мръдна!

— Каза ли ти нещо, Клои? Спомняш ли си какво говореше?

— О, да. Боже, това беше най-ужасното. Непрекъснато ми говореше, като че ли ме познава. — Тя не можеше да овладее треперенето си, ридания разтърсваха раменете й. — Той знаеше всичко, всичко. Каза, че непрекъснато ме следи и винаги ще бъде близо до мен. Винаги. Знаеше за почивката ми в Мексико миналата година, знаеше, че Майкъл остана при мен във вторник, знаеше името на майка ми, кой е любимият ми ресторант, знаеше, че съм пропуснала гимнастиката си в сряда. Знаеше всичко! — Силна болка проряза гърдите й и тя си спомни причината.

— Имаше нож, сряза пижамата ми и после… започна да реже мен, усещах как разцепва кожата ми и не можех да мръдна. След това легна върху мен и…

— Моля те, Майкъл, не можех да помръдна! Опитвах се, но не можех. Не можех да го отблъсна от себе си! — пищеше тя, пищя до пълно прегракване.

Инспектор Харисън въздъхна и бавно погали ръката на Клои, повтори й, че тя не е виновна. Инспектор Сиърс пое дълбоко въздух и поклати глава. Сетне обърна нова страница в бележника си.

Хълцаща, Клои потърси с поглед Майкъл, но той продължаваше да стои до прозореца, стиснал юмруци и с гръб към нея.