Джанел Тейлър
Заради теб (13)

Тринадесета глава

Точно в единадесет се чу звънецът.

— Много е точна — отбеляза Итън, поглеждайки високия стенен часовник в салона.

Предчувстваше, че Клара Мот ще бъде също толкова прецизна и в отговорите си. По телефона беше рязка. Итън й обясни, че е нает от правната кантора на Уилям, за да разследва нахлуване с взлом снощи. Каза й, че трябва да си припомни дали през месец декември не е забелязала нещо необичайно, както и да му покаже по-лесно достъпни места или тайни входове, след като познава добре къщата.

— Аз съм прикована тук за още трийсет минути и ти трябва да отвориш вратата — подкани го Аманда.

Той я погледна и остана поразен колко секси изглеждаше на разкошния диван.

Изведнъж си я представи излегната на възглавничките, пуловерът й леко вдигнат над корема, големите й гърди се издигат и спускат, с разпиляна дълга, копринена коса.

— Итън! — повика го тя.

Той се сепна, отърси се от крайно неуместната си фантазия, благодарен, че не е отишъл по-далеч. По никакъв начин нямаше да може да стигне до вратата, какво остава да води смислен и целенасочен разговор с Клара Мот.

— Съжалявам — избъбри той, когато звънецът зазвъня настойчиво втори път.

Тръгна към входната врата, като си отдъхна, че и друг човек, даже неприятна икономка, ще застане между него и Аманда. Твърде бързо се появи известна близост. Аманда умееше да го предразположи да говори, а през изминалите три години само хлапакът Ник Мороу беше нарушил мълчанието му. Не, трябваше да прибави още един човек към този кратък списък — Уилям Седжуик. Беше го предразположил да говори за чувствата си, докато не осъзна своето отчаяние. А преди срещата с Уилям не усещаше нищо, само празнота. Студ. Небитие. След срещата с Уилям Итън започна да чувства. Бентът беше отприщен и нямаше начин да го издигне отново. Единственото решение по онова време бе да заживее в усамотение далеч оттук, далеч от Ню Йорк.

Но ето, че се върна, спохождан от фантазии, че прави любов с жена, след като три години не беше имал сексуални желания. Отчаяната болка за Катрин, за тяхното неродено дете владееше мислите му, душата, тялото. Три години не беше правил любов.

„Стегни се, Блек — нахока той сам себе си. — Стегни се и отвори проклетата врата.“

Изкашля се, отключи и видя на прага жена, която напомняше стара мома с кисела физиономия.

— Тъкмо щях да си тръгна — изсумтя тя.

— Съжалявам — извини се Итън. Покани я да влезе и тя пристъпи във фоайето. — Благодаря ви, че дойдохте, госпожице Мот. Много съм ви задължен. Ще ми дадете ли палтото си?

— Няма да остана дълго — отказа да се съблече Клара.

Отведе жената в салона.

— Моля, седнете — покани я той. — Настанете се удобно. Ще пиете ли чай или кафе?

— Не, благодаря.

Тя седна на един от старинните столове срещу дивана.

Итън забеляза, че дори не погледна към Аманда. Той седна на другия старинен стол вместо на дивана, като се стараеше да създаде впечатление, че е на нейна страна, а не на страната на Аманда. Ако Клара беше виновната, ако имаше скрити подбуди срещу Аманда, възнамеряваше да й внуши, че той има неутрална позиция и е по-скоро неин съюзник.

— Преди да започнем — отвори той бележника си, — ще помоля госпожица Седжуик да ми припомни точно в колко часа я нападнаха. — Обърна се към Аманда, като същевременно не изпускаше от очи Клара. — Госпожице Седжуик, ще ми припомните ли точния час на инцидента?

Скришно наблюдаваше дали ще трепне нещо в изражението на Клара — страх, изненада, притеснение, но лицето й остана като на играч на покер.

— Инцидент ли? — повтори Аманда с много добре разиграно високомерие. — Съвсем неуместен израз, след като се опитаха да ме удушат с възглавница!

Той се преструваше, че е погълнат изцяло от бележките, които записва.

— Да, имате право. Колко беше часът?

— Малко след десет — отговори тя.

Той записа в бележника.

— Госпожо Мот…

— Госпожица — поправи го Клара.

— Госпожица — повтори Итън. — Госпожице Мот, разбрах, че имате ключ от къщата. Кой друг освен вас и госпожица Седжуик има ключове?

— Откъде да знам? — отвърна икономката.

— Възможно е, докато сте били тук, някой да е влязъл сам — обясни Итън. — Забелязали ли сте друг човек да си отключва?

— Не, само Уилям и госпожица Седжуик вчера.

— Госпожице Мот — започна Итън, — бихте ли казали, че Уилям е приемал често гости?

— Не ми плащат, за да обсъждам частния живот на моя работодател.

Итън кимна.

— Разбирам и оценявам вашето благоразумие, госпожице Мот. Не се интересувам от любопитство, а за да установя много или малко хора познават къщата.

Клара сви устни.

— Бих казала много. По принцип на всяко тримесечие даваше прием за служителите на неговата компания.

Итън отново изнесе представление със записването.

— Бих искал да констатирам дали Уилям не е дал случайно ключ на приятел или може би на някоя дама. Спомняте ли си дали Уилям е имал връзка с…

Бинго!

Клара се изчерви, макар и леко. Но много бързо се овладя.

— Работата ми е да се грижа за къщата, а не да се интересувам от личния му живот — отсече тя.

— Естествено — съгласи се Итън. — Много ми е неприятно, че съм принуден да ви задавам подобни въпроси. Полицаите се надяват да разнищят снощния инцидент и аз събирам всякаква информация, която може да помогне да разкрием кой се опита да убие госпожица Седжуик.

— Инцидентът стана изведнъж убийство — подхвърли съвсем като театрална реплика Аманда. — Ще ви бъда благодарна, ако престанете да употребявате думата „инцидент“.

— Извинете, госпожице Седжуик — изрече той, без да я поглежда.

Насочи вниманието си към Клара, на която като че ли й беше приятно, че той пренебрегва Аманда — красива млада жена и богата наследница, дъщеря на нейния господар. Замлъкна, за да даде възможност на Клара да заговори Аманда, за да изрази уплаха, гняв или поне някакво притеснение от снощната случка. Но жената седеше мълчаливо, с изправен гръб. Не попита как е Аманда, как се чувства, пострадала ли е тя или синът й.

Всъщност жената едва погледна към кошарката, където Томи си играеше щастливо.

— Страхувам се, че нямам информация, която да ви помогне — отсече и погледна часовника си. — Трябва да тръгвам. Имам среща.

— Много ви благодаря, че дойдохте — стана Итън.

— Да, благодарим ви — обади се и Аманда.

Клара кимна превзето.

— Не ме изпращайте.

Щом вратата се захлопна, Итън каза:

— По дяволите! Как ми се иска да я проследя, но се страхувам да те оставя сама.

— И аз се страхувам да остана сама. Но имам само още две минути на дивана. Тръгвай! Мобилният телефон ми е под ръка. Ще ми се обадиш къде се намираш и аз ще те настигна.

— Не става. Клара няма да ни избяга само защото в момента не можем да я проследим. Не бих те оставил с Томи сама даже за две минути.

Аманда му хвърли един поглед и в изражението й нещо потрепна. „Тревожиш се за мен — говореше лицето й. — Благодаря ти.“

„Не свиквай — искаше да я предупреди той, — защото само след броени седмици ще бъда на стотици километри оттук.“

— Итън, мога ли да те помоля да смениш памперса на Томи? Започна да нервничи…

Той замръзна и погледна детето.

— Не — отговори толкова тихо, че не беше сигурен дали го е чула.

Тя се усмихна.

— О, хайде! Обзалагам се, че можеш да сменяш памперси. Сигурно имаш племенници или племеннички.

— Казах ти, че нямам близки, забрави ли?

Усмивката й изчезна.

— Много е лесно да смениш памперс.

Той я погледна смръщено, а в очите му се промъкна предишната студенина. Така завърши този спор.

* * *

Клара или беше вървяла бавно, или се беше заглеждала по витрините. Итън видя, че зави наляво от къщата към булевард „Колумб“, така че излязоха на бегом със светкавично преоблечения Томи, който Аманда возеше в количката.

Следваха я известно време, после тя зави по Осемдесет и шеста улица и се изгуби в тълпата.

— По дяволите — изруга тихо Итън. — Изгубихме я. Може да се е качила на автобус, да е влязла в магазин или в някоя от жилищните сгради.

— Итън — обади се Аманда, хапейки устната си, — според теб възможно ли е да е била Клара? Тя ли се опита да ме убие снощи?

Той погледна Аманда, после тълпата, където икономката изчезна.

— Не зная, Аманда. Нападателят носеше маска, но съм съвсем сигурен, че беше мъж. Но може да е изпълнявал нейна поръчка. А тя изобщо не скри омразата си към теб.

— Но ако беше виновна, щеше да се престори на загрижена и изненадана.

— Може би е доста умна, за да постъпи по този начин. Знае какво очакваш и прави обратното — отбеляза Итън. — Ще я държим под око. Най-малкото знаем къде да я намерим всяка сряда и събота.

— Много настървено пази тайните на баща ми — отбеляза Аманда. — Навярно за нея съм разглезената дъщеря, която никога не се е интересувала от баща си, освен през онези летни дни.

— Или е била влюбена в Уилям. А може чистенето на къщата след смъртта му да й тежи и според нея да не е заплатено достатъчно добре.

— Ако се отърве от мен, не постига нищо. Няма да наследи къщата след мен. В такъв случай какъв е вероятният й мотив?

Итън сви рамене.

— Нейният мотив може би няма нищо общо с парите. Представи си, че я води гневът заради несподелената й любов към Уилям… кой знае. Може би иска да е сигурна, че няма да получиш наследството.

— Като ме убие — каза Аманда. — Страхотно!

— Или да те изплаши, за да те принуди да си тръгнеш — напомни й Итън.

— Как всичко това се превърна в мой живот! — възкликна тя.

— Зная какво имаш предвид. Един ден всичко върви постарому, а на другия за секунда се променя и ти не можеш да познаеш сам себе си.

— Да, точно така е. Точно така се чувствам.

— Да се възползваме, че Томи спи, и да посетим една личност, която може да хвърли светлина върху личния живот на Уилям.

— Коя личност? — попита Аманда.

— Неговата секретарка. Работила е при Уилям само през последните шест месеца, така че едва ли му е толкова лоялна. Сигурен съм, че ще има какво да научим от нея.

— Какво стана със Сали? — поинтересува се младата жена. — Спомням си колко мила беше по телефона при редките случаи, когато съм търсила баща ми. Тя уреждаше летните ни ваканции във вилата, изпращаше ми билетите за влака и всички други неща.

— Направих някои проучвания. Сали е работила за Уилям двайсет и една години. Загинала е миналата година при автомобилна катастрофа.

— Баща ми сигурно много се е разстроил, а аз нищо да не знам. — Поклати глава. — Да беше по-близък с мен! Томи толкова щеше да го радва, а той не пожела дори да го види.

— Твоят баща ми се струва доста труден за разбиране — изрече с много мило чувство Итън. — Може би неговата секретарка ще ни отвори очите… поне за изминалите шест месеца.

— Дано — развълнува се Аманда. — Наистина се надявам.