Артър Кларк
Другата страна на небето

1. Специална доставка

Спомням си възбудата през 1957 година, когато СССР изведе в околоземна орбита първите изкуствени спътници и успя да изкачи над атмосферата няколко килограма научна апаратура. Тогава бях хлапак, но и аз излизах вечер навън и, заедно с всички останали, правех опити да открия в мъждукащото небе малките светещи сфери над главата си. Странно е, като си помисля, че някои от тях са все още там. Но сега те са под мен и ако искам да ги видя, трябва да погледна надолу, към Земята…

Наистина много неща се случиха през последните четиридесет години. И все си мисля, че вие там на Земята гледате на космическите станции като на нещо естествено и забравяте умението, науката и храбростта, които ги създадоха. Давате ли си сметка, че за да има далекосъобщителна телефонна връзка, за да стигат до вас далечни телевизионни програми, са нужни спътници? Вие се осланяте на заключенията на метеоролозите тук горе, без да забелязвате факта, че предсказването на времето не е вече повод за шеги, както е било за нашите дядовци, и че сега достоверността на прогнозите е не по-ниска от деветдесет и девет процента.

Суров беше животът през седемдесетте години, когато се качих на работа в нашите орбитални станции. Те слагаха началото на милиони бъдещи телевизионни и радиопръстени, с които един ден щеше да бъде опасана цялата Земя. Тогава щяха да се появят и космически препредаватели, обхващащи с програмите си и двете полукълба.

Докато първите съветски изкуствени спътници обикаляха близо до Земята, трите бъдещи станции, образуващи гигантския триъгълник на Релейната Верига, щяха да летят на 22 хиляди мили, надвесени точно над екватора. От това и от никое друго разстояние им беше нужно точно един ден, за да обходят орбитата си. По този начин те щяха да стоят вечно „заковани“ над една и съща точка от въртящата се Земя.

Работих и на трите станции, но бойното ми кръщение стана на борда на Втория ретранслатор. Той виси над Ентебе, Уганда, и обслужва Европа, Африка и по-голямата част от Азия. Днес то е огромно съоръжение с диаметър от стотици ярда, което изпраща едновременно хиляди програми към полукълбото под себе си и събира радиосигналите от половината планета. Но когато го видях за пръв път от пристана на транспортната ракета, която ме достави на орбитата, станцията приличаше на купчина вехтории, разхвърляни из Космоса, в безнадеждна бъркотия плаваха отремонтирани части и детайли и на човек се струваше невъзможно да бъде сложен какъвто и да е ред в този хаос.

За техническия и за помощния персонал бяха отредени жалки, примитивни битови условия. Те се състояха в няколко неизползваеми транспортни ракети, на които беше демонтирано всичко, с изключение на вентилационната инсталация. Кръстихме ги „корубите“, всеки от нас разполагаше с по една стаичка и по две кубически стъпки помещение за лични вещи. Смешно беше, наистина, да живееш в безкрайния Космос, а да нямаш къде да отгледаш едно коте.

По едно време научихме с голяма радост, че към нас лети комплекс от първите специално приготвени жилища. Имаше даже душове, пригодени да работят тук, където всичко, включително водата, няма тегло. Който не е живял на борда на пренаселен космически кораб, не би могъл да разбере какво означава това за нас. Най-после щяхме да изхвърлим влажните сюнгери и щяхме да се почувствуваме чисти…

Душовете не бяха единственото бъдещо удобство. На път към нас от Земята летяха още надуваеми кресло-шезлонг за най-малко осем човека, микрофилмова библиотека, магнитна билярдна маса, светлинен шах и разни други чудесии, предназначени да разнообразяват живота на отегчени и измъчени космонавти. Самата мисъл за предстоящ комфорт правеше притеснения ни в „корубите“ живот непоносим, макар че ни плащаха по хиляда долара седмично, за да го понасяме.

Нетърпеливо очакваната транспортна ракета, която стартира от Втора Зареждаща Зона, разположена на две хиляди мили от Земята, се нуждаеше от шест часа, за да се изкачи при нас със своя ценен товар. Този ден бях свободен от дежурство, затова се настаних при телескопа, където прекарвах по-голямата част от оскъдното си свободно време.

Човек не може да се умори да наблюдава огромния свят, увиснал в пространството край него. Когато е зад мощния телескоп му се струва, че е само на няколко мили от земната повърхност. При добра видимост лесно се забелязват в безоблачното небе предмети с размери на малка къща. Никога не съм ходил в Африка, но я опознах отлично в часовете, когато не бях дежурен. Може да не ми вярвате, но често гледах как се движат слонове из саваната, как се носят като живи вълни нагоре-надолу из резерватите огромни стада от зебри и антилопи.

Най-любимата ми гледка обаче беше зората. Пълзящата по върховете на планината в самото сърце на континента зора. Слънчевата линия ще премине бързо през Индийския океан, новият ден ще угаси малките мъждукащи галактики на градовете. Дълго преди слънцето да достигне долините, върховете на Килиманджаро и Хаунт Кения ще засияят, окъпани от зората — ярки звезди сред заобикалящата нощ. Когато слънцето се издигне, денят ще плъпне по техните склонове и долините ще се изпълнят със светлина. Земята ще бъде в своята първа четвърт, но ще продължи да пълнее.

Дванадесет часа по-късно мога да видя обратния процес: двете планини ловят последните лъчи на залязващото слънце. Те ще заблестят за малко в тясната ивица на здрача, после Европа ще потъне в мрак и нощта ще се спусне над Африка.

Този ден обаче красотата на земното кълбо не ме занимаваше. Дори не поглеждах натам. Бях се съсредоточил в жадуваната синьобяла звезда високо над западния ръб на планетния диск. Гледах как автоматичният кораб потъна в сянката на Земята. Това, което остана от него, беше нажеженият до бяло пламък на ракетите му — те го теглеха нагоре по пътя му от 20 хиляди мили.

Тъй често бях наблюдавал изкачващи се до нас кораби, че знаех наизуст всяка тяхна маневра. Затуй когато ракетата продължи да блести ярко, вместо да започне да примигва, веднага разбрах, че се е случило нещо. С тъга и спомен от ярост гледах как нашият жадуван комфорт (и което е още по-лошо — пощата ни!) се движеше все по-бързо и по-бързо по непредвидена траектория. Автопилотът на товарния кораб беше направил засечка. Ако на борда имаше човек, той би овладял лесно контрола и би изключил двигателя. Но сега цялото гориво, предвидено за отиване и връщане, гореше наведнъж за този безсмислен тласък.

Когато горивото в резервоара се изчерпа и далечната звезда започна да трепка и да умира в зрителното поле на телескопа, станцията за контрол потвърди това, което вече знаех. Товарният кораб се движеше с толкова голяма скорост, че земната гравитация не беше в състояние да го задържи. Сега той се носеше по инерция към космическите бездни отвъд Плутон…

Доста време мина, докато се успокоят духовете. Инцидентът отвори работа само на изчислителната секция, която се зае да пресметне бъдещото поведение на нашия блуждаещ кораб. Както виждате, нищо не се губи в Космоса. Изчислите ли веднъж орбитата, ще знаете къде се намира той по всяко време до края на вечността. Докато наблюдавахме как нашият шезлонг, библиотеката ни и пощата ни чезнат към далечните хоризонти на Слънчевата система, ние знаехме, че един ден всичко това ще се върне при нас в непокътнато състояние. И ако тогава има кораб, който да го пресрещне, когато започва втората си обиколка около Слънцето, няма да му е трудно да го хване. Само че тази работа ще стане възможна рано през пролетта на 15862 година от новото летоброене. Чакай, ако си нямаш друга работа!

2. Пернатият приятел

Доколкото ми е известно, никога не е била издавана заповед, забраняваща отглеждането на животни на борда на космическа станция. Просто никой не е смятал това за нужно. Но дори да съществуваше такава разпоредба, сигурен съм, че Свен Олсен нямаше да се съобразява с нея.

С такова име всеки би си представил Свен като двуметров северен гигант. Ако наистина беше такъв, шансовете му да си намери работа в Космоса щяха да бъдат съвсем минимални. В действителност той беше жилав дребен човек, каквито бяха по-голямата част от първите космонавти. За него беше играчка да се подготви за 150-пудовата граница, която мнозина от нас стигаха с цената на строга диета.

Свен бе един от най-добрите наши конструктори. Беше се отличил в деликатната и специализирана работа по сглобяването на строителните елементи, плуващи свободно в пространството край нас. Умееше да им придава бавно въртеливо движение така, че когато те идваха в подходящо взаимно положение, ги събираше и съединяваше в предварително планиран панел. Никога не се изморявах да наблюдавам и него, и бригадата му, да гледам как станцията расте под техните ръце като гигантска мозайка. Това беше сръчна и трудна работа, защото скафандърът не е най-удобната дреха за тази цел. Тъй или иначе хората на Свен имаха голям успех в сглобяването на скеле, каквото сме виждали при строежа на високи здания на Земята. Единственото им преимущество беше, че можеше да се отдръпнат, без да „паднат“ и да разгледат произведението си от разстояние.

Не ме питайте защо Свен пожела да отглежда галениче и защо направи избора си по този начин. Не съм психолог, но трябва да призная, че решението му беше разумно. Практически Кларибел не тежеше, нуждата от храна беше незабележима, пък и не изпитваше неудобство от липсата на гравитация, както е при другите животинчета.

За пръв път усетих, че Кларибел е на борда, когато седях в тясната кабина, наричана шеговито мой кабинет. Бях се заел да проучвам списъка с технически задачи с цел да реша коя от тях да начена. Точно тогава музикално подсвиркване облетя ушите ми. Предположих, че идва от вътрешността на станцията и че ще последва някакво съобщение. Вместо това прозвуча дълга и усукана мелодия, която ме накара да погледна нагоре така рязко, че забравих за наклонената греда над главата ми. Когато пред очите ми започнаха да експлодират звезди, за пръв път видях и Кларибел.

Тя беше малко жълто канарче, увиснало неподвижно във въздуха като колибри. При това без никакво усилие защото крилцата му бяха прибрани към тялото. Наблюдавахме се взаимно около минута. След това, преди да си поема дъх, то направи изящен лупинг, какъвто, сигурен съм, никое земно канарче не би могло да изпълни, и отлетя с няколко бавни леки удари на крилата. Очевидно Кларибел беше усвоила изкуството да оперира в условията на безтегловност и не си даваше труд да върши излишни движения.

Няколко дни Свен не признаваше, че е негова собственост, макар че това вече нямаше никакво значение, тъй като канарчето бързо стана общо притежание. Беше го пренесъл контрабандно при последния рейс от Земята, където бе в отпуск. Твърдеше, че го сторил донякъде от чисто научно любопитство. Искал да види как ще се държи едно птиче, когато няма тегло, но все пак може да използува крилата си.

Кларибел закрепна и напълня. Тя ни създаде малко грижи, когато от Земята пристигна контролна инспекция. В една космическа станция има колкото щете скришни места, но Кларибел ставаше все по-гласовита, та се налагаше бързо да измисляме обяснения за великолепните трели и свирки, долитащи и от най-скришното място. Обяснявахме че уж идват от вентилационната шахта или от складовото помещение. Отървахме се криво-ляво. Та на кой би му дошло на ум да дири канарче в космическа станция?

Ние водехме дванадесетчасови наблюдения, което не е чак толкова страшно, защото в Космоса се спи малко. Макар че няма „ден“ и „нощ“, все пак е по-удобно, въпреки постоянното слънчево осветление, да се придържаш към земните понятия. Например когато тази „сутрин“ се събудих, тя повече приличаше на 7 часа след обед. Чувствувах досадно главоболие и смътен спомен за прекъсван тревожен сън. Цяла вечност мина, докато развържа ремъците на леглото. Още бях сънен и главата ми тежеше, когато се присъединих към останалите дежурни на смяна в трапезарията. Закуската беше необикновено тиха и едно от местата беше празно.

— Къде е Свен? — попитах не особено загрижено.

— Търси Кларибел — отвърна някой. — Казва, че не може да я открие. Тя винаги го събужда.

Преди да потвърдя, че събужда и мен, на вратата се показа Свен. Веднага разбрахме, че нещо не е в ред. Той отвори бавно ръката си, а там лежеше малка купчина жълта перушина с два подвити нокътя, вдигнати патетично във въздуха.

— Какво се е случило? — попитахме в хор всички.

— Не зная! — каза Свен тъжно. — Просто я намерих така.

— Дай да я прегледам! — рече Джон Дънкан, нашият готвач-лекар-диетолог.

Чакахме мълчаливо, докато той държеше Кларибел до ухото си, за да долови удари на сърцето.

След малко поклати глава:

— Не мога да чуя нищо. Но това още не значи, че е мъртва. Никога досега не съм слушал как бие сърцето на канарче — добави той, извинявайки се.

— Да й дадем малко кислород! — предложи някой, като посочи към резервния цилиндър със зелена лента, закачен зад вратата.

Всички се съгласиха, че идеята е чудесна и Кларибел беше напъхана в една маска, достатъчно голяма да й стане кислородна палатка.

За наша голяма радост тя се съвзе веднага. Цял сияещ Свен махна маската и Кларибел се изправи на крачета. Тя пусна своята серия от трели „Елате в кухнята, момчета!“, сетне неочаквано пак се катурна.

— Нищо не разбирам! — изхлипа Свен. — Какво й става?

През следващите няколко минути нещо ме стегна шапката. Мозъкът ми работеше мудно тази сутрин, сякаш не бях в състояние да се откъсна от бремето на съня. Чувствувах, че бих могъл да се оправя с малко кислород и докато стигна до маската, истината експлодира в главата ми. Втурнах се към дежурния инженер и му казах припряно:

— Джим! Нещо не е в ред с въздуха! Ето защо припада Кларибел! Сега си спомням, че миньорите използуват канарчета, за да ги предпазват от рудничен газ.

— Глупости! — каза Джим. — Сигналната инсталация щеше да заработи, ако е така. Имаме двойно обезопасяване на сигнализацията. Двете вериги работят независимо една от друга.

— Но… втората алармена мрежа още не е монтирана напълно! — рече неговият помощник.

Това стресна Джим. Той излезе, без да каже дума, а ние продължихме да спорим и да вдишваме от кислородната бутилка, сякаш беше лула на мира.

Той се върна след десетина минути със сънлив израз. Беше се случило най-невероятното: през нощта настъпило рядко събитие — затъмнение на станцията от земната сянка. Част от инсталацията за пречистване на въздуха замръзнала, а сигналната уредба отказала. Химическа и електронна техника за половин милион долара ни бяха подвели. Без Кларибел щяхме да пострадаме зле.

Затуй сега, ако отидете на някоя космическа станция и чуете откъс от птича песен, не се учудвайте. Това означава, че сте допълнително осигурен, без това да струва пукната пара.

3. Поеми дълбоко дъх!

Отдавна съм забелязал, че хората, които не са напускали Земята, имат превратни представи за условията в Космоса. Например всеки „знае“, че човек умира веднага, при това с ужасна смърт, когато се подложи на съществуващия извън атмосферата вакуум. В популярната литература можете да намерите десетки чудесни описания на експлодирали космически пътешественици. Няма да развалям апетита ви, като ви ги припомням. Част от тях са достоверни в основата си, но всяко правило си има изключения — дори това. Знам го, защото съм го изпитал на собствен гръб.

Бяхме в последния етап от строежа на втория спътник за свръзка. Всички главни елементи бяха съединени, жилищните помещения бяха под налягане и на станцията беше придадено слабо въртеливо движение около оста й, възкресяващо позабравеното чувство за тегло. Казвам „бавно“, но на ръба си нашето двестафутово колело се въртеше със скорост от 30 мили в час. Разбира се, ние не чувствувахме движението. Центробежната сила, причинена от въртенето, ни придаваше половината от теглото, което имахме на Земята, и то бе достатъчно, за да спрат вещите да се разхождат нагоре-надолу и да ни накара да се чувствуваме малко мудни след седмиците, прекарани в безтегловност.

През нощта, когато се случи събитието, четирима от нас спяхме в малкото цилиндрично помещение, известно като Спален вагон №6. Той се намираше на самия ръб на станцията. Ако си представите велосипедно колело с наниз от колбаси вместо гума, ще получим добра представа за нещата. Спален вагон №6 беше един от колбасите и ние спяхме кротко в него.

Събуди ме неочакван трус. Не беше достатъчно силен, за да ме разтревожи, но ме накара да се изправя и да се огледам. И най-малкият инцидент в една космическа станция изисква заострено внимание, затова посегнах към вътрешния телефон, закачен до леглото ми.

— Ало, централа! — извиках. — Какво става? Какво беше това?

Не последва отговор. Линията беше прекъсната.

Сега вече обезпокоен скочих от леглото — и получих нов, още по-голям шок. Липсваше гравитация. Преди да успея да хвана скобата, полетях към тавана. Спрях се с цената на навехната китка.

Беше невъзможно цялата станция да е престанала изведнъж да се върти. Имаше само един отговор: вече не бяхме част от станцията. Подсказа ми го прекъсването на телефонната връзка, а както бързо разбрах — и на електричеството. По някакъв начин нашата секция се беше откачила и плуваше, изхвърлена в пространството, подобно на дъждовна капка, попаднала върху въртящо се колело.

Липсваха прозорци и не можехме да разберем какво става вън, но все пак не стояхме в пълна тъмнина, защото запасните батерии се бяха включили. Автоматично се бяха затворили и всички главни отвори за въздуха, щом налягането в помещението падна. За известно време можехме да живеем в собствена атмосфера, макар тя да не се опресняваше. За нещастие едно ясно свистене ни подсказа, че въздухът, с който разполагаме, изтичаше през някакъв отвор на секцията.

Нямаше начин да разберем какво е станало със станцията. Би могло цялата конструкция да е станала на парчета и колегите ни да са загинали или да са в нашето положение — блуждаещи в пространството с изтичащ въздух. Съществуваше и слабата надежда, че ние единствено сме откъснати, че останалата част от станцията е невредима и че е в състояние да изпрати помощ. Ние се отдалечавахме от нея с не повече от 30 мили в час и всеки от ракетните скутери би могъл да ни настигне за няколко минути.

Мина час. Без часовника никога не бих повярвал, че времето може да тече така бързо. Вече се задъхвахме — показалецът на единствения ни резервен кислород показваше едно деление над нулата.

Ударите върху стената отекнаха като сигнал от друг свят. Ние бурно заудряхме в отговор и в следващия момент приглушен глас ни призова през стената. Някой беше прилегнал отвън тъй, че шлемът от скафандъра му се опираше в метала и виковете му достигаха до нас директно през материала. Не тъй ясно, както по радиото, но все пак достатъчно силно, за да ги чуем.

Докато се съвещавахме, кислородната стрелка дойде до нулата. Имаше реална опасност да загинем, преди да успеят да ни прехвърлят на станцията. Спасителният кораб вече беше на няколко стъпки от нас с отворен шлюз, но как бихме могли да преминем през тези няколко стъпки без скафандри?

Грижливо изработихме плана. Обсъждахме всяко действие с ясното съзнание, че няма да има повторение на операцията. След това всеки от нас пое последна порция кислород. Когато бяхме готови, почуках на стената, за да сигнализирам на чакащите вън: серия от къси, бързи почуквания.

Навън резачката започна да се впива в тънкия корпус. Ние се прилепихме плътно към скобите, колкото може по-далеч от мястото на входа, защото знаехме какво ще стане. Когато то се случи, беше така неочаквано, че умът не може да побере поредицата от събития. Сякаш секцията експлодира. Повлече ме мощен вятър. Последните остатъци от въздуха изскочиха от белите ми дробове през полуотворената уста. И тогава — страшна тишина и звездите, мигащи през зейналата дупка, която водеше към живота. Вярвайте ми, аз не спрях да анализирам чувствата си. Мисля — макар да ме съм сигурен дали не си въобразявах — че очите ми засмъдяха и цялото ми тяло изтръпна. Чувствувах пронизващ студ, може би защото бе започнало повърхностно изпарение по кожата ми.

Единственото нещо, в което съм сигурен, беше необикновената тишина. В една космическа станция никога не е напълно тихо, защото все има шум от агрегатите и въздушните помпи. Сега това беше абсолютна тишина на празното пространство, където няма и следа от въздуха, който да пренася звука.

Изстреляхме се навън през пробитата врата почти изведнъж и попаднахме под пълния душ на Слънцето. Мигновено бях заслепен. Но не се случи нищо опасно, защото хората, които ни очакваха в скафандри, ме сграбчиха, щом се подадох и ме натикаха в шлюзовата камера.

Когато нахлу въздух, звуците бавно започнаха да се връщат и ние си спомнихме, че можем да дишаме отново. Цялата спасителна операция, както ни казаха сетне, продължи само двадесет секунди…

Е добре, ние сме основатели на Клуба на дишащите вакуум. От тогава най-малко една дузина хора са сторили същото при подобни непредвидени обстоятелства. Сега рекордният престой в Космоса е две минути. Ако човек престои по-дълго, в кръвта започват да се образуват мехурчета, понеже тя начева да кипи при температурата на тялото. Ако такова мехурче попадне в сърцето — край.

В моя случай имаше само един вторичен ефект. За може би четвърт минута бях изложен на истинска слънчева светлина, а не на хилавите лъчи, филтрирани от земната атмосфера. Туй, че дишах Космоса, въобще ме ми навреди. Но тогава поех най-голямата доза слънчево изгаряне през целия си живот.

4. На свобода в Космоса

Малцина могат да си представят времето преди да съществува днешната спътникова световна комуникационна система. Когато бях момче, бе невъзможно да се препращат телевизионни програми през океана или да се осъществи сигурен радиоконтакт около земната кривина, без специално отстраняване на най-различни пукания и шумове по пътя на вълните. Сега приемаме освободените от интерференция вълни за нещо обикновено и не казваме нищо, когато видим приятеля си от другата страна на планетата така ясно, като че ли стоим срещу него. Без съмнение, ако нямаше спътникови ретранслатори, структурата на световната търговия и индустрия щеше да се стесни и да изглежда по друг начин. Ако не сме ние тук горе да препращаме посланията и бюлетините по земното кълбо, как биха могли, според вас, търговските организации да поддържат своите разпръснати електронни мозъци в едно цяло?

Тогава, през осемдесетте години, когато приключихме довършителните работи по Релейната верига, всичко това беше само бъдеще. Вече ви разказах за някои от нашите проблеми и почти нещастни случаи и беди. По това време те бяха нещо сериозно, но постепенно преодоляхме всичко. Изведените около Земята три станции вече не бяха купчина вехтории, въздушни цилиндри и стаи от надуваем пластик. Монтажът на станциите завърши, ние се движехме на борда и работехме в удобства, освободени от скафандрите. И отново имахме гравитация, защото станциите се въртяха бавно. Не истинска гравитация, разбира се, но центробежната сила се усеща по същия начин, когато сте в Космоса. Приятно беше да си налееш течност и да седиш, без да те отнесе първото движение на вятъра.

След като трите станции бяха построени, още една година падна здрава работа по инсталиране на радио- и телевизионните съоръжения, които щяха да издигнат световната съобщителна мрежа в Космоса.

Беше голям ден, когато за пръв път осъществихме връзка между Англия и Австралия. Сигналът беше отпратен към нас — на Втора база, докато висяхме над Централна Африка. Ние го препратихме към Трета база, увиснала над Нова Гвинея, а те го върнаха на земята — чист и ясен след своето пътешествие от 90 хиляди мили.

Разбира се, това беше само инженерна проба. Официалното откриване на системата щеше да бъда най-голямото събитие в историята на световните съобщения — едно сложно глобално телепредаване, в което всяка нация щеше да вземе участие със своя програма. Щеше да бъде тричасово предаване, при това за пръв път „жива“ телевизионна камера щеше да обходи света, известявайки на човечеството, че е преодоляна последната бариера на разстоянията.

Казано под секрет, подготвянето на програмата отне толкова усилия, колкото и построяването на станцията. От всички проблеми, които имаха да решават съставителите на програмата, най-трудно беше да се избере водещ предаването — на сложното вселенско предаване, за което се вярваше, че ще бъде наблюдавано от половината човечество.

Един господ знае колко ходатайства, интриги и унизителни машинации са се разигравали зад кулисите. Това, което знаехме, беше, че една седмица преди събитието при нас на орбита дойде с извънредна ракета Грегори Уендл. Това беше истинска сензация, защото Грегори не беше от ранга на телевизионните асове, например Джефри Джексън от САЩ или Винс Клифърд от Англия. Изглежда важните птици се бяха самоизяли и Грегори доби желаното от всички място по пътя на онези компромиси, познати тъй добре на политиците.

Грег бе започнал кариерата си като диско-жокер в една университетска радиостанция в американския Среден Изток, мина през мрежата на нощните клубове на Холивуд и Манхатън и накрая се добра до ежедневна национална програма. Освен отракания си маниер и свободно държание, той притежаваше още дълбок кадифен глас, който вероятно дължеше на негърската си кръв. Дори решително да не се съгласявате с това, което говори, дори когато ви прави на пух и прах по време на интервю — пак беше приятно да го слуша човек.

Ние му показахме цялата станция, даже (нарушавайки правилника) го прекарахме през шлюзовата камера, облечен в скафандър. Той хареса всичко и най-вече две неща.

— Въздухът ви — каза той — превъзхожда онзи боклук, който дишаме долу в Ню Йорк. За пръв път, откакто съм в телевизията, ми мина синузитът.

Той хареса много и понижената гравитация. На ръба на станцията човек притежава половината от земното си тегло, а при оста въобще не тежи нищо.

Новата обстановка не откъсна Грег от работата му. Той прекарваше часове край Централния пулт за свръзка, доизкусуряваше сценария, поправяше репликите си и изучаваше дузините монтирани екрани, които щяха да бъдат неговите прозорци към света. Един път го заварих да поправя приветствието на кралица Елизабет, която трябваше да говори от Бъкингамския дворец в самия край на програмата. Така се беше вживял в репетицията, че въобще не ме забеляза.

Е добре, това телевизионно предаване е вече в историята. За пръв път един милиард души наблюдаваха обща програма, която идваше „на живо“ от всяко кътче на Земята и беше „шоу“ на най-изтъкнатите земни жители. Стотици камери опипваха планетата по суша, море и въздух. И накрая беше този чудесен кадър на Земята, заснет с вариобектив от станцията. Той представяше как цялата планета са смалява и отдалечава, за да изчезне накрая между звездите…

Разбира се, не мина без гафове. Една от камерите, разположена в Атлантическия океан, не беше подготвена за дикторски текст, тъй че се наложи да са спрем по-дълго на Тадж Махал. Пак на грешка при включването руските текстове бяха показани по време на предаването за Южна Америка, докато половината от СССР се напъна да чете испански. Но то беше нищо в сравнение с онова, което можеше да се случи.

През цялото време на тричасовото предаване звучеше мекият и като никога досега плътен глас на Грег, който представяше с еднаква лекота знаменитости и непознати. Той си свърши работата отлично. Още преди да приключи предаването, полетяха поздравления. Но той не ги чуваше. Проведе къс частен разговор със своя агент и отиде да спи.

На следващата сутрин транспортната ракета, с която беше дошъл, стоеше готова да го отведе на всяка пожелана от него работа на Земята. Но тя се върна без Грег Уендл, сегашният младши говорител на станцията Втора база.

— Те ме смятат за луд — каза той, сияещ от радост. — Защо да се връщам при ония долу, я ми кажете? Имам си за разглеждане цялата Вселена, мога да дишам очистен от разните смогове въздух, понижената гравитация ме кара да се чувствувам Херкулес, а моите скъпи три бивши съпруги не могат да ме пребарат за издръжка.

Той даде въздушна целувка на отлитащата ракета.

— Всичко хубаво, Земя! — извика той след нея. — Ще се върна, когато започна да копнея за блъсканицата по Бродуей и за мъгливите утрини над бараките. Ако ме хване носталгия, мога да гледам което си поискам кътче от планетата само с натискане на едно копче. Че какво, тук съм много повече в центъра на нещата, отколкото бих бил на Земята. И най-важното — мога да се откъсна от човечеството, когато си искам!

Той все се усмихваше, докато наблюдаваше как ракетата вече наближаваше към Земята, към славата и щастието, които можеха да бъдат негови. След това, като си подсвиркваше безгрижно, Грег напусна креслото и се премести на осем стъпки вляво, за да прочете бюлетина за времето над Долна Патагония.

5. Неочаквана среща

Добре е да предупредя още от началото, че това е история без завършек. Но тя има съвсем определено начало и то започва, когато още бяхме студенти в Астронавтическия технически институт и когато срещнах Джулия. Тя беше последна година в специалността физика на Слънцето, докато аз завършвах дипломната си работа. През тази последна година се виждахме твърде често. Бях също така получил и вълнената барета, която тя изплете тъй, че да не мога да си поставя космически шлем. (Не, наистина нямах нерви да го поставям!)

За нещастие, когато бях разпределен на Спътник-2, Джулия отиде на Слънчевата обсерватория — на същото разстояние от Земята, но на два градуса източно от орбитата ни. И тъй, ние се намирахме на 22000 мили над Централна Африка, но бяхме разделени от 900 мили празно, враждебно пространство.

В началото и двамата бяхме толкова заети, че мъката от раздялата не беше тъй страшна. Но когато посвикнахме с новия живот, мислите ни започнаха да прескачат през бездната, която ни делеше. И не само мислите ни, защото се сприятелих с хората от отделението за свръзка и от време на време разговаряхме по вътрешната телефонна линия. В известен смисъл това малко ни притесняваше, макар и лице срещу лице, защото кой знае още колко хора ни гледаха и слушаха. Какво да се прави, човек не може да се усамоти в една космическа станция!…

Понякога отправях единия от нашите телескопи към далечната ярка звезда на обсерваторията. В кристалната яснота на пространството можех да ползувам огромно увеличение и да виждам всеки детайл от съседното съоръжение — слънчевите телескопи, надуваемите сфери, служещи за жилища на персонала, слабите драскотини, оставени от транспортните ракети, които бяха пристигали от Земята. Често там се появяваха фигури в скафандри, движеха се из лабиринта от уреди и трябваше да напрягам зрението си в безнадежден опит да ги разпозная. То си е трудно да разпознаеш човек, когато е само на няколко крачки от теб, но този факт не ме възпираше да продължавам опитите.

Бяхме свикнали с мисълта, че ще трябва да чакаме шест месеца земната отпуска, за да се съберем отново, когато неочаквано съдбата ни се усмихна. Не беше изтекъл половината от срока, когато ръководителят на транспортното отделение неочаквано съобщи, че ще поизлезе навън с мрежа за пеперуди, за да лови метеорити. Той не се разбесня, но трябваше набързо да бъде откаран на Земята. Наложи се да поема временно поста му и така придобих — поне на теория — свобода да излизам в пространството.

Под мое командуване бяха десет маломощни ракетни скутера, а така също и четири по-големи „совалки“ за свръзка между станциите. Обикновено ги използуваха за доставяне на товари и хора от орбита на орбита. Не се надявах да мога да ползувам тях, но след няколко седмици грижлива организация успях да осъществя плана, който се роди у мен само две микросекунди след като бях уведомен, че ставам ръководител на транспорта.

Няма да разказвам какви фокуси правих със служебните книжа, как подправях данните в бордовия дневник и в регистрите за гориво и как убеждавах колегите си да ме прикриват. От цялата работа успявах един път седмично да навличам личния си скафандър, да се привържа към паяжината от ремъци на скутера „Марк III“ и да отлитам от станцията с минимална скорост. Когато се поотраках, започнах да „надувам“ и малкият мотор на ракетата ме отвеждаше през 900-те мили пустош до обсерваторията.

Пътуването отнемаше около трийсет минути, а управлението и насочването бяха елементарни. Можех да виждам накъде летя и откъде идвам и пет пари не давах, че би трябвало да се чувствувам самотен, например по средата на пътя. Защото на петстотин мили от мен нямаше нито един твърд предмет, а пътят до Земята изглеждаше безкраен. В такива моменти много ми помагаше радиото, настроено на официалната вълна и разговорите, които се водеха между корабите и станцията.

Като стигнех средата на пътя, трябваше да завия и да пусна спирачките. След десет минути обсерваторията беше толкова близо, че отделните й детайли се виждаха с просто око. Малко по-късно се изкачвах до надуваемия мехур от пластик, определен за бъдеща спектроскопска лаборатория, и тогава се появяваше Джулия — от другата страна на шлюзовата камера.

Не твърдя, че разговаряхме само за последните резултати в астрофизиката или за прогреса на програмата за спътникови конструкции. Малко неща ни интересуваха извън нас самите, връщах се окрилен, без да усетя обратния път.

По средата на едно завръщане радарът върху контролното табло започна да сигнализира за нещо голямо. Макар и много отдалечено, то бързо приближаваше. „Метеорит — казах си, — а може би и малък астероид“. Тяло с такъв сигнал би трябвало да се вижда: отчетох поведението му и потърсих звездния квадрант в указаната посока. Мисълта за сблъскване никога не ми е минавала през ума. Космосът е така отчайващо празен, че е хиляди пъти по-безопасен, отколкото ако пресичаш оживена улица на Земята.

И ето я — светла, бързо растяща звезда в подножието на Орион. Тя вече засенчи Ригел, а секунди по-късно се превърна от звезда във видим диск. Движеше се толкова бързо, колкото аз можах да си извия главата — тя порасна до неголяма безформена луна, след това се стопи със същата безшумна, замайваща скорост.

Мисля, че видях тялото ясно в продължение на около може би половин секунда. Но тази половин секунда се запечата у мен за цял живот. По причина на скоростта не можах да установя на какво разстояние мина от мен, а оттам и размерите му. Би могло да бъде малко тяло на няколко десетки метра или пък много голямо тяло, отдалечено на десетки мили. В Космоса човек няма чувство за перспектива и ако не знае какво наблюдава, не може да определи разстоянието.

Разбира се може да е бил много голям и с особена форма метеорит; но не мога да бъда сигурен дали очите ми, които напрягах, за да доловя подробности от тъй бързо летящия обект, не са ме подвели. Може да съм си въобразил, че виждам този счупен, смачкан нос на кораб и към него огърлицата от тъмни отверстия като очни дупки на череп. Едно нещо обаче съм сигурен, макар и само от бегъл, частичен поглед: ако това беше кораб, той не беше наш! Формата му бе съвсем чуждоземна. Освен това беше стар, много стар!…

Може би докато се боричках с мислите си по пътя между двете космически станции, ми се беше изплъзнало най-великото откритие на всички времена. Жалко, нямах данни за скоростта и посоката. Каквото и да ми се беше мярнало, то се зарея в пустинята на Слънчевата система и вече беше невъзможно да се улови повторно.

Какво трябваше да сторя? Никой не би ми повярвал, защото нямах доказателства. Ако направех доклад, щяха да се появят безкрайни усложнения. Щях да стана за посмешище на цялата Космическа служба, щях да бъда наказан за злоупотреба със служебното положение (неправилно използуване на материалната част) и сигурно нямаше да мога повече да виждам Джулия. А за мен, на тази възраст, нищо друго нямаше значение. Ако сте били влюбени, ще ме разберете. Ако ли не, излишно е да ви обяснявам.

И тъй, не казах нищо. На друг някой (кой знае след колко време!) ще се падне славата да докаже, че не сме първите деца на Слънцето. Каквото и да се върти там по своята вечна орбита, може да почака, както е чакало толкова векове.

Понякога се чудя: бих ли направил рапорт, ако разберях, че Джулия ще се омъжи за друг?

6. Зовът на звездите

Там долу на Земята двадесетият век си отива. Докато гледам затъмнената страна на кълбото, закриващо звездите, мога да видя светлината на стотици заспали градове. Има моменти, когато бих искал да бъда между вълнуващите се и пеещи тълпи на Лондон, Кейптаун, Рим, Париж, Берлин, Мадрид… Да, мога да ги обгърна всичките само с един поглед — блещукащи като светулки на фона на затъмнената планета. Сега линията на нощта разсича Европа: в Източното Средиземно море пулсира малка ярка звезда, защото някой увеселителен кораб насочва прожектора си към небето. Мисля си, че той съзнателно търси нас; през последните няколко минути светлинните сигнали бяха равномерни и поразително силни. След малко ще се обадя в Центъра за свръзка, ще разбера кой е корабът и по радиото ще благодаря за поздравите.

Сега потъва в историята, завинаги потъва в потока на времето най-забележителното столетие, което е виждал светът. То започва с издигане на човека във въздуха, по средата видя как бе отключен атомът, а в края завършва с хвърляне на мост към Космоса.

(От пет минути се чудя какво става над Найроби; сега съобразявам, че това е грамадна светлинна диря в небето. Може ракетите с химическо гориво да са излезли от мода тук, но те все още се използуват масово на Земята, особено нощем.)

Краят на един век и на едно хилядолетие. Какво ли ще ни донесат стоте години, които ще започват с 2 и 0? Планетите, разбира се; само на няколко мили оттук са плуващите в пространството кораби от предстоящата първа експедиция до Марс. От две години наблюдавам как растяха и се събираха отделните парчета по същия начин, както беше построена самата станция от хората, с които работих преди едно поколение.

Като гледам тази малка храбра флотилия, готвеща се да покори безкрайността, мислено се връщам 40 години назад, когато беше изстрелян първият изкуствен спътник на Земята, а Луната изглеждаше безнадеждно далеч. И си спомням — това няма да забравя никога — каква битка води баща ми, за да ме задържи на родната планета.

Малко са средствата, които той не опита. Най-напред беше подигравката.

— Разбира се, могат да го сторят — присмиваше се той, — но какъв е смисълът? Кой ще тръгне в Космоса, докато има толкова много неща за правене на Земята? Човек не би могъл да живее на нито една планета от Слънчевата система. Луната е купчина сгурия, а навсякъде другаде е по-лошо. Тук трябва да живее човек!

Дори тогава (по това време бях на осемнадесет години) успявах да го оплета в логиката си. Спомням си, че му отговарях:

— Откъде знаеш закъде сме предназначени да живеем, татко? Та ние сме били в морето няколко милиарда години, преди да се решим да атакуваме сушата. Сега правим следващия голям скок. Не зная къде ще ни заведе той, но и първата риба, която изпълзяла на брега и започнала да души въздуха, също не е знаела!

Като видя, че не може да ме разубеди, той премина към фин натиск. Говореше за опасностите при космическите полети и за късия активен живот на хората, които имат глупостта да се отдадат на ракетната професия. По това време хората още се плашеха от метеори и космически лъчи. Подобно на „Тук има дракони!“ от старите кадри, върху все още непопълнените небесни карти те бяха митически чудовища. Но не ме уплашиха. Нещо повече — те прибавиха елемент на опасност към мечтите ми.

Докато бях в колежа, баща ми бе сравнително спокоен. Моята подготовка би била ценна каквато и професия да изберях по-късно в живота, така че той не можеше да се оплаче, макар понякога да мърмореше, че харча пари за книги и списания по астронавтика. Успехът ми в колежа беше добър и това, естествено, го радваше. Може би той не съзнаваше, че и този детайл също щеше да ми помогне да следвам своя път.

През цялата последна година на колежа избягвах да говоря за плановете си. Дори си давах вид (за което сега се упреквам), че съм изоставил мечтите си да отивам в Космоса. Без да кажа някому, подадох документите си за Астронавтическия технически институт и щом се дипломирах, веднага бях приет.

Бурята се разрази, когато в пощенската ни кутия се появи продълговатият син плик с щемпел на института по астронавтика. Бях обвинен в измама и неблагодарност и мисля, че никога няма да простя на баща си, задето помрачи радостта ми от избора на най-изключителното и най-очарователното чиракуване, което е виждал светът.

Напускането беше истинско изпитание. Ако не беше уважението към майка ми, мисля че нямаше да си идвам у дома по-често от един път в годината. А и когато си идвах, бързах да напусна бащиния си дом час по-скоро. Надявах се, че с напредване на моята подготовка баща ми ще се успокои и ще приеме неизбежното. Но това не стана никога.

След това дойде тягостната, тежка раздяла на космодрума с проливен дъжд от оловното небе и плющене на водните струи по гладките стени на кораба, очакващ нетърпеливо да се зарее във вечната слънчева светлина, където бурите не могат да достигнат. Сега зная какво е струвало на баща ми да гледа машината, станала му омразна, защото отнасяше единствения му син. Днес разбирам много неща, но тогава те ми бяха непонятни.

Когато се разделяхме при кораба, той е знаел, че повече няма да ме види. Старата му упорита гордост го възпираше да ми каже единствените думи, способни да ме задържат. Знаех, че е болен, но колко — това той не каза никому. То беше единственото оръжие, което той не използува срещу мен и аз му отдавам дължимото за това.

Дали щях да остана, ако знаех? Много по-безполезно е да разсъждаваш за непроменимото минало, отколкото за бъдещето. Единственото, което мога да кажа сега е, че се радвам, задето никога не ми се наложи да правя избор. Той ме остави да замина. Сложи оръжие пред амбицията ми, а малко по-късно и пред Смъртта.

И тъй, аз казах сбогом на Земята и на баща си. Той ме обичаше, но не знаеше как да го изрази. Сега лежи там, на планетата, която мога да покрия с ръката си. Колко странно е да си помисли, че измежду неизброимите милиарди човешки същества, чиято кръв тече във вените ми, аз съм първият, който напусна завинаги своя естествен свят…

Новият ден начева над Азия. Тънката черта на пожара огражда източния ръб на Земята. Скоро ще прерастне в пламтящ полумесец, когато Слънцето се надигне над Тихия океан. Сега Европа се готви за сън, освен гуляйджиите, които ще останат, за да посрещнат зората.

А там, при флагманския кораб, транспортната ракета се връща за последните гости от станцията. И идва телеграмата, която очаквах:

КАПИТАН СТИВЪНС ПРАЩА СВОИТЕ ПОЗДРАВИ НА КОМАНДИРА НА СТАНЦИЯТА. ОТЛИТАНЕТО ЩЕ СТАНЕ СЛЕД ДЕВЕТДЕСЕТ МИНУТИ. ТОЙ ЩЕ СЕ РАДВА ДА ВИ ВИДИ НА БОРДА.

Ех, татко, сега мога да разбера какво си чувствувал някога. Времето направи своя пълен цикъл. Сега, надявам се, аз се поучих от грешката, която ние с тебе сторихме преди много години. Ще си спомня за теб, когато стъпя на борда на флагманския кораб „Звезден огън“, за да кажа сбогом на твоя единствен внук, когото ти никога не можа да видиш.