Джилиан Хофман
Възмездие (11)

10

Мари Катрин Мърфи стоеше пред вратата на апартамент 1Б и знаеше със сигурност, че нещо не е наред. Вече беше девет без десет, тя самата закъсня, днес имаше упражнение за изпита по междущатско право, а Клои не отговаряше на звънеца. Макар че Клои типично закъсняваше и отчасти тъкмо заради това се разбираха толкова добре, тя поне винаги отваряше вратата. Често я посрещаше по пижама и с безброй извинения, с две големи чаши горещо кафе и кутия шоколадови бисквити. От три години се редуваха с колите си до университета „Сейнт Джон“ и Мари не си спомняше един случай Клои да не я е дочакала, независимо колко е закъсняла.

Възрастна жена й бе отворила външния вход и от пет минути Мари звънеше на вратата на Клои. Знаеше, че е излизала с Майкъл предната вечер, затова най-напред реши, че той е останал през нощта и двамата са се успали.

При тази мисъл дръпна ръка от звънеца, притеснена Майкъл да не й отвори по долни гащи. С кафе или без кафе, Мари определено нямаше желание да вижда тая гледка. Но след още пет минути, без никой да отговори на звънеца, Мари се разтревожи. Опита се да надникне през отвора за писма във вратата, но той беше запушен с нещо отвътре.

Излезе на двора и запали цигара. От прозореца на горния етаж я зяпаше странният съсед на Клои с чаша кафе в ръката. Гаден, полугол, с дебели очила и зловещо ухилен. Побиха я тръпки. Видя, че пердетата в хола на Клои са спуснати, а капаците на спалнята — затворени. Колата й не беше на обичайното си място, а го нямаше и беемвето на Майкъл.

Без паника. Едва ли е нещо страшно.

Изтича от другата страна на зданието, където гледаше кухненският прозорец на Клои. Той беше затворен, но пердетата бяха дръпнати. Долният ръб на прозореца се издигаше около две педи над главата на Мари. Тя въздъхна. Следобед беше на работа и затова бе сложила пола и високи токове. Остави чантата си и се прокле наум, че не е с панталони и ниски обувки, после смачка цигарата. Покатери се на тухления цокъл, който опасваше цялото здание и минаваше под кухненския прозорец. Стъпила на кофа за боклук за опора и здраво хванала перваза на прозореца тя изправи едрата си фигура и надникна вътре. Точно пред нея на кухненската маса беше клетката на папагала Пийт, покрита с кърпа. Отляво се виждаше препълнената мивка с мръсни съдове. През отворената кухненска врата зърна в хола ниската маса, отрупана с вестници. Мари се поуспокои. Ако апартаментът беше чист и подреден, щеше да означава, че се е случило нещо лошо. А така изглеждаше, сякаш Клои изобщо не се е прибирала през тази нощ.

Сигурно е останала при Майкъл и е забравила да ми се обади. Тази сутрин той я е откарал до университета, тя е изпила кафето си и изяла поничката си в колата, сега се упражнява за изпита по право и как да стане юристка, а аз въртя дебелия си задник тук на вятъра и надничам в кухнята и като последна тъпачка.

Мари вече се ядоса. Ще закъснее и за контролното. Тъкмо взе да слиза внимателно от боклукчийската кофа, когато я преряза една мисъл. Ако Клои не се е прибирала вкъщи, кой тогава е покрил клетката на Пийт? Застина, разтревожена и от още нещо, което й се стори, че е зърнала на пода в коридорчето пред кухнята. Някаква подсъзнателна команда я накара да се обърне, за да погледне по-внимателно, изправи се на кофата отново и залепи лице до стъклото. Засенчи отстрани очите си с длани и се взря напрегнато.

Трябваха й няколко секунди да осъзнае, че тъмните петна по пода са следи от стъпки. И още няколко, за да разбере, че са от кръв.

В този миг Мари Катрин Мърфи падна от кофата и се разпищя.