Джанел Тейлър
Заради теб (29)

Двадесет и девета глава

— Да разбирам ли, че къщата се връща в общото имущество на Уилям? — попита майката на Оливия.

— Мамо! — изсъска Оливия и страните й пламнаха.

— Как си позволяваш!

— Не говори на майка си с такъв тон! — сряза я майката на Айви. — Въпросът е логичен.

— Майко! — възмути се Айви, зачервена от неудобство.

Аманда поклати глава и се усмихна на сестрите си. Те също й се усмихнаха. Аманда, сестрите й и техните майки се бяха събрали в заседателната зала, където се срещнаха преди няколко седмици. Този път, за да чуят, че Аманда е загубила правата си върху наследството. Беше минала седмица от онази кошмарна нощ, когато Пол беше убит от куршум, изстрелян от него и рикоширал право в сърцето му.

— Аманда — обърна се към нея Оливия, — убедена ли си, че трябва така да постъпиш? Преживя толкова много.

— Можем да отложим срещата със седмица-две — присъедини се Айви. — Вече няма причини да се отказваш. Ти и това мило малко момченце заслужавате една хубава почивка.

— Не ставай глупава — обади се майката на Айви.

— Разбира се, че сега ще се проведе срещата. Трябва да разберем какво ще се случи с къщата, след като Аманда не влиза в сметката.

— Мамо — предупреди я Айви, — моля те.

— Не се притеснявай — успокои я Аманда. — И аз искам да приключа, за да продължа живота си на чисто.

Влезе Джордж Харис.

— Добро утро, дами. Минавам направо на въпроса. — Отвори куфарчето си и извади няколко листа. — Това е допълнение към завещанието на Уилям Седжуик, което влиза в сила при неизпълнение на вече известните условия.

Дейна и Кендис застинаха в очакване. Аманда не ги беше виждала толкова възбудени. Айви и Оливия се срамуваха от поведението на своите майки.

Джордж Харис се изкашля.

„В случай, че Аманда се отклони от изпълнение на изискванията повече от посоченото в завещанието, искам да се приложи следващото допълнение. Ако Аманда загуби правото си на наследство, завещавам къщата безусловно на Итън Блек. Ако някой оспори последната ми воля, наследството му ще бъде анулирано и иззето.“

Дейна и Кендис останаха като гръмнати. Така се смаяха, че загубиха дар слово. Оливия и Айви се разсмяха.

— Бих казала, че татко добре го е измислил — намигна Оливия на Аманда.

Айви добави:

— Като че ли е предчувствал, че може да се появи някой побъркан от алчност. И ако Аманда загуби по някакви причини, къщата пак ще отиде при нея чрез човека, който сам е избрал за нея. От онова, което чух за Итън, не се съмнявам, че веднага ще ти я прехвърли.

Аманда въздъхна дълбоко. Нямаше намерение да споделя със сестрите си, че не иска къщата и че кракът й повече няма да стъпи там. На тях им предстоеше подобно изпитание и не желаеше да помрачава очакванията им. Никой от обкръжението на баща й не се опита да я премахне; човек от нейното минало посегна на живота й.

Но както и да е, вилата в Мейн беше скромна, както и къщата в Ню Джърси. Наследяването им нямаше да предизвика психоза. Нито една от двете не струваше много. Вероятно баща им беше предвидил нещо друго за Оливия и Айви.

— Но това е ужасно — възвърна способността си да говори майката на Оливия. — И какво се получи? Семейството се лишава от къща за милиони за сметка на един непознат! Джордж, как да оспоря завещанието?

— Според приложението, ако някоя от наследничките или член от семейството й заведе дело за оспорване на завещанието, наследството на съответното лице се анулира автоматично.

— Този негод… — изруга майката на Айви, но навреме се усети и млъкна.

— Довиждане, дами — сбогува се адвокатът.

— Господин Харис, кажете ми — попита Аманда — какъв беше смисълът на правилата? Какво щеше да се случи, ако например бях влязла в бялата стая?

Той вдигна рамене.

— Предполагам, че никога няма да разберем. Няма никакви указания в документите на баща ти.

— Значи са били произволно избрани — продължи да разсъждава тя. — Нищо не разбирам. Защо беше необходимо да подложи Итън на подобно изпитание… — Млъкна и се облегна. Най-накрая прозря намерението му. Баща й я беше манипулирал. Беше манипулирал и Итън. Беше манипулирал буквално и двамата. По някакви свои съображения беше пожелал да ги събере.

„Избрал си ми подходящия мъж, татко. За съжаление резултатите няма да са онези, на които си се надявал, но изборът ти е превъзходен. Влюбих се безумно, дълбоко и истински. Как го постигна, след като изобщо не ме познаваш?“

Итън си заминаваше днес. Съгласи се да си тръгне след днешната среща. Пък и преди няколко дни не беше в състояние да шофира толкова дълго. Но днес щеше да се качи на колата си и да замине далеч от нея, от Томи, от спомените си.

Адвокатът се усмихна на Аманда. Очевидно и той мислеше същото — че баща й е влязъл в ролята на сватовник. Кимна за довиждане на дамите и излезе.

— Е, значи ръцете са ни вързани — обърна се майката на Айви към майката на Оливия.

— Освен ако не решиш да ме лишиш от онова, което ми е оставил баща ми — каза й Айви. — Нали не искаш да бъда изключена от завещанието?

— Разбира се, не, скъпа! — възкликна майка й. — Ще видим какво ще получиш на сватбата си, мила.

Айви се усмихна и намигна тайничко на Аманда.

— Аз тръгвам. Имам среща с Деклан. Ще си избираме брачни халки.

— Всичко хубаво — прегърна я Аманда.

И Оливия прегърна Айви, като се извини, че също има работа.

— За мен е истински кошмар, когато имам среща с издателя и главния редактор. Нещо се мъти в редакцията и изобщо не ми се ходи там.

Майка й се подсмихна.

— Дамските списания са убийствени. Нямам представа как се оправяте с куп капризни и заядливи жени.

Трите сестри се разсмяха.

— Какво толкова смешно казах? — попита Кендис Хърн.

Аманда, Оливия и Айви се спогледаха и отново избухнаха в смях.

— Да пием кафе в кафенето на партера — предложи Оливия. — Списанието може да почака.

Айви прехапа устна.

— Добре, но набързо. Все пак Деклан ще трябва да ме чака цял живот, нали?

— Мъжете не обичат да бъдат принуждавани да чакат, Айви Седжуик! — заплаши я майка й, докато си слагаше червило на устните.

Айви се засмя и трите сестри Седжуик завъртяха глави снизходително, и се облякоха. Айви и Оливия се сбогуваха с намръщените си майки с по една целувка. Аманда остана изненадана както никога през живота си, когато сестрите й застанаха от двете й страни, хващайки я под ръка.

— Готови ли сме? — попита тя.

— Готови сме — отвърнаха й в един глас.

* * *

Когато Аманда се върна в хотела, Итън още спеше. Гръдният му кош беше бинтован и щеше да остане така поне още седмица. По главата си имаше шевове. Раната от удара вече заздравяваше.

Спаси нейния живот и живота на сина й. И без значение какво щеше да стане, даже да си тръгнеше начаса, щеше да му бъде благодарна цял живот.

Аманда се надяваше да се събуди при нейното връщане. Искаше да му съобщи новината за наследството му, след това да уредят изпращането на портрета на Клара и после да отиде в Куинс да прибере Томи, който беше при Лети. Радваше се, че ще види стария си квартал. Нямаше намерение да се връща там, пък и още не знаеше къде ще отиде, но беше сигурна, че ще се оправи. Ще си намери работа, дори ако е необходимо да обиколи хотелите в целия град. Или пък ще постъпи в училището за медицински сестри, като изтегли заем, който после щеше да изплаща цял живот.

Оказа се, че Уайла Андерсън учи точно в същото училище. Аманда й се обади, представи й се и я покани да се срещнат. Уайла веднага се съгласи. Както стана ясно, майка й претендирала, че имала любовни отношения с всички — от президента до Брат Пит. Понеже никой не се съмнявал, че е спала с Уилям Седжуик, известен женкар, той бил принуден да докаже по съдебен ред, че е имал връзка с нея, след като си е направил вазектомия. Приложен бил и тест за бащинство, който напълно снел от него отговорността. Била отгледана в семейството на своята леля след смъртта на майка си. Израсла с убеждението, че майка й е била влюбена, когато умряла, и това й давало утеха. Аманда й даде писъмцето на Уилям, което Итън намери в бялата стая, и Уайла се просълзи. Очевидно никой не е повярвал на Карън, че е била прелъстена от Уилям.

И тогава Аманда осъзна, че вероятно баща й се е чувствал ужасно виновен за самоубийството на Карън, поради което следващата жена, прелъстена на бялото ложе, била удостоена с предложение за брак.

Аманда се връщаше от срещата с Уайла с олекнало сърце. Беше се страхувала да чуе още една история за разбити сърца и надежди, но Уайла беше намерила баланс за себе си в любовта на своята майка към Уилям. В замяна Аманда затвори тази страница от своя живот с щастлив край.

Повече нямаше да се рови в живота на баща си, повече нямаше да се пита защо не я е обичал. Прие, че е бил такъв, какъвто е бил, и че сам е плащал скъпо за особеностите на характера си.

Трябваше да отгледа сина си. Един ден щеше да му каже, че баща му е умрял, когато е бил бебе, че не са били женени, но че го е обичала много.

Итън се протегна и отвори очи, своите хубави черни очи.

— Как мина срещата?

— След като не спазих условията в завещанието, познай кой наследява къщата?

— Твоите сестри.

Тя поклати глава.

— Ти.

— Моля?! — подскочи той. — Аз ли?

— Това положение не може да бъде оспорвано. В противен случай моите сестри ще бъдат лишени от тяхното наследство.

— И какво да правя с каменна къща в Ню Йорк? — почуди се той. — Какво си е въобразявал Уилям? Аз просто ще ти я припиша. Можеш да я продадеш. Ще бъдеш осигурена за цял живот.

— Аз вече съм осигурена — възрази тя. — Винаги ще си намеря работа и място за живеене. Не искам тази къща. Много добре ти е известно.

— Ами аз какво да правя с нея? Не искам да се покажа като неблагодарник, но нямам нужда от къща и пари. Имам предостатъчно.

— Досещам се как би могъл да постъпиш — усмихна се тя.

Слушаше я внимателно, без да я прекъсва. Когато свърши да говори, разтвори ръце и тя го прегърна нежно, за да не го заболи.

* * *

Итън подписа в кантората на Харис документите, с които даряваше къщата на Детския консултативен център в Ню Йорк. Организацията се грижеше на доброволни начала за деца и тийнейджъри. Имаше седалище в центъра на града, а сега щеше да разполага с още едно в по-отдалечен квартал.

Итън беше застанал насред салона в къщата, почти неузнаваем без портрета на патриарха и неговите дъщери, който сега висеше на стената в дневната на Клара Мот. Сякаш къщата се беше отърсила от миналото и очакваше бъдещето.

— Разбрах защо ме доведе тук, Уилям — произнесе Итън в празната стая. — Не само за да ме срещнеш с Аманда или да ме накараш да се изправя пред миналото си, след като три години го осмислях. Сигурно си прозрял нещо у мен, както и у Аманда, и си разбрал, че сме родени един за друг. Въпреки че не си бил близък с дъщеря си, си я познавал много добре. Не зная как си го постигнал, но е факт. Защото я обичам с цялото си сърце. Обичам и Томи. Обичам го като свое дете. И ако Аманда пожелае, ще я отведа там, където има само земя, небе, водна шир и гори, където ще е щастлива с мен цял живот.

Обърна се… и видя Аманда, прегърнала Томи.

— И ти ще бъдеш щастлив с мен — отвърна тя с усмивка, но с насълзени очи. — И аз те обичам.

— Ела с мен, Аманда. Ще живеем в горска хижа, докато построим къщата на мечтите ни малко по-близо до цивилизацията. Ела с мен, иначе няма да мога да тръгна.

— Нямам нищо против известно време да живея далеч от градския шум — усмихна се Аманда. — Ще се порадвам на водата, въздуха и гората. Освен това съм в настроение за едно дълго, много дълго пътуване.

Той я целуна.

— Какво ще кажеш, Томи? — попита и го взе на ръце. Притисна го до гърдите си и целуна главичката му. — Предчувствам, че Мейн ще ти хареса. Ще те науча да ловиш риба.

Аманда се усмихна през сълзи:

— Да вървим, иначе ще се разплача.

Излязоха от къщата и тръгнаха по Седемдесет и четвърта улица, Итън носеше Томи. Аманда го хвана под ръка и цялото семейство пое към своя дом.