Джанел Тейлър
Заради теб (23)

Двадесет и трета глава

След час и половина Кевин тръгна с леля си, която се оказа възпитана и сърдечна жена. Разговаряха откровено за чувствата на Кевин и като че ли разговорът се отрази благотворно на момчето. Според него за пръв път бил изслушан с внимание. До този момент никой не се бил отнасял сериозно към неговите тревоги. И ето че сега цялата компания го изслуша най-внимателно, без да пренебрегва убеждението му, че Уилям Седжуик е негов баща.

— Според Аманда Уилям Седжуик бил гаден баща — каза момчето на леля си. — Не го искам, ако наистина не е бил добър баща.

— В живота се случва просто да приемеш онова, което имаш, и да се стремиш с всички сили да не се проваляш — обясни му Итън. — Аз не познавах баща си, никога не го бях виждал и това ме озлоби. Този факт направляваше живота ми и загубих много. Вместо да се радвам каква прекрасна майка имам, аз постоянно мислех какъв негодник е баща ми.

— И моята майка беше страхотна — каза Кевин, а лицето му придоби нежно изражение. — Беше най-добрата на света.

— Ами мисли за нея, а не за отсъстващия баща — го посъветва Итън за своя изненада. Беше почувствал погледа на Аманда и я погледна на свой ред. — Почитай паметта й, помни каква чудесна майка си имал. Не бива да забравяш за нейната всеотдайност и обич само защото я няма. Хората са склонни да постъпват така, нали? Забравят доброто и се оставят злото да ги тормози.

— Ами да — съгласи се момчето със светнало лице.

— А от онова, което чух от теб за леля ти, и след като се запознах с нея — продължи Итън, — разбирам, че тя много те обича и се радва, че си при нея.

Хлапакът вдигна поглед към леля си, която се беше разплакала.

— Не исках да те натъжавам. Извинявай. Винаги си била много мила към мен.

— Обичам те, Кевин — каза му тя и разтвори ръце да го прегърне.

Той се притисна поривисто към нея, все още разплакан.

— Да се прибираме у дома, Кев — поведе го тя. — Ще ти направя любимия кейк.

— Шоколадов, нали?

Сбогуваха се, входната врата се захлопна и настъпи тишина. Итън се разположи на дивана и поклати глава.

— Предчувствам, че детето се спаси. Ако неговата леля беше студена жена, кой знае гневът и разочарованието на Кевин къде щяха да го отведат.

— Държа се превъзходно с него. Изненада ме лекотата, с която му обясняваше, за да разбере важните въпроси.

— Напоследък натрупах богат опит — каза Итън и луничавото лице на Ники изникна пред очите му. Разказа на Аманда за него. — Дарил съм много пари за благотворителност на организации, които подпомагат деца и тийнейджъри. Понякога ми минава през ума да завърша психология или социални науки и после да се занимавам с деца в пубертета. Ще работя на благотворителни начала, за да може всеки да се възползва. А самият университетски курс изисква години. Но това са само намерения.

Аманда се усмихна.

— Годините ще се изнижат, независимо дали ще постъпиш отново в университета или не. Така че защо да не осъществиш мечтата си?

Итън я погледна сепнато.

— Мечти! Ах! Наистина думата е мечта. Всъщност тази мисъл постоянно ми се върти в главата, но не съм си давал сметка.

— Нищо не ти пречи да я осъществиш, Итън.

— Не вярвам, че вече съм способен да върша каквото и да било — продължи той, чувствайки отново познатата празнота. — Не се увличам емоционално и бързо се отдръпвам. Не ми се струва добро начало за един наставник.

— Всъщност, Итън, е точно така. Наставниците не бива да се привързват емоционално, тъй като в противен случай няма да бъдат пълноценни. И също така, ако от време на време не се отдръпват, няма да могат да си вършат работата всеки ден. Това оттегляне според мен е жизненоважно. А ти току-що доказа с начина, по който се отнесе с Кевин, че притежаваш необходимите качества.

— Не зная — каза Итън. — Само разговарях с него.

Аманда се усмихна.

— Разговорът е началото.

Томи се разплака и тя се качи в спалнята при него, а Итън остана сам. Успокои се, когато дойдоха да сменят счупеното стъкло. Никак не му се искаше да остава насаме с мислите си.

* * *

— Итън! Итън, ела бързо! — извика Аманда.

Той се втурна към спалнята на Аманда. Държеше Томи и се взираше в термометъра.

— Изгаря от температура и е съвсем апатичен! Трябва веднага да го заведа в спешно отделение — каза изпадналата в паника Аманда. — Откакто сме тук, за пръв път се случва.

След минути бяха вече в такси на път за най-близката болница, за която Аманда се беше осведомила, преди да се премести в къщата, и знаеше как да упъти шофьора.

Итън погледна Томи. Беше блед и очите му се затваряха.

— Случвало ли се е и преди?

— Често страда от тежки възпаления на ушите и е предразположен към бронхит — отговори Аманда. — Два пъти го хоспитализираха заради дехидратация.

Итън се почувства като в небрано лозе. Нямаше представа как се постъпва в подобни случаи и как да успокои Аманда.

Таксито спря пред входа на спешното отделение. Бързо влязоха вътре и Итън научи с изненада, че се налага да почакат, преди да прегледат детето. Аманда попълни документите, потвърди здравната си осигуровка, която важеше до края на месеца.

— О, боже, толкова е горещ и апатичен! — разплака се тя и пипна челото на Томи. — Помогнете ни, моля ви — помоли чиновника от регистратурата.

Поеха Томи и Аманда го последва. Итън остана да чака, сновейки напред-назад, докато не го помолиха да престане. В един ъгъл гърмеше телевизор, който би изхвърлил на мига, тъй като му пречеше да мисли.

„Нека Томи да не е сериозно болен“ — молеше се той. Сърцето му се сви, по челото му изби пот. Почувства се замаян и се отпусна на един стол.

„Не се очаква здрава, жизнена, бременна жена да умре. Нека Томи да се оправи…“

Затвори очи и скри лицето си с ръце. Безсилието го влудяваше, но как да помогне! Нямаше да го допуснат в кабинета, за да разбере как е детето или да успокои Аманда. Сестрата му каза, че няма да се бавят и го посъветва да почака търпеливо.

Почувства нужда от хладната зимна свежест. Излезе навън и вдъхна жадно влажния декемврийски въздух. Вдигна очи към небето с чувството, че мракът се сгъстява и градът го задушава.

„Ти си виновен. Катрин умря, нашето внуче умря заради теб, заради твоя егоизъм, алчен негоднико…“

Последния път, когато Итън се озова в болница, бащата на Катрин му изкрещя тези думи, после му каза да се маха, тъй като присъствието му не е желано. Беше си тръгнал и беше оставил родителите на Катрин, които много се бяха радвали, че ще си имат внуче, да се сбогуват с нея.

Но в онази болница беше разбрал също, че я бе обичал безумно и с нетърпение бе очаквал тяхното бебе.

Но беше твърде късно.