Хайнц Нойкирхен
Пиратите (22)

Кораби, тактика и статут на прочути английски пирати
XXII

Един от най-интелигентните и с най-блестящи успехи английски морски разбойници бил пиратският капитан Бартоломю Робъртс. За три години от своята дейност, от 1719-а до 1722-ра, той плячкосал няколкостотин кораба, които паднали в ръцете му, без да пролива много кръв. Робъртс не близвал алкохол и не пушел, но обичал дрехи с фантастична кройка и украса. В последния си бой носел кител от ярко червена дамаска, извезан със златни цветя, на шапката червено перо, а на шията златна огърлица с кръст от брилянти.

Робъртс бил роден в английската провинция Пемброук. Малко се знае за произхода, детството и младостта му. Преди да се присъедини към пиратския капитан Дейвис, той дълги години плавал по море, дори на военни и каперски кораби. Само след шест седмици Дейвис загинал в сражение. За това кратко време Робъртс спечелил на борда такъв авторитет, че екипажът го избрал за капитан. Пиратите кръстосвали тогава морето край бразилския бряг, ала девет седмици не съзрели нито едно ветрило. Упътили се към Карибите и в залива Тодос ос Сантуш се натъкнали на 42 португалски търговски ветрохода, които чакали два военни кораба, за да отплават в конвой през Атлантика за Лисабон. Робъртс се приближил до първия, който мирно лежал на котва, и го заплашил със залп от всички оръдия, ако капитанът не дойде веднага при него. Португалският капитан се уплашил и с гребна лодка се озовал на борда на пирата. Тук Робъртс поискал да му покаже кораба с най-ценния товар. Онзи разполагал с 40 топа и 150 души екипаж. С португалския капитан на борда Робъртс се присламчил до него и принудил пленника си да извика под някакъв предлог своя колега. Но у капитана се събудило подозрение и той заповядал да приготвят кораба за бой. Тутакси Робъртс изстрелял почти от упор залп от всички топове на единия борд по палубата и такелажа на португалеца. Преди още екипажът да се съвземе от уплахата, абордажните куки закачили жертвата и пиратите щурмували кораба. Нападението вдигнало тревога по всички португалски кораби, лежащи на рейда. Те обирали котвите, за да се притекат на помощ. Ала Робъртс бил по-бърз, отрязал котвеното въже на трофея си и двигнал всички ветрила. Скоро изчезнал в океана, никой не успял да го настигне. Плячката била извънредно богата. Наред с многото злато, на борда той намерил накити и скъпоценни камъни, между които един кръст от диаманти, предназначен за краля на Португалия.

След тоя голям успех, само няколко дни по-късно, тежък удар поразил Робъртс. Когато напуснал кораба и с един баркас начело на команда от 40 пирати тръгнал да преследва една бригантина, заместникът му Кенеди убедил останалите от екипажа да си поделят веднага плячката и заедно с кораба да си плюят на петите. Речено-сторено. Ала само след няколко дни ги заловили и обесили. Кенеди с още неколцина успял да избяга, но малко по-късно в Англия го постигнала същата участ. Доверил се на една проститутка, която го издала.

Робъртс не останал дълго време без кораб. Почти без бой му паднали две шалупи, чиито екипажи преминали към него, предпочели да плават под черния пиратски флаг, отколкото да носят дотегливата служба на стражеви кораб. Губернаторът на Барбейдоз скоро получил известие за това злополучно произшествие и изпратил два кораба да гонят Робъртс — единия с 20 топа и петдесет души, втория с 10 топа и четиридесет души екипаж. Когато двете страни изстреляли една срещу друга по един залп, Робъртс признал превъзходството на противника, вдигнал ветрила и офейкал. Ала врагът го преследвал по петите и Робъртс заповядал да изхвърлят през борда всички оръдия, муниции и други тежки предмети. Пиратските кораби се понесли като стрела и бърже се отдалечили.

Губернаторът на Мартиника също изпратил срещу Робъртс два бойни кораба, когато пиратите хвърлили котва близо до острова и се заели да правят ремонт. Но Робъртс знаел стратегическите предимства на изненадата и бързината. Още преди военните кораби да пристигнат, поправката била завършена и пиратите изчезнали. На губернатора от Мартиника Робъртс изиграл лоша шега. Един прекрасен ден той се появил на рейда под фалшив флаг и поставил сигнал, че носи на борда си контрабанда. На пиратския ветроход се стекли от острова куп търговци, надушили изгодната сделка. Ала щом стъпили на борда, Робъртс ги вързал и ограбил. Сетне подпалили лодките им. Оставил само една, натоварил ги всички на нея и ги изпратил на сушата поживо-поздраво с най-верноподанически привет до губернатора.

С двете шалупи Робъртс се подвизавал известно време крайно успешно в западноиндийски води и на края решил да смени терена. Поел курс към западноафриканските брегове. По пътя си срещнал един превъзходен френски кораб с четиридесет топа и страхлив капитан. Сменил двете шалупи срещу добре въоръжения и бързоходен ветроход на французина и продължил пътешествието. Своя нов кораб прекръстил на име „Кралският щастливец“. В устието на Сенегал се натъкнал на два малки френски военни кораба, които патрулирали там за охрана на търговията с каучук. Офицерите сметнали пиратския ветроход за търговски и го приканили да спре. Робъртс последвал заповедта, но когато двата кораба почти се опрели до борда му, той вдигнал черния флаг и показал топовете си. Военните кораби се предали без бой. По-големият притежавал шестнадесет топа и 75 души екипаж, а по-малкият — десет топа и 65 души. Робъртс приел двата кораба на служба като придружители на „Кралският щастливец“ и с тази малка флота извоювал още по-богата плячка.

Робъртс знаел, че край африканския бряг се навъртат и два силни бойни кораба. Сега матросите от завзетите барки го уверявали, че те със специална мисия отплавали на север. Това било вярно, ала на борда им избухнала епидемия и те хвърлили котва в един защитен залив. Когато комендантите им узнали за грабителските набези и нападения на Робъртс, решили да попълнят екипажа на единия, на име „Суолоу“, за сметка на другия и да хванат Робъртс. Капитан Оугл, комендант на „Суолоу“, два месеца претърсвал брега, докато на 5 февруари 1722 година край нос Лопес напипал трите пиратски кораба. Подмамен от привидната маневра на „Суолоу“ за бягство, Робъртс изпратил по дирите му по-големия от своите придружители. Когато на следния ден двата кораба излезли от кръгозора на Робъртс, капитан Оугл рязко поел обратен курс и се нахвърлил върху изненаданите пирати, които след отчаяна съпротива се предали на превъзхождащия неприятел. Четири дни по-късно, на 9 февруари, капитан Оугл се намерил отново край нос Лопес. Предния ден разбойниците били разграбили един богат трофей, на борда имало изобилие от алкохол и Робъртс не могъл да попречи на обичайния пиянски пир. Дори вахтата била с размътена глава и много късно забелязала приближаващата се опасност. Робъртс знаел, че с натрясканите си люде е неспособен да води абордажен бой, и се опитал да достигне дъното на залива, та да се спаси на сушата. Но „Суолоу“ препречил пътя на „Кралският щастливец“ и за непобедимия досега пиратски капитан оставал само един избор. И той тутакси го назовал пред екипажа си като последен изход от позорната смърт на бесилото: „Ако сега бъдем надвити и се намерим натясно, ще пъхнем огън в барута и весело, в отлична компания ще излетим за пъкъла.“ Но за Робъртс и това дори било вече невъзможно. Куршум пронизал шията му и на четиридесет години турил край на живота му. Според желанието му хората хвърлили капитана си в пълна униформа през борда. Сетне екипажът — 157 бели и 45 черни — се предал на милостта на капитан Оугл. Вторият кораб също издигнал бялото знаме. На борда си той носел цяла бъчва златен пясък.

Друг морски разбойник, Едуард Ингленд, служел като помощник-щурман на един търговски ветроход на път за Ямайка. Корабът бил абордиран от пиратския капитан Уинтър. Приели Ингленд в пиратския екипаж и не след дълго той сам поел командуването му. База на пиратите бил Насау на Ню Провидънс, преди още Роджър да стане губернатор на острова. До пристигането му тук Ингленд вдигнал ветрила към западния африкански бряг и абордирал цял куп ценни трофеи. Капитан Ингленд се прочул с човешкото си отношение към пленниците, той ненавиждал жестокостите. И все пак, след един от първите му успешни боеве, на борда му зверски убили капитана на абордирания кораб „Кадоган“. Заради свади и побоища този капитан насилил част от своя екипаж да поеме службата на един военен кораб. Неколцина от тези хора, дезертирали от бойния кораб, се намирали сега сред екипажа на Ингленд. Те се добрали до своя бивш капитан, вързали го за котвения рудан и го пребили с камшици. После го замеряли с бутилки и парчета стъкло, докато умре.

От завзетите трофеи Ингленд си избрал три кораба — един по-голям и по-мощно въоръжен и два по-малки и бързоходни — и прехвърлил на тях свои хора, та да може още по-успешно да ловува. След като дълго време кръстосвал край африканския бряг, ескадрата на Ингленд се прехвърлила за малко пак в Карибско море и оттам продължила към бразилския бряг. Той станал един от най-прочутите морски разбойници в този край и плячкосал много ценни товари, докато го надушила португалска военна ескадра. В сражението Ингленд загубил двата кораба, а сам той успял да се изплъзне. Изкърпил ветрохода си, преименувал го на „Виктория“, прекосил океана, отбил се за кратко в Мадагаскар и застанал да дебне пред западния бряг на Индия около Гоа и Бомбай. Пиратите нападали множество индийски кораби, но всички с твърде мършава плячка. На края абордирали един европейски богато натоварен голям ветроход, който взели на служба под „Веселия Роджър“. Двата кораба отплавали дружно за Мадагаскар да попълнят запасите си от вода и провизии. При тръгването си оттам пиратите съзрели два английски и един индийски кораб. При вида на черния флаг индиецът и единият англичанин духнали, вторият английски кораб „Касандра“ приел боя. Мекра, капитанът на тази нещастна „Касандра“, съставил после подробен отчет до Остиндийската компания за това събитие, станало на 16 ноември 1720 г. Над три часа траял топовният дуел, в който остиндийският ветроход дал 12 убити и 20 ранени. За загубите на пиратите отчетът не споменава нищо. Преди Ингленд да абордира „Касандра“, капитан Мекра и другите останали живи се прехвърли в лодките и потърсили спасение на сушата. Малко неразбираемо, а също и непроницаемо изглежда обстоятелството, че след битката пиратите потърсили контакт с Мекра — или пък Мекра с пиратите. Срещу обещание, скрепено с честна дума, капитан Мекра отишъл на борда при Ингленд и се спазарил за участта на своя кораб. Пиратите пак задържали „Касандра“ като трофей, но Ингленд отстъпил на Мекра като обезщетение силно пострадалия втори пиратски кораб, бившия холандец „Фонтейн“, и за прибавка още 129 бали платно от товара на „Касандра“. Това благосклонно поведение на Ингленд спрямо Мекра било съвсем необичайно и възмутило хората му. Те не докоснали Мекра, макар че неколцина изпитвали твърде голямо желание да го сторят, но свикали събрание и свалили Ингленд като капитан. С още трима негови довереници го оставили на остров Мавриций. Малко по-късно Ингленд пристигнал в Мадагаскар, за понататъшната му съдба не се знае нищо.

Когато Чарлз Вейн си пробил със сила път от пристанището на острова Ню Провидънс, ветроходът бил препълнен с пирати. Затова от първите попаднали му трофеи Вейн подбрал два подходящи плавателни съда и прехвърлил на тях излишните хора. За разлика от повечето морски разбойници, които след пристигането на Роджър се спотайвали и изчаквали, Вейн нахално и безгрижно кръстосвал покрай източните брегове на Северна Америка и събрал богата плячка. От многото абордирани кораби вземал най-ценните стоки и пак ги пускал да продължават по пътя си. Веднъж му попаднал един ветроход с 90 роби-негри от Гвинея. Той освободил негрите и ги оставил на един от корабите на малката си ескадра, командуван от капитан Йитс. Отношенията между Вейн и Йитс не били особено блестящи. Йитс си играел с мисълта, дали да приеме кралската прошка, и в освободените роби на борда си съзрял благоприятна възможност. За тая работа се споразумял с екипажа. Само няколко дни след предаването на негрите те тайно опънали ветрилата и се отделили от ескадрата. Ала Вейн угадил намерението на Йитс, подгонил го и настигнал бегълците на един топовен изстрел. Но било твърде късно. Йитс бил достигнал фара на Чарлстън и се намирал в безопасност. Изстрелял последния си залп от всички топове като салют срещу Вейн и в Чарлстън се смирил под милосърдието на кралската амнистия.

Дълги дни още Вейн кръстосвал пред пристанището с надеждата да улови Йитс. Онзи не се показал, но затова пък право срещу него изникнали три ветрохода на път за Англия и станали жертва на застаналия в засада пират. Вместо да гони Бонит, губернаторът пратил полковник Рет, който чакал в пристанището готов за плаване, да преследва най-напред Вейн. Вейн се впуснал на север, Рет непрестанно след него, докато полковникът се уморил от гонитбата и се върнал обратно.

Тъкмо Вейн завзел една бригантина, която преустройвал и екипирал като нова единица от ескадрата си, мощен френски военен кораб изненадал пиратите. След кратка размяна на залпове разбойниците сменили курса и побягнали. Понеже бойният кораб ги последвал, разразила се оживена препирня какво да правят по-нататък. Вейн искал да се изплъзнат от битката, част от екипажа предлагала да се втурнат срещу французите и да ги абордират. Главатар на тази група бил квартирмайстерът Джек Рекъм. Но според статута на пиратите капитанът на кораба или ескадрата имал по време на бой или в момент на непосредствена опасност абсолютна власт. Затова разбойниците последвали указанията на своя капитан, вдигнали всички ветрила и избягали от французина. Обаче на следния ден се състояло съвещание, на което Вейн бил упрекнат в страхливост и с мнозинство от гласовете сменен от длъжността капитан. Вейн и петнадесет мъже от екипажа, които гласували за него, получили позволение да поемат придружаващия ги друг кораб. За свой нов главатар пиратите избрали Рекъм, чиято по-нататъшна участ вече описахме.

С новия си кораб Вейн се отправил за Хондурас, привел го там в ред и го преустроил като каперски кораб. Избрал после от трофеите си един добър ветроход и го присъединил към първия. С тези два кораба Вейн успешно продължил дейността си покрай бреговете на Централна и Северна Америка, докато един ден попаднал в страшен щорм. Придружаващият го кораб получил силни повреди в такелажа, станал неспособен за управление и морето го отнесло надалеч. Отначало Вейн и екипажът му се борили успешно с бурята и високите разярени вълни. Но през нощта бушуващото море запратило ветрохода върху риф и вълните го блъскали, докато го разбият на трески. Повечето хора от екипажа се издавили, на брега на малко островче се избавили малцина, между които и Вейн. След известно време кораб хвърлил котва край острова, за да се снабди с прясна вода, и взел Вейн и другарите му като корабокрушенци, без да подозира, кого е спасил. Едва по време на пътуването случаен гост-капитан от друг ветроход познал Вейн. Този капитан на име Холфорд взел пирата на своя кораб, оковал го във вериги и в Ямайка го предал на властите. Там набърже изправили Вейн пред съда и скоро го скъсили с една глава.

Екипажът на втория му кораб нямал по-добра участ. От пробития кораб хората били прибрани на един военен ветроход, разпознати като пирати и също екзекутирани.

В повечето източници се говори малко за вида на използваните от пиратите плавателни съдове. Джонсън също не надхвърля схемата на едно оскъдно описание на корабите с числеността на екипажа и броя на топовете. Едва шведският вицеадмирал Чепмън в своята издадена през 1768 година книга „Архитектура Навалис Меркаториа“^[1] дал подробни и точни данни за плавателните съдове на каперите от XVII и първата половина на XVIII столетие. Интересни са ясно предадените различия между еднакво големите каперски и военни кораби. Чепмън назовава следните данни.

Военна фрегата	Каперски кораб
максимална дължина	164 фута[2]	160 фута
ширина по мидълшпангоута	42,5 фута	40,9 фута
конструктивно газене	22,5 фута	18,5 фута
товароподемност	532 ласти[3]	396 ласти
водоизместимост	78 090 куб. фута	46 488 куб. фута

 

При съпоставянето на тези данни е очебийно, че при почти еднаква дължина и ширина газенето, товароподемността и водоизместимостта, следователно и обемът на корпуса на капера, са значително по-малки от тези на фрегатата. Понеже дължината и ширината на един ветроход са решаващи за пропорциите на такелажа и оттам за действията с ветрилата, каперът като по-лек и с несъмнено по-малък корпус не ляга дълбоко във водата и при еднаква площ на ветрилата е винаги по-бърз от военния кораб. Затова пък бойната фрегата притежава на всеки от бордовете си по два реда топове, а каперът само един. Поради намаления брой на топовете екипажът на капера бил също по-скромен, а това оказвало влияние върху количеството провизии и вода, които трябвало да носи.

Каперският ветроход, който взема за пример Чепмън, има 40 топа, 28 от тях с тегло 28 фунта са по бордовете на оръдейната палуба, а на бака и на кърмата има по шест 6-фунтови топа. При 400 души екипаж провизиите стигали за пет месеца, а водата за два месеца и половина.

Флагманските кораби на най-известните пирати били обикновено подобни, като долните граници се движели между 200 — 300 тона, 20—30 топа и екипаж 200—300 души. Почти всякога пиратските кораби имали на борда гребла, за да маневрират по-добре и при безветрие да се приближават до противника. Превъзхождащите ги по огневата си мощ, ала по-бавни военни ветроходи не плашели твърде много пирата, понеже подготовката за всеки следващ залп на топовете траела над половин час, а точността на стрелбата върху отдалечен на по-голямо разстояние и свободно маневриращ кораб била съвсем нищожна. При своите нападения пиратите почти изключително се осланяли на абордажния бой. Оръдията се поставяли само за да изтощават нервите на противника или от близко разстояние да разрушават такелажа му. В никой случай корабът не бивало да бъде запален или унищожен, защото разбойниците ще останат без плячка. Докато при упоменатите плавателни съдове се касае за ветроходи с реи и с две, три или четири мачти, повечето пирати край североамериканския бряг използвали по-малки шхуни. В своята книжка Джонсън ги нарича „слупс“. А в „Архитектура…“ Чепмън привежда за тези пиратски ветроходи три примера:

Каперски кораб I	Каперски кораб II	Каперски кораб III
максимална дължина	96 фута	72 фута	64 фута
ширина по мидълшпангоута	23,75 фута	19 фута	21 фута
максимално газене	11 фута	8 фута	9 фута
товароподемност	66 ласти	27 ласти	30 ласти
водоизместимост	7400 куб. фута	3088 куб. фута	3272 куб. фута
топове (3-фунтови)	32	10	8
чифтове гребла	10	8	7
провизии	2 месеца	2 месеца	2 месеца
вода	1 месец	1 месец	1 месец
екипаж	100 души	50 души	50 души

За тактиката на морските разбойници с ветроходи има едно описание на английския пират Хенри Мейнуорнинг, който приел прошката на краля и изложил пред правителството съвети как да изтребят пиратството. В доклада му между другото се казва:

„Малко преди разсъмване пиратите прибират ветрилата, за да се виждат един друг всички кораби, и чакат пред вятъра. После определят своя курс, така че ако бъдат забелязани от друг плавателен съд, той да ги сметне за търговски кораб, плаващ по същия курс. Ако се касае за няколко пиратски кораба, те още преди развиделяване се пръскат на около една морска миля. Не открият ли други кораби, пиратите плават по вятъра и се държат като обикновени ветроходи. Ако забележат зад себе си търговец, поставят възможно най-много ветрила, но същевременно спускат плаваща котва, за да намалят собствения си ход. Търговският кораб трябва да помисли, че плаващият пред него се страхува да не бъде настигнат.

Наблюдателните гнезда на мачтите са непрекъснато в действие. Пиратските кораби уговарят помежду си сигнали: кога да започнат преследването, кога да го зарежат, къде да се срещнат и как да се разпознаят отдалече.

По време на преследване те не се придържат към никакви постоянни правила. Стремят се само колкото е възможно по-бързо да се приближат до борда на преследвания кораб. Обикновено си избират флаг, подходящ за типа на кораба и за района, из който плават.“

Щом съглеждали плячка, пиратите се опитвали да я наближат откъм наветрената страна, за да имат по-добра позиция за маневриране. Ала най-често я преследвали в директен курс с превъзхождаща скорост право към кърмата. Дори и по-големите кораби на противника се намирали тогава в неизгодно положение, защото почти всичките им топове били разположени на оръдейната палуба по бордовете и не можели да ги насочват назад. А ако смени курса, за да даде залп от борда, противникът губел ценно време за тази маневра. Тя се провеждала само в последния момент, когато бягството изглеждало вече невъзможно.

По време на приближаването и двата кораба се подготвяли за предстоящата битка. Изнасяли барут от погреба, подреждали гюллета, в съдове с вода потапяли платнища за борба с пожари, заливали ветрилата с вода, за да не може лесно да се подпалят. Посипвали палубата с пясък, за да не се плъзгат от кръвта и водата по нея. На края хората получавали по глътка (а понякога и твърде повече!) ром за кураж.

Щом настигнел плячката, пиратът се опитвал да закачи носа на своя кораб за кърмата на жертвата. И преди всичко да натика здрав дървен клин в кормилото на нападнатия кораб, за да го лиши от способността да маневрира. Същевременно на палубата на противника запращали ръчни гранати, гърнета с огън и вонещи бомби. И веднага след това, въоръжени с пистолети и с щурмови саби с извито, здраво острие, пиратите нахлували на задната палуба на врага или трошели прозорците на кърмовата надстройка, за да проникнат в кораба.

Ако нападнатият търговски ветроход имал на борда си въоръжени пътници, концентрирали ги на кърмовата кула. Екипажът се събирал до мачтите, готов да извършва необходимите маневри с ветрилата. В наблюдателните кошове на мачтите от двата кораба седели изкусни стрелци със задача да премахват вражеските предводители. При всяко пиратско нападение върху търговски кораб разбойникът обикновено излизал победител в решителния ръкопашен бой след аборди-рането, освен ако не е попаднал в капан.

Когато преминавали в атака или приканвали противника да се предаде, пиратските кораби по стар обичай вдигали чер или червен флаг с мъртвешки череп и всявали страх и ужас. По английска традиция той бил известен под името „Джоли Роджър“ (Веселия Роджър). Някои смятат, че това название води началото си от арабското „Али Раджа“ (Цар на морето).

На пиратските кораби, които не принадлежали към никакво съдружие или общност, също царяла строга дисциплина. Като флибус-тиерските капитани и Бартоломю Робъртс карал всички пирати да се закълнат, че ще спазват следните правила:

1. При обсъждане на важни дела всеки има право да изкаже мнението си. Всеки има равни права върху плячкосаните пресни провизии и алкохолни напитки и може да ги консумира както намери за добре, освен ако общото благо не изисква да се гласуват ограничения.

2. По предварително установен ред всеки трябва да бъде извикан на борда на завладения кораб, за да си вземе нови дрехи извън своя дял от плячката.

3. На борда никой не бива да играе на карти или зарове за пари.

4. Светилниците и свещите трябва да се угасят в осем часа вечерта. Който след този час иска да пие, трябва да го върши на горната палуба.

5. Топовете, пистолетите и сабите трябва да се поддържат чисти и винаги годни за употреба.

6. На борда не бива да живее жена или юноша. Ако някой мъж промъкне на борда преоблечена жена, той се наказва със смърт.

7. Самоволното напускане на кораба или на определеното място в боя се наказва със смърт или със сваляне на някой пуст остров.

8. Забраняват се побоища и скандали на борда. Споровете трябва да се решават на брега с пистолет или сабя.

9. Никой не бива да напуска общността, преди всеки един да е спечелил дял от хиляда лири стерлинги.

10. Онзи, който по време на битка загуби крак, ръка или бъде осакатен, получава осемстотин долара от общата каса. При по-леки наранявания се заплащат по-малки суми.

11. Капитанът и щурманът получават от плячката по два дяла.

12. Музикантите могат в неделя да почиват, през останалите шест дни трябва да свирят за развлечение.

Който нарушавал тези правила, особено ако измами общността с един долар или повече, със злато, сребро или скъпоценни камъни, бивал за наказание свалян на някой пуст остров или на чужд ненаселен бряг.