Джилиан Хофман
Възмездие (101)

Епилог

Ноември 2001

Вратата на съдебна зала 5–3 се отвори към препълнения коридор, в който се разминаваха уморени и объркани роднини, близки на жертвите и обвиняеми, очакващи да ги извикат в залата. Днес съдия Кац, който бе в особено лошо настроение, защото бе принуден да работи в деня преди празниците, разглеждаше припряно случаите, раздаваше правосъдие наляво и надясно и отхвърляше почти всяко искане за освобождаване под гаранция.

Си Джей излезе от залата и затвори след себе си вратата точно по средата на поредната тирада на съдията Кац:

— Не. Никаква гаранция. Ако толкова много го обичате, ще го посещавате в затвора. И не е лошо да отидете на очен лекар, преди да се блъснете отново в бейзболна тояга!

Това беше последното, което тя чу, преди да затвори вратата. Още един ден в рая.

Пол Майърс, шефът на правния отдел, я очакваше в коридора, стиснал в ръка обемисти папки с документи.

— Си Джей — обърна се той към нея, проправяйки си път през тълпата, — разбрах, че имате обсъждане на молба за гаранция тази сутрин и реших да ви посрещна лично. Преди да почнат да звънят телефоните.

Стомахът й се сви на топка. Точно преди четирите празнични дни. Личното посещение на шефа на правния отдел не вещаеше нищо добро.

— Разбира се, Пол. Какво има?

— Става дума за обжалването на Бантлинг. Решението пристигна тази сутрин. Изпратиха ни го по факса от Министерството на правосъдието, едновременно с копието до Трети окръжен апелативен съд. Исках да го чуете от мен. Преди пресата да започне да рови.

По дяволите. Ето че дойде! Да променя целия си живот, защото той е излязъл на свобода!

Кошмарът, отстъпил на заден план повече от година, отново надвисна над нея. Възелът в стомаха й се стегна и устата й пресъхна. Кимна бавно:

— Какво е решението? — единствено можа да каже.

— Печелим! По всички точки — усмихна се накрая той. — Съдът единодушно е потвърдил първата присъда. Това са мотивите им. — Размаха пред нея свитък документи. — Ще ви пратя копие. Главното е, че не виждат никакъв проблем в това, че вие сте водили обвинението. Казват, че аргументите, с които ви атакува, са „опортюнистични и предизвикателни“, но не се подкрепят от независими свидетелства. Казват още, че ако подкрепят подобни аргументи, „ще предизвикат истински порой от случаи на обвиняеми, засипващи с мръсотия прокурорите и съдиите, които разглеждат техните дела, с надеждата да отклонят правосъдието в грешна посока“. Ако приемат само веднъж, че един намек е основание да се търси конфликт на интереси, обвиняемите ще започнат да ровят под дърво и камък, за да хвърлят петно върху прокурорите… — Той й посочи подчертания пасаж в текста и я остави да го прочете. — Не приемат и твърденията му за конспирация и неефективна защита. Преценяват действията на Рубио като напълно адекватни, а неговите желания да свидетелства или да не свидетелства са ясно отразени в протоколите от заседанията. Последното и най-важното е, че не приемат аргумента му за новооткритите доказателства. Същото ви казах и аз. Съдия Часкъл е изслушал тези аргументи на заседанието, в което е разглеждана молбата за нов процес, и не е открил в нея правни основания. Нападението на Чеймбърс срещу вас е самостоятелно и не представлява новооткрито доказателство. Отбелязват също, че съдебните заседатели миналото лято също не са приели тези аргументи и са потвърдили вината му за десетте серийни убийства. Точка. Край на изречението. Това е всичко. Можете да си поемете дъх.

— Какво предстои още? — сърцето й биеше бясно.

— Върховният съд на Флорида, но няма за какво да се притеснявате. Според мен становището на Трети апелативен съд е отлично аргументирано. След това той ще трябва да си проправя път през федералната система, докато стигне до Върховния апелативен съд на САЩ.

Тя кимна разбиращо, поглъщайки всяка негова дума и последствията от нея. Изненада се, че не чувства угризения. Само спокойствие.

— Като зная с каква скорост работи правосъдието във Флорида, мисля, че ще лежи по затворите още осем или десет години, преди да го екзекутират. Може и повече. Ние няма да го дочакаме.

— Аз ще го дочакам — заяви тя твърдо.

— Пожелавам ви късмет. Аз ще се наслаждавам на пенсията си на моята яхта край Кий Уест. Остават ми шест години. Само аз и рибите. Даже жена си няма да взема. Добре, трябва да бягам, Си Джей. Ще ви пратя едно копие следобед. Ще ходите ли някъде за Деня на благодарността?

— Да. Полетът ми е днес, по-късно следобед. Ще гостувам за няколко дни на родителите си в Калифорния.

Надяваше се да възстанови връзката си с тях. Затова отиваше.

— Добре, тогава се надявам, че новината ще направи ваканцията ви по-приятна.

Той се упъти навън, пробивайки си път към асансьора, изпълнен с очаквания за щастливото си пенсиониране.

Ще присъствам на екзекуцията му, Пол. Когато и да я изпълнят. Точно както му обещах. Ще бъда там, за да видя как я изпълняват. И да съм сигурна, че правосъдието е възтържествувало.

Тя му махна, преди той да влезе в асансьора. След това погледна часовника си. Беше почти пладне, трябваше да се прибере вкъщи и да си стегне багажа. Взе асансьора за първия етаж и мина покрай „Пикъл Баръл“. Заради предстоящите празници не беше препълнено, както обикновено, повечето адвокати, прокурори и съдии бяха заминали още след сутрешните заседания.

Си Джей отвори стъклената врата и слезе по бетонните стълби. Задният вход излизаше на 13-а улица и водеше към окръжния затвор. От съображения за сигурност винаги беше блокиран, освен за полицейските коли. Веднага разпозна служебната гранпри.

Доминик седеше зад волана и я чакаше. Когато тя приближи, смъкна стъклото на врата:

— Хей, красавице, искаш ли да те повозя?

— Мама ми е казвала да не се качвам в коли на непознати — отговори тя с усмивка. — Какво правиш тук? Нали трябваше да дойдеш направо вкъщи?

— Да, но реших да те измъкна по-рано от това място. Да пийнем нещо, преди да ни сервират в самолета напитки в консерви.

Тя отвори вратата и седна до него. Той я прегърна леко и я притегли към себе си. Устните им се срещнаха в целувка.

— Добре — рече тя. — Това се казва посрещане. Бих пийнала нещо хладно и тропическо. Нали сме във ваканция. Ти стегна ли си куфара?

— В багажника е. А ти?

— Не, разбира се. Но вероятно ще ми помогнеш.

— Да тръгваме тогава. Хвърляй гадните папки, оставаме само двамата.

— А родителите ми? Забрави ли къде отиваме?

— Горя от нетърпение да се запозная с тях — отговори той съвсем искрено.

Тя му се усмихна и го целуна отново. Полетът за Сан Франциско беше в пет и половина и тя не искаше да го изпусне за нищо на света.