Луана Чърчил
Съкровището (6)

Барбара подскочи от ужас. На лицето й беше изписано разочарование и пълна обърканост.

— Аз съм убила Мери Мур? Мистър Шърман, какво говорите?

— Да, татко, какво искаш да кажеш? — изправи се Станли в нейна защита. — Да не си загубил разсъдъка си? Искам обяснение за тези думи, и то веднага!

Дик Шърман поклати глава.

— Боже мой! Ако съм чул добре, значи баща ми е превъртял.

Като сочеше с пръст към Барбара, Хари Шърман се развика:

— Аз имам всички основания да обвинявам тая непрокопсаница. Вас може да ви заблуждава. Но снощи аз я видях как се измъкна от къщи с пистолет в ръката.

— Това… това е лъжа! — избухна Барбара. — Не е вярно.

— Разбира се, че не е вярно — каза Станли. — Тате, ти пак си пил много, нали?

— Добре де, вие не ми вярвате — каза плачливо Хари Шърман. — Бих могъл да си помисля, че се застъпвате за тая непрокопсаница. Но аз помня какво съм видял.

По страните на Барбара се търкулнаха сълзи. Тя отчаяно се втурна навън.

На входната врата я настигна Стан. Улови я нежно за ръцете.

— Къде отивате, Барбара? — попита меко.

— Стан, не мога повече да остана тук — и тя се разхълца неудържимо.

Той започна да я гали по косата, притегли я към себе си.

— Ще останете, мила моя, ще останете — утешаваше я той. — Никой не вярва на това, което каза баща ми. Освен дядо и баба може би. Но те нямат думата. Баща ми явно ще прави всичко възможно, за да ви прогони оттук. Особено пък когато е пил повече.

— Следващия път ще поиска да ме затворят като опасна луда — жалеше се тя.

— Не се разстройвайте! — успокои я той. — Аз няма да му позволя да разправя измишльотини на шерифа.

— Какво ще му попречи да се обади на шериф Андрюс?

Станли я погледна сериозно.

— Не се вълнувайте за това, мила моя. Сега избършете хубавите си сини очи и да се върнем на масата.

При самата мисъл за ядене й прилоша.

— Залък не мога да преглътна сега — отказа тя. — Вървете без мен!

— А вие какво ще правите, Барбара? — попита той загрижено. — По-добре елате с мен.

Тя поклати глава.

— Искам да остана малко сама. Ще се поразходя да ми се избистри умът. При сегашното положение ще бъде глупаво да остана тук.

Той я пусна и бавно тръгна към трапезарията. А Барбара, щом той се скри от очите й, дръпна тежката външна врата и закрачи безцелно в южна посока. Унесе се в мислите си.

След около половин миля стигна до доста голямо гробище. Сигурно в него са били погребвани пиратите.

При по-внимателно вглеждане нейните предположения се потвърдиха. Тя се натъкна на гроб, в който някой бе започнал да копае.

Бавно се върна по обратния път. Завари Стан в музикалния салон.

— Стан, стигнах до убеждението, че ми е невъзможно да остана повече тук — съобщи му тя.

— А аз зная, че ще останете — уверено каза той.

— Да не искате да кажете, че не ми остава нищо друго?

— Не, но тук не съм виждал нито автобус, нито такси.

— Значи аз съм пленница! — гневно извика тя.

— Само временно, мила моя — уточни той. — Само докато отново се вразумите. Скоро ще разберете колко хубав може да бъде животът на този остров. Сега сте нервирана и не можете да разсъждавате трезво. Но скоро ще се почувствате тук толкова добре, че за нищо на света няма да искате да си отидете.

Вече нямаше значение каква притегателна сила има този мъж за нея. Нямаше значение, че сърцето й се разтуптява, щом го види.

Той я беше вбесил, както никой друг мъж през живота й. Нямаше никакво право да се държи с нея така, сякаш тя му принадлежи телом и духом. Никой мъж няма право да я задържа, щом тя не иска да остане!

— Ще чакам утре да ме закарат на сушата — хладно произнесе тя.

Той поклати глава и се усмихна.

— Никой няма да го направи.

— Тогава ще ме закарат Дик или Лора.

— Без мое разрешение няма да се осмелят — отвърна той.

— Баща ви ще ме закара. — Тя се вкопчи в тази последна надежда. — Ще се радва, ако може да се отърве от мен.

— Вярно е — съгласи се той. — Но и той няма да ви откара от острова. Слушайте какво ви казвам!

Барбара не вярваше на ушите си. Това просто не беше възможно — да държат човека някъде против волята му! Та ако ще дори на този откъснат от света остров.

— Ще се кача горе — мрачно каза тя.

— Защо, мила моя? Още е рано за сън. Да не би да сте обидена от нещо?

Той като че ли й се подиграваше!

Гняв се надигаше у нея. Той прогони сълзите.

— Вие сте лош, подъл човек, Станли Шърман! — викна тя в лицето му. — Аз повече не ви смятам за приятел!

Упъти се към вратата. Но гласът му я спря.

— Барбара, когато се разсърдите, ставате още по-красива и желана! — усмихнато извика той.

Барбара не отговори. Продължи наперено към вратата. Но щом излезе навън, тя се затича нагоре по стълбите към стаята на Лора.

Момичето лежеше на леглото и четеше роман.

— Толкова рано? Да не си се скарала със Станли?

Барбара се хвърли на леглото и извика:

— Започвам да мразя брат ти!

— И аз така се люшкам цял живот — каза Лора. — Понякога той може да бъде най-досадният човек, когото познавам.

— Знаеш ли, той не ме пуска да си замина! — каза Барбара. — Що за човек е това!

— Тогава трябва да ти е ясно, че няма да си заминеш от острова — предупреди я Лора. — Винаги става неговото.

— Аз ще се обадя на шерифа и ще му кажа, че тук ме задържат насила — разбесня се Барбара.

— Не можеш да го направиш. Стан няма да те допусне до телефона. Държи го под ключ в един шкаф и не дава ключа на никого.

— Лора, ти би могла да ме закараш до сушата.

— Без разрешение от Стан няма да го направя — отказа момичето. — В края на краищата аз трябва да живея тук с него, нали разбираш?

Барбара стана и решително тръгна към вратата.

— Отивам при баща ти — заяви тя. — Той на драго сърце ще ми помогне да изчезна оттук.

Докато обикаляше къщата, Барбара страхливо избягваше да се доближава до музикалния салон. Отвори и затвори много врати, търсейки Хари Шърман. Накрая го намери сам във винарната.

Седеше на едно столче и си пийваше червено вино. Изгледа я намръщено.

— Какво искате? — попита с твърд глас.

— Нали вие желаете да напусна острова?

Той кимна:

— Повече от всичко на света.

— Затова ли казахте онази лъжа за мен? — попита го тя.

— Какво? Какво съм казал?

— Както и да е — отказа се тя. — Много искам да си замина оттук. Но синът ви Станли не ме пуска.

— Той е глупак. Изобщо не трябваше да ви довежда. Скоро ще разбере, че жените носят само ядове.

— Тогава, мистър Шърман, откарайте ме утре — помоли го тя.

— С удоволствие бих го направил. Но не смея да се опълча срещу Станли.

— Да не би да се страхувате от собствения си син?

— Именно, страхувам се — призна той. — Може направо да освирепее, ако го раздразниш. А той ще се подразни, ако против волята му ви откарам от острова. Веднъж дойде един човек да поправя покрива. Той каза нещо, което не се хареса на Станли. Горкият човек. Станли щеше да го пребие до смърт, ако не бяхме ние.

Барбара занемя. Хари Шърман беше последната й надежда.

— Защо не попитате Дик? — предложи той. — Обикновено той не се бои от брат си.

— О, благодаря ви, мистър Шърман — каза тя. — Ще го потърся. Не знаете ли случайно къде може да бъде?

— Сигурно в игралната зала. Повечето време играе билярд.

— А къде е билярдната зала?

— Последната врата на най-долния етаж — отговори той.

Когато Барбара надникна, Дик се беше вдълбочил в играта.

— Влезте! — покани я, без да вдигне глава. — Играете ли билярд?

Барбара поклати глава.

— Не, Дик.

— Тогава да ви науча — предложи той.

— Дик, трябва да говоря с вас.

— Готово. Какво ви вълнува?

— Брат ви ме държи насила на този остров — обясни тя.

Той се покашля и каза:

— Разбирам го напълно.

— Чуйте, Дик! — отчаяно извика тя. — Трябва да се махна оттук!

— Но нали не заради татковото обвинение? — попита той.

— Това е само едната страна.

— Кажете ми по-точно, Барбара, какво ви притеснява? — настоя той и седна на ръба на масата.

— Достатъчно е това, че тук не ми е мястото — заяви тя. — Показано ми беше ясно, че съм нежелана.

Дик й хвърли поглед, изпълнен с възхищение, и каза:

— Лично аз ще бъда доволен, ако останете тук. Досега не съм ви го казал заради Стан. Но ако Стан вече ви е омръзнал, мога да ви кажа най-после колко ви харесвам.

Барбара бледо се усмихна и каза:

— Много сте мил, Дик.

— Освен това съм голям любовник — подхвърли той многозначително.

— Вярвам ви — разсеяно се съгласи тя.

— Знаете ли къде си оставяме колите? — попита внезапно той. — Е, там, на две мили нагоре по улицата, има автокино. Защо не идем да гледаме някой филм?

— Това е великолепна идея, Дик! — почти радостно прие тя.

Дик Шърман само това чакаше. Тя го хвана под ръка. Излязоха заедно и тръгнаха надолу към пристана.

— Коя лодка да вземем? — попита той весело.

Тя показа най-голямата. Беше боядисана на сини и жълти черти.

— Видяхте ли как си пасваме, Барбара? Това са и моите любими цветове.

Опита се да запали мотора. Но не можа. Останалите моторници също бяха извън строя.

 

 

— Някой е бърникал в лодките! — ядоса се Дик.

Барбара знаеше кой е бил. Станли Шърман, естествено, беше предвидил, че тя ще помоли за помощ някого от семейството, за да си замине от острова. Той е повредил лодките, за да не може никой да ги използва.

— Вечерта ни пропадна! — изпъшка Дик. — За съжаление нищо не мога да направя. Стан е механикът в нашата къща. Ще трябва да почакаме до утре сутринта, за да види той какво им е на тия лодки.

Барбара не можеше повече да мълчи.

— Аз зная какво им е, Дик! — извика тя. — Вашият брат иска да ми попречи да си тръгна оттук.

Дик впери в нея невярващ поглед.

— Вие сте го помолили да си заминете и той ви е отказал?

Тя кимна.

— Правил е много шантави неща, но това е върхът на всичко — разяри се той. — Няма никакво право да ви задържа против вашата воля.

— Той няма да отстъпи, Дик — уморено каза тя. — Ще трябва да намеря някакъв друг начин. Можете ли да ми помогнете?

И умоляващо сложи ръката си върху неговата. Но изражението на Дик се промени. Той рязко поклати глава.

— Харесвате ми много, Барбара — каза безпомощно той. — Страхувам се обаче, че не можете да разчитате на моята помощ. Не мога да се изправя срещу Стан. Прекалено много съм му задължен.

Тя дръпна ръката си и с раздразнение попита:

— Какво ви пречи да вървите по собствен път? Не познавам друг човек, който да се е поставил в такава зависимост, само и само да му е по-лек животът и да докопа по някоя подхвърлена троха.

Думите й не го засегнаха. Той безпомощно сви рамене.

— Аз нямам нито енергия, нито цел — призна той. — Никога няма да разбера защо трябва да се трепя за някакво жалко препитание, когато в семейството има толкова много пари. Рано или късно ще получа нещо в наследство, ако остана тук.

Барбара бе обзета от гняв и угнетеност. Вървеше смълчана до него. Така стигнаха до къщата. Някои прозорци вече светеха.

Тя знаеше, че държанието й е детинско. Дик не беше виновен, че е такъв. Тя трябваше просто да намери друг изход. Не можеше да разчита на Шърманови. Явно Станли от години държеше семейството под своя власт. Те не можеха толкова бързо да се променят.

Протегна ръка на Дик и го попита дружелюбно:

— Ще сключим ли мир отново?

Той с радост й стисна ръката и се усмихна.

— Не вярвах, че ще ми предложите. Аз искам да ви бъда приятел, Барбара.

— Харесвате ми, Дик — сериозно каза тя. — Ще се разберем!

Те едновременно се обърнаха.

Над тях светеше луната. Долу се плискаха вълните. Звездното небе се издигаше като шатър над буйната растителност.

Барбара бе омаяна от вълшебната красота на природата. Сякаш цяла вечност стояха там и мълчаха. Но после мислите на Барбара се върнаха към действителността.

— Дик, аз изобщо не зная с какво се занимава брат ви — забеляза тя. — Веднъж го попитах. Той спомена само нещо за проучвания.

— Сече му пипето — отговори Дик. — И е добър играч.

— Играч?

— Всеки, който играе на борсата, за мене е играч.

— Така ли си печели парите?

— И много успешно — потвърди той. — Само за последната година доходът му е петдесет хиляди долара.

Тя неволно свирна през зъби.

— Значи много добре се ориентира.

— Така е — съгласи се Дик. — Понякога виси с часове над борсовите курсове и пресмята какво да купува. Преди си мислех, че просто има късмет. Но стигнах до заключението, че той наистина знае какво прави. Момчето има ум в главата, не може да се отрече.

Дик тъкмо посягаше към дръжката на вратата, когато тя се отвори.

Барбара се уплаши, като видя Станли. Той се усмихваше злорадо.

— Хубава ли беше разходката? — попита лукаво.

— Вие сте повредили лодките! — обвини го тя.

— Какво говорите, Барбара! — добродушно я смъмри Станли. — Защо ще правя това?

— Защото искате да ме държите тук — наежено каза тя. — Искате да ме командвате като останалите в тази къща. Но няма да успеете!

Станли погледна към брат си и каза заповеднически:

— Дик, ти нямаше ли още нещо да вършиш?

Той се изчерви и избягна насмешливия поглед на Барбара. Промърмори:

— Да, разбира се… Ами… лека нощ на всички.

Станли се обърна и протегна ръка. Искаше да докосне Барбара по бузата. Но тя уплашено се дръпна. Усмихна се и й заговори като на непослушно дете:

— Хайде, Барбара, трябва да се примирите с неизбежното. Не мога да ви гледам нещастна.

— Как бих могла при тези обстоятелства да бъда щастлива?

— Досега не ви беше лесно — съгласи се той. — Но вече всичко ще се промени, мила моя. Вие бяхте назначена тук, но още не сте започнали работа.

— Точно там е бедата. Още нищо не съм направила за вас, откакто съм тук. Вие нямате нужда от мен. Чудя се само защо изобщо ме доведохте.

— Вярно е, че още не съм ви използвал, Барбара. Но нямате никакво основание да смятате, че не сте ми нужна. Аз още влача последиците от катастрофата. И това вероятно ще трае дълго. Не зная какво може да ми се случи. Нужна ми е вашата подкрепа. Вие дори нямате представа колко много разчитам на вашите медицински знания.

Тя се усмихна иронично.

— Доверявате се на медицинските ми знания повече, отколкото заслужавам. Аз съм милосърдна сестра, а не лекарка.

— И все пак близо до вас се чувствам по-сигурен — не отстъпи той. — Вие знаете какво трябва да се направи в случай на нужда. Искате ли да погледаме телевизия? Вечер у нас няма май какво друго да се прави.

— Не, благодаря много! — решително отхвърли тя неговото предложение. — Нямам никакво желание да стоя с вас в една стая. Защото не мога да гарантирам, че няма да ви кажа какво още мисля за вас, мистър Шърман!

Тя се завъртя и затича по стълбите нагоре. Лора както обикновено четеше в леглото. Първо си дочете главата и чак тогава вдигна очи.

— Барбара, питах се къде си — каза тя.

— Бях на разходка с Дик.

— Знам защо. Ще ти помогне ли да си заминеш?

— Не! — отговори Барбара и ядно се хвърли на леглото.

— Така си и мислех.

— Баща ти също няма да ми помогне — докладва Барбара.

— О, той ли — каза Лора без никакво уважение. — Страх го е от Стан. Знае, че той може да го изхвърли, когато си пожелае. А на татко тази къща му е легнала на сърце. Защото тук има много вино, а той го обича повече от всичко на света.

— Както изглежда, всички сте в ръцете на Стан — гневно констатира Барбара. — Той се държи с вас като с марионетки.

— Ти ще трябва да свикнеш с мисълта, че ще стоиш тук дотогава, докато той не реши да се освободи от тебе — осведоми я Лора.

— Той дори е повредил лодките!

— Напълно в негов стил — каза Лора. — Още е рано. Не искаш ли нещо за четене? Имам много криминални романи.

Барбара се готвеше да откаже, но после размисли. С четене поне можеше да убие времето.

— Може би ще взема нещо да чета — съгласи се тя накрая.

В стаята се възцари тишина. Чак към полунощ Лора остави книгата настрана. Прозя се.

— Аз заспивам — промърмори тя.

Барбара се зарадва, че може най-после и тя да остави романа.

— Аз също си обличам нощницата — каза тя.

Не беше много уморена и се опасяваше да не лежи будна с часове. Но щом допря глава до възглавницата, мигновено заспа.

 

 

Събуди се от грубо разтърсване. Промърмори нещо и отвори очи. Беше осем и нещо, както сочеше часовникът на нощното шкафче. Утринното слънце заливаше стаята със светлина и топлина.

Барбара се обърна и зърна сериозното лице на Станли Шърман. Тъкмо щеше да му изкрещи, че той не може да влиза и да излиза тук, когато си иска, но видя, че Лора не е в леглото. Не я забеляза никъде.

Барбара се изправи и погледна въпросително към Стан.

— Знаете ли къде е Лора? — попита я той.

— Не. Мислех, че е тук и спи…

— Дано не е отишла пак да копае гробището.

— Възможно е — предположи Барбара. — Снощи спомена, че искала на сутринта да продължи да търси съкровището.

— Дано не се е случило нещо с нея — обади се той. — Ще ви обясня. След последните събития стигнах до извода, че всички трябва да напуснем тази къща.

— Стан, какво има? — попита разтревожена.

— Майка ми и баща ми не са в стаята си — нервно каза той. — Никъде не мога да ги открия.

Чак сега Барбара се събуди наистина.

— Сериозно ли говорите?

— С такова нещо не бих си правил шеги — раздразнено отговори. — Влязох тук заради Лора. Мислех, че тя може нещо да е чула или видяла.

— Родителите ви заключват ли стаята, когато вечер си лягат?

— Непрекъснато им го повтарям — кипна той, — но те рядко го правят.

— Някой претърси ли вече острова? — осведоми се тя.

— Все още не, но преобърнахме цялата къща.

— Те излизат ли понякога на разходка? — продължи да пита Барбара. — Може да са излезли за малко.

— През този сезон не го правят — отхвърли той предположението й. — Майка ми страда от сенна хрема и пролетно време не излиза от къщи. А татко не иска сам. Просто не знам какво да предприема.

— Може би са дошли някакви приятели и са ги взели без ваше знание. Нали няма да се сърдите, че те са тръгнали просто ей така?

— Разбира се, че не! — почти изкрещя той. — Снощи аз дори не съм говорил с тях. Освен това те нямат никакви близки познати, доколкото ми е известно. И как ще влязат във връзка с тях, като нямат достъп до телефона!

Барбара съвсем беше забравила, че той държи телефона под ключ.

— Няма ли да уведомите шерифа? — попита тя.

— Властите признават някого за изчезнал, когато го няма три или четири дена — обясни Станли.

— Но сега положително ще направят изключение — възрази тя. — В края на краищата тук стана убийство. Опитайте!

— Смятам, че няма да навреди — съгласи се той.

— Ако ще идва полиция, трябва да оправите някоя лодка — припомни му тя.

— Зная. Но първо ще се обадя по телефона — отговори Станли.

Обърна се и излезе от стаята.

Барбара използва възможността да си направи набързо тоалета и да се облече. Тъкмо привърши, и Станли се върна.

— Трябвало да изчакам три-четири часа — предаде й той. — Ако родителите ми не се появят дотогава, да позвъня отново и да ида да взема шерифа. Сега ще оправя лодката.

На излизане почти се сблъска със сестра си. Тя връхлетя вътре мокра, от нея капеше вода. Възбудено извика:

— Дик каза, че мама и татко били изчезнали!

— Вярно е — потвърди Станли угрижено. — А ти къде беше?

— Не мога ли веднъж да отида да поплувам, без да ме навикват? — изфуча сестра му.

— Успокой се! — помоли я той малко по-кротко. — Просто се бях разтревожил за тебе, защото и ти беше изчезнала.

— В стаята им има ли следи от насилие? — осведоми се тя.

— Не.

— А дрехите, с които са били снощи? Провери ли дали са там?

Станли щракна с пръсти и възкликна:

— За това изобщо не съм се сетил. Веднага ще проверя!

— Ще си облека нещо — каза Лора. — Човек не знае какво ще се случи в следващия момент. Трябва да съм готова за всичко.

Момичетата нетърпеливо чакаха да се върне Станли.

— Е? — подхвана го Лора, щом се появи.

— Дрехите им си стоят така, както са ги оставили — съобщи той. — Гледах в гардеробите и ми се струва, че не липсва нищо.

Лора стана бяла като тебешир, каза:

— Все пак не биха могли доброволно да излязат навън голи или по пижами.

— Права си — глухо рече брат й. — Трябва да са били по пижами. Но в такъв случай пак не биха излезли доброволно от къщи дори и под въздействието на виното. Трябва някой да ги е принудил да излязат. Ако ви дотрябвам, аз съм на пристана и поправям лодката.

През следващите четири часа не се откри никаква следа от изчезналите. Станли Шърман отново се обади на шериф Андрюс. Заедно с помощника си шерифът пристигна едва следобед.

Този път Барбара можа да го види. Беше нисък и набит мъж на неопределена възраст. Чертите на небръснатото му червендалесто лице се изопнаха, когато я видя.

— Откога сте тук? — направо попита той.

— Това е мис Беърд, моята медицинска сестра — представи я Станли.

Шерифът й хвърли мрачен поглед.

— Попитах ви нещо!

След като тя му отговори, той продължи сериозно:

— Защо не съм ви виждал досега?

Станли й се притече на помощ:

— Не се чувстваше добре. Беше на легло.

— Може и да е вярно — каза шерифът със съмнение в гласа, — но трябваше да ми се съобщи за присъствието й на острова, когато разследвах убийството на Мери Мур.

— Мис Беърд не би могла много да ви помогне, сър — опита се да го успокои Станли. — Тя никога не е виждала Мери Мур.

— Така ли е? — попита я шерифът.

— Да — веднага отговори Барбара. — Мери Мур е изчезнала много преди да дойда на острова.

— Тук има ли и друг, за когото да не зная? — попита шериф Андрюс. — Трябва да говоря с всички лица, които може да са замесени в убийството.

— Няма друг — отговори Станли, дълбоко разкаян.

Помощник-шерифът попита:

— Шефе, да започнем ли претърсването на къщата и острова?

— При всички случаи! — отговори началникът му. — Но първо искам да видя спалнята на родителите им. Моля, покажете ми я, мистър Шърман!

— Разбира се! — Станли се насочи към вратата. — Моля, елате с мен!

В девет без петнадесет пазителите на закона напуснаха острова, за да се върнат на сушата. Не бяха открили абсолютно нищо, което да подскаже какво е станало с Алис и Хари Шърман.