Луана Чърчил
Съкровището (9)

Тя копаеше с кирка. Сцената се осветяваше от едно фенерче и от луната. Момичето вдигна поглед.

— А, ти си била! — извика уплашено. — Какво искаш? Мислех, че този път няма да ми пречат да работя.

— Виждала ли си Станли? — нервно извика Барбара.

Лора поклати глава.

— Не. Защо да го виждам?

— Лора, на всяка цена трябва да го намерим!

— Защо, господи?

— Защото всички можем да бъдем избити! — кресна Барбара.

Лора спря да копае.

— Ти да не си си загубила ума?

— Сега нямам никакво време да навлизам в подробности — каза Барбара. — Преди малко открих, че Дик взема наркотици. Когато е друсан, убива хора. Трябва да ми повярваш, Лора!

— Ти май наистина си се побъркала! — гневно й каза тя.

— Лора, чуй ме! Той е убил Мери Мур. И твоите родители също. Преди малко ми го призна. Сега иска да премахне всички ни. Той изобщо не се владее, когато е дрогиран.

Кирката изпадна от ръката на Лора.

— Това май ще излезе истина — каза тя накрая.

— Не си ли забелязала колко странно се държи?

Лора кимна и призна:

— Да, но не го смятах за нещо особено. Ние всички сме малко чудаци. Това не е лошо.

— Трябва да намерим Станли! — припираше Барбара.

— Добре — съгласи се Лора. — Тръгваме да го търсим!

Когато двете момичета бяха почти до къщата, се чу ужасен взрив и едва не им се пукнаха тъпанчетата. Трясъкът идваше откъм пристана. Последваха го пламъци.

— Дик е вдигнал лодките във въздуха! — отчаяно извика Барбара. — Сега вече не можем да стигнем до сушата.

В същия момент от тъмнината изскочи някаква черна фигура. Барбара с облекчение разпозна Стан.

— Това ми звучи, като че ли са експлодирали нашите лодки! — извика той.

— Дик е бил! — тъжно обясни сестра му.

— Какво говориш, Лора? — смаяно попита той. — Защо ще прави такова нещо Дик?

— Защото е под въздействието на наркотици — изрече тя на един дъх.

Станли се задави.

— Знаеш ли какво говориш? Не го мислиш сериозно, нали?

— Напротив, Стан. Все едно дали ми вярваш или не.

— Изслушайте ме, Стан! — намеси се Барбара. — Тази нощ Дик дойде в стаята на Лора и ми каза, че току-що е взел свръхдоза ЛСД и хероин. Той смята, че такава свръхдоза след кратко време го превръща в звяр. Той става съвсем друг човек, както ми обясни. Освен това ми призна, че ще убие всички ни.

Лора добави:

— Стан, зная, че е жестоко да ти го кажа, но той е признал пред Барбара, че на съвестта му тежат трите убийства.

— Той не е убил мама и тате — извика Станли.

— Напротив — каза Барбара. — Майка ви, баща ви и Мери.

Така й се искаше да го утеши! Но сега нямаше време за това. Те трябваше първо да помислят за своята сигурност.

— По същия начин бих могъл и аз да бъда убиец! — изтръгна се от гърдите на Станли.

— Дик всъщност не е на себе си, Стан — опита се да го утеши Лора. — Просто той не е вече същият човек, след като е взел дроги. Обвинявай наркотиците, Стан, а не брат си!

— Питам се къде ли се е дянал. Най-добре да се приберем всички вътре и да заключим външната врата.

— Стан, той няма ли ключ? — попита Лора.

— Естествено, че има. Да се надяваме, че в бъркотията го е загубил. За по-сигурно ще барикадираме вратата с мебели.

Щом вратата хлопна зад тях, Лора каза:

— Ще надникна да видя как са баба и дядо. Вие двамата можете да барикадирате цялата къща!

— Свали ги долу и ги заведи в библиотеката — нареди й Стан. — Там ще се съберем.

— Ти не носеше ли пистолет, Стан? — попита го тя.

— Ами да, за по-сигурно — каза той. — Но не знам дали ще мога да стрелям срещу родния си брат.

— Дори и при самозащита?

— Не знам — отговори той измъчено.

След като барикадира входа, Стан отиде в библиотеката да позвъни на шерифа.

— Шериф Андрюс? — попита той. — Тук е Станли Шърман. Налага се да ви помоля за спешна помощ. Сега не мога да навлизам в подробности, но животът на петима души е в опасност. Съжалявам, но този път трябва сами да намерите с какво да дойдете. О, значи сте чули взривовете. Да, лодките ни експлодираха. Моля ви, елате колкото може по-бър…

В този момент връзката прекъсна. Явно Дик беше срязал проводниците. Веднага след това Лора въведе в библиотеката изплашените старци.

— Не се бойте — успокои ги Станли. — Аз се обадих на шерифа. Той скоро ще бъде тук.

— Моят внук — наркоман и убиец? — мърмореше дядо Шърман. — Това не е за вярване.

— Колко по-лоши неща стават и в най-добрите семейства — успокои го Лора. — Срещу това човек не може нищо да направи. Трябва да си носим кръста. Ще го преживеем.

— Барбара, ако Дик не ви беше предупредил, може би сега всички щяхме да бъдем мъртви — замислено каза Станли.

— Все едно че здравият му разум ни е дал един последен шанс — обади се Лора. — Винаги ще му бъда благодарна за това.

В стаята цареше гнетяща, злокобна тишина.

— Мирише ми на пушек — внезапно извика Станли.

— И на мен! — присъедини се сестра му.

— Смятате ли, че Дик може да подпали къщата, за да ни изгори живи тук? — попита Джоузеф Шърман.

Той трепереше цял.

Барбара не каза какво си мисли. Не е приятно да си представиш ужасната, мъчителна смърт в огъня.

— Глупаво е да седим тук и да чакаме смъртта! — Станли пое инициативата: — Ще изляза навън да видя дали не може да се изгаси огънят.

— Дик ще те убие — извика уплашено Лора. — Той вероятно е въоръжен.

Станли вдигна високо револвера и отвърна:

— Това не е играчка, Лора. Знам как да се пазя.

Барбара се разтрепери. Мъжът, когото обичаше, излезе от стаята. Изпитваше мъчителното чувство, че няма да го види вече.

Минутите течаха мъчително бавно. Никой не казваше нито дума. Така измина цял час.

— Повече не издържам! — извика Барбара. — Ще изляза навън да видя какво става.

— Недей! — предупреди я Лора. — Не знаеш какво е станало там.

— Трябва да ида, Лора — заинати се Барбара.

Тръгна с разтреперани колене към външната врата. Станли беше отместил столовете настрана. Но вратата беше заключена. Барбара намери големия ключ. Дръпна вратата и направи крачка, да излезе навън. В същия момент я уловиха и здраво я стиснаха две силни ръце.

Искаше да извика, но нечии топли устни й затвориха устата. Тя обви с ръце шията на мъжа и отвърна пламенно на целувката.

Когато устните й се освободиха, тя извика щастливо:

— Стан! Ти не си мъртъв!

Той се усмихна едва-едва.

— Много съм далече от това, любима. Никога през живота си не съм се чувствал по-жив от сега.

— Какво се случи, Стан? — пошепна тя.

— Дик беше подпалил къщата. Но огънят още не се беше разгорял и успях да го угася с градинския маркуч.

— А Дик…

— Намерих го в безсъзнание. Изглежда, това ми е бил късметът. Може би той щеше да умре, ако не беше дошъл шерифът да го вземе, за да го откара в болница. Горкият Дик! Жал ми е за него, въпреки че е извършил толкова страшни неща.

— Какво ще стане с него?

Той отговори сериозно:

— Шериф Андрюс смята, че първо трябва да се лекува в заведение за наркомани.

— И като оздравее един ден, може да го изпишат?

— Хубаво би било, ако и неговото бъдеще беше розово като нашето — каза той. — Но не е така. Любима, да знаеш само колко дълго съм копнял да мога тъй да те държа в ръцете си. Не исках обаче да те връзвам за един болен мъж. А когато започнаха тези ужасни истории, вече не можех да те помоля да свържеш живота си с моя. Първо трябваше всичко да се изясни.

— Затова ли не ме пускаше да си вървя? — попита тя.

— Да. — Той се усмихна. — Защото още в болницата се влюбих в теб и исках да останеш при мен дотогава, когато ще мога да ти открия любовта си. Без тебе не бих издържал последните дни.

— Хубаво е да си нужна на някого — тихо каза тя.

Устните му намериха нейните и Барбара блажено затвори очи.