Луана Чърчил
Съкровището (5)

Лора беше готова с непретенциозното ядене. Проявила бе истинска сръчност. Тримата ядоха с голям апетит.

Когато приключиха, Станли каза:

— Надявам се да не скучаете, Барбара. Развлеченията при нас са доста ограничени. Дано да имаме късмет тази вечер да гледаме хубав филм по телевизията.

— Аз ще си чета криминалето — заяви Лора.

— В твоята стая ли? — угрижено попита Барбара.

— Къде другаде?

— Чувстваш ли се сигурна там? — попита и той.

— Разбира се — успокои го Лора. — Ще стоя на заключено, докато не се върне Барбара.

Филмът по телевизията свърши в полунощ. Станли попита:

— Уморена ли сте, Барбара?

Тя на драго сърце би поседяла още с този мъж, от когото се възхищаваше. Но той имаше нужда от сън.

— Стан, вие сте изтощен — отговори, — трябва да си легнете.

— Да, изморен съм — призна той. Тъмните му очи бяха загубили живия с блясък.

— Лека нощ тогава.

— Лека нощ, Барбара — прошепна нежно. — Оставям ви против желанието си.

От тези думи сърцето й се разнежи.

— Има и други вечери занапред — каза тя.

— Да. Ще ви придружа до вашата стая.

— О, не е нужно!

— Ще дойда с вас независимо дали искате или не. Трябва да съм сигурен, че по стълбите няма да ви се случи нещо.

Стигнаха до стаята на Лора. Станли почука на вратата. Лора трябваше да чуе, толкова силно бе тропал. Но отвътре — никакъв звук.

— Трябва да е заспала — допусна той.

Почука още по-силно. Пак никакъв отговор.

— Тя има здрав сън — измърмори и заудря с юмрук по дървото.

Но Лора не отваряше.

От десетина минути Станли блъскаше и чукаше по вратата, когато в коридора се появи Дик. Държеше пистолет в ръката си. Попита:

— Какво има, Стан? Каква е тая дандания?

— Просто не мога да събудя Лора — обясни брат му. — Барбара иска да си ляга.

— Сигурен ли си, че Лора е вътре? — попита Дик.

— Тя се качи в стаята си да чете. Така поне каза.

— Може да е променила намерението си — започна Дик да разсъждава на глас.

— Не ми се вярва. А дори да е така, къде може да отиде?

Дик сви рамене.

— Знаеш, че Лора понякога върши странни неща, особено когато й е скучно.

— Да, но не в полунощ.

— Аз пък не съм толкова сигурен — възрази Дик. — Който посред нощ копае в гробището и търси скрито съкровище, той е способен на много неща.

— Скрито съкровище в гробището! — извика Станли. — Изобщо не разбирам за какво говориш.

— О, вярно, че ти не знаеш. По това време беше в болницата.

— Не ме дръж в напрежение — изръмжа Станли.

— Но нали знаеш какво се говори? Че някои от погребаните тук пирати са отнесли съкровищата си в гроба.

— Зная тази легенда, но не вярвам в нея.

Дик отново повдигна рамене.

— Във всеки случай това е една хубава моряшка история. А досещаш ли се колко бързо Лора ще напусне острова, ако има достатъчно пари?

— Ти не го вярваш наистина, Дик!

— Зная го — отвърна брат му. — На Лора островът й е опротивял.

— Не знаех това. — Станли изглеждаше като зашеметен.

— Навярно не споделя с теб толкова, колкото с мен — подхвърли брат му. — Може би смята, че имаме еднаква нагласа. Аз също не бих останал, ако имах достатъчно пари.

— Ти можеш достатъчно да печелиш, стига наистина да искаш.

— Да, но не искам да бъхтя като вол. По-умно е да стоя тук, докато си натъпча джобовете с пари.

— Хич не се надявай, че баща ни и майка ни скоро ще умрат. Ако това имаш предвид! — рязко каза Станли.

— Не мисля, че на тоя остров продължителността на живота е много голяма — отвърна Дик.

— Нещо не схващам! Дядо и баба са вече над осемдесетте!

— Това съвсем не значи, че всеки ще доживее до старини.

— Така обаче няма да открием къде е Лора — прекъсна разговора Станли. — Трябва да я намерим, и то веднага!

— Добре — съгласи се Дик. — Аз ще я потърся на гробището.

— Един момент! — викна Стан. — Първо ще се опитам да отворя вратата.

Барбара се чудеше как не му бе хрумнало по-рано. Но си замълча. Явно Станли е смятал, че вратата е заключена. Нали Лора беше обещала да се заключи.

А сега Станли без никакво усилие отвори вратата и влезе в стаята. Но от сестра му нямаше и следа.

— Басирам се на двадесет долара, че Лора е на гробището — захили се Дик.

— Не може да бъде толкова глупава, че посред нощ сама да отиде точно там, където е станало убийство! — каза Станли.

— Въпреки това ще проверя. Искате ли да дойдете с мен, Барбара?

— Дори за хиляда долара не излизам навън — каза тя.

 

 

Станли я въведе в стаята и посочи леглото.

— Ако ви се спи — предложи той, — аз ще остана да бдя. Няма защо всички да стоим будни.

— Не бих могла да заспя, докато не разбера къде е Лора!

— Веднага се връщам — каза Дик. — Стан, ги също можеш да идеш да спиш. За толкова кратко време нищо няма да се случи. Аз се връщам веднага.

— Ще си легна чак когато видя Лора — заинати се Станли. — Но можем да се разположим по-удобно, Барбара, докато чакаме.

В същия миг отвън се чу проточен рев. Тримата в стаята на Лора замръзнаха по местата си.

— Господи! — извика Барбара. — Какво беше това?

Станли Шърман насила се усмихна.

— Някое диво животно — обясни. — Вероятно е глиган. Тук често чуваме такива звуци.

— От тях винаги ми се смразява кръвта — каза Дик от прага. — След самоубийството на Едит за пръв път чувам такъв рев.

— Не започвай пак! — кресна брат му. — Не е нужно Барбара тази нощ да слуша за съдбата на Едит.

Лицето му се свъси. Изглежда, зад смъртта на Едит се криеше повече, отколкото Станли искаше да признае.

— Аз съм вече възрастен човек, Стан — обърна се Барбара към него, — и бих искала да науча всичко, свързано със смъртта на сестра ти.

— Клетото момиче — тъжно каза той. — Беше толкова нещастна тук. Но сега предпочитам да не говоря за това.

Дик хвърли на Барбара дълъг, многозначителен поглед.

— Стан, не те разбирам — намеси се той. — Защо всички млъкват, щом се спомене името на Едит? Момичето е мъртво. Това вече не може да се промени. Защо да не говорим открито за това? Струва ми се, че по този начин смъртта й ще стане по-малко болезнена за нас.

— Не съм питал за твоето мнение — сряза го Станли.

— Добре! — измърмори Дик. — Аз тръгвам.

Станли се отпусна на един фотьойл. Протегна крака, скръсти ръце на гърдите и опря глава на меката облегалка. Барбара беше приседнала на ръба на леглото и го наблюдаваше.

Мълчанието беше нетърпимо. Най-после Дик се върна. Барбара изпита голямо облекчение. Станли се обърна към брат си и попита:

— Е, какво?

— Там е — отговори мрачно Дик.

Станли се изправи.

— По това време тя не може да стои в гробището! Да не си е изгубила ума?

— Рови като смахната — съобщи Дик Шърман. — Не съм я виждал толкова възбудена.

— Да не е намерила нещо? — недоверчиво попита Станли.

— Да — отвърна Дик. — Видях няколко златни монети.

— Къде е тя сега? — попита брат му отново.

Дик направи гримаса и отговори:

— Още копае.

— Как можа да я оставиш там сама? — кипна Станли.

— Иди ти, щом смяташ, че ще имаш по-голям успех от мене!

Станли с усилие се надигна от фотьойла, като мърмореше:

— Тя е твърдоглава като баща ни. Аз ще я доведа вкъщи. Ако непременно иска да рови земята, нека да го прави през деня.

Барбара не беше очарована от това, че остава сама с Дик. Но Станли, уви, не я беше поканил да тръгне с него.

Искаше й се Дик да излезе от стаята. Той обаче се настани удобно на един фотьойл и запали цигара.

Барбара седеше като на тръни и го наблюдаваше. Той заговори. Попита я първо дали иска да чуе историята на Кептив Айлънд и „Глауърин Гейбълс“. И след като тя колебливо кимна, той започна да разказва.

Барбара бе омаяна от неговите описания. Дори малко съжаляваше, че Станли се върна. Той мъкнеше подире си своята оцапана и нацупена сестра. Довлече Лора вътре и я бутна в едно кресло.

— Ако не слушаш, от утре може да останеш да пазиш стаята — заплаши я той.

— И как точно ще стане това? — развика се тя.

Станли извади ключа от вратата, подхвърли го нагоре, улови го и решително заяви:

— Ще те заключа.

— Няма да посмееш!

Станли се усмихна, но изражението му остана непреклонно.

— Вярваш ли го?

Лора посочи към Барбара, която продължаваше да сгърчи на ръба на леглото.

— И тя ли ще бъде твоя пленница?

Той кимна.

— Боя се, че не можем да го избегнем, Барбара. Но нали не е толкова страшно за вас?

— Струва ми се, че нямам друг избор.

— Това е за ваше добро, момичета — оправда се той. — Не само че Лора няма да се шляе насам-натам, а и вие двете ще бъдете защитени от всяка опасност. Тук никой не може да влезе.

„Освен вас, помисли си Барбара, след като държите ключа.“

Той стана и като че ли очакваше отговор. Понеже никой не отрони дума, той мълчаливо тръгна към вратата. Дик не се помръдваше.

— Хайде, Дик! — подкани го Стан. — Твоето пищно дежурство съвсем не е свършило.

Без да бърза, Дик последва брат си.

Лора щеше да се пръсне от ярост, когато вратата се затвори след тях. Ясно се чу щракането на ключа.

— Чашата преля! — гневно извика Лора. — Ще се махна от тоя остров, та ако ще това да е последното нещо, което ще направя в живота си. Достатъчно унижения изтърпях тук.

— Брат ти просто е загрижен за теб — опита се да я успокои Барбара.

— Точно тогава ли трябваше да ме открие, когато попаднах на съкровище? Откъде всъщност знаеше, че съм там?

Барбара не искаше да издаде, че Дик е казал на брат си. Затова си замълча.

— Трябва да се окъпя, преди да си легна — каза Лора.

Барбара облече една от собствените си нощници. Лора отвори вратата на банята. Оттам нахлу влажна пара.

— Вероятно съм прекалено възбудена, за да заспя — каза Лора. — Но се надявам, че няма да ти преча. Лека нощ!

— Лека нощ, Лора — промърмори Барбара.

Тя си легна и дръпна одеялото до брадата си.

По някое време чу как вратата бавно и внимателно се отвори. Обърна се и видя сериозното лице на Станли.

— Облечи се, Лора! — спокойно й нареди той. — Шерифът и неговият помощник пак са тук. Искат да говорят с теб.

— Как са дошли? — попита Лора. — Тебе, Стан, вече разпитаха ли те?

Той поклати глава.

— Още не.

— Питам се какво искат от мен — замисли се тя. — Не знам нищо повече от това, което вече им казах.

Тя стана от леглото и си наметна пеньоара.

— Нямам ни най-малка представа — каза Станли. — Не искаха да ми кажат. Но ми съобщиха за едно странно откритие. Езикът на Мери Мур бил ужасно изгорен!

Лора се стъписа.

— Но в това няма никакъв смисъл! Нали?

— Шерифът смята, че убиецът може би е искал да изтръгне от нея някаква важна за него информация.

— Така може — съгласи се Лора. — Ние трябва просто да запазим спокойствие и да изчакаме, не е ли така, Стан?

— Хайде, че хората те чакат! — подкани я той. — Колкото по-скоро свърши разговорът с теб, толкова по-бързо ще се отървем от тях. А вие, Барбара, в никакъв случай не се мяркайте долу. Разбрахте ли?

С тези указания той и Лора излязоха от стаята. Наближаваше обед, когато тя се върна. Беше ядосана.

— Повече не искам да го видя тоя Андрюс! — изрече сподавено.

— Грубо ли се държа с теб? — състрадателно попита Барбара.

Лора се хвърли на леглото.

— Такива въпроси ми задаваше, че аз излязох едва ли не опасна престъпничка.

— Имаше ли основания да те притиска? — поиска да чуе Барбара. — Открил ли е нещо, което да има връзка с теб?

— Нямам понятие защо се заяде така с мен.

— Разпитва ли и другите?

— Не! Точно това ме смущава. Само на мен ми задава въпроси.

— Може би ти си била последната, която е видяла Мери Мур жива?

— Дик я е видял последен — отговори Лора.

— Тогава този Андрюс бил ли е шериф? — попита Барбара. И понеже Лора кимна, тя продължи: — Надявам се, че няма повече да ти досажда.

— И аз се надявам — сърдито каза Лора. — Той ме пита за такива чудати работи! И все около личния живот на хората от нашето семейство. Защо на другите не задава тези въпроси, а тормози мен? Тази сутрин той отне твърде много от драгоценното ми време. Сега се връщам в гробището да копая.

— Може ли просто така да си копаеш в гробището? — попита Барбара.

— Все ми е едно — отговори Лора. — Земята е наша. Барбара, ти не искаш ли да дойдеш с мен и да гледаш?

Барбара поклати глава.

— Не. Възможно е брат ти да има нужда от мен.

— На твое място аз щях да се развличам по всякакъв възможен начин — посъветва я Лора. — Станли може сам да се грижи за себе си. Защо не идеш да поплуваш? Аз ще ти дам бански.

— Обичам да плувам и може би по-късно ще се възползвам от твоето предложение. Но сега е почти време за обяд. Може би трябва днес аз да приготвя нещо.

Лора прояви изненадваща сговорчивост:

— Щом настояваш… Аз ще почакам и ще се наям, преди да ида да копая.

— И така, какво да сготвя?

— В хладилника имаме много месо и риба — каза Лора. — Стан винаги купува цяло теле и цяла свиня. Има и агнешко, ако го предпочиташ.

— Сигурна ли си, че шерифът си е отишъл? — попита Барбара.

— Потеглиха, когато аз се качвах по стълбите — отговори Лора.

Лора отиде с Барбара в кухнята и седна до масата.

— Поне ще ти казвам кое къде е. Можеш да ме питаш за всичко, което искаш.

— Състави ми меню — помоли Барбара.

— Я да видим! — Лора започна да мисли на глас. — Например телешки бифтек с пържени картофи и лук. И малко зрял фасул, какво ще кажеш? Към това може да се добавят пресни домати и краставички, а за десерт праскови от консерва.

— Вашите желания са закон за мен. — Барбара се засмя. — Започвам.

— Колко дълго ще трае това? — попита Лора.

— Ами горе-долу три четвърти час — пресметна Барбара.

— Мисля, че мога да чакам толкова — реши Лора.

— Всички ще ядем заедно с теб — обяви някакъв мъжки глас.

Барбара уплашено се завъртя. На вратата стоеше Хари Шърман. В първия момент тя не можа да изрече нито дума. Накрая се съвзе:

— За мен ще бъде удоволствие да сготвя за цялото семейство, мистър Шърман.

Представителният, добре облечен мъж продължи:

— Да не си мислите, че ще се излежавате тук и нищо няма да вършите. Аз зная, че моят син не се нуждае от вашите грижи. Това е само предлог, за да дойдете тук. Но в това домакинство има много неща за вършене. Предлагам след яденето да измиете мръсните прозорци. Имаме стълба, с която се стигат и прозорците на горния етаж.

Барбара зяпна от изненада. Очите й мятаха мълнии. На устата й беше подходящият отговор, когато Лора весело се присъедини към него:

— Барбара е повече от радостна, че ще може да помогне в домакинската работа.

Тя предпочете да не влиза в разправии. Мълчанието между двете ставаше непоносимо. Но тогава в кухнята влезе Дик. Барбара за пръв път му се зарадва.

— Наистина имаме хубава готвачка — забеляза той.

— И добро момиче за всичко — допълни Лора.

— Какво искаш да кажеш?

— Тате тъкмо ти обясни, че тук ще вършиш всичко, каквото трябва.

— Например?

— Ще бършеш прозорците.

Барбара долови прикрита ирония в гласа на Лора. Момичето явно злорадстваше.

Дик изгледа мрачно сестра си и гласът му загърмя:

— Няма какво да злорадстваш! Аз мислех, че си й приятелка. Барбара, в никакъв случай няма да правиш това, което казва баща ми! Той не може да се отнася с нея като със слугиня.

— Но точно така се държи — отвърна Барбара.

— По тоя начин далече няма да стигне — закани се той. — Ще му дам аз да се разбере!

— По-добре се махай оттук — посъветва го Лора. — Да не искаш пак да получи пристъп на ярост? Тогава пък съвсем не се издържа.

— Ще говоря със Стан — заяви Дик. — Той ще му свие сармите. — Подуши във въздуха и добави: — Хубаво мирише. Вече прегладнявам.

— Щом станеш готова, аз ще сложа масата — предложи Лора.

Гласът й отново звучеше нормално и приятелски.

Двете момичета сервираха обяда на голямата маса в трапезарията. В това време влязоха бабата и дядото. Те седнаха и лакомо загледаха блюдата. Барбара беше доволна, че може да ги зарадва с едно хубаво ядене.

Дик тръгна да търси брат си. Когато се върнаха, Станли с изненада видя цялото семейство, събрано около масата.

Но радостта на Барбара не продължи много. Когато всички насядаха и чиниите бяха напълнени, Хари Шърман каза:

— Лора, надявам се, ти ще държиш под око нашата нова готвачка. Защото аз не мога да имам вяра на жената, която е убила Мери Мур.