Луана Чърчил
Съкровището (3)

Станли Шърман бе много по-дълбоко разтърсен, отколкото изглеждаше. С усилие успя да проговори.

— Това не зависеше от нас! Ние нямаме нищо общо с тази работа! — заяви той.

— Някои от нас не са толкова сигурни — отвърна Лора.

За да избегне прикритите упреци, Станли изкомандва сестра си:

— Да тръгваме! Изморен съм. След катастрофата никога не съм бил толкова дълго на крак, колкото днес.

— Аз ще взема два от трите сака — предложи Лора.

— Двата са мои — възрази Барбара. — Сама ще ги нося.

Лора сви рамене и измърмори:

— Както желаете.

Колата на Лора беше много луксозна, почти нова лимузина.

И тримата седнаха на широката предна седалка. Въпреки това остана още място. Потеглиха от летището и градът остана зад тях.

Колата се носеше по шосето. Откакто бяха тръгнали, никой не бе отронил дума. Станли пръв наруши мълчанието:

— Вкъщи наред ли е всичко, Лора?

— Всички са здрави — отговори тя. — Но не са щастливи.

— Защо? — загрижено попита. — Станало ли е нещо?

— Отговорът би трябвало да ти е известен.

— Не разбирам за какво говориш. Не ми задавай гатанки.

— Стан, тъкмо ти не трябваше да водиш чужд човек вкъщи — упрекна го тя. — Аз нямам нищо против Барбара. Изглежда ми много мило момиче. При нормални условия сигурно щяхме да станем добри приятелки. Но ти прекрасно знаеш, че повече у дома не приемаме никакви гости.

— Барбара не е гост, тя е служителка — възрази й той.

Двамата говореха за нея, като че ли я нямаше. Барбара седеше до тях вдървено, вперила очи в пътя.

— Не по-зле от мен знаеш, че ще се държат лошо с нея — продължи Лора. — А това няма да е честно.

— Такова нещо няма да се случи — извика Станли. — Който не я приеме любезно, ще си има куп неприятности.

— Със сила не можеш да наложиш гостоприемство, големи братко — иронично подхвърли Лора. — Особено пък на нашите любими родители и близки.

— Ще видим! — гневно се провикна Станли.

Разговорът свърши. А мълчанието потискаше Барбара. Вътрешно беше като вледенена. Всеки остана насаме с мислите си, докато най-после, след три часа пътуване, колата влезе в някакъв гараж. Междувременно се беше стъмнило.

— Тук си оставяме колите — обясни Станли.

— Някога е имало къща на това място. Но се срутила при пожар. Ако ми омръзне островът след време, ще я вдигна отново.

— Надявам се лодката още да е в ред — проговори Лора, като слизаше. — Няколко дангалаци ме следяха, когато я връзвах. Винаги се изнервям, като ги видя, че се навъртат тук.

Тя провери моторницата. След това махна на брат си и Барбара да се качат на борда. Двете момичета помогнаха на Станли.

— Наглед всичко е наред — осведоми ги тя. — Хубаво ли седнахте?

Лора пое кормилото. Моторът запърпори. Няколко чайки се разхвърчаха, когато лодката потегли.

Половин час по-късно пред тях изплуваха очертанията на голям остров. Малко след това се видя висока, квадратна сграда. Барбара я различаваше добре при лунното сияние.

— Никъде не свети! — извика Станли. — Какво има?

— Може би пак е изгърмял агрегатът за тока — допусна Лора. — Това винаги се случва в най-неподходящия момент. И може би всички вече са си легнали.

— Глупости! — сопна се той. — По това време?

— Може изведнъж да ги е налегнало главоболие — многозначително забеляза Лора. — Или пък са им се изчерпали темите за разговор.

— Не говори глупости! Никога не си лягат преди новините.

Пет минути след тези реплики Лора връзваше лодката за пристана. Там имаше още три моторници.

— Както виждам, Дик вече се е прибрал — каза Лора.

— Аз имам да му кажа няколко приказки — изръмжа Станли.

— Моля те, не вдигай скандали през нощта! — помоли го Лора.

— Не мога да ти обещая. Ако ми помогнете да изляза от лодката, мога да проверя защо навсякъде е тъмно.

Подкрепян от момичетата, Станли се изкачи на пристана. Застана там с треперещи колена. Изнесоха саковете и тръгнаха по утъпканата пътека към къщата. Лора им осветяваше пътя с фенерче.

Приближиха се до къщата. Барбара видя голяма квадратна сграда. Беше едновременно импозантна и зловеща. Изглеждаше каменна.

— Чудесна е! — възкликна впечатлена тя.

— И аз съм на същото мнение — зарадва се Станли Шърман.

Лора прекоси широката веранда пред входа и отвори вратата. След това натисна отстрани шалтера за осветлението. Ярката светлина ги ослепи за миг.

Барбара застана като омагьосана на прага. Разглеждаше масивната мебел, чудно хубавите дебели килими и скъпи картини.

Станли нареди на Лора:

— Моля те, заведи Барбара в салона. Аз ще видя къде са другите.

Лора кимна. Барбара бе занемяла от почуда. Чувстваше се като дете в страната на приказките.

— Утре всички ще дойдат тук да ви видят — предрече Лора. — Ама седнете де! Изглеждате изтощена. Станли няма да се върне толкова скоро.

Барбара отиде до едно масивно кресло, облечено в златен брокат, и седна. Лора се настани на канапето, тапицирано с лъскава атлазена материя.

Зачакаха мълчаливо. На Барбара й се затваряха очите. Чувстваше се несигурна и час по час си поглеждаше часовника.

Докато се върне Станли, мина половин час. Чертите на лицето му се бяха изострили. Брадичката му беше решително издадена напред.

За нейна изненада той не каза нито дума за семейството, а я подкани:

— Хайде, Барбара! Ще ви заведа във вашата стая. Вероятно сте много уморена. Аз също. За мен това беше дълъг и изнурителен ден.

На Барбара й дожаля за него. Непоносимо й бе да го гледа отпаднал и страдащ. Надяваше се поне състоянието му да не се влоши.

— Да ви дам лекарството, Стан — предложи тя. — Вие трябва да останете по-дълго в леглото. Май че не сте хапвали нищо от излитането досега. Аз трябваше повече да внимавам.

— Не се грижете за мен — отвърна вироглаво той. — Първо ще ви заведа горе. От утре можете да започнете с грижите за мен. Аз ще си взема лекарството в моята стая.

— В коя стая ще бъде Барбара? — поинтересува се Лора.

— В синята.

— О, не, Станли! — възбудено извика тя. — Не в синята!

— Защо, мила моя? — попита с недоумение.

— След Мери Мур там никой не е живял. Майка ми каза, че там повече никой няма да спи. Какво ще кажеш за бялата стая?

Станли поклати глава.

— Барбара ще спи в синята стая. Тя е по-модерно обзаведена, отколкото другите. Там има дори цветен телевизор.

— На мен ми е все едно къде ще спя — обади се Барбара.

— Но на мен не ми е все едно — заяви Станли. — Можете ли да носите чантите си? Страхувам се, че аз няма да имам сили за това.

Барбара вдигна саковете.

— Стан, наистина не е нужно да се извинявате. Вие все още сте болен. Колкото може по-скоро трябва да си легнете. Само вървете пред мен!

Станли се качваше с две стъпала напред. Макар да се опираше на парапета, от време на време трябваше да спира и да си почива. Барбара не казваше нищо.

Синяла стая беше много елегантно обзаведена. На пода беше постлан истински персийски килим. Леглото беше необикновено голямо.

— Според мен тук ще се чувствате удобно — прекъсна мислите й Станли. — Тия стълби съвсем ме довършиха. Трябва да си почина малко, преди да тръгна за моята стая.

— Днес вие изобщо се пресилихте, Стан — угрижено констатира тя. — Можеше Лора да ме придружи.

— Лора никога не се качва на втория етаж. Тя твърди, че тук бродели духове. Веднъж била видяла призрак или нещо подобно. Тогава е била още почти дете. Главата й е натъпкана с фантазии. И въпреки това се инати…

— Призраци! — ужасено го прекъсна Барбара.

— Вие да не би да вярвате в свръхестествени неща? — нервно попита той.

— Нямам никакви основания за това! — отговори тя, като се изчерви. — Никога в живота си не съм виждала нещо необичайно.

— Това е добре — с облекчение каза той. — Вие сте надарена със здрав разум и кураж. Но не всички жени са толкова смели. Мери Мур винаги държеше пистолет под възглавницата си. Колкото и да се мъча, не мога да проумея от какво се е страхувала толкова. А може да е било просто глупав навик.

Барбара подхвана нишката и попита:

— Стан, коя е била Мери Мур?

— Авантюристка, която се изтърси тук с всичките си партакеши — обясни той. — Твърдеше, че била извънбрачна дъщеря на чичо ми Джордж. Изглежда, е очаквала да намери подслон при нас.

— Но вие я смятате за мошеничка, така ли?

— Ние не знаехме какво да мислим за нея. Чичо Джордж никога не се е женил, но доста е обикалял по света.

— Той къде е сега? — поинтересува се Барбара.

— Загина при автомобилна катастрофа.

— Тук ли е живял? — попита.

Станли кимна.

— Тук винаги е бил неговият дом, колкото и далеч да се е намирал.

— Той беше ли тук, когато се появи Мери Мур? И какво направи той?

— Тук беше — каза Станли. — Какво направи ли? Във всеки случай не отрече. Призна, че някога познавал една Милдред Мур. Навярно това е била майката на Мери Мур.

Накрая Барбара зададе въпроса, който я измъчваше, откакто Лора бе споменала в Тампа за тази загадъчна жена.

— Стан, какво е станало с Мери Мур?

— Една нощ изчезна безследно — отговори той.

Барбара седна на широкото легло. Беше меко. Явно пружините на матраците бяха от най-добро качество.

— Искате да кажете, че тя си е събрала нещата и е заминала?

— Изобщо не искам да кажа това — възрази той. — Доколкото можем да преценим, тя не е взела абсолютно нищо.

— Но трябва да е взела поне лодка! — възкликна тя.

— От нашите не. Най-вероятно някой я е откарал. Така или иначе ние нищо не сме забелязали.

Барбара беше потресена от историята с Мери Мур.

— Да не е имала някой познат младеж?

— Поне никой от нас не знае такова нещо. Но на няколко пъти изчезваше за дълго време, без да даде някакво обяснение. Прекалено заети бяхме, за да я държим постоянно под око. Никой не й обръщаше внимание.

— Трябва да има някакво обяснение на тази загадка — умислено промълви тя. — Въобще как е дошла тя на острова?

— Дори и това не зная — призна той. — Просто един ден тя почука на вратата. А ние май сме били толкова изненадани, че не я попитахме как е дошла.

— Навярно този, който я е докарал, след това я е откарал — предположи Барбара.

— Възможно е — съгласи се той. — Вече си починах и мога да тръгвам надолу. Дано да можете да се наспите, Барбара. Ние всички спим до късно. Утре можете да се поизлежавате, ако искате. Аз сам ще се оправя, в случай че се събудя преди вас.

 

 

Чак преди да угаси лампата, Барбара си спомни какво беше казал Станли за револвера на Мери. Неволно бръкна под възглавницата. Не намери нищо. Има си хас! Кой ще остави пистолет при застилане на леглото? Значи Мери Мур най-вероятно го е взела със себе си.

На нощната маса до леглото имаше малка лампа. Както се беше замислила, Барбара дръпна чекмеджето. Бръкна и намери малък револвер!

Винаги беше имала проблеми със спането през първата нощ на непознато място. И тази нощ не беше изключение.

Тя лежеше неподвижно, напрегната и чакаше нещо, без да знае какво. Изведнъж се чу обезпокоителен шум. Сякаш в стаята някой дишаше тежко. Тя се усмихна на развинтената си фантазия. Беше съвсем сама в тази елегантна спалня!

Ненадейно дочу цъкане на часовник. Беше различно от звука на обикновените часовници. Барбара не беше забелязала къде е, преди да си легне. Но чуваше тиктакането.

Пресегна се и дръпна шнура на нощната лампа. И тогава въздъхна дълбоко, с облекчение. Уморените й очи откриха в единия ъгъл на стаята голям, старинен стенен часовник. Беше далеч от леглото и оставаше почти изцяло в тъмното. Светлината от нощната лампа не стигаше до него.

В стаята нямаше никой. Тежкото дишане беше единствено плод на нейното въображение. Въпреки това остави лампата да свети. Не искаше уплахата да се повтори.

Отпусна се и се изтегна, чудеше се колко меко е леглото. Може пък да успее да заспи?

Действително беше заспала, събуди се от някакво чукане.

— Кой е там? — извика уплашено.

Никой не отговори. Извика отново, този път по-високо. Пак нищо.

Чу се повторно чукане. След кратко колебание Барбара стана. Отиде до вратата, отвори я и надникна в коридора. Не се виждаше никой.

Заключи вратата и тъкмо да си легне, когато се почука за трети път. Този път Барбара предпочете да не отговаря. Освен това искаше най-после да спи!

Сети се, че в чантата си има приспивателно. Стана, прерови нещата си и най-сетне намери флакончето. Взе две таблетки и ги глътна без вода.

След това си легна пак. От време на време се чуваше упорито чукане по вратата. Щом таблетките започнаха да действат, шумът се приглуши.

Когато най-после заспа, й се присъниха ужаси. Най-лош беше последният кошмар. Сънуваше, че се намира сред море от пламъци. Тя крещи и се гърчи от болка.

Събуди се от собствените си викове. Ужасена ококори очи. Леглото й гореше! Огънят вече подхващаше ръба на нощницата й.

 

 

Барбара моментално осъзна смъртната опасност и в панически страх изскочи от леглото.

Уплахата й придаде свръхчовешки сили. С едно движение откъсна горящата част на нощницата си и я хвърли надалеч. След това грабна възглавницата и започна да гаси огъня.

Пламъците постепенно отслабваха. Само чаршафът в долния край на леглото още гореше. Барбара смъкна тлеещите завивки и изтича с тях в банята. Хвърли ги във ваната и отвъртя крана докрай.

Чак тогава забеляза, че плаче. С очернени ръце избърса сълзите от очите си. Отмахна няколко къдрици от челото си.

Втурна се отново в спалнята и основно огледа леглото. С облекчение установи, че меките копринени матраци вече не горят. Но бяха поопърлени. В стаята миришеше на пушек и обгорен плат.

Страхът на Барбара се смени с гняв.

Някой се беше опитал да я убие. Тя трябва веднага да открие кой е и защо го е направил.

Никак не я беше грижа колко е часът. Обитателите на къщата трябваше да бъдат уведомени за извършеното покушение срещу нейния живот.

Метна един пеньоар на гърба си и нахлузи чехлите. После извади фенерчето, което винаги стоеше в пътната й чанта.

Мина й през ум, че може би трябва да изнесе нещата си оттам. Но веднага забрави за това. По-късно щеше да почисти или проветри дрехите, ако се налага. В този момент имаше да върши по-важни неща.

Знаеше колко раздърпана изглежда. Въпреки това взе фенерчето и тръгна да търси Станли Шърман.

Стъписа се, като видя вратата на стаята полуотворена. Убедена беше, че я е заключила. Значи имаше още една загадка, която трябваше да бъде разрешена.

Започна издирването от първия етаж. За своя изненада улучи вратата от първия път.

Познатият сънен глас извика с раздразнение:

— Да? Какво има?

Тя каза името си. Сякаш мина цяла вечност. После вратата се отвори. Пред нея застана Станли по пижама.

— Какво има, Барбара? — попита той и се прозя.

— В тази къща има убиец! — сподавено рече тя.

— И затова идвате при мен по това време и ме будите?

— Някой запали леглото ми! — възбудено каза тя. — Нощницата ми гореше, когато се събудих!

Тя отново изживя целия страх от последния половин час.

Станли я погледна изумено и каза:

— Не мога да повярвам, Барбара, трябва да сте сънували!

Тя отстъпи крачка назад, за да може той по-добре да я види.

— Сега вярвате ли? — попита гневно. — Не съм ли хубава така? Какво си мислите, защо ще идвам в този вид? Горе в стаята има още доказателства, ако не ми вярвате.

— Не мога да си представя… — промърмори той. — Сигурно се е промъкнал някой отвън! Никой от нашето семейство не би предизвикал пожар. Нали всички ще загинем.

— Изглежда, вие сте сигурен във вашите близки — остро каза тя. — За съжаление аз не споделям мнението ви.

— Никой няма причини да ви стори нещо лошо — отвърна той.

— Но досега не съм забелязала да съм добре дошла тук!

— Не се страхувайте — успокои я той. — Ще ви обикнат.

— Много се съмнявам, Станли — откровено призна тя.

— Вие сте чудесен човек, Барбара — каза той. — Много бързо ще спечелите сърцата на моите близки. Другояче не може да бъде. А сега не е ли по-добре да се върнете в леглото, Барбара?

— В леглото! — повтори тя разгорещено. — Значи вие не приемате сериозно това, което ви казвам. Та аз вече нямам легло!

Тя просто не вярваше, че той може така да реагира. Някой се беше опитал да я ликвидира, а Станли Шърман й казваше да си върви в леглото! Нямаше ли той поне да разследва случая?

— Значи нищо няма да предприемете? — попита тя. — Ако беше моята къща, щях да искам да знам кой е предизвикал пожара.

— Не се съмнявам, че казвате истината — отвърна той. — Но какво мога да направя посред нощ?

— Можете поне да събудите останалите — предложи тя.

Той я изгледа така, сякаш съвсем си бе изгубила ума.

— По това време? — попита невярващ. — Аз просто не мога да ги събудя сега! Вярвам в тяхната невинност. Вие можете да имате съмнения. Но, Барбара, аз ги познавам по-добре от вас.

— Тъкмо поради това — извика тя. — Аз изобщо не познавам тези хора. Ако вие сте прав, Станли, трябва да има следи от взлом. Ще оставите ли бандита спокойно да се разхожда из къщата?

— Аз едва ли съм в състояние да му попреча в нещо — безпомощно сви той рамене.

— Достатъчно е да събудите мъжете — помоли го тя.

— Утре сутринта ще го направя — обеща й той.

— А в това време бандитът ще офейка и върви го гони — тросна се тя. — Следващия път аз няма да имам толкова късмет.

Той пак вдигна рамене.

— Обещавам ви сутринта да огледам всичко. А сега ще позволите ли да ви заведа до стаята?

Тя сърдито тупна с крак.

— Нали ви казвам, че в нея повече не мога да спя дори да искам. Но аз изобщо не искам повече да спя там!

— Тогава вземете розовата стая в съседство — спокойно предложи той. — И този път си заключете вратата!

— Аз бях заключила вратата — тържествено го увери. — И проверих. А след пожара беше отворена. Това не е ли…

— О, това е една от вратите със старите брави — прекъсна я той. — Не я сменихме, защото смятахме, че в синята стая никой няма да живее. Отвън ключът лесно може да се избута от ключалката и после вратата да се отвори с тел. Ще трябва да сменим всички брави.

Барбара изобщо не се канеше да тръгва. В очите й пареха сълзи. Станли проявяваше нетърпение.

— Какво чакате? В розовата стая ще бъдете в безопасност.

— Никъде в тази къща няма да се чувствам в безопасност — проплака тя. — Струва ми се, че направих най-голямата грешка в живота си.

— Нали няма да ме изоставите? — попита той неспокойно.

Барбара изведнъж почувства, че той се страхува да остане сам със своето семейство. Въпреки това решително каза:

— Стан, вие можете да се справите без мен.

— Не мога! — отрече той. — Ами ако получа вътрешен кръвоизлив? Какво ще правя тогава? Страх ме е от такова нещо!

— Няма такава опасност, Стан — увери го тя сериозно. — Имате моята дума. Кажете сам, как да остана, когато животът ми е в опасност?

— Отсега нататък ще бъдете напълно защитена — обеща той.

— Досега не сте ме защитили — упрекна го тя.

— Сега вече по цял ден ще бъда близо до вас! А Лора ще има грижата нощем. Нищо не й струва да ви приеме в нейната стая. Тя е чудесно момиче. Сега ще ви заведа при нея. Стаята й е в дъното на коридора.

 

 

Отидоха до стаята на Лора. През пролуката на вратата проникваше светлина. Изглежда, Лора беше будна.

Стан почука леко. Сестра му веднага се показа на вратата.

— Барбара трябва да остане при теб до сутринта! — разпореди се той.

— Защо? — недоволно попита Лора. — Да не е видяла духа на Мери?

— Лора, не говори глупости — смъмри я той. — Барбара просто не се чувства добре горе, сама на целия етаж.

Няма ли да каже нещо за пожара? Барбара не вярваше на ушите си.

— Някой се опита да ме убие — уточни тя.

— Убиец! — развика се Лора. — Как изглеждате само! Какво се е случило?

Барбара не успя да отговори, Станли я изпревари:

— Непременно ли трябва да го разказвате?

— Не виждам причини да премълчавам истината — отвърна Барбара. — Как иначе да й обясня вида си?

Зелените очи на Лора искряха.

— Такова вълнуващо нещо от години не е ставало тук! Разкажете ми с всички подробности, Барбара! — възбудено помоли тя.

Станли се обърна и каза примирено:

— Добре, разкажете й всичко.

— Сядайте и започвайте! — припираше Лора.

— Обичам тайните. Четях точно едно криминале, когато дойдохте.

Стаята на Лора се различаваше много от онова, с което Барбара беше свикнала. Обзавеждането беше прекалено модерно.

— Стаята ви е великолепна, Лора — възхити се Барбара.

— Антиките и стилната мебел ми се виждат грозни — каза момичето.

— Не исках така да нахълтвам при вас — започна да се извинява Барбара. — Ще ви притесня ли много, ако остана до сутринта?

Лора посочи широкото легло и каза:

— Тук има достатъчно място за трима-четирима души. Първо трябва да се приведете в ред. Банята е отсреща. Ще потърся нещо да облечете. Жълтото ще ви стои добре.

След десет минути Барбара вече беше в жълта пижама с дантелки. Качи се на леглото и легна до Лора.

— Достатъчно дълго чаках — каза Лора. — Разкажете ми всичко за това покушение срещу живота ви.

Барбара не остави да й повтарят. След края на историята настъпи дълго мълчание.

— Както изглежда, между нас има подпалвач — обади се Лора.

— Имате ли представа кой може да бъде?

Лора обърна глава настрани и попита:

— Брат ми разказвал ли ви е за неканения гост? Можете ли да си представите, години наред някакъв непознат живее в тази къща!

Треперейки, Барбара попита:

— Не можахте ли да откриете този… този пришълец? Или изобщо не сте се опитвали?

— Разбира се, че сме се опитвали — отговори Лора. — Претършувахме цялата къща от горе до долу. Преди една година дори докарахме от сушата шерифа с тримата му помощници. Но и те нямаха по-голям успех от нас.

— Тогава откъде сте толкова сигурни, че тук има някой?

— От това, че нощем някой опустошава хладилника — поясни Лора. — Понякога сутрин е абсолютно празен.

— Не сте ли се опитвали да го издебнете нощем? — попита Барбара.

— И това сме правили — каза Лора. — Но когато стоим на пост, непознатият не се вясва. А щом изоставим пусията, яденето изчезва.

— Никога не съм чувала подобно нещо — смаяна промърмори Барбара.

— Така е само в „Глауърин Гейбълс“ — присмя се Лора. — Едва ли на света има друга къща като тази.

— „Глауърин Гейбълс“? — повтори Барбара. — Защо е наречена „Сърдитата къща“? Странно име.

— Така я е кръстил дядо още като малко момче — каза Лора. — Трябва да има някаква причина. Но аз не я зная. Въпреки това трябва да призная, че името отива на къщата.

Барбара се огледа крадешком. Погледна към тъмните ъгли на стаята. Разтрепери се при мисълта за неканения гост.

— Как можете да спите, като знаете, че има някой тук? — прошепна тя.

— Ох, отначало ми беше трудно — призна Лора. Но постепенно свикнах. Сега вече не мисля за това.

— Значи той никога не се е опитвал да ви стори зло? — попила Барбара.

— Досега не е — потвърди Лора. — Бих искала да зная защо ви е подпалил. Съжалявам, че сте преживели такъв ужас през първата нощ в тази къща.

— Непознатият би се лишил сам от покрив, ако обърне къщата на прах и пепел — недоумяваше Барбара.

— Може да е луд. Аз отново почвам да се тревожа. — Лора внезапно смени темата. — Между вас и Стан има ли нещо?

Въпросът дойде толкова неочаквано, че Барбара не можа веднага да отговори.

— Е? — настоя Лора. — Ще бъде добър улов!

— Не съм тръгнала на лов за мъже — отговори Барбара.

— Не ви вярвам — заяви откровено Лора. — Има много неща, заради които да ви ухажва един мъж. Вие имате красиво лице, хубава фигура и ведър характер. Имате и ум в хубавата си главичка, както ми се струва.

— Много благодаря — смутено каза Барбара.

Беше объркана от тези похвали и не знаеше какво да каже.

— По-добре да ви го кажа още сега — продължи Лора. — Стан е много непостоянен. Той не може дълго да бъде с едно момиче. По-добре да насочите вниманието си към Дик. Той е единственият от Шърманови, на когото може да разчита една жена.

Барбара беше на съвсем друго мнение. Но не каза нито дума. Лора се прозя и попита:

— Уморена ли сте, Барбара?

— Малко.

— Тогава ще угася лампата. Сутрин аз никога не ставам преди девет. Ако ви е рано, можете да спите, докогато искате.

— При моята работа аз трябва да ставам винаги в пет часа.

— Боже господи, толкова рано! Да не сте посмели да ме будите.

— Тази сутрин ще остана в леглото — обеща Барбара.

— Предполагам, че сте свикнали да закусвате?

— Да, по принцип — потвърди Барбара.

— Тогава ще трябва сама да си приготвяте нещо — каза Лора. — Ние ядем само два пъти на ден. Струва ми се, че известно време ще трябва изобщо да си готвите сама. От майка ми и баба ми не очаквайте нищо. А аз съм ужасна готвачка.

— Ще се справя — промълви смутено Барбара.

— Не се притеснявайте — успокои я Лора. — С течение на времето семейството ще ви приеме. Най-малкото, смятам, няма да се опитват да се отърват от вас. Знаете ли, аз ви харесвам.

— Аз също ви харесвам, Лора — с благодарност каза Барбара.

— Тогава нека да си говорим на „ти“ — предложи Лора. — Лека нощ, Барбара. Приятни сънища!

Барбара също пожела лека нощ на новата си приятелка.

Остана да лежи с отворени очи. В главата й беше пълна бъркотия. Мислеше, че няма да заспи.

Но сънят все пак й надви и я освободи от мислите.

Но блажената й почивка скоро бе прекъсната. Дочу гневни гласове.

— Не се бой, Барбара — прошепна Лора. — Баща ми и майка ми пак са ги хванали лудите. Чат-пат се карат. В последно време това се случва все по-често. Питам се понякога защо не се разведат. Но тия кавги може би им доставят удоволствие. Така прогонват скуката в тая къща. Дано не крещят така цяла нощ.

— Може би причината за кавгата днес съм аз, Лора?

— Възможно е — предположи момичето. — Сигурно ще ти вгорчат живота. Жал ми е за теб, Барбара, много ми е жал.

— Как могат да не искат някого, когото изобщо не познават?

— Те не искат да имат никакви приятели и мразят чуждите хора — обясни Лора. — Искат да си живеят в тяхната самотия.

— Ти си млада и хубава, Лора. Не намразваш ли понякога тази къща?

— От време на време ми се струва, че ще полудея — призна Лора. — Да бях учила нещо, щях да се измъкна оттук.

— Не е нужно непременно да си учил, за да изпитваш удоволствие от нещо. Лора, ти имаш всички възможности да си намериш работа.

— Може би — резервирано каза Лора. — Но се боя от такова нещо.

— Сигурно имаш много приятели — предположи Барбара.

— Вече не. В училище познавах много хора. Чудесно си живеехме. Но вече съм загубила всякаква връзка с тях.

— Нямаш ли никакви познати момчета? Та ти си много привлекателна!

— Според баща ми никой мъж не бил достатъчно добър за мене. По-рано довеждах приятели от сушата. Но тук се държаха толкова лошо с тях, че те престанаха да идват.

— Баща ти да не иска да си останеш стара мома и да прекараш целия си живот на тоя загубен остров? — попита Барбара.

— Точно от това се страхувам — безпомощно призна Лора. — Родителите ми, изглежда, не искат и братята ми един ден да се оженят.

Виковете в другата стая ставаха все по-силни. Как би могъл някой в къщата да спи при този шум?

— Братята ти не се ли намесват, когато родителите ви се карат така? — поинтересува се Барбара.

— Не — отговори Лора. — Не ги е грижа. Обикновено дядо ми ги усмиряваше, докато можеше. Но сега вече май недочува и те не му пречат.

— Ако поводът за тази разправия съм аз, по-добре утре да си замина — изрази мислите си на глас Барбара.

— На мен не ми харесва — обади се Лора, — но вероятно би било най-разумното решение в целия ги живот. Стан обаче, доколкото го познавам, няма да те пусне.

В същия момент някой силно почука на вратата на стаята.

— Отвори, Лора! — изрева мъжки глас. — Тази въртиопашка в стаята ти трябва незабавно да напусне острова. Аз ще я измъкна за косите!