Хайнц Нойкирхен
Пиратите (8)

Клаус Щьортебекер, Годеке Михел и техните последователи
VIII

От столетия насам Клаус Щьортебекер и Годеке Михел оживяват като народни герои във възпоминанията на немското население по крайбрежието на Балтийско и Северно море. Съществуването на двамата, животът им като водачи на лайкдийлърите и тяхната смърт на ешафода в Хамбург са доказани документално. И все пак наличните сигурни и достоверни данни не са достатъчни, за да се напише подробно за живота и делото на тези прочути утлигери. Дори името на Клаус Щьортебекер често се назовава различно, а фамилията е много разпространена по крайбрежието и създава смущения за историците. Несигурност цари и относно Годеке Михел, и тук разнообразието е пълно: Михел, Мехелс, Михаел, Михаелис или Готфрид Михал. Животът и смъртта на двамата лайкдийлърски главатари, а и на техните първи помощници Вигболд и Вихман са дали материал за много песни, стихове и творби на поети и писатели.

Наред с многобройните драми и епични произведения особено внимание заслужава недовършеният роман на Теодор Фонтане „Лайкдийлърите“, с който — ако той бе завършен — немската литература би притежавала „един исторически роман от най-висш поетически ранг“ (Томас Ман). Подбуждан от множество посещения в Мариенхафе в Източна Фризия, в 1895 година Фонтане започва да работи над романа, който — според собствените негови думи — „се отклонява от всичко, което досега съм написал, отклонява се изобщо от всичко всекидневно… Материята в своята средновековна морска романтика и със социалдемократическото си съвремие ме привлича с необикновена сила.“ В епилога на романа Теодор Фонтане отговаря на социалния въпрос, повдигнат от лайкдийлърите: „Църквата внимателно заобикаля призрака на Щьортебекер, сякаш той не е съществувал, но призракът на лайкдийлърите броди по целия свят.“

За фестивала в Рюген Курт Бартелс (с псевдоним Куба) написа „Легенда за Клаус Щьортебекер“. Тук той показва живота и борбата на лайкдийлърите като своего рода социален протест на потиснатите слоеве в града и страната. Според легендата на Куба Щьортебекер бил роден в четиринадесетия век в Рушвиц при Загард на остров Рюген като син на земеделски ратай. При една кавга той претрепал барона от Путлитц и неговия интендант, грабнал първата попаднала му рибарска лодка и с една селска мома забягнал през морето. Още край рюгенския бряг го взел един лайкдийлърски кораб, чиито главатари били Годеке Михел и Вихман.

В историческия си роман „Виталните братя“ Вили Бредел описва Клаус Щьортебекер като селско момче от околностите на Висмар, което се главило като рибарски чирак във Висмар за лов на херинга по крайбрежието на Шонен. При завръщането на когата екипажът се разбунтувал, а Клаус Щьортебекер бил избран за водач на бунтовниците. Най-жестоко наказание чакало матросите, ако те се завърнат в родния град или в друго ханзейско пристанище, затова Щьортебекер и другарите му решили да се отдадат на пиратство.

Тия две версии за произхода на Щьортебекер не почиват на достоверни документи, също както и предположението на Ем Велкс в многоизвестната му пиеса от двадесетте години „Буря над Готланд“, че Щьортебекер бил обеднял селски благородник от Мекленбург или Померания. Родното място и произходът на Щьортебекер са останали неизвестни. За дванадесет градове и села в Мекленбург, на Рюген, в Хановер, Фризия или Хамбург се предполага, че са родно място на Щьортебекер. Като най-вероятни се смятат Верден и Висмар. Според географското „Описание на двете херцогства Бремен и Верден от 1718 година“: „Михаелис и Щьортебекер направиха най-хубаво изписания прозорец от големия страничен свод на катедралната черква във Верден и накараха да поставят там техния герб.“ Тези катедрални прозорци с гербовете, които изобразявали три високи чаши, за жалост не са запазени. На епархийския съвет във Верден Щьортебекер бил завещал още и едно дарение, така наречената Летарна помощ, която е автентично доказана от 1603 година насам и се разпределя всяка година и до днес. През 1965 година 105 нуждаещи се и бедняци получили 267 хляба и 656 херинги. Ала разходите в размер на 421,40 западногермански марки не били вече финансирани от църковен фонд, а от градската каса. В летописната книга на град Висмар е вписано през 1380 година името на един Николао Щьортебекер като човек на грубото насилие, а в 1400 година също във Висмар е било издадено придружително писмо за морския разбойник Йохан Щьортебекер. Твърде вероятно то се отнася за познатия под името Клаус Щьортебекер, предводител на лайкдийлърите.

Сказанията и народните предания не се занимават тъй живо с живота на Годеке Михел, както с Клаус Щьортебекер, макар че той, по-възрастен от Щьортебекер, бил пръв главатар на лайкдийлърите. В поменатото вече „Описание на двете херцогства Бремен и Верден от 1718 година“ се твърди:

„Прочутият морски разбойник Готке Михаелис е роден тук в Дауелсен, за своите дела той с другаря си Щьортебекер и други морски разбойници получи в Хамбург заслужена плата.“

Въпреки че не е доказано с безспорни документи, може да се приеме за сигурно, че по време на най-оживената пиратска дейност в Балтийско море до 1394 година Михел и Щьортебекер играели вече ръководна роля при утлигерите. Като водачи на морските разбойници за двамата се споменава писмено както в Любекската хроника от 1395 година, така и в един обвинителен акт на англичаните, които за нападения върху английски кораби през времето от 1394 до 1399 година държат отговорни: веднаж Годеке Михел и Клаус Шелд, за пет други случая Михел, Шелд и Щьортебекер и най-сетне за девет нападения само Михел и Щьортебекер.

От само себе си се разбира, че Михел и Щьортебекер нямали на борда летописци. Ако историческата наука можа да възстанови цяла низа от факти за виталните братя и техните водачи-благородници, то се дължи на обстоятелството, че с военните си заслуги към крале, князе и ханзата те били предмет на историографията. С предводителите на виталните братя се сключвали договори и съюзи, на тях позволявали след поражение да се оттеглят необезпокоявани, както при Готланд.

Случаят с лайкдийлърите бил съвсем друг. За техния опит да живеят като равноправни люде, за техните главатари и за борбата им срещу богаташите знаем почти единствено от устни предания, от сказания и легенди, които простият народ е създал. Малкото автентични исторически сведения са записани от враговете им, от могъщите и властниците на онова време. Ала те не произхождат от периодите, през които утлигерите им служели, а от времето, по което искали да се отърват от тях. Тъкмо затова знаем твърде малко и за историята как се удало на Хамбургския сенат да надвие Клаус Щьортебекер и Годеке Михел.

През пролетта на 1401 година, втората година от брака му с дъщерята на фризийския княз Кено тен Броке, Клаус Щьортебекер преждевременно потеглил от зимната си квартира към Хелголанд. Корабите му, противно на легендите, още не се били награбили с плячка. Годеке Михел не бил заедно с Щьортебекер около Хелголанд, а вероятно заемал изгодна позиция пред устието на Везер. Хамбургският сенат твърдо решил да унищожи окончателно пиратите през 1401 година и през зимата екипирал флота от фредекоги, която поставил под командата на хамбургските градски съветници Шоке и Ланге. Най-мощният кораб на флотата „Пъстрата крава“ (по-късно преименуван на „Пъстрата крава от Фландрия“) бил съвсем нов, построил го изцяло за своя сметка Симон фон Утрехт, родом от Холандия и преселил се по-сетне в Хамбург. „Пъстрата крава“ била произведена във флагмански кораб, водел я капитанът Херман Нийнкеркен.

Самият Утрехт — в противовес на преданието — нямал дял в ръководството на експедицията, нито бил капитан на някой от корабите.

Неизвестно е как се стигнало до битката, колко души и колко кораба от двете страни са участвували в нея. Или хамбургският адмирал Шоке не дал писмен доклад за сражението, или той е бил загубен.

Според преданието хамбургчани приближили Хелголанд под булото на гъста мъгла. Като пуснали котва на сигурно разстояние от корабите на Щьортебекер, кърмчията на „Пъстрата крава“, преоблечен като рибар, преплавал с гребна лодка до флагманския кораб на лайкдийлърите и я привързал за кърмата му. Когато вахтеният матрос на Щьортебекер му извикал, мнимият рибар отвърнал, че само ще затопли супата си на огъня, който горял в лодката. А той разтопил олово и с него запоил здраво болтовете на кормилото в гнездата им. Корабът бил вече неспособен за маневри и хамбургчани го абордирали.

На борда избухнала страшна битка между лайкдийлърите и хамбургските наемни солдати. Множество хамбургчани нападнали Щьортебекер, ала дълго не успявали да го сразят. С един удар на своя мощен меч той съсичал всеки по-дързък нападател. Затова опитали с хитрост. От гротреята те хвърлили мрежа върху главата и раменете на Щьортебекер и така го надвили.

В действителност между корабите на лайкдийлърите и хамбургската флота се разразило ожесточено сражение. За това свидетелствуват и досега запазените от онова време сметки на сенатското ковчежничество, с които — наред с един дар за адмирал Шоке от осемдесет сребърни марки — били заплатени значителни разходи за възстановяване на повредите по хамбургските кораби.

Писмени данни за числото на мъртвите от двете страни няма. Хамбургска хроника назовава 40 убити лайкдийлъри, за собствените загуби мълчи. Изглежда, че след завземането на флагманския кораб цялата останала флота на лайкдийлърите успяла да се спаси с бягство — въпреки гръмкото ликуване от победата хамбургчани отвели само 73 пленници. Екзекуцията на Щьортебекер и другарите му се състояла на 20 октомври 1401 година.

И за поцеса срещу Щьортебекер и пленените заедно с него пирати пред съвета на град Хамбург, и за неговата смърт народът сътворил легенда. Съдебното дирене траяло фактически почти половин година — то е доказано от сенатските сметки, които се намират в градския архив на Хамбург — и на всеки обвиняем била предоставена думата за защита. Щьортебекер се представил пред съвета като закрилник на бедните и доблестно защитил живота и делата си като лайкдийлър. Народното предание го изразява така: „Щьортебекер е славен момък. Вземаше от богатите, раздаваше на бедните люде.“

Пак според легендата на лобното място удовлетворили последното желание на Щьортебекер: да пощадят от брадвата всички негови бойни другари, покрай които той ще пробяга без глава. След като му отсекли главата, Щьортебекер уж изтичал до единадесетия. Едва когато палачът му подложил крак, обезглавеното тяло се препънало и се струполило на пясъка.

Непосредствено след смъртта на Щьортебекер се появила една народна песен на долнонемско наречие, която с многократни вариации се пеела столетия наред по цялото немско крайбрежие на Балтийско и Северно море. От нейния първоначален текст до нас е стигнала само първата строфа. Една редакция на песента с 26 строфи на литературен немски език произхожда от 1550 година. Нейният текст е запазен, ала не е идентичен с оригиналния и съдържа чужди на неговата същност прибавки. В хамбургския вестник „Свободен стрелец“ била публикувана в 1851 година една песен от пет строфи, която по своята простота и естественост е вероятно най-близка до някоя от формите, съхранени през вековете в паметта на народа:

Щьортебекер и Годеке Михел,

двама разбойници лика-прилика,

по суша не грабеха, само в морето,

докато бог ги прокле на небето:

Нек си изкупят позора във мъки.

Щьортебекер продума: Хайде напред!

На мачтите всички, ветрилата вдигнете!

На запад морето е наше довека.

Днес още ще зърнем как се влачи полека

там кораб на тежки търговци от Хамбург.

Та Хелголанд ей го в мъглите обвит,

дали там ще сложат те своите глави?

Те плаваха все напред и напред

с пиратския дух: Граби ти наред!

Война или мир, за тях е едно.

А Пъстрата крава от Фландрия иде,

срещу пиратския кораб се носи,

удари го, още, разби го на трески.

Докараха в Хамбург злодеите резки

народът да види часа им последен.

Поляната пак е нацъфтяла от рози.

Един ли разбойник си загуби главата,

от хладната брадва на палача посечен.

И ей Щьортебекер, прострян и обречен,

в кръвта си облян безмълвен е вече.

Хамбургският сенат не се задоволил със своя успех спрямо Щьортебекер. След възстановяването на корабите, участвували в сражението при Хелголанд, флотата пак отплавала да гони лайкдийлърите. Хамбургчани искали сега да пипнат Годеке Михел. След залавянето на своя вицеадмирал Годеке Михел станал още по-активен от преди, а след жестокия опит от боя при Хелголанд хамбургчани станали предпазливи. И към края на лятото в Долен Везер се състояла втората голяма морска схватка между хамбургската флота и лайкдийлърите. И за тази битка липсват доклади и дневници, неизвестни са денят, месецът и ходът на битката. Само с няколко изречения хрониката ни съобщава сухо за това събитие:

„Не дълго след това, още в същата година на боя при Хелголанд, когото назовават тук «Хайлиг Ланд»^[1], хамбургчани поеха отново по море и хванаха още осемдесет витални братя с техните главатари Годекен Михаел и Вигболден, промовиран магистър на свободните изкуства. Между останалата плячка у тях се намираха и мощите на свети Винценц, които те откраднали със сила на испанския морски бряг. Всички те бидоха отведени в Хамбург, по същия начин обезглавени и главите им поставени при другите на лобното място в Броок.“

Предводител на хамбургчани бил пак Николаус Шоке, този път наедно с градския съветник Йенефелт. Като помощници летописът сочи Симон ван Утрехт, Херман Нийнкеркен и Вернер фон Юлцен.

Със смъртта на двамата си големи водачи лайкдийлърите били ударени сурово, ала с това пиратството в Северно и Балтийско море не свършило. Морската търговия на ханзата процъфтявала, а непрестанните политически бъркотии и войни със своя поток от каперски писма твърде усърдно насърчавали разбойничеството. През 1407 година лайкдийлърите се сражавали на страната на своите фризийски покровители заедно с холандците. И холщайнските графове издавали през 1426 година, по време на войната срещу крал Ерих Датски за херцогството Шлезвиг, каперски писма на лайкдийлърите.

Съмнителното морално поведение на ханзейските градове срещу лайкдийлърите било отново доказано през 1428 година (а нали Щьортебекер бил екзекутиран в 1401 г.), когато във войната срещу Дания ханзата изпратила една флота от 26 кораба и войска, наброяваща 12 000 души. Сред корабните екипажи се намирали и 800 лайкдийлъри. Лайкдийлърите завладели Феемарн, оплячкосали Берген и разбили норвежката флота. Докато част от ханзейските градове взела лайкдийлъри на военна служба като капери, по същото време други градове от съюза ги преследвали като морски разбойници. В 1403 година ханзейските градове Данциг и Любек предприели мощни акции срещу пиратите, а в 1408 година хамбургчани обезглавили на хълма Гразброок лайкдийлърския предводител Плукераде с деветима негови другари, пленени от кмета Букстехуде. На Симон ван Утрехт, станал междувременно градски съветник на Хамбург, и на градските съветници Ланге, Мелтцинг и Лунебург било поверено в 1433 година главното командуване на една хамбургска флота от 21 кораба, за да проникнат в устието на Емс. Целта била да разрушат последното убежище на лайкдийлърите във Фризия. Отново 40 лайкдийлъри били обезглавени като пирати, а главите им набучени на колове. А в 1438 година Хамбург и Бремен пак привлекли утлигери като свои съюзници във войната срещу Холандия и Зеландия. Твърде показателно било посланието на ханзейския град Бремен до невоюващите градове от ханзата: „Бременските утлигери“ ще третират като неприятелски техните кораби, ако имат на борда си стоки от Холандия или Зеландия. Това означавало пиратство в служба на един ханзейски град срещу друг. В каперските писма на Бременския сенат се удостоверявало, че две трети от плячката се полагат на каперите, а третата трябвало да се отстъпи на Сената. И както винаги, наетите от Бремен капери трудно правели разлика между приятел и враг, спирали наред всички търговски кораби в Английския канал и в шведския Зунд и под предлог, че имат на борда си холандски стоки, ограбвали всичко по-ценно. Най-известният главатар на лайкдийлърите от този последен период на бурната им дейност бил Ханс Енгелбрехт, който завзел пред шведския бряг 13 холандски кораба и плячкосал от тях ценности и стоки за 34 000 рейнски гулдена.