Джанел Тейлър
Заради теб (20)

Двадесета глава

Итън с огромно усилие се удържа да не се спусне по стълбите и да не заудря Пол Суинуд, докато не се превърне в безжизнена маса.

Наблюдава цялата им вечер на малкото екранче; виждаха се диванът, трапезарията и фоайето и когато Пол целуна Аманда, скръцна със зъби.

А щом се качиха в спалнята, за да сложат Томи да спи, наистина беше готов да погне Пол.

Превъртя лентата и насила гледа още веднъж как Пол целува Аманда. Но не можеше да си обясни защо се изтезава още веднъж — защото беше отвратително ревнив или защото трябваше да си напомни, че той няма да я обича, че трябва да се държи на разстояние, за да не се повтаря случаят в хотела.

Ако този мъж не беше хладнокръвен убиец в овча кожа, тогава навярно заслужаваше втори шанс. Детето щеше да събере своите родители. Аманда щеше да си върне Пол, когото явно беше обичала някога.

Но докато Итън не се увереше, че Пол Суинуд не е среднощният убиец, щеше да го наблюдава много внимателно. Освен това щеше да направи всичко възможно да стои на разстояние от Аманда.

След като Аманда си легна, излезе от своята спалня за последна обиколка на къщата. После застана пред вратата на нейната стая и се запита кого ли сънува.

* * *

— Курва.

Аманда долови шепота в ухото си секунда преди възглавницата да бъде притисната с все сила върху лицето й.

„Нее!“ — крещеше тя, но звук не излизаше. И отново нямаше представа кой я притиска. Не виждаше, не чуваше, не можеше да диша.

Не можеше да извика помощ.

„Томи! — изкрещя мислено. — Итън! Помощ!“

Извиваше се срещу силните ръце, които здраво я притискаха, и тогава с последния проблясък на съзнание успя да освободи едната си ръка и я размаха ожесточено.

Нещо падна на пода. Да, да! Беше съборила часовника с алармата.

„Итън, помощ! Моля те, не чу ли! Моля те!“

— Аманда! — извика той. — Какво става?

„Ела, моля те, ела!“

Ръцете се махнаха от нея и Аманда се изправи като стрела в леглото и хвана нараненото си гърло. Жадно поглъщаше въздух. В същия миг, когато Итън връхлетя в стаята, някой го блъсна и хукна по стълбите към входната врата.

Итън го последва, а Аманда скочи и се спусна към детското креватче. Томи отново беше невредим, гърдите му се повдигаха и спадаха ритмично.

Малко по малко идваше на себе си и осъзна колко лесно онзи, който я нападна, можеше да грабне Томи и да избяга.

Да му се не види, как се беше промъкнал в къщата? И защо?

„Курва…“

О, Боже! И я беше нарекъл курва. Защо? Итън се върна тичешком.

— Как си?

Аманда се свлече на пода пред креватчето на бебето.

— Толкова съм изплашена, Итън! Първия път — добре, да приемем, че е случаен взлом. Но начинът на действие е същият. Някой иска да ме убие.

Той коленичи до нея и протегна ръце. Тя се остави да я вземе и да я отнесе на леглото. Итън я сложи да легне много нежно.

— С Томи не можем да останем повече в тази стая.

— Ще се разположа до вратата — предложи той. — Ще заключим и ще я барикадираме.

Тя затвори очи.

— Добре.

Итън заключи, подпря под бравата един стол и седна до Аманда.

— Кажи ми всичко, което си спомняш. Абсолютно всичко. Всяка миризма, всеки дъх. Ръст, тегло — всичко, което си спомняш.

Аманда седна, подпря се на таблата на леглото и избухна в сълзи.

— Кой се опитва да ме убие? Кой ме мрази толкова много?

— Аманда — зауспокоява я нежно Итън, — може да ти прозвучи странно, но вероятно случаят няма нищо общо с омраза или с теб, а е проява на най-голяма алчност.

— Да се обадим в полицията — предложи Аманда. — Искам полицейска защита.

Итън й подаде телефона. Тя набра 911.

— Някой току-що се опита да ме удуши — съобщи на оператора. — За втори път се случва да се промъкне в къщата ми, за да ме убие.

Успокоиха я, че полицаите са на път. Докато чакаха, Итън я попита пак какво си спомня.

— Прошепна „курва“ в ухото ми. Точно преди да започне да ме души, чух да шепне в ухото ми.

— Курва — повтори той. — Гласът мъжки ли беше или женски?

— Не зная — извика тя. — Беше шепот.

— Да ти е направило впечатление някакъв акцент? Яростно ли беше изречено или само като констатация?

Тя поклати глава.

— Не зная. Бях заспала… човекът беше… висок… но не колкото теб.

— Да, и на мен така ми се видя. Но не мога да преценя дали беше тежък, дали е бил мъж или жена.

Аманда подпря главата си назад и се загледа в тавана.

— Как е влязъл? Клара има ключ. Да не е била тя? Ако е нахлул през някой прозорец, нямаше ли да ни събуди шумът от счупено стъкло или нещо подобно?

— Аманда, нека да видим какво ще установят полицаите. А междувременно се помъчи да се успокоиш.

— Кой би могъл да бъде, Итън? — попита тя, вглеждайки се в него.

— Не зная — отговори той. — Но отсега нататък ще спя на пода в тази стая. Ако някой иска да стигне до теб, ще трябва първо мен да убие. И повярвай ми, няма да има такъв шанс.

— Дано всичко свърши. Искам да напусна тази къща и да обмисля живота си занапред.

На входа се позвъни и те слязоха, за да отворят на полицаите. Те огледаха отново и посипаха с прах, за да снемат отпечатъци.

— Някой си е отворил с шперц или е имал ключ — установи единият полицай.

— Ще ни се обадите ли, ако откриете нещо? — попита Итън.

Увериха ги, че ще се обадят, и си тръгнаха. Итън наля по чаша кафе за двамата.

— Пол се навърташе днес наоколо — припомни й той. — Каза, че ни видял да излизаме. Може би, когато се разделихме, се е върнал и се е заел с ключалката.

— И други хора биха могли да бъдат — възрази Аманда.

— По същия начин ли щяха да влязат?

— Клара би влязла през вратата.

— Клара има ключ.

— Но също така е достатъчно умна, за да инсценира взлом — продължи Итън. — Доколкото знаем, само тя има ключ от къщата.

— Значи Пол и Клара — заключи Аманда и хвана с треперещи ръце чашата с кафе. — Главно върху тях пада съмнението.

— И върху майките на твоите сестри — допълни Итън. — Влагат малко повече настървение.

— Ами синът на бившата секретарка на баща ми? — обърна му внимание тя. — Ами ако има и други наследници, както сам предположи?

— Увърташ, защото не ти се иска негодникът да е Пол.

— Точно така. Не горя от желание бащата на моето дете да е онзи, който се опитва да ме убие.

— Бих добавил също, защото още си влюбена в него — продължи Итън.

Тя се обърна рязко и го погледна в очите.

— Не знаеш какво чувствам.

— Видях достатъчно, за да добия известна представа — отвърна остро той. — Включително и онази целувка за лека нощ.

Страните й пламнаха.

— Колко жалко, че не видя какво стана преди вечерята — заяви дръзко тя. — Пипна гърдите ми и гледката щеше да напълни очите ти.

Итън я зяпна.

— Спа ли с него?

— Щеше да чуеш, Итън.

— Ти не си толкова шумна, Аманда.

Тя му удари плесница и ахна, потресена от себе си.

— Ще си лягам — запъти се тя към стълбището, прегърнала спящия Томи. — Можеш да легнеш в коридора и да заключиш вратата, ако желаеш, но очите ми да не те виждат.

Вбесена, тя се прибра в спалнята и затвори вратата. След като сложи Томи в креватчето, се свлече на пода и се разплака.

След двете покушения върху живота й Аманда се утешаваше, че полицаите от нейния район ще наблюдават по-внимателно дома й. А Итън щеше да монтира допълнителни ключалки. Но й се искаше най-вече да инсталират алармена система и недоумяваше защо в къщата няма. Но докато не придобиеше право на собственост, не се разрешаваха никакви промени, даже като предпазна мярка за нея и Томи. Много се ядоса на Итън, но поне беше до нея, твърдо решен да ги защити, ако не го прогони.