Фарли Моуът
Не плачи, вълко! (27)

24.
СВЕТЪТ, КОЙТО СМЕ ЗАГУБИЛИ

Проблемът как щях да пътувам до Броше, на юг от залива „Вълчи дом“, се разреши една сутрин, когато Оотек влетя в колибата и съобщи, че бил видял самолет. И наистина, на запад от нас един самолет лениво кръжеше над тундрата.

Отдавна бях изгубил надежда, че пилотът, който ме докара до залива „Вълчи дом“ можеше някога да се върне и затова видът на този самолет ме разчувствува до дъното на душата ми. Сетих се за димките, с които бях екипиран и изтичах да ги взема. За мое учудване, те проработиха. Високо в небесата се устремиха кълба маслено черен дим и самолетът (изгубил се вече на запад) отново се показа, отправен по посока на моя сигнал.

Машината кацна в залива и аз отидох с кануто да посрещна пилота — непредразполагащ младеж с удължено лице, който преживяше буца дъвка. Излезе, че той имаше да ми разказва много неща.

След като в продължение на месеци Министерството не получило от мене и една думичка, сериозно се разтревожило. Не само че не пристигали никакви доклади за вълците, ами и държавното оборудване на стойност четири хиляди долара сякаш потънало в бездните на тундрата. Това вече било опасно, защото някой любопитен депутат от опозицията можел да подуши работата и да направи запитване в парламента. А страшилището, което преследва всяко държавно министерство, е възможността да го обвинят в лекомислено прахосване на обществени средства.

Поради това Министерството помолило Канадската кралска полиция да ме открие, но дирите ми били оскъдни. Пилотът, който ме беше докарал в Пустите земи, изчезнал при полет над района на Макензи, и полицията не могла да намери и следа от него, да не говорим къде ме е откарал. Най-накрая, след дълго шпиониране, полицията се докопала до ширещия се из Чърчил слух, че съм таен агент, изпратен на полюса да разузнава плаващите руски бази. Което и докладвала в Отава, като добавила, че не обича да я правят за смях, и че следващия път, когато Министерството пожелае нещо да бъде намерено, ще направи по-добре, ако не скрива истината.

Пилотът, кацнал да изясни моя димен сигнал, не бе изпратен да търси мене, а бил включен в изследователско проучване, и беше чиста случайност, че ме намери. Както и да е, той се съгласи да отнесе обратно в своята база известие, с което уведомявах моето министерство къде се намира оборудването, и предлагах да изпратят незабавно самолет, за да го прибере преди да са започнали студовете.

Пилотът се възползува от приземяването, за да напълни с помощта на Оотек резервоара от бидоните, които носеше в задното отделение. В това време аз отидох да свърша някои неприключени работи на сипея с леговището.

За да оформя изследването си на вълчия семеен живот се налагаше да знам как изглежда вълчето леговище отвътре — колко е дълбоко, какъв е диаметърът на входа, има ли в дъното на дупката място за лягане и пр. По разбираеми причини, докато леговището беше заето не можах да проуча това, а после бях претрупан с други неща, за да стигна и до него. Сега, когато времето беше на привършване, трябваше да побързам.

Понесох се през полето към леговището и бях стигнал на километър от него, когато зад гърба ми се разнесе оглушитилен рев. Той беше толкова силен, и неочакван, че неволно се похлупих по очи върху торфа. На около петнадесет метра над мене прелетя самолетът. Като отминаваше с ръмжене, той поклати игриво криле за поздрав, после се издигна, леко бръсна повърхността на сипея с въртящата се перка и запрати надолу пясъчен вихър. Надигнах се и успокоих разтупканото си сърце, а в главата ми се въртяха черни мисли по адрес на веселяка от бързо отдалечаващата се вече машина.

По сипея с леговището, както очаквах (и както ме беше уверил отлетелият пилот), нямаше вълци. Стигнах входа на дупката, хвърлих дебелите панталони, куртката и пуловера, извадих от торбата си фенерче (с почти изтощени батерии) и рулетка за измерване, и се залових с трудната задача да се промуша през входния тунел.

Фенерчето бе толкова слабо, че издаваше само жълто мъждукане, което едва стигаше да прочета цифрите по рулетката. Пропълзях навътре, близо два метра и половина се спусках под четиридесет и пет градусов наклон. Скоро устата и очите ми се напълниха с пясък, и започнах да усещам чувство на клаустрофобия, тъй като широчината на тунела беше едва колкото да се провра.

Когато рулетката се разви до два метра и половина, тунелът изведнъж се насочи нагоре и после изви на ляво. Насочих фенера в тази посока и натиснах копчето.

В мрака пред мене мътният сноп светлина от батерията се отрази в четири зелени светлинки.

Зеленият сигнал в този случай не ми осигуряваше свободно преминаване. Замръзнах на място, а ужасеният ми мозък се мъчеше да смели обстоятелството, че в леговището, заедно с мене, имаше най-малко два вълка.

Въпреки близкото ми познанство с вълчето семейство, положението бе такова, че ирационалните, но дълбоко внедрени у мене предразсъдъци надделяха напълно над разума и опита. Да си призная, така се уплаших, че направо се вцепених. Нямах никакво оръжие, и в моята чудновата поза едва ли щях да мога да освободя поне едната си ръка, за да отблъсна атаката. Изглеждаше неизбежно, че вълците щяха да ме нападнат; дори и един плъх би се защищавал отчаяно, ако го притиснат в дупката му.

Вълците дори не изръмжаха.

Ако не бяха двата чифта слабо блещукащи очи, все едно че ги нямаше.

Парализата започна да ме отпуска и въпреки студения ден по цялото ми тяло изби пот. В пристъп на безразсъдно нахалство протегнах фенера напред, докъдето ми стигаше ръката. Той светна, колкото да успея да разпозная Анджелина и едно от вълчетата. Притиснали се плътно до дъното на леговището, те стояха неподвижни като самата смърт.

По това време сътресението започна да преминава и инстинктът ми за самосъхранение отново надделя. Колкото можех по-бързо, аз се проврях обратно нагоре по наклонения тунел, очаквайки напрегнато всеки миг вълците да се нахвърлят отгоре ми. Но докато стигнах изхода и се измъкнах напълно, нито чух, нито видях и най-слаб признак за движение от страна на вълците.

Седнах на един камък и стреперещи пръсти запалих цигара. В това време усетих, че вече не ме беше страх. Вместо това ме обхвана безумен гняв. Вярвам, че ако имах пушка навярно щях да реагирам с брутално настървение, и да се опитам да убия и двата вълка.

Цигарата догоря, от навъсените северни небеса задуха вятър. Отново се разтреперах, този път от студ, не от яд. Гневът ми минаваше и постепенно се размекнах. Изпитал бях породена от страха злобна ярост: злобна ярост срещу зверовете, които бяха породили у мене истински ужас и по този начин бяха оскърбили моето човешко Аз.

Когато осъзнах с каква лекота бях забравил и с каква готовност пренебрегнал всичко онова, което моят летен престой ме бе научил за вълците … и за мен самия, бях потресен. Спомних си Анджелина и нейното вълче, свити от страх в дъното на леговището, където се бяха приютили от гръмотевичното привидение на самолета и се засрамих.

Някъде на изток зави вълк — леко, питащо. Познах гласа, защото го бях чувал много пъти по-рано. Беше Джордж, който огласяше пустата земя, за да получи отклик от изгубилите се членове на семейството му. Но за мен това бе глас, който говореше за изгубения свят, който някога е бил наш, преди да изберем своята отчуждаваща роля — свят, в който погледнах и почти проникнах… само за да бъда отхвърлен накрая от собствената си същност.