Луана Чърчил
Съкровището (2)

На Барбара й се завъртя главата. Тя сякаш не чуваше, че Марта нещо й говори.

— Какво стана, Барбара? — викаше приятелката й. — Ти съвсем пребледня!

— Трябва веднага да говоря със Станли — нервно каза Барбара.

— По телефона ли те ядосаха така?

Барбара кимна.

— Не можеш да си представиш.

— И кой се обажда? — полюбопитства Марта.

— Някакъв лекар… Доктор Франк Фостър, така май се казваше.

— И после? Кой е той? Защо толкова те разтревожи?

— Твърди, че бил домашен лекар на Шърманови. Познавал ги по-добре от всеки друг. Не трябвало да се свързвам с тях.

— Защо?

Барбара се помъчи да овладее гласа си.

— Твърди, че Стан и дядо му били луди. Били бедни като просяци и живеели в някаква стара съборетина.

— Ти вярваш ли в това? Но пък ако е вярно, не би искала да имаш нищо общо с това семейство, нали?

— Да — призна Барбара. — Но аз просто не мога да повярвам. Стан е толкова… толкова нормален. Ще му се обадя веднага.

— Но какво ще му кажеш, Барбара? Не можеш направо да го попиташ дали не му хлопа някоя дъска, нали?

Барбара сбърчи чело. Дръпна ръката си от телефона. Не можеше просто да попита Стан дали не е луд. Марта беше права.

— Не искаш ли първо да си довършим вечерята? — предложи Марта. — През това време ще измислиш какво да кажеш на твоя Стан.

Барбара поклати глава.

— Ти продължавай да се храниш, Марта. Съжалявам, но на мен ми се отяде.

Свързаха я веднага със Станли Шърман. При звука на неговия глас сърцето й подскочи. Той позна гласа на Барбара и се зарадва.

— Каква изненада! От днес следобед вие не ми излизате от главата!

Барбара се усмихна. Думите му я успокоиха. Тя почти забрави причината за обаждането си.

— И аз мислех за вас, Стан. Добре ли се нахранихте?

— Отлично — каза той. — Не мога да се оплача.

— И не бихте го направили — допълни тя. — Вие сте много послушен пациент. Всички ви обичат.

— Радвам се да го чуя — каза той. — Не бих желал да говорят лошо за мен. Приготвихте ли си багажа, Барбара?

— Да — отговори тя.

Мислеше отчаяно. Как да му обясни защо се обажда?

— Още ли сте там? — попита той.

Барбара нервно се изсмя.

— Разбира се. Аз…

— Нещо ви притеснява? Кажете ми, Барбара!

— Стан, познавате ли някой си доктор Франк Фостър? — изведнъж изтърси тя.

— Доктор Франк… — повтори той. — Фостър ли казахте? Не, никога не съм чувал това име.

— Той твърди, че познавал и вас, и вашето семейство — обясни тя.

— Не познавам такъв човек. Вие какво общо имате с него?

— Той ми позвъни преди малко — отговори тя.

— О! Значи ли това, че обаждането е било във връзка с мен?

— Струва ми се, че звънеше от Флорида.

Тя напрегнато чакаше реакцията му. За миг настъпи мълчание. После той попита:

— Това не е ваш познат? Вие изобщо не го познавате?

— Абсолютно — увери го тя. — Никога досега не съм чувала това име.

— Този разговор е доста неясен за мен, Барбара — обади се той. — Аз трябва ли да знам нещо за този доктор Франк Фостър?

— Щом не го познавате, да оставим тази тема — предложи тя.

— Барбара, вие сте развълнувана. Усещам го по гласа ви.

Тя дълбоко си пое дъх.

— Вече ми е много по-добре — каза.

— Явно това обаждане по телефона ви е обезпокоило много. Бих искал да зная защо. Вие не ми казахте всичко, Барбара!

— Човекът вероятно не е лекар — опита се тя да го успокои. — Може би е само някой смахнат, който се опитва да създава дрязги!

— Разкажете ми всичко! — настоя Станли Шърман. — Трябва да го зная.

— Прекалено тъпо е, за да го повтарям — измъкна се тя. — Чудя се само откъде той знае за нашите отношения. Трябва да е някой шегаджия, който работи в болницата.

— Добре, какво ви каза? — нетърпеливо попита Станли.

Барбара пак се изсмя нервно.

— Искаше да ме предупреди да се пазя от вас и от вашето семейство. Можете ли да си представите?

— О? И какво каза за нас този клюкар?

Барбара се поколеба. След това каза:

— Предупреди ме да не вярвам на никого от вашето семейство.

Тя чу как Стан яростно изпусна въздуха от гърдите си.

— Защо, господи? — извика той недоумяващо.

— Сигурно е бил някой умопобъркан. Най-добре да забравим всичко това.

— Ами… добре, щом така искате — съгласи се Станли Шърман.

— Вече трябва да свършваме, Стан — каза тя. — Исках само още веднъж да чуя гласа ви, преди да си легна. Лека нощ, Стан.

— Лека нощ, Барбара — отговори той и гласът му прозвуча меко и нежно.

Тя остави слушалката и се върна в гостната. Марта чоплеше в чинията си. При влизането на Барбара вдигна очи.

— Вече изглеждаш много по-добре — със задоволство констатира тя. — Седни да си доядеш пилето.

Барбара кимна.

— Колкото и да е странно, изведнъж ми се отвори вълчи апетит. Яденето изглежда превъзходно!

— Станли Шърман май те е успокоил — ухили се Марта.

— Да.

Барбара посегна към прибора си.

— Много бих искала да знам кой се крие зад тези две обаждания. — Марта гледаше умислено пред себе си.

— Аз също. Вероятно са някакви откачени.

— Трябва да е някой от болницата, който си прави шегички на твой гръб — предположи Марта.

— Но откъде ще знае какви са отношенията ми със Станли?

Марта се изкиска.

— И питаш още? На всички е известно, че се държиш със Станли като със свой личен пациент. Каквото и да правиш за него, Барбара, все ти се струва малко.

Барбара я погледна.

— Защо не си ми казала?

— Не гледам толкова сериозно на любовчиците с пациенти — обясни Марта. — Имам си собствен живот. А и от това никога не излиза нищо.

Барбара се надигна. Предпочиташе да сменят темата.

— Отдавна не съм си хапвала така хубаво — похвали тя приятелката си. — Благодаря ти. Сега ще вляза да се изкъпя.

— И аз ще направя същото, след като измия съдовете — каза Марта.

— Да ти помогна ли? — предложи Барбара.

— Не, няма нужда. Тази вечер трябва да си починеш. А и само ще се пречкаме една на друга. Отивай в банята.

— Тази вечер вкъщи ли си? — попита Барбара.

— Не. За съжаление ще си гледаш филма по телевизията сама. Аз отивам на боулинг с няколко приятелки.

— О, да, това ви е вечерта за боулинг! — спомни си Барбара. — Аз сигурно ще съм в леглото, когато се върнеш.

— Барбара, можеш да дойдеш с нас — покани я Марта.

— Благодаря. Предпочитам да се излежавам и да си гледам филма.

 

 

Марта Уайт излезе от къщи в седем и половина. Барбара се разположи удобно на фотьойла.

Тя беше със синя нощница и отгоре с халат на цветчета. Мократа си коса бе вързала на опашка.

Гледаше във включения телевизор. Но мислите й бяха при Станли Шърман, в стая 305 на болницата.

Филмът точно беше започнал, когато на входната врата се позвъни.

Мислите й бяха рязко прекъснати. По това време рядко идваше някой при нея. Барбара се сепна и малко се уплаши.

За миг се поколеба. След това отвори вратата. Отвън стоеше Кити Карсън, също сестра от болницата.

Барбара се изненада, че я търси това привлекателно чернокосо момиче. Отношенията помежду им бяха чисто служебни. И двете от пръв поглед бяха установили, че няма да си паснат. И не се погаждаха много.

Барбара угаси телевизора и седна на кушетката при Кити Карсън.

— Чувам, че напускате болницата — започна Кити.

— Днес бях там за последен път — потвърди Барбара. — Защо се интересувате?

— Какво ще правите по-нататък? — попита Кити.

— Постъпвам на друго място — отговори Барбара.

— Къде?

Барбара ядосано вдигна глава и хвърли остър поглед към колежката си.

— Вас какво ви засяга, Кити?

— Засяга ме, защото новата ви работа е свързана със Станли Шърман — обясни гостенката.

Барбара я погледна въпросително.

— И по-точно?

Кити се засмя дрезгаво.

— Вие, изглежда, не знаете за отношенията ми със Стан Шърман. Или предпочитате да не знаете?

На Барбара сякаш сърцето й спря да бие.

— Не знаех, че между вас има нещо. А и не го вярвам!

— А коя беше сестрата в трета смяна, откакто той е приет в болницата? — попита Кити Карсън. — Ние наистина имахме достатъчно време, за да се сближим. През нощта има достатъчно възможности да се завърже роман между двама души. Само не се правете на толкова наивна, че да не виждате какво става пред очите ви.

— Станли Шърман е много обичан пациент — съгласи се Барбара. — Той е приятел с повечето сестри, с които има контакт. Зная например, че беше очарован от Сю Клайн във втора смяна. Струва ми се, че погрешно сте си изтълкували интереса му към вас, Кити.

— Сю Клайн! — присмя се Кити. — Това бостанско плашило!

— Сю е мило и приятно момиче — възрази Барбара. — Мистър Шърман ми е казвал, че изпитва голямо уважение към нея.

— Възможно е — съгласи се Кити Карсън. — Но тя е твърде обикновена, за да направи впечатление на мъж като Станли Шърман.

— Не всяка може да бъде красива, Кити.

— Добре де — отстъпи тя, — но знаете ли, че Станли Шърман е беден човек?

— Не е вярно! — избухна Барбара.

— Знаете ли каква е сметката му в болницата?

— Не зная. Но сумата сигурно е внушителна.

— Той е в болницата повече от шестдесет дни. Сметката му възлиза на единадесет хиляди долара. Известно ли ви е утре откъде ще вземе той тази сума, за да може да бъде изписан?

— Може би ще плати с чек — предположи Барбара. — Или пък има здравна осигуровка, от която ще бъде изплатена сумата.

Кити се изсмя гадно.

— Той обаче ми каза съвсем друго. Явно на вас не е имал толкова голямо доверие. Той е в ужасно положение. От седмици насам аз му купувам цигари. Защото той не може да си позволи.

Барбара занемя. Не можеше нищо да отговори. Само гледаше слисано гостенката.

— Ако сте толкова глупава да заминете с него за Флорида, ще трябва сама да си платите самолетния билет — продължи Кити Карсън. — Той и мен молеше да тръгна с него. Но аз бях достатъчно умна да откажа. Затова изведнъж се обърна към вас.

На Барбара най-сетне й се върна дар словото.

— Не вярвам нито дума от това, което казвате! — кипна тя. — Пред мен Станли не е говорил за пари. Ако е искал да му дам на заем, щеше да каже!

— Утре ще ви го каже! Само се опитайте да го изведете от болницата! Онези от канцеларията ще облещят ей такива очи, когато стане ясно, че той не може да плати сметката.

— Дори в момента да няма пари в наличност, лесно може да ги получи от Флорида — възрази Барбара. — Той има къща с двадесет стаи! В края на краищата това не е колиба!

— Минало и заминало — каза Кити. — Той ми довери, че цялата му къща е ипотекирана. Няма да ми повярвате, но той се опитваше да ме склони тази нощ скришом да го измъкна от болницата.

— Права сте! Чак такива лъжи не ми минават.

— Утре да не бъдете изненадана, когато откриете, че той тайно се е измъкнал през нощта — предупреди я Кити.

Кити Карсън се изправи.

— След това да не кажете, че не съм ви предупредила! Признавам, че ревнувам от вас. Аз никога не съм ви обичала. Но не мога да позволя този тип да ви прави на абсолютна глупачка. Патила съм си от такива негодници.

И Кити Карсън си замина. Барбара остана да седи объркана.

Подвоуми се малко. След това отиде до телефона и позвъни в болницата.

— Ало? — чу се гласът на Станли в слушалката.

— Стан, надявам се, че още не спите. Съжалявам, че ви безпокоя. Но трябваше да се обадя.

— Много се радвам, че ме безпокоите — отговори той.

— Един човек дойде тук преди малко и дълбоко ме нарани — каза тя. — Стан, аз съм съвсем объркана.

— Разкажете ми всичко, Барбара! Аз съм добър слушател.

— Тук беше Кити Карсън — каза тя. — Твърди, че имате по-особени отношения. Намекна дори за нещо повече.

След кратко мълчание се чу:

— Ами трябва да призная, че я намирам много хубава.

— Изглежда, тя знае за вас повече от мене — продължи Барбара. — Вярно ли е, че ви купувала цигари?

— От време на време ми носи цигари — призна той. — Не мога да отрека. Но в това няма нищо лошо, нали? Вие също ми носите понякога шоколад или нещо друго.

— Ще имате ли трудности във връзка със здравната осигуровка?

— Искате да кажете: ще мога ли утре да си платя сметката? — попита той. — Не, няма да мога да я платя.

— Но нали имате осигуровка?

Той се засмя и каза:

— За съжаление нямам.

— Тогава какво ще правите? — изумена попита Барбара.

Последва дълго мълчание. Когато отново заговори, в гласа му звучеше закачка:

— Вие не можете ли да ме измъкнете от това задънено положение?

Барбара се вцепени. Чак след някое време схвана смисъла на думите му.

— Та аз нямам дори и хиляда долара — безпомощно каза тя.

От слушалката изригна чистосърдечен смях.

— Барбара! — викаше Станли Шърман. — Барбара! Не се грижете за мене. Аз само се пошегувах. Все някак ще се оправя, не се бойте. Баща ми подаде едно рамо. Получих непопълнен чек от него.

Барбара отдъхна с облекчение. Как можа да се усъмни в него. Трябва да се научи да се осланя само на собствените си впечатления. За да не може никой да я заблуда.

— Стан, съжалявам, че ви обезпокоих — извини се тя. — Но Кити толкова ме разтревожи. Трябва да си призная, че почти й повярвах. Тя наистина може да изглежда много убедителна.

— О, не е нужно да ми го казвате — обади се той. — Още щом дойдох в съзнание, тя се хвърли в атака. Търсеше възможност да дойде с мен като придружителка. Вероятно ревнува от вас. Но сега заради една Кити Карсън ли ще си разваляме настроението?

— О, Стан, толкова съжалявам, че ви обезпокоих. Сега наистина ще ви оставя на спокойствие.

— Много по-приятно ми е да си говоря с вас, Барбара.

— От утре още по-често ще чувате гласа ми, Стан!

В този момент в слушалката проникна някакъв шум.

— Тъкмо влиза сестрата — обясни Стан. — Може би вече е време за сън. Лека нощ…

— Лека нощ, Стан. До утре! — каза за сбогом.

Макар да беше много уморена, Барбара просто не можеше да заспи. Мислите не я оставяха на мира. Какво ли ще й донесе бъдещето? Дали не прави най-голямата грешка в живота си, като приема предложението на Станли Шърман?

Не знаеше колко е часът, когато най-накрая заспа. Събуди се неотпочинала в пет часа сутринта. Разчеса косата си и сложи малко повече грим от обикновено. Искаше да прикрие бръчките от тревогата и тъмните кръгове под очите.

След това си облече пътния костюм, приготвен още от вечерта.

Марта вече беше в кухнята и правеше закуската.

— Ще ти загъна четири филии шунка — каза тя.

Барбара мило се усмихна и каза:

— Марта, тази сутрин изобщо не съм гладна.

— Прекалено си възбудена. Въпреки това трябва да хапнеш нещо.

Барбара повдигна рамене.

— Малко съм нервна, струва ми се. Да ти помогна ли?

— Закуската е вече готова, мила моя! — отвърна Марта. — Сядай и яж! Представям си как се чувстваш. В края на краищата правиш важна крачка в живота си.

— Надявам се да не е погрешна — каза замислено Барбара.

— А аз се надявам Станли Шърман да е това, което търсиш — каза Марта. — Прекалено си добра за някой мошеник.

— Марта, аз зная, че Стан е добър човек — убедено заяви Барбара. — Все пак аз имам известен опит с хората. И чувството ми към него е много силно.

— Ще му дърпам ушите, ако ти причини болка — закани се Марта. — А аз не говоря на вятъра!

Барбара се усмихна.

— Ще взема да му го кажа. И той ще внимава с мене.

Марта се изкикоти.

— Просто го виждам как трепери. А сега сериозно: все пак ще държиш връзка с мен, нали?

Барбара кимна.

— Ще ти пиша често и от време на време ще се обаждам по телефона. Иска ми се пак да чувам гласа ти.

 

 

Барбара пристигна в болницата в десет часа без десет минути. Станли Шърман я очакваше в стая 305.

Той бавно и тежко се надигна от фотьойла. Коленете му леко трепереха. Посрещна Барбара с широка усмивка.

Сърцето й се разтуптя. Колко висок и елегантен е той! Досега го беше виждала само по пижама.

— Почнах да се притеснявам, че изобщо няма да дойдете — призна той.

Тя оглеждаше раирания му костюм, синята риза и бялата връзка. Черните му обувки блестяха.

— Не искам да ме освобождавате от задълженията, които ми носят по петдесет долара на ден — каза тя засмяна. — Откъде взехте този костюм?

— Оказа се, че е оцелял по време на самолетната катастрофа. Бяха го прибрали — обясни той. — Много се радвам, че сте тук!

— Готов ли сте, Стан?

Той се усмихна.

— Вече се откупих. Тъй че да вървим.

— Ще повикам санитар да ви закара до моята кола — предложи тя. — Ще идем у дома и ще останем там, докато стане време за самолета.

— Аз мога да вървя — възпротиви се той. — Не ми трябва стол на колелца.

Барбара енергично тръсна глава:

— Правилникът е такъв.

— Добре тогава — предаде се той. — Казах ли ви вече колко сте красива тази сутрин? Изглеждате много по-добре, отколкото в униформеното облекло.

— Много благодаря, сър — отговори тя небрежно.

Но бузите й поруменяха и очите й светнаха от вълнение.

Излязоха от болницата и се качиха в колата на Барбара.

— С какво всъщност се занимавате, Стан? — попита го тя по пътя.

— С проучвания — кратко отговори той.

Изчака го да продължи. Но той не каза нищо. Изглежда, че въпросът й го подразни. Но Барбара беше любопитна.

— Доходни ли са вашите проучвания? — поинтересува се тя.

— Много! — беше лаконичният отговор.

Принудена бе да рискува и да продължи да му лази по нервите. Имаше още няколко подробности, които трябваше да изясни. Чак тогава би могла спокойно да гледа в бъдещето.

— Казахте снощи, че баща ви имал много пари. Мога ли да попитам как така е толкова богат, когато вие управлявате имуществото.

Той като че ли се примири с нейните въпроси и въздъхна.

— Аз съм наследник на имота и парите — обясни той. — Естествено, грижа се за изхранването и издръжката на цялото семейство. Баща ми преди много години купил земя, но двадесет и пет цента морга^[1]. Сега печели по хиляда долара от всеки морг земя.

— Наистина трябва да е богат — смая се тя.

— Богат е — уморено потвърди Станли Шърман.

Изглежда, не му беше приятно да говори за баща си. Затова Барбара изостави тази тема.

Стигнаха до дома й. Барбара въведе госта си вътре. Той се подпираше на нея, докато тя го водеше от стая в стая. Барбара се гордееше с малката си къщичка.

Когато седнаха в гостната, Станли каза:

— У нас няма да ви хареса.

Тя се изненада, обзеха я мрачни предчувствия. Попита:

— Защо?

— Защото у нас всеки захвърля нещата си където му попадне — обясни той. — А както виждам, вие държите много на реда.

— Това да не е престъпление? — пошегува се тя.

— Ами на моите близки няма да им хареса — обясни той.

— Така са ме учили, да не оставям разхвърляно след себе си.

— Мен пък не — призна си Станли. — Ще ми направите ли една услуга? Да не започнете подир всекиго у нас да разтребвате.

— Обещавам — увери го тя.

От неговата критика малко я заболя.

Погледът му се плъзна към малкото пиано в единия ъгъл на гостната. Беше спестявала, за да си го купи, и го обичаше.

Станли сбърчи чело и попита:

— Вие свирите на пиано, Барбара?

— Малко.

— Никога не се докосвайте до нашето пиано — предупреди я той. — То беше на сестра ми Едит. Самоуби се преди няколко години. Оттогава не можем да понасяме звука на този инструмент.

— Съжалявам — отговори със съчувствие Барбара. — Няма да забравя за това.

Той се прозя и каза:

— Моля ви, извинете ме, Барбара, през нощта не можах много да спя.

— О, колко съм глупава! — извика тя. — Вие трябва, разбира се, да си починете. Ще ви сложа да си легнете и през това време ще приготвя нещо за ядене.

— Това няма ли да ви затрудни? — попита той неуверено.

— Естествено, че не! — успокои го тя. — Само ще сменя набързо спалното бельо. Вие ще се оправите ли сам?

— Разбира се. В болницата през цялото време не спях добре. Сигурно, като си легна на моето легло, ще спя цяла седмица.

Барбара остана при него, докато си легне. Той си свали само сакото, връзката и обувките. И веднага заспа.

Барбара го остави да спи до дванадесет и половина, и малко повече. Когато се събуди, тя на бърза ръка беше приготвила нещо за ядене. Заведе го до масата в гостната. Той изглеждаше още сънен.

— Починахте ли си малко, Стан? — попита тя загрижено.

— Много даже — каза й с благодарност. — Леглото ви е толкова меко. По дяволите, вие сте приготвили цял банкет! Великолепно!

Той изяде лакомо супата и двата сандвича с пилешко и мешана салата. Барбара донесе кафе в гостната.

Поговориха малко за разни злополуки. След това тя реши, че е време да измие съдовете. Привърши с това и повика такси.

Тръгнаха към летището. Барбара се сети за предупреждението на Кити Карсън. Питаше се дали Станли Шърман наистина ще й каже сама да си плати самолетния билет.

Страховете й обаче скоро се разсеяха. Стан плати с една дебела пачка банкноти.

Не се наложи дълго да чакат за самолета.

Два часа по-късно се приземиха на голямото летище на Тампа. Чакаше ги млад мъж. Беше висок почти колкото Станли. Носеше ярко карирано сако. Облеклото и гъстата му черна брада не се харесаха на Барбара.

— Барбара, това е брат ми Дик — представи го Станли.

Дик Шърман леко се поклони и попита:

— Защо сте дошли с брат ми?

— Аз… — запъна се тя — аз съм неговата медицинска сестра.

— Дик, не се показвай откъм най-лошата страна — скастри го Станли. — Барбара се грижи за мен. Тя ще пътува с нас.

Погледът на Дик Шърман остана непреклонен.

— Няма да го бъде, Стан! — отвърна той. — Тук ще ти намерим сестра, ако наистина ти трябва.

— От къде на къде ти ще решаваш кое да го бъде и кое не? — с негодувание попита Станли. — Аз сам вземам решенията!

— Аз не съм единственият, на когото не се харесва тази работа — обади се Дик. — Ти ни съобщи по телефона, че ще доведеш тази… тази медицинска сестра. Баща ми обаче заяви, че на нашия остров повече няма да стъпи чужда жена.

През целия си живот Барбара не беше изпадала в по-неудобно положение.

— На кого принадлежи островът? — остро попита Станли.

— На теб, естествено — отговори брат му. — Но ти знаеш, че баща ми всеки момент може да промени това.

— Много бих искал да видя как ще го направи!

Дик отново се обърна към Барбара:

— Вие не ми приличате на човек, който би живял някъде, където е нежелан. Или греша?

Тя загуби ума и дума и само гледаше втренчено брата на Станли. Не се сещаше поне с очи да потърси помощ у Стан.

— Това са талоните за багажа ни — троснато каза Станли. — Имаме три сака. Моля те, Дик, донеси ги!

Той поклати глава и изръмжа:

— Сам си ги донеси!

След тези думи се отдалечи.

— Къде отиваш? — извика след него брат му.

— Вкъщи! — отвърна Дик през рамо.

— А ние какво да правим?

Дик спря и без да се извръща заяви:

— Теб ще взема, Стан, но сестрата — не!

Станли се обърна към Барбара и предложи:

— Да пренесем багажа и да вземем такси. Не обръщайте внимание на Дик! От време на време решава да се прояви. И обикновено в най-лоша светлина.

Барбара цялата трепереше. Избиваше я на плач.

— Стан, ще взема обратния самолет! — реши тя.

— Няма да го направите! — властно каза той. — Аз ще уредя нещата.

— Не искам никакви неприятности — започна тя с треперещ глас. — Ако бях подозирала, че така ще ме посрещнат, нямаше да дойда.

— Не го преживявайте — опита се той да я утеши. — Жените от нашето семейство положително ще ви посрещнат както подобава.

— Вашият остров не се ли намира на сто мили от Тампа?

— Да — потвърди той. — Какво общо има това?

— Тогава ще платите цяло състояние, за да стигнем с такси до брега!

— Права сте — съгласи се той. — Не съм в състояние да разсъждавам трезво.

Той прокара ръка по мокрото си от пот лице. Дългото мъчително пътуване, както и продължителното стоене и срещата с брат му го бяха изтощили. Барбара бързо го заведе да седне и угрижено го наблюдаваше. Скоро лицето му се отпусна.

— Благодаря — промърмори той. — Вече съм по-добре.

Дълго мълча. След това погледна към Барбара и й се усмихна. Очите му отново искряха.

— Знам вече какво ще правим, Барбара! Ще се обадя на сестра ми Лора. Тя ще ни помогне. Тя е добро момиче. И нищо не може да я спре. Отсреща има телефонна кабина.

Барбара го заведе дотам. Той говори със сестра си близо десет минути. Барбара се изнерви, докато го чакаше. Върна се с триумфална усмивка.

— Много трудно я открих — съобщи той. — Но тя ще дойде да ни вземе. Обаче чак след около три часа. Дотогава да поседим някъде на по-удобно. Да влезем там, за да убием времето.

Сочеше към едно приятно барче в чакалнята.

Едва четири часа по-късно се появи високата, стройна Лора Шърман. Това червенокосо момиче едва ли е на повече от двадесет години, помисли си Барбара.

Станли я приветства радушно:

— Колко се радвам, че те виждам, Лора? Защо се забави толкова?

— Спуках гума — обясни тя и хвърли хладен поглед към Барбара.

— Лора, това е моята медицинска сестра мис Барбара Беърд.

— Здравейте — поздрави небрежно Лора.

— Здравейте, Лора — любезно каза Барбара.

— Много се съмнявам, че във Флорида ще ви хареса толкова, колкото сте си представяли, мис… Барбара — каза Лора.

— Лора, хайде без разправии! — предупреди я Станли.

— Ти предизвика семейни разправии — кисело подхвърли Лора.

— Изобщо не разбирам с какво — смутено каза Станли. — Какво означават всичките тези вълнения?

— Не е нужно аз да ти обяснявам, мили ми братко!

— Недоумявам за какво говориш.

— Ти забрави ли какво се случи с Мери Мур? — предизвикателно попита тя.

Барбара видя как Станли Шърман пребледня.