Юрий Мойсеев
Поразителната планета

Докосвайки цветето, с това ти ще размириш и звездата.

Ф. Томпсън

Бавно, с неотвратимостта на времето, край Василев преминаваха огромни маси вода. И реката, както всичко на тази планета, се възприемаше като нещо единно и живо — от извора, високо в планините, до устието, където тя се сгромолясваше от стръмните базалтови скали в океана. Внезапно водното огледало трепна и леко се огъна, вълни зашибаха брега. Раздаде се тревожен възглас:

— Альоша! Тревата се сляга! — Василев се огледа и видя как в далечината високите треви се наклониха, след това сякаш се изправиха и отново се прилепиха към земята.

Хората забързано се устремиха към базата. Слънцето вече се накланяше към хоризонта и като ледени отблясъци загоряха илюминаторите, опасли в няколко реда огромното сребърно кълбо, повдигнато над хълма от могъщи опори. То изглеждаше странно тук, върху планетата на дърветата и тревите, на цветята и тишината, непостижими за хората — синове и дъщери на урбанистична цивилизация.

Дълги месеци сътрудниците на разузнавателната група на Космическия и Генетичния център на Земята правеха изследвания на Титания, в този свят на спокойствието, прост като дъх и ясен като поглед на дете. Трудно беше само да се издържат капризите на гравитационния режим на планетата.

— Отново неочакван прилив ли е, Иване? А къде пропаднаха децата?

— Ето ги! — недоволно махна с ръка той. — Отмъкнали са твоята Кетрин, те само нея признават.

Алексей се усмихна разбиращо и като примижа, огледа почти до самата база тънката фигура на жена си и играещите около кея кентаври.

— Альоша, все пак аз искам след вечеря да се поразходя в гората. Тя не ми дава мира. Дали и ботът не може да се промъкне?

— Едва ли. Гората е обкръжена от такава гравитационна бариера, че ти ще заприличаш на пеперуда, забодена с топлийка.

Иван мълчаливо вдигна рамена и замислено се загледа към могъщата гора на хоризонта.

Няколко часа по-късно Алексей си спомни за този разговор и се опита да намери по устройството за вътрешна връзка своя помощник, но напразно. Хангарът, в който се помещаваше гравиботът, се оказа съвсем празен. Алексей не вдигна тревога, макар че вече беше настанал часът на вечерния гравитационен „прилив“, но нареди на дежурния в командния пункт периодично да предава позивните на базата.

Иван се добра благополучно до гората и паркира гравибота до самите дървета, но се почувствува недобре, когато долови засилващото се бръмчене на апарата за отчитане на ултравиолетовото излъчване. Като че ли дърветата, почувствували опасност, се предупреждаваха едно друго. И нивото на гравитацията внезапно нарасна. Иван веднага застина неподвижно и се подпря на най-близкото дърво. В кратките мигове, в които гравитацията отслабваше, той се придвижваше с няколко крачки и отново замираше, изчаквайки поредната, още по-висока вълна. Понякога Иван биваше принуден да сяда на земята, а след това дори и да се просва върху нея. Най-накрая разбра, че няма да успее да достигне поляната в центъра на гората, и тръгна назад. Гравитацията веднага отслабна.

Задъхвайки се, той се добра до бота, с мъка се вмъкна в люка и седна зад пулта за управление. Внезапно нова вълна с огромна сила го натисна в амортизационното кресло. Като се обливаше в пот, почти слепешком той превключи управлението към автопилота, който сякаш почувствувал угрозата за човека, стремително тръгна по аварийния пеленг към базата.

Алексей видя върху екрана приближаващия се гравибот и веднага извика Кетрин — лекаря на експедицията. Иван, докаран с носилка в болницата, се опита да обясни нещо на Алексей, но той ядосано се отдръпна.

— Млъкни засега, Иване. Сега си в положението на пострадал и сигурно е грешка да те упреквам, но все пак какво е това невероятно лекомислие?

— Сякаш ме газеше колело — отвърна той, като с мъка се усмихваше. — Чудовищно натоварване, както при излизането на самолет от гмуркане.

— То добре, че всичко мина само с това — мрачно каза Алексей. — Ти трябва да разбереш: на Титания са неподходящи псевдогероичните саможертви. Засега планетата е затворена за нас и е неразумно да не се съобразяваме с това. Само бавното, непрекъснато проникване в нейните тайни, последователното изучаване на законите й ще ни помогне да разберем планетата и само когато тя ни „признае“ (какво да се прави, налага се така да го формулирам), вероятно ние ще намерим с нея общ език. А твоето хрумване е, направо казано, безсмислено, а това значи и с нищо неоправдано.

— Сякаш ме изгониха от гората с тежка сопа — мръщейки се от болка, каза Иван. — А за изпроводяк получих и истински ритник… Но как са нашите кентаври? Ами те се добират до центъра на гората съвсем свободно. Как могат те да издържат такива натоварвания?

— Засега мога само да гадая по този въпрос — неохотно отвърна Алексей. — Когато се оправиш, а ще ти се наложи хубавичко да полежиш, и, моля ти се, без спорове! — сърдито подхвърли, долавяйки протестното движение на Иван. — Тогава ще се опитаме да разберем тайната на тяхната неуязвимост.

Алексей погледна Иван, уморено затворил очи, стана и като стъпваше безшумно, излезе от болницата.

 

 

— И днеска ли се готвят да ходят в гората?

— Както винаги, Альоша. Сякаш на поклонение пред олтара на Пан — развълнувано отвърна Иван. — Това продължава вече много месеци и аз чувствувам, че разходките на кентаврите ги отчуждават някак си от нас. Поведението на моя адаш все пак е обяснимо: неговата упоритост е прословута. Но и Маша се измени. Тя беше толкова ласкава и послушна, а ето като че вече са я сменили… А ти все пак напразно ме задържаш. Трябва, докато не е късно, да ги проследим.

— В никой случай! — строго каза Алексей. — Работата не е в тях, а в онзи или в онова, което стои зад всичко.

— Отново тази налудничава хипотеза! Така не би било мъчно да се нажежим всички до бяло и най-напред аз.

— Ти все още ли не разбираш? Струва ми се, че твоят полет в гората трябваше да те убеди, че ние повече не можем да получим никаква информация тук. С всеки ден става по-сложно да се работи. А „Перун“ скоро ще долети. Докато се адаптират новаците, ще измине доста изгубено време.

— Всичко това го разбирам чудесно — троснато каза Иван.

— Альоша! — нетърпеливо повика Кетрин, надзъртайки от люка на гравибота.

— Идвам! — откликна се той.

Иван мълчаливо наблюдаваше как Алексей върви по тревата и неволно се намръщи, когато той се спъна. Здраво улавяйки се за дръжките, Алексей се изкачи по стълбата, влезе в бота и завинти входния люк. След кратка пауза — цъфтящите растения покорно се прилепиха към земята в кръг — гравиботът излетя и като блесна на слънцето, изчезна в небето.

Иван почувствува, че краката му се наливат с познатата тежест, и като изруга, закрачи към базата. Той правеше с мъка всяка крачка. Още неизминал няколко десетки метра и целият се обля в пот. Като се мъчеше да успокои бясно тупащото си сърце, той постоя, хванал се за ръчките на вратата, след това прекрачи прага и облекчено въздъхна: на базата бяха включили гравитационния „чадър“. Той с наслаждение изправи рамене.

— Този път Титания ни зарадва с още три g, посрещна го дежурният на командния пулт, но аз веднага включих „чадъра“.

— Браво, Джони, но по-важно е как се чувствуват тези, които останаха извън базата.

— Предупредих ги навреме: приливът на гравитацията ги завари в амортизационните кресла.

— Иване, как ме чуваш? — разнесе се от микрофона напрегнатият глас на Алексей.

— И те чувам, и те виждам. Всичко е наред, Альоша — отвърна Иван, сядайки в креслото на оператора. — Как е на орбитата?

— Титания сякаш не искаше да се разделя с нас. При излитането изразходвахме три пъти повече енергия от обикновено. Как ще стартира „Перун“, дявол знае.

— Ще се наложи да влезем в дипломатически преговори с нашите безмълвни домакини — мрачно се отзова Иван.

— Поне да знаех към кое дърво да се обръщам.

— Точно така, но гледай заради дърветата да не изтървем гората…

— Сега ще се прехвърлим на стационарна орбита точно над гората и ще започнем, когато кентаврите излязат от къщи.

Над пулта на електронния мозък — полеви модел „Феникс“ — светна кръгъл екран, по който заструиха линиите на изогравите, напомнящи поразително хоризонталите на обикновена топографска карта. Те непрекъснато променяха своето положение, отразявайки колебанията в напрежението на гравитационното поле на планетата.

— Альоша, те излизат и вървят по обикновения си път — каза Иван в микрофона.

— Прекрасно! — каза Алексей. — Ние вече хвърлихме електронни датчици. Те покриват стабилно площта на гората. Най-накрая ще видим всичко под земята като на длан. Гравитацията по пътя на кентаврите пада! — извика той. — Иване, какво виждаш върху екрана на „Феникс“?

— В три посоки под ъгъл сто и двадесет градуса се раздалечават гравитационни маси, сякаш стягайки се във възли. Ето защо нашите кентаври така леко се чувствуват по този път. Полето се разтваря пред тях като водите на река.

— Абсолютно вярно. Тези маси не ти ли напомнят, Иване, масконите на нашата Луна? Къде е техният център и с кой район съвпада той?

— Почакай за минутка, сега „Феникс“ ще обработи цялата информация, получена от датчиците на полето… Всичко е вярно! — възкликна възторжено Иван и кой знае защо добави шепнешком: — Центърът е в гората…

— Ясно, подай ми тук, на орбитата, образа на пътя им.

Алексей и Кетрин в гравибота и дежурните в командния пункт със затаен дъх гледаха екраните. По пътя с равномерно и леко притичване се носеха кентаврите. Пред телеобективите, скрити зад банкета на пътя, се мярнаха решителното лице на момчето и развълнуваните очи на момичето. Хванати за ръце, те бягаха право към гората и скоро се скриха зад дърветата.

Като напусна орбитата си, гравиботът бавно измина по изчислената крива плътните пластове на атмосферата и се появи в полезрението на дежурните в базата. Сигурен, че нито на него, нито на Кетрин ще се случи нещо лошо, докато кентаврите се намират в гората, Алексей описа огромен кръг над тях и гравиботът увисна над поляната.

На екраните се появиха кентаврите, излегнати спокойно върху тревата. Те изненадано вдигнаха глави, момчето изведнъж скочи на крака и хората видяха изплашеното му лице. То се огледа наоколо и като размахваше предупреждаващо ръце, се развика нещо.

— Алексей? — с тревога каза Иван в микрофона. — Веднага се връщай!

— Да, да, ето! — с отегчение се обади той и насочи гравибота към базата. Когато апаратът кацна, облекчено въздъхна и с треперещи ръце сне наушниците.

 

 

Междупланетният скок в хиперпространството беше извършен успешно и звездолетът „Перун“ на разсъмване кацна край експедиционната база на Титания. Когато приключиха следполетните процедури, свободните от дежурство членове на екипажа и учените се спуснаха на земята, където отново вече упорито се беше изправила високата, почти човешки бой трева, смазана от удара на полето на гравитационните двигатели на кораба.

Венецът от планински зъбери на хоризонта припламваше с отблясъците на ледопадите, с течлив пурпур, с всички оттенъци на червеното, нарязани от дълбоки виолетови сенки. Изглеждаше, че планетата е надянала най-добрите си премени, за да посрещне хората. Край бреговете на пълноводната река разтвориха белоснежни листчета огромни лилии. Могъщата гора тъмнееше недалеч от звездолета. Задуха свеж ветрец и донесе тръпчивите аромати на цветята и високите треви.

За онези, които попадаха за първи път на Титания, щедрото натрупване на багри и буйната мощ на растителността бяха замайващи, макар всички да помнеха филмите на Галактическия патрул, открил планетата преди няколко години.

Цялата разузнавателна група се беше събрала да посрещне гостите. Алексей стисна здраво ръката на командира на звездолета Сергей Александров, прегърна стария си познат Майкъл, сътрудник на Генетичния център, и дружелюбно каза:

— Почивайте си, другари! Докато не се адаптирате, трябва да си пазите силите. Те тук ще ви потрябват.

Малко по-встрани стояха кентаврите и техният вид беше доста странен за всички, които не бяха ги виждали на Земята, когато завърши знаменитият експеримент на Василев. Колко вълнения и спорове имаше, когато кентаврите излязоха от тесните стени на лабораторията на Генетичния център по цъфтящите поляни на Русия. Колко пламенни обвинения изслуша някога Алексей! И с какво нежно внимание бяха обкръжени тези легендарни създания, които сякаш издигнаха хората на нова степен в познанието на прекрасното!

Заедно с Алексей Александров се отправи към тях.

— Как се чувствувате, младежи? — ласкаво попита той, долавяйки напрегнатия израз в очите на момчето и тревогата на момичето.

— Тук е толкова хубаво, колкото и на Земята, дори и повече — отвърна момчето след напрегната пауза, внимателно взирайки се в Александров, и той с изненада долови необяснима скованост, вслушвайки се в напрегнатия глас на кентавъра.

— Че тогава, Алексей, те няма да искат да се върнат на Земята — с шеговит тон се опита да разпръсне появилата се неловкост командирът на звездолета.

— Ние никога няма да напуснем Титания! — меко, но решително произнесе момичето, порозовявайки от вълнение.

— Ако вие не искате, деца, на никого няма да му хрумне в главата да ви уговаря или принуждава — каза Алексей.

— Благодаря, татко! — сдържано кимна момчето и вдигна вежди, виждайки приближаващите се хора, които бяха твърде любопитни да разгледат кентаврите отблизо. Като улови за ръка момичето, то го поведе след себе си.

Александров замислено се загледа след кентаврите и след това запита:

— Альоша, какво е това? Бунт на кораба?

— Да, нещо такова. Те толкова естествено се вписаха в биосферата на Титания, че тя, изглежда, се превърна в тяхна истинска родина. Оттук идва и тази дръзка независимост, която първоначално просто ме вбесяваше, докато не се ориентирах как стоят нещата. Впечатлението ми е такова, сякаш планетата отдавна, отдавна ги е очаквала, и то с нетърпение. Дори предполагам, че кентаврите ще станат логичното свързващо звено между нас, хората, и Титания. Но затова трябва да водим специален разговор.

Алексей се обърна към пристигащите и изпреварвайки въпросите им, продължи:

— Ще можете да се запознаете с нашите питомци малко по-късно, а сега си почивайте. Още повече — и той погледна часовника си, — че скоро ще настъпи редовният прилив на гравитация: най-малко четири земни g. Поради това не бива да се отдалечавате от базата.

 

 

На следващото утро всички членове на експедицията се събраха на командния пункт на базата. Като се разхождаше около пулта на „Феникс“, Алексей бавно започна своя доклад:

— От първите съобщения на Галактическия патрул ви е известно, че някакъв тайнствен фактор, по-точно съвкупност от фактори са изключили възможността на повърхността на Титания да се появят животни, а следователно и хуманоиди. Може би главната причина е в нейния необикновен гравитационен режим. Вероятно ние никога няма да узнаем как се е прекъснала веригата на революцията. Така или иначе, трябва да се изхожда от това, че това е планета на растенията, или по-точно на дърветата.

Ние започнахме екологичните изследвания с изстрелването на серия от спътници и навлякохме на главите си водопад от последователно нарастващи гравитационни удари. Ако приемем земното привличане за единица, то десетбаловите бури, именно буреносни отливи и приливи, което особено изтощава, тук са нещо най-обикновено. Получихме информация само от високоорбиталните спътници, а останалите просто изчезнаха.

Ние установихме, че тук има климатични зони, магнитни полюси и необясними блуждаещи гравитационни върхове върху континентите. Не ни се удаде да набележим контурите на биогеографските области. Може да се говори само за изучаването на близколежащите биоми: смяната на годишните времена, минималните и максимални температури, продължителността на деня и нощта. Ние проследихме структурата на растителните формации, тяхната етажност във времето и пространството, възникването, циркулацията, натрупването и трансформацията на веществата. Бяха изследвани преди всичко големите биогеохимически цикли при различните екосистеми, които се отличават с поразително равновесие: кръговратите на водата, въглерода, азота, фосфора, сярата и биогенните катиони. Стабилността на тези цикли се поддържа, както и на Земята, от бактериите, актиномицетите и гъбите, чиято активност е изключително голяма. И нито един при знак за нарушение на равновесието или за угроза от екологичен взрив. Механизмите на задържането на размножението — биотичния потенциал на растенията, засега не са ясни.

Особено важни екологични явления стават, както е известно, на нивото на корените — в ризосферите. И тук ние изяснихме, че в корените на почти всички растения има хемоглобин, а както знаете, на Земята той се съдържа само в корените на бобовите растения.

Един от най-любопитните факти, с които се сблъскахме, е поразяващо високият коефициент на полезно действие на процеса фотосинтеза. Ако за растеж, развитие и размножаване на земните растения отива около един процент от слънчевата енергия, то тук е десетки пъти по-голям.

Хипотези не липсват, но бедата е там — Алексей се усмихна студено, — че според нашето убеждение нито една от тъй наречените логически хипотези не издържа проверка. Сякаш ни се натрапва един извод — да се насочим към неизчерпаемия фонд на неправдоподобните идеи. Тогава много неща могат да отидат на мястото си. Аз трябва да си призная, че вече се спрях на най-фантастичната, на най-еретичната хипотеза. Не от любов към крайностите, а просто по необходимост.

Работата е там, че ние очевидно сме изправени пред нещо, което не се поддава на фронтален, праволинеен анализ. И нашият обикновен опит, прецизният ни апарат за преки аналогии и най-фини асоциации може да се окаже безполезен. Необходимо е нещо повече — непреднамереност в съжденията. „Човекът е мярка за всички неща“ е заповед, която е в кръвта ни. А на Титания можеш да постигнеш успех само ако се откажеш въобще от толкова удобния досега антропоморфизъм.

И все пак е необходимо да се опитаме да прехвърлим мост към земните представи. Общоизвестни са реакциите на растенията спрямо светлината, продължителността на осветяването и дори на докосване. Но ето че по-нататък са отишли малцина. И по-далеч и по-дълбоко от учените е отишъл поетът, допускащ дръзновено, че растенията имат разум. Като се възхищава от очарованието на цветята, той възкликва, че те пазят тайната на някаква настойчива власт. Това са вечни първообрази. Земята им принадлежи още от началото на света. Общо взето, те олицетворяват неотменна мисъл, упорито желание и са главната усмивка на Земята. Ето защо те трябва да бъдат попитани. Те очевидно искат да ни кажат нещо…

Иска ми се да ви припомня едни полузабравени опити. С помощта на електронни уреди изследователите отдавна са установили, че растенията „отговарят“ буквално с вик на болка, когато например ечемиков кълн бъде потопен в гореща вода. Нещо повече, у растенията е открита памет. Един експериментатор по всякакъв начин измъчвал растенията: късал листата им, бодял ги с игла, подкастрял ги, изгарял ги с киселина, приближавал до тях запалена клечка, а друг — внимателно се грижел за цветето, поливал го, окопавал земята, лекувал обгарянията и нараняванията. И растението по някакъв начин познавало „мъчителя“. Веднага щом той влизал в лабораторията, то го посрещало с водопад от панически импулси. И веднага утихвало, когато на смяна идвал „добрият“ човек.

Появила се мисълта, че съществува някаква особена сигнална система у растенията, тъй като регистрираните от тях сигнали напомняли поразително нервните импулси на животните. Освен това се оказва, че растенията имат и свой език. Как иначе може да се обясни, че те реагират не само на пряка заплаха, но и могат да възприемат кризите на родствените им организми. Така че растенията имат някакъв център, в който информацията се преработва и се подготвя ответната реакция, елементи на памет, език и дори зачатъци на алтруизъм.

Убеден съм, че тук на Титания ние за първи път се сблъскваме с разумен растителен свят. Ако приемем тази гледна точка, а на мен тя ми се струва неоспорима, то много факти стават обясними. Може би е полезно да се напомни, че освен логиката понякога е необходима и вяра, и въображение, способни в някои случаи да пренебрегнат дори самата логика.

Разбирайки по реакциите на слушателите, че за учени е трудно да приемат тези поразяващи изводи, Алексей предложи:

— Струва ми се, че за вас ще бъде полезно да се запознаете внимателно с резултатите от нашите експерименти и наблюдения. Натрупали са се достатъчно, не сме си губили времето напразно, макар че неведнъж сме попадали в глуха улица. Вероятно е необходимо известно време да поработите и сами. Но, предупреждавам — твърдо каза Алексей, — програмата за експериментите трябва да бъде съгласувана с мене. Никакви опити в екстремални условия! Титания е опасна планета. Нейната реакция-отговор може да бъде най-неочаквана. Очевидно ви е трудно да се примирите с моите изисквания, но съм принуден именно в интерес на вашата безопасност да настоявам за това. Отнесете се към Титания така, сякаш тя притежава разум в глобален мащаб, повярвайте на думите ми. Това ще ви спаси от много недоразумения, а може би… — той помълча, оглеждайки недоверчивите лица на слушателите — а може би и от гибел.

След толкова сензационния доклад на Василев се разгоря горещ спор. Алексей търпеливо изслушваше аргументите на колегите и кимаше с глава, сякаш съгласявайки се с всеки довод. След това с шеговито смирение вдигна ръка над главата си:

— Хайде все пак да не бързаме с окончателните изводи и се въоръжим с търпение.

Това постави край на стихийната дискусия. Учените разбраха неговия призив, постепенно се успокоиха и разпръснаха по каютите си, за да могат още веднъж да осмислят всичко чуто.

На командния пункт останаха само Алексей и Иван. Бяха загасили горните светлини и гледаха през отворения прозорец. Безмълвният свят на нощната Титания с двете й луни в небето сякаш приспивно ги люлееше и овладяваше тяхното съзнание. Горещите спорове, хитроумните умозрителни постройки сега изглеждаха неуместни и смешни. Бяха необходими значителни усилия, за да се отърсиш и освободиш от магическото очарование на залетия от лунната светлина пейзаж.

— Всеки път, когато Титания иска да получи от нас информация, нейната гравитация отслабва до земните стойности — каза Алексей. — Наистина имам чувството, че тя си играе с нас като котка с мишка. Дявол да го вземе, а ние си мислим, че я изследваме. А всъщност е наопаки! Тя изучава нас. И кой знае в края на краищата до какви изводи ще стигне!

— Какво пък, тя трябва да разбере, че ние с нищо не я заплашваме.

— Не се самозалъгвай, Иване — посъветва го Алексей. — Във всеки момент тя може да ни залее с древна заблуда, с призраците на миналото, извлечени именно от нашето съзнание, и ние, без да разсъждаваме, в панически ужас да се втурнем към звездолета, да отлетим, а тя ще ни заповяда да забравим напълно за нея.

— Вярно е, досега планетата не ни позволява да разкрием нейните тайни — съгласи се Иван.

— Унизително е да съзнаваш своята безпомощност. Главното е, че е съвършено необяснимо как Титания успява да прониква в нашето съзнание. Я да вземем да проверим как спят нашите гости. Може би ще стане необходимо да ги разбудим — Алексей погледна втренчено към Иван. — Не е хубаво да шпионираме колегите си, но няма какво да се прави?

Иван пощрака с ръчките и върху малкия екран се появи лицето на Майкъл. Алексей се приближи към пулта.

— Иване, изхвърли гравитационния „чадър“. Колкото и слаба да е природата на тази енергия, но сега Титания ще трябва да я усили с два порядъка. Може би ще успеем на входа да уловим онова, което тя измъква от нас по време на сън.

Включеният в режим на автоматично търсене „Феникс“ сякаш се обви в пламъци — като птица, размахала огнени крила. Върху предния екран с недоловима за окото скорост се замяркаха огънчета, напипващи основния канал на сигналите — потока информация, изтичащ навън. Внезапно те загаснаха.

— Има, Иване, ето го! — тържествуващо възкликна Алексей.

Върху екрана на „Феникс“ Майкъл само по бански гащета, възседнал вран жребец, се изкачваше по наклонен мост към един трамплин. Събирайки в снопче поводите, той радостно помаха на стоящата малко встрани засмяна жена и се хвърли в басейна. Върху екрана се метнаха снопове от пръски и начупиха образа.

Сковано от страшно напрежение, се появи лицето на Сергей Александров. На екрана се показа командният пункт на звездолет, който маневрираше за непредвидено спиране. Притиснат в креслото от претоварването, Александров се обърна към пилотите и нещо закрещя. Мярнаха се сенките на странни циклопни съоръжения и непознато звездно небе над тях.

— Галактическият Патрул! — Алексей по-скоро усети, отколкото дочу развълнувания шепот на Иван.

Стена от пламък разсече екрана на две и високите треви на Титания се понесоха срещу тях. Алексей се вглеждаше в могъщата гора в далечината, в разцъфналата поляна и в очите му имаше възторг и благоговение, каквито не се появяваха често върху лицето на космонавта.

Отново преминаха бавни вълни и на екрана се появи млада жена, щурманът на кораба. Тя беше се захлупила върху възглавницата и тихичко ридаеше на сън. Устата й беше горчиво стисната, а от миглите й се търкаляха сълзи. През целия екран се издигна стела, изсечена в скалите, около която стояха, прощавайки се, няколко души в космически скафандри. Едва появилото се изображение се разми, Алексей затвори очи, изтегна се в креслото и каза:

— Вземи пеленга, Иване. Къде отива информацията? В гората?

— Да, да, но потокът на сигналите отслабва.

— Махни „чадъра“ и превключи „Феникс“ към свободно търсене. Сеансът с черна магия приключи.

— Необяснимо е, Альоша, гравитацията отново нараства! Входният сигнал се засилва, но върху екраните няма нищо!

Изведнъж Иван замлъкна… Подчинявайки се на някакъв недоловим зов, те се изправиха пред екраните. И сякаш някаква ръка, изпитателна и настойчива, легна върху главите им, може би успокоително, може би искайки да им внуши нещо. Мъчейки се да преодолее тази необяснима сила, Иван се напрегна целия, дори от напрежение примижа, но не успя да мръдне от мястото си. Алексей стоеше спокойно, отворил широко очи и изпъчил рамена, като само лицето му беше побеляло от вълнение. Изглеждаше, че мигът, в който тежките врати на тайната ще се отворят, е близък. Но всичко свърши само след няколко минути.

Те дойдоха на себе си едновременно и се хвърлиха към „Феникс“. Неговите запомнящи блокове обаче бяха празни. Нямаше нито един импулс, нито един сигнал върху магнитните ленти…

 

 

Минаха няколко дни. Алексей и Иван не се връщаха към обсъждане „посещението“ на Титания, но непрекъснато мислеха за него, разбирайки, че са изправени на прага на прекия контакт с планетата. Оставаше им само да чакат, но обичайната им работа, която доскоро поглъщаше цялото им внимание, съвсем не им спореше. В този ден те се занимаваха с анализ на натрупаните материали.

— Альоша! — изведнъж изненадано каза Иван. — Насам идват кентаврите. Най-сетне те се съжалиха над нас.

Алексей отмести работните дневници и се приближи до прозореца. Кентаврите се приближаваха бързо. Напред тичаше момчето, спирайки се от време на време да дочака момичето, което го следваше неохотно и с наведена глава. То горещо я убеждаваше в нещо, след това нетърпеливо махна с ръка и се понесе към базата. Копитата избарабаниха рязко по настилката на стълбата, на коридора и вратата се отвори рязко. Очевидно надявайки се да намери Алексей сам, за миг момчето се смути, но след това каза много сериозно:

— Татко, трябва да поговоря с тебе. Тук при вас е задушно, по-хубаво би било да отидем в полето или в… гората.

— За дълго ли, Ваня? — с пресметнато безгрижие запита Алексей.

— Не много… може би — несигурно отвърна момчето. — Само че да тръгнем веднага.

— Альоша, аз ще се справя без тебе. Не забравяй гравиметъра — каза Иван и се обърна, прикривайки вълнението си.

Виждайки до стълбата момичето, Алексей ласкаво я прегърна през рамото.

— Вие нещо отдавна не сте се появявали. Станахте съвсем непокорни.

— На нас ни е толкова хубаво тук — смутено отвърна тя, поглеждайки към момчето.

Извървяха неусетно няколко километра и Алексей се сепна едва когато навлязоха в гората. Той дишаше леко, както на Земята, но недоверявайки се на своите усещания, бързо погледна гравиметъра. Стрелката беше около единицата — на нивото на земното привличане. На малката поляна — „запазената поляна“, мислено я нарече той — цареше тишина. Изглеждаше, сякаш нито един порив на вятъра не се е добрал дотук. Огромните, с по няколко обхвата дървета се издигаха във виолетовото небе и звънливо напрежение се долавяше в дънерите им. Тяхната медна и дълбоко набръчкана кора сякаш светеше отвътре. Алексей с напрегнато внимание оглеждаше изпълнените им с наистина титанична мощ корени, които се подаваха над почвата, очевидно образувайки под почвата мрежа с изключително сложна структура.

— Татко! — прекъсна мислите му момчето. — Ти си почини малко, а ние ей сега ще се върнем. — И затегли след себе си Маша, която гледаше развълнувано Алексей, сякаш искаше да му каже нещо.

Алексей кимна, макар че съвсем не се чувствуваше спокоен, както по-късно сам си призна, и остана сам в тайнствения център на планетните сили. Той седна в подножието на внушителен великан, вероятно преживял на този свят много хилядолетия, и се огледа, след което легна на меката трева и затвори очи. Лек опияняващ аромат, от който за миг главата му блажено се замая, неусетно стигна до него. Алексей се разтревожи, седна и се облегна на топлата, почти гореща кора на дървото, след като внимателно прекара ръка по него. Изведнъж сърцето му заби бурно.

Към него се приближаваше млада жена. Тя вървеше, усмихвайки се леко, и беше като чудо, в което вярва детето, а понякога и помъдрелият от живота човек, неотучил се да се удивлява и радва. Когато тя заговори, в гласа й се долавяше трогателно стеснение.

— Ти искаше толкова много да се видиш с мене, че аз помолих твоите деца да те доведат.

— Коя си ти? — с пресеклив глас запита той.

— Титания! Вие, хората, ме нарекохте така. Ти ме виждаш такава, каквато би искал да ме видиш.

— Значи ти не съществуваш?

— И да, и не. Какво искате от мене, хора?

— Знания.

— И само това? А да разберете света, в който сте дошли, за вас нима не е важно?

— Разбирането идва със знанието.

— Не винаги. Можеш да гледаш и да слушаш и нищо да не почувствуваш. Моят свят е пълен с гласове, но вие сте толкова малко разположени да ги чуете. Вие искате само да взимате, но нима нищо няма да се намери и за мене във вашите сърца? Освен името… — нейният смях отзвъня като горска камбанка… — Титания!…

— Титания! — възкликна той, протягайки ръце…

— Альоша! Альоша!… — с отчаяни очи гледаше към него Кетрин. — Какво ти става? Ела на себе си!

Той разтърси глава, прогонвайки виденията, бавно се изправи на крака, оглеждайки се наоколо, и видя приближаващите се от вътрешността на гората кентаври.

— Мамо! — строго се обърна момчето към Кетрин. — Ти си дошла твърде рано. Аз бих те извикал сам.

— Какво е станало, Альоша? — с изумление запита тя, гледайки ту него, ту кентаврите.

— Просто видях един чуден сън — каза той весело, — а ти ме събуди не навреме.

— Да си идем оттука по-бързо, страх ме е да не би внезапен прилив на гравитация да ни завари тук. — Кетрин се хвана за ръката му.

— Сега вече нищо не ни заплашва на тази планета. — Той прегърна жена си и те заедно с кентаврите се отправиха към базата…

Когато Алексей разказа на колегите си за своето посещение в запазената гора, всички решиха, че това е било халюцинация, пристъп на еуфория под влияние на наркотичните изпарения. Впрочем беше решено да бъде организиран пасивен полеви експеримент в мащабите на континента, върху който беше разположена базата. Около един месец, позабравили за гравитационните приливи, забележимо отслабнали, учените поставяха датчици в горските масиви по предложената от Алексей координатна мрежа.

Той загуби съня си, мъчейки се да проследи поставянето на всеки прибор, за да се избегне всяко отстъпление от твърдото правило: да не се допусне вивисекция, а само да се регистрират определени параметри.

Иван ден и нощ стоеше зад пулта на „Феникс“, готвейки се за приемането на потока от информация, който трябваше да постъпва едновременно от целия континент. За да се увеличат капацитетните резерви на паметта на „Феникс“, Иван уговори Александров временно да включат и електронния мозък на кораба.

Изглеждаше, че само кентаврите са останали настрана от трескавата дейност на хората, но през цялото време бяха между тях. Те бяха наречени „патрулът на Титания“. В тази шега имаше немалка доза истина. Обаче и те не успяха да проследят всичко. Когато след контролната проверка на системите и блоковете на „Феникс“ той беше включен за автоматично приемане на информацията от датчиците, веднага в района на гората започна гравитационна буря.

Алексей реши сам да провери датчиците в гората. Едва излязъл от командния пункт, той веднага видя безпокойно ходещите около базата кентаври. Без да му кажат нито дума, те се понесоха в непрогледната нощ по познатия път. Алексей дори не се изненада, че сега може да прави толкова дълги скокове, както по времето на първата си практика върху Луната. „Отливът никога не е бил толкова голям“, помисли си той. Но намаляването на гравитацията беше свързано неизбежно с разреждането на атмосферата, макар че за щастие това не ставаше в линейна зависимост. Затова, дотичвайки до гората, той се беше силно задъхал. Кентаврите тичаха мълчаливо до него и той чуваше тяхното бурно и затруднено дишане.

От дърветата се излъчваше златисто-пурпурна светлина, но по тях пробягваше тревожен трепет. А три от дърветата сякаш горяха с кърваво-пурпурен пламък. Той дотича до най-близкото и с гневен вик разкъса проводниците на датчиците. Като се отпусна на колене, той внимателно извади заземяванията, вкарани безжалостно в корена, очевидно в болезнена точка на дървото. Бързо освободи останалите и докато стоеше объркан, съобразявайки как да излекува раните, с изненада видя, че те пред очите му се запълниха и пулсиращото проблясване на дървото отслабна и придоби обикновения си спокоен характер.

Той стоеше заедно с кентаврите в центъра на поляната и величествена музика, нечуван тържествен хорал се заиздига от тайнствените дълбини на планетата, навлизайки в сърцето му с неизпитан никога възторг. Алексей си мислеше, че само древните поети са успявали някога да разкажат с разтърсваща изразителност за кръвното родство на хората в цялата Вселена, определящо техните постъпки и мисли.

Алексей и децата се връщаха бавно и спокойно и нощната прохлада обгръщаше загретите им тела. Недалеч от базата ги посрещнаха Иван и Майкъл, стоящи в пълна готовност до гравибота. Като изпратиха препъващите се от умора кентаври до техния дом, учените се върнаха в командния пункт и започнаха експеримента, който продължи няколко дни. Обсъждането на получените данни отне много време, методите за тяхната обработка и интерпретация — също, но никакви особени открития, както подозираше Алексей, не бяха направени.

След приключването на един от етапите на изследванията Алексей остана да дежури в командния пункт. Като се разхождаше из стаята, той обмисляше хода на по-нататъшните изследвания и не можеше да се освободи от чувството за мъчителна незадоволеност. Ще бъде направена карта на континенталните изографи, а след това и на цялата планета. Измерванията ще бъдат повторени няколко пъти в различни времена на годината и денонощието и сякаш ще се получи достатъчно пълна картина на гравитационния режим. Но нима това е главната цел на изследванията върху такава уникална планета като Титания? Не, необходимо е да бъде намерен език от символи, код от условни понятия за общуване с планетата!

Ровейки разсеяно камарите хартия, той се натъкна на генетичните карти на кентаврите и замря, поразен от неочаквана мисъл: защо да няма общуване на генетично ниво, на нивото на генетичната парола „Ние сме от една кръв, ти и аз!“, разговаряше сам със себе си Алексей. Общуване на нивото на кръвта? Гласът на кръвта е, разбира се, празна работа, но какво рискуваме? Може би само това, че на въпрос, зададен на прага на емоциите, ще получим отговор на прага на съзнанието. Може ли това да бъде общуване в рамките на нашите представи? Значи са необходими препредаватели, преводачи от език на език.

С необяснима за самия себе си нерешителност той се приближи до пулта на електронния мозък, включи го и подаде своя личен генетичен код, който започна да се предава навън с периодични импулси. Вълнувайки се, той нахлупи шлема за обратна връзка, поколеба се, но след това натисна клавиша за приемане, като го настрои за автоматично изключване след пет минути.

Първоначално той дочу нещо като леко дишане, което изведнъж стана пресекливо. И внезапно поток от неразбираеми образи нахлу в съзнанието му. Далечни и чужди на вътрешния му свят представи на неустойчивия, люлеещ се праг на разбирането. И той почувствува космическото страдание на планетата в нейната величава самотност. От век на век обичайната орбита около светилото, трансформацията на потоците от енергия, постоянния размисъл върху тайните на пространството и времето, гениални и… безплодни. Но текат огромни води и плуват бели облаци над дневни и нощни поляни, до самото небе се издигат могъщи хилядолетни горски великани…

Автоматът, изключващ „Феникс“, се задейства и Алексей дойде на себе си. Стана поривисто и отвори прозореца, но всички гласове, които току-що пееха в душата му, бяха замлъкнали. Тази поразителна и случайно попаднала на пътя на хората планета, захвърлена в дълбините на Космоса, отново се беше затворила в себе си. „Това дори не е самотност, а безнадеждна изолация — мислеше си той, съпровождайки с поглед бледите луни, движещи се бързо по небето. — От тези спътници също има малко полза. Необходима е поне една двойка влюбени, за да могат луните да придобият смисъл…“

След няколко седмици Алексей реши да се върне на Земята, за да представи своя доклад в Световната академия на науките. За своя опит да установи контакт с Титания той засега не се беше осмелил да намекне на никого. Утешаваше го съзнанието, че цялата програма за работата на разузнавателната група сега трябва да бъде радикално изменена. В това отношение беше необходима санкцията на Съвета по контактите, който безжалостно отстраняваше от космически полети онези, които се опитваха да се измъкнат изпод неговия контрол.

От мига, в който стартира „Перун“, Александров не спускаше тревожни очи от гравиметъра, но излизането в орбита премина благополучно. Корабът извиваше спиралата на прощалното прелитане над планетата и космонавтите с мълчалива тъга гледаха екрана за кръгов обзор, по който стремително преминаваха високи планини, отвесните стени на клисурите с разпенени водопади, пресечени от мостовете на дъгите, пълноводните реки, безкрайните разцъфнали поляни и могъщите гори. Сега хората знаеха, че това е поразяваща проява на биологичен разум. Знаеха и това, че вече ще възприемат и земните гори по нов начин.

Титания бавно се стапяше върху екраните: корабът се готвеше за пробив в хиперпространството. И когато виолетовото небе на планетата се смени от аспидните тонове на Космоса с неговите немигащи звезди, главният екран сякаш се проряза от удара на мълния.

Бавно, като че ли изплувайки от неизмерими дълбини, върху екрана се появи поляната в забранената гора, осветена от косите лъчи на залязващото слънце. Сякаш далечна, едва доловима музика обгръщаше съзнанието, навявайки чувството за огромна, несравнима с нищо загуба, от която сърцето мъчително се свиваше…

В този миг Алексей се отърси и като прекрачи до пулта, удари върху клавиша за сутрешното събуждане. Енергията на палавата мелодия изтласка това почти хипнотично внушение и всички въздъхнаха с неволно облекчение. Алексей гледаше екрана и в очите му се появи твърдо и почти жестоко изражение. Като изключи екрана, той се обърна:

— И така, Титания се прости с нас и… едва ли не застави кораба да обърне назад. Повтори се древната история за Одисей край острова на сирените…

— Да, да, само че Василев не се досети да ни залепи очите с восък — промърмори Александров, мръщейки се с досада. — Ръководителят на експедицията все пак трябваше да бъде по-предвидлив…

— Ако ти, стари космически вълко, се поддаде на тези магически чарове, какво може да се иска от нас, Сергей?

Александров само погледна косо към Алексей и се наведе над пулта. Дълъг призивен сигнал се разнесе в секциите на „Перун“. Екипажът зае своите места според бойното разписание. След кратка проверка на всички бордови системи командирът вкара в електронния мозък на кораба програмата на полета. И сякаш въздъхвайки, огромният звездолет се стопи между звездите.