Джанел Тейлър
Заради теб (28)

Двадесет и осма глава

Главата на Итън пулсираше от болка, а от бученето в ушите се чувстваше още по-дезориентиран. „Къде съм, по дяволите?“ — зачуди се той и направи опит да се изправи, но силна болка в гърдите и главата го повали отново.

Не, имаше и нещо друго, което го приковаваше към земята. Не успя да отвори и двете си очи. Едното беше подпухнало и слепнало от съсирена кръв, но с другото виждаше. Едната страна на тялото му беше затисната от голяма метална кофа за боклук. Размърда се, доколкото можа, за да я изтърколи от себе си, но беше пълна и тежка. Стегна се и с всички сили я блъсна. Кофата се разклати и се изхлузи до него.

Надигна се отново, но не успя да се изправи. „Стани, човече! Трябва да станеш. Ставай!“ Гърчейки се от болка, седна и бръкна в джоба за мобилния си телефон. Не го напипа.

Аманда!

Окото му не се отваряше и едва сега осъзна, че целият е в засъхнала кръв. Якето му също сигурно беше окървавено, но в тъмното не се виждаше. Изведнъж Итън си спомни удара по главата и едва не се просна по очи отново, но се подпря на кофата за боклук и в случая, добре че беше пълна и остана неподвижна.

„Изправих се. Дотук добре.“ Сгърчваше се от болка в ребрата при всяко движение. Къде се намираше? Огледа се, за да се ориентира. Беше до съседната на Аманда къща, в заграждението за боклука. Трябваше да извърви само няколко метра. „Върви, върви, върви! — говореше си той. — Не обръщай внимание на болката!“

По дяволите, кой го удари? Отначало не се досети, но после си спомни гласа: Пол Суинуд.

Целият пламна от ужас и гняв и се затътри към къщата с неподозирана бързина. На улицата нямаше жива душа. Спря пред входната врата и чу силни удари. Като че ли някой блъскаше врата.

Аманда!

От вътрешната страна тя заключи с предпазните резета и нямаше начин да влезе оттук. Заобиколи откъм задния вход, отключи и се вмъкна тихо като котка. Чу писъците на Томи и виковете на Аманда: „Престани! Моля те!“, а Пол се кикотеше и блъскаше.

— Още един удар и тази врата ще стане на трески, сладурче — каза Пол. В гласа му прозвуча смъртна заплаха. Итън разпозна тона от скорошната си среща със смъртта.

Заизкачва стълбите колкото можеше по-бързо и пътьом взе бейзболната бухалка от гостната. Щеше да му бъде по-полезна от нож. „Хайде, Блек, ето ти план. Отвлечи вниманието му. Накарай го да хукне след теб. Така ще прикриеш Аманда, за да избяга с Томи. А след това всичко ще зависи от оръжието, което има той. Ако е нож, имаш шанс. Ако е пистолет, мъртъв си.“

* * *

Вратата на спалнята се отвори с трясък и Аманда изкрещя неистово. Хвърли се към него и го уцели право в лицето с единия крак на стола. Той политна назад с рев. Итън влетя в стаята с готова за удар бухалка.

Пол се гърчеше на земята, притиснал с ръка окото си. Погледна към Итън с убийствено изражение.

— Вземи Томи и бягай! — извика Итън. — Бързо!

Беше на крачка от Пол с вдигната бухалка. Аманда грабна детето и побягна, но Пол хвана крака й и се вкопчи в него. Тя притисна Томи до себе си, като се молеше да не падне.

Итън удари Пол с бухалката.

— Пусни я, негоднико!

Пол пищеше и ругаеше, ръцете му отмаляха и Аманда успя да се отскубне. Изтича по стълбите и с треперещи ръце едва успя да отключи. Излезе навън и задъхвайки се, затича до съседната къща. Заблъска по вратата, като викаше да се обадят в полицията. Но в къщата нямаше никого.

Зърна няколко силуета по прозорците на другите къщи.

— Помощ! — закрещя.

Свлече се на колене, прегърнала здраво бебето си. Студеният въздух като че ли успокои Томи и той престана да плаче.

Най-накрая от ъгъла се появи жена, която говореше по мобилния си телефон. Аманда скочи на крака и се спусна към нея.

— Моля ви, обадете се в полицията. Кажете, че в къщата на Западна седемдесет и четвърта и Сентрал Парк нахлу нападател с пистолет. Нападателят е рус. Моля ви, веднага!

Жената се изплаши до смърт. Прекрати разговора си, набра 911 и повтори думите на Аманда.

Тя се върна пред къщата и се прикри зад една паркирана кола. Събра се тълпа и един мъж я попита обадила ли се е в полицията. Тя кимна и той я наметна с палтото си. Една жена пък й подаде пуловера си да увие Томи. Аманда измънка „благодаря“ и загърна детето.

Напрягаше се да чуе какво става вътре. Долитаха звуци от счупени стъкла, крясъци, удари.

Най-после полицейските сирени заглушиха всеки друг звук.

„Боже, дано Итън не пострада!“ — молеше се тя.

Две патрулни коли заковаха през входа и докато полицаите отиваха към входната врата, се чуха два изстрела и след миг още един. Те извадиха оръжието си и се втурнаха.

Аманда стоеше вцепенена, заобиколена от хората.

Дойде линейка и парамедиците внесоха вътре носилка. След няколко минути излязоха с труп, покрит с платно.

„Кой е? — питаше се тя обезумяла. — Кой е?“ Не можа да го понесе. Краката й се подкосиха и тя се свлече на земята, пазейки инстинктивно Томи.

— Аманда.

Щом чу гласа му, трепна и се изправи. Итън стоеше на верандата целият в кръв и рани, но беше жив.

* * *

След като прекараха три часа в полицейския участък, Аманда и Итън бяха освободени. Казаха им поне една седмица да не живеят в къщата, тъй като беше място на престъплението.

— Кракът ми повече няма да стъпи там — заяви Аманда.

Той се съгласи:

— Имаш право.

Джордж Харис, който беше призован да потвърди самоличността на Итън и да обясни подробностите в завещанието, които бяха дали на Пол мотив за престъплението, помоли случаят да не се разгласява.

— Случаят е истинска главоблъсканица. Нито една дума от завещанието на Уилям не предвижда напускане на къщата с полицейска заповед.

— А не може ли тя да довърши своите трийсет дни, след като криминалистите си свършат работата? — предложи детективът.

— Остатъкът от тези дни не ме интересува — каза Аманда. — Повече няма да вляза в тази къща.

— Но, Аманда — заувещава я адвокатът, — ако не стигнем до решение, страхувам се, че ще бъдеш лишена от наследство.

— За мен няма проблем.

— Аманда, съзнаваш ли от какво се отказваш? — попита Харис.

— Да, от лоши спомени.

— Давам ти няколко дни да размислиш, Аманда — продължи той. — След като полицаите освободят къщата и ти ще можеш да се върнеш, ще говорим пак. Още веднъж много съжалявам за тази трагедия. Не това е предвиждал баща ти за теб.

— Не — съгласи се Аманда, — сигурна съм, че не е.

„Но мисля, че се досещам какво е искал — хрумна й изведнъж. — Да ме събере с Итън.“

Погледна към него. Седеше на твърд стол, сгърчен от болка. Прегледаха го и потвърдиха, че общото му състояние позволява да бъде разпитан, но очевидно беше наранен зле. Веднага щяха да отидат в най-близката болница.

По-далеч от това не можеше да предвижда.

* * *

Настаниха се в хотел в центъра на града — далеч от къщата, далеч от Сентрал Парк, от Ист Ривър, където Итън беше срещнал Уилям Седжуик, и далеч от всяко място, което им навяваше спомени.

Стаята беше малка и уютна, с грамадно легло, много възглавници и меки завивки. Имаше още детско креватче и кафе машина.

Но точно в момента се нуждаеха от сън, от сън в прегръдките си.

Това и направиха — прегърнаха се и заспаха.