Луана Чърчил
Съкровището (7)

Двете момичета си легнаха към полунощ. Заключиха вратата и се чувстваха в безопасност.

Барбара не знаеше колко дълго е спала, когато изведнъж се събуди.

Обзе я особено чувство на страх. Събудило ли я беше нещо, или само бе сънувала? Искаше да извика, но не можеше. Опита да се надигне, но не можа да се помръдне. Чак след някое време се събуди напълно. Нещо ужасно бе станало с нея!

Китките и глезените й бяха вързани. На устата си имаше широка лепенка. Очите й бяха превързани с черна лента. Ръцете и краката й се тресяха от спазми. Струваше й се, че ще се задуши, защото лепенката обхващаше и носа.

Въпреки нейната безпомощност умът й започна трескаво да работи. Това не е било зловещ кошмар, а наистина се е случило. Но кой го е направил и защо? Как е проникнал в стаята, след като вратата е заключена?

Слухът й търсеше познати шумове. Лора ли дишаше така тежко? И с нея ли са направили същото? И тя ли лежи вързана и не може да се помръдне?

После изникна най-важният въпрос: какво ще стане по-нататък? Трябва ли да умре? Жертва на някой изверг ли е тя?

Каква потискаща тишина цари в стаята! Сами ли са тя и Лора? Или някой наблюдава реакциите им със сатанинска радост? Времето пълзеше като охлюв. Тиктакането на часовника върху нощното шкафче й късаше нервите. Неизвестността я измъчваше. Да можеше поне да чуе нещо, за което да се залови! Тя се молеше по-скоро да свърши злото.

Забеляза нещо върху възглавницата, близо до главата си. Обзе я ужас. Цяла се разтрепери. Нещото върху възглавницата се приближаваше все повече. Докосна косата й, започна да я дърпа и тегли, да я дращи. Нокти ли бяха това? О, мили боже, помисли Барбара. Плъх! Някой е пуснал плъх при мене! Но ето и най-хубавия звук, който някога е чувала — тихо мяукане, последвано от шумно мъркане. Беше котка. И тя си играеше с косата й.

Барбара не беше виждала домашни животни в „Глауърин Гейбълс“. Но това съвсем не означаваше, че няма.

Вероятно котката е влязла в стаята, когато нападателят е оставил вратата отворена. Намерила е меката възглавница и е легнала върху нея. Барбара се закле да намери котето, когато я освободят.

Накрая успокоителното шаване по възглавницата спря. Сигурно котето се е отегчило и е скочило от леглото. Но нервите й се бяха поотпуснали. Барбара можеше отново трезво да мисли. Страхът й беше поотслабнал.

Трябва да беше заспала или, изпаднала в безсъзнание. Изведнъж като гръм от ясно небе екна ужасен глас.

— Господи боже, какво… Кой е направил това с вас?

Някой свали лепенката от устата на Барбара. От изранените й устни и подпухнал език излизаха неразбираеми звуци. Почти едновременно с нея и Лора започна да ломоти нещо несвързано.

— И двете говорите някакви нелепици — опитваше се Станли да ги успокои. — И думичка не разбирам от това. Смятах, че сте заключили вратата.

— Кълна се, че беше заключена, Стан! — изкрещя Лора.

— Тогава не бих могъл да вляза — отвърна той.

— Там на пода има ключ — извика сестра му. — Някой го е избутал през ключалката.

Станли сбърчи чело.

— Аз смених бравите. Новите не могат да се отворят нито с шперц, нито с тел. Бандитът трябва да е пъхнал парче хартия през пролуката на вратата, за да изтегли ключа отвътре. Или пък е имал ключ, който става на вратата. Но ако той се е добрал до ключа отвътре, защо ще го оставя да лежи на пода?

Той прокара пръсти през косата си.

— И защо е направил с вас тая дивотия?

— И аз много бих искала да знам! — гневно извика Барбара.

— Но нали нищо не ви е направил? Струва ми се, че нещо не е…

— Не! — извикаха двете момичета почти едновременно.

— Значи злосторникът е искал да не си пъхате гагата, където не трябва, или да не почнете да викате — разсъждаваше той.

Изведнъж лицето му се угрижи и той продължи:

— Дядо и баба! Трябва да видя дали при тях всичко е наред.

Станли се върна след около четвърт час. Обърна се към сестра си и каза:

— Всичко е наред! Двамата са се заключили в стаята си.

— Стаята може да е заключена, а те да не са вътре.

— Естествено — съгласи се той. — Но като подслушвах на вратата, чух дядо да хърка. Ти знаеш, че никой не хърка като него.

— Тогава е сигурно — доволна каза Лора. — А с Дик какво става? Надявам се и той да е в ред.

— Да — потвърди Стан. — Почуках на вратата му и той отговори веднага. Сигурно спеше. Три часът е. По-добре и вие се опитайте да поспите. Пак заключете вратата! Аз ще минавам през половин час и ще проверявам дали сте наред.

— Много ти благодаря, Стан — каза Лора. — Така ще сме по-сигурни.

В края на краищата Барбара отново се унесе в неспокоен сън. Събуди се в осем и половина. На дневна светлина и стаята, и мислите й изглеждаха по-ясни. Почти едновременно с нея и Лора отвори очи.

След като си казаха добро утро, Лора заяви:

— Трябва да ида да си продължа работата. Дано някой да не ми е откраднал съкровището. Днес непременно ще намеря нещо ценно.

Барбара беше шокирана от това, че Лора се интересува повече от своето имане, отколкото от съдбата на родителите си. Но не каза нищо, докато и двете се обличаха.

Долу свари Дик. Той вече знаеше от брат си какво им се е случило през нощта. Дик беше много развълнуван и я засипа с въпроси. След като му отговори, доколкото можа, той й съобщи:

— Станли пак отиде при шерифа. Изобщо не разбирам каква е ползата от това. Този Андрюс още нищо не е направил.

Барбара си наля чаша кафе и седна на масата при Дик.

— Предпочитам да се преместя на сушата — продължи той. — Зная там една къща, която може евтино да се купи.

— Стан обаче няма да се мръдне оттук — убедено каза Барбара. — Дори и нападателят да е някой изверг. Стан ще стои тук и ще се мъчи нещо да прави.

— Хладилникът пак е ошушкан нощес — в недоумение каза Дик. — Ще претърся цялата къща от тавана до мазето. Трябва някъде да има тайни ходове, дето не ги знаем.

— Това трябва да е обяснението — съгласи се тя. — Имате ли нещо против и аз да участвам в търсенето?

Дик се зарадва.

— Не, ни най-малко! Дори ще се радвам, ако ми помагате.

— Първо да пийнем още кафе — предложи тя. — Аз ще препека филийки, за да хапнем, преди да започнем работа.

— Да ви помогна? — предложи Дик.

Той се пресегна към хляба и сложи четири филии в тостера. Барбара донесе масло и мармалад от хладилника.

Като се подкрепиха, двамата се заеха с търсенето. Започнаха от партера и основно оглеждаха всяка стая поотделно. Дик удряше с чук по стените и се ослушваше за онзи звук, по който се познават скритите проходи. Това беше мръсна, отегчителна и безрезултатна работа.

Късно следобед към тях се присъединиха Станли, шериф Андрюс и неговият помощник. Часове наред те бяха претърсвали острова, за да насочат накрая вниманието си към къщата. Скоро всички бяха прашни, изморени и гладни.

— Мисля, че трябва да направим почивка и да хапнем нещо — предложи Станли. — Господа, чувствайте се поканени. Ще ви затрудни ли това, Барбара?

— За нас не се грижете — отказа му шериф Андрю. — Ние закъсняхме много и трябва да се връщаме.

— Тогава няма да ви задържаме — каза Станли.

 

 

Барбара, Лора и двамата братя бяха единствените, които се събраха около масата. Станли беше чукал на вратата на баба си и дядо си, поканил ги беше за вечеря. Но бяха отказали.

— Чули са, че майка ми и баща ми са изчезнали — обясни той. — Предпочитат да останат сами с тревогата си.

— Ще им занеса един поднос с храна — предложи Лора. — Горките стари хора трябва нещо да хапнат.

Когато тя се върна, всички насядаха около масата. Започнаха да се хранят. Но изведнъж Станли остави вилицата и бутна настрана полупълната чиния.

— Родителите ни са мъртви — глухо каза той. — Повече няма да ги видим.

Тишината като саван се разстла в стаята.

— Не знам защо ти смяташ, че баща ни и майка ни са мъртви — каза накрая Дик. — Но се опасявам, че е възможно. Стан, никой в тази къща вече не е в безопасност. Мисля, че от Кептив Айлънд на всички ни дойде до гуша. Вероятно ще получиш три или четири милиона долара, ако го продадеш. С тези пари можем да живеем добре.

Станли не можа да каже нищо, защото Лора се развика:

— Сега не можем да напускаме острова! Имам да разкопавам още дузина гробове. Това ще продължи цяла вечност!

Станли се усмихна снизходително и я попита:

— Днес намери ли имане?

— Ох, не успях да свърша много — тихо отговори тя.

— Лора, ти наясно ли си, че всичко, което намериш на острова, е мое?

— Не говориш сериозно, Стан, нали? — ужасена извика тя.

— Такъв е законът, Лора — каза той. — Когато започна да копаеш, ти знаеше, че островът ми принадлежи.

Чак и Барбара го изгледа слисано. Как може да е толкова безсърдечен със сестра си?

— Ти не можеш да ми вземеш това, което съм намерила! — провикна се Лора.

— Ще ти дам десет процента от него. Мисля, че е честно.

— Никога няма да намериш накитите и скъпоценностите, които съм събрала! — изкрещя Лора. — Хубаво съм ги скрила!

— Ще ги намеря, щом оздравея — закани се той.

Дик се обяви в защита на сестра си:

— Стан, не е честно от твоя страна. Ти вече си толкова богат, а ще спечелиш още много пари. И пак искаш всичко да й вземеш? Тя здравата се потруди за това.

Барбара толкова се ядоса, че наруга жестоко Станли Шърман. И завърши:

— Точно така мисля за вас.

Облегнат назад, Станли се усмихваше.

— Всички сте готови да ме прокълнете, нали? — извика той. — Лора, можеш да задържиш всичко, каквото намериш. Желая ти голям късмет. Ти не разбра ли, че само се шегувам. Сега обичаш ли ме пак?

Атмосферата видимо се разведри. Лора хвана брат си за ръката.

— Много ти благодаря, Стан — прошепна тя. — Обичам те.

И четиримата останаха на масата, разговаряйки за незначителни неща. Ненадейно издрънча старинният звънец на входната врата.

— От години никой не е звънял тук — обади се Стан. — Кой според вас може да е по това време…

— Навярно на шерифа му е хрумнал нов въпрос — прекъсна го Дик. — Някой трябва да го е докарал дотук.

— Идете всички в салона — разпореди се Станли. — Аз ще доведа госта там. Сигурно ни носи новини.

 

 

Тримата забързаха към салона. Там седнаха и чакаха неспокойно, докато Станли не се появи на вратата. До него стоеше стройна червенокоса жена. Всички я гледаха смаяно.

— Мога ли да ви представя мис Стела Стивънсън? — започна официално Станли. — Мис Стивънсън с репортер от вестник. А това са сестра ми Лора, брат ми Дик и моята медицинска сестра мис Барбара Беърд. Но, моля ви, седнете, мис Стивънсън.

Стела Стивънсън бръкна в чантата, която висеше през рамото й, извади бележник и химикалка, седна и каза:

— Радвам се да се запозная с всички вас. Благодаря ви много, че ме посрещате толкова любезно.

— Боя се, че не разбирам напълно по каква причина сте тук, мис Стивънсън — каза Станли доста рязко. — И мога ли да попитам как дойдохте. Нашият остров е доста отдалечен от сушата. Ние не сме свикнали с неочаквани посетители, особено по тъмно.

— Естествено, вие се чудите — предположи тя — защо съм се изтърсила тук. Веднага ще ви кажа. Вижте, господин Шърман, моят вестник ме изпрати с една лодка, да напиша репортаж за вас и вашето семейство.

— Каква история очаквате от нас? — попита Станли объркан. — Възможно ли е смъртта на Мери Мур да е станала публично достояние?

— Шериф Андрюс е личен приятел на нашия директор — отговори тя. — Така шефът ми винаги научава веднага щом се случи нещо интересно наоколо.

— Значи да ви разкажем всичко, каквото знаем за убийството на Мери Мур? — попита Станли.

— Точно така — потвърди репортерката. — И, естествено, за смъртта на вашите родители, мистър Шърман.

Лора изплака и захлупи лицето си в шепи. Станли стана тебеширенобял.

— Моите… моите родители… са убити? — изрече със запъване той.

Думите му прозвучаха зловещо в просторното помещение.

— Стан, нали чу какво каза дамата? — обади се Дик. Той беше сега по-силният от двамата и продължи: — Струва ми се, мис Стивънсън, че ни дължите едно обяснение.

Барбара забеляза изненада и смущение по лицето на репортерката.

— Но вие… вие сигурно сте знаели… — запелтечи тя.

Станли се беше овладял и заяви:

— Не, такова нещо не знаем. И аз не ви вярвам! А ако това е някаква шега или трик, за да привлечете вниманието на хората към вашия вестник, моля ви, вървете си!

Елегантно облечената репортерка се изправи и погледна Станли. Вдигна ръка високо, сякаш искаше да помоли за тишина.

— Искрено съжалявам, мистър Шърман — извини се тя. — Предполагах, естествено, че шериф Андрюс вече ви е съобщил за тази трагедия. Сега може би аз трябва да ви разкажа всичко.

В големия салон цареше пълна тишина. Само Лора се беше свила и тихо хлипаше. Останалите гледаха с невярващи очи към репортерката.

— Двама рибари намерили труповете в залива и ги извадили на брега — каза тя. — Шерифът веднага ги идентифицирал и се обадил на шефа ми. Това е всичко, което зная.

— Но защо Андрюс не ни е уведомил? — извика Станли.

Дик отново пръв се бе изтръгнал от вцепенението и каза:

— Може да не сме чули телефона.

Станли му хвърли гневен поглед и възрази:

— Не може да бъде. Сам знаеш колко силно звъни. Мис Стивънсън, известно ли ви е как са загинали родителите ми?

Стела Стивънсън безпомощно се озърна към другите.

— Били са удушени — каза тя пресипнало.

Лора се разрида на глас. Дик извади носната си кърпа и покри лицето си с нея. Станли гледаше мрачно в шарките на килима. Внезапно иззвъня телефонът. Всички трепнаха. Станли беше единственият, който стана. Упъти се към вратата.

— Сигурно е най-сетне шериф Андрюс — подхвърли през рамо. — Едва ли ще му хареса това, което ще му кажа.

Неловкото мълчание в салона продължи до завръщането на Станли.

— Да, беше оня Андрюс — сърдито потвърди той. — Казва, че го възпрепятствал някакъв взлом в магазин за спиртни напитки. Занимавал се със залавянето на крадците и нямал време да ни телефонира. Излиза, че кражбата на няколко долара и две-три бутилки ракия е по-важна от това, което се е случило с нашите родители.

— Пак ли ще идват тук? — попита Дик.

— Не — отговори Станли. — Аз трябва да ида при него.

Барбара го гледаше със свито сърце. Лицето му ставаше все по-бледо. За няколко минути той сякаш се бе състарил с години.

— Да дойде някой с тебе? — попита Дик. — Кога ще тръгнеш?

— Кой знае защо искат да видят само мене — отговори брат му. — Трябва да тръгна веднага.

— О, да, естествено! — заяде се Дик. — Как можах да не се сетя! Нали ти си тук най-главният. Останалите изобщо не се броим.

— Не смятам за голяма чест шерифът да ме вика при тези обстоятелства! — отговори Станли.

За първи път се обади Лора.

— Стан, щом ще ходиш оттатък… — Тя се запъна. — Ще се… погрижиш ли… искам да кажа, за погребението?

Той я потупа по рамото и обеща:

— Ще направя всичко.

— Знаеш ли какво е станало с тялото на Мери? — попита тя.

Станли отговори със смръщено чело:

— Шерифът трябваше и това да ми каже. Ще видя кога ще разреши съдебният следовател да го взема.

— Кой ще я погребе, Стан? — колебливо попита Лора.

— Аз, естествено. Може би тя наистина е била наша родственица.

Стела Стивънсън, превърнала се отново в напориста репортерка, попита:

— Мистър Шърман, мога ли да ви задам няколко въпроса…

— Съжалявам — прекъсна я той, — но сега трябва да вървя.

Жената се прехвърли към Дик и предложи:

— Може би вие, мистър Шърман, ще бъдете така любезен…

Дик, изглежда, беше доволен, че му обърнаха внимание. Той я прекъсна:

— Ще се радвам, ако мога да ви помогна. Какво бихте желали да знаете? Ако става въпрос за родителите ми…

Станли се обърна отвратен и тръгна към вратата. Лора го последва.

— Трябва да ида при баба и дядо — извини се тя.

Беше единствената, която мислеше за старите хора.

Барбара изпадна в неудобно положение. Дали да остане с Дик и репортерката? Чувстваше, че присъствието й в салона е нежелано. Дик може би не искаше друг да чуе какво ще довери той на репортерката.

Но къде да иде? Накрая стана и без да каже нито дума, си излезе. После се забърза нагоре към стаята на Лора.