Хайнц Нойкирхен
Пиратите (21)

Забележителни мъже и жени пирати
XXI

Забележително явление в историята на пиратството бил без съмнение майор Стид Бонит, който известно време живял на борда на пиратския кораб на Тийч като съучастник и другар на Чернобрадия. Това странно съдружие продължило почти година, докато Бонит, след като бил изоставен с измама на брега на остров Топсейл, се качил пак на свой собствен кораб.

Бонит, чийто произход е неизвестен, се отличил по европейските бойни полета във войните между Франция и Англия и стигнал до чин майор. След като напуснал военната служба, той отишъл в Западна Индия и се заселил на Барбадос като плантатор. Бил богат и образован и на острова се ползвал с добро име. Неизвестни са също така причините, поради които Бонит — по всяка вероятност в 1717 година — напуснал плантацията си и станал пират. Неколцина негови съвременници го описват като събуден човек със свободен дух, други го смятат за умопобъркан, а трети твърдят, че свадливостта на жена му го накарала да стане морски разбойник. Сигурно е, че той не разбирал нищо нито от мореплаване, нито от пиратски занаят. На собствени разноски екипирал кораба си, една шалупа, с 10 топа и екипаж от 70 души. Нарекъл го „Отмъщение“, но това име не би могло да се приеме като указание за основанията, които са движили Бонит, защото почти всички пирати от онова време смятали за признак на добър тон да назовават своя кораб с такова име. Отначало пиратството обещавало да тръгне добре за някогашния майор. В североамерикански води край Вирджиния той успешно абордирал седем кораба. За разлика от други пирати той отнемал от завзетите плавателни съдове само отбрани стоки, щадял екипажа и пътниците и обикновено, с малки изключения, пущал кораба да продължава по пътя си. Ала скоро Бонит имал неприятности със собствения си екипаж. Той пренебрегвал обичаите и навиците на борда на всеки пиратски кораб и вярвал, че може да ги замести с новобранска дресировка. И понеже бил пълен невежа в навигацията и воденето на кораба, днес приемал съвети от едного, утре от другиго, докато на борда се възцарил хаос. Навярно това ще да са били и причините, заради които Бонит временно се отказал от командуването на своя кораб и се преместил като наблюдател при Тийч.

Когато в 1718 година Бонит отново станал самостоятелен, преименувал кораба си на „Роял Джеймс“ и сам се нарекъл капитан Томас. Отплавал за Северна Каролина и пред губернатора приел кралската прошка. Същевременно измолил и получил от губернатора каперско писмо спрямо испански кораби. Но Бонит не се придържал в границите на писмото и скоро започнал безразборно да напада кораби под всякакъв флаг, дори и английски. Ала и сега се държал изключително странно. Отнел например от един ветроход всички провизии, без да закачи другите стоки на борда, и обезщетил капитана с ориз и стари корабни въжета. От други вземал ром, чер пипер, сол, месо или тютюн. А после пък разграбвал цели кораби до последната вещ на борда. След по-продължително плаване „Роял Джеймс“ почнал да пропуска вода и решително се нуждаел от почистване на прораснали-те по дъното му раковини, затова Бонит отишъл в устието на Кяп-Фиър-Ривър. Когато в Чарлстън узнали за посещението на пиратите, губернаторът изпратил срещу Бонит две шалупи с по осем оръдия под командата на полковник Рет. На 26 септември 1718 година след кратък бой Бонит дигнал бялото знаме, бил пленен с целия екипаж и докаран в Чарлстън. Малко преди съдебния процес Бонит успял да избяга от дома на старшия тъмничар, гдето го били затворили отделно от другите, като „с много сребърни монети“ подкупил един от пазачите, но полковник Рет го заловил пак.

Адмиралският съд в Чарлстън осъдил на смърт за пиратство Бонит и още 26 от тридесетте съподсъдими. По време на процеса Бонит се държал също така странно и двусмислено, както и като пират, затова председателят на съда Трот подробно мотивирал присъдата. Между другото той казал:

„Майор Стид Бонит, вие сте признат от съдебните заседатели за виновен в пиратство. Макар че сте обвинен само за две престъпления, вие сам много добре знаете, че сте завзели и отчасти разграбили най-малко 13 кораба, откак се навъртате край Северна Каролина. В кръга на възможностите е да бъдат доказани единадесет и повече ваши престъпления, които извършихте след приемането на кралската милост, гдето обещахте да изоставите този позорен начин на живот. А колко невинна кръв проляхте от хората, които оказваха съпротива на вашето беззаконно насилие? Ние това не знаем, ала знаем, че сам вие убихте 18 души и наранихте мнозина, когато ви залавяха за вашите грабежи.“ — След много библейски изрази, които имали за цел да събудят у Бонит чувството за вина и разкаяние, съдията заключил: „И тъй, аз изпълних своя дълг на християнин, сега ще изпълня и служебния си дълг като съдия. Присъдата, която законите предвиждат за вас и за вашите престъпления и която този съд произнася, гласи: Вие, Стид Бонит, да бъдете върнат оттук пак на мястото, откъдето сте дошли, и оттам да бъдете отведен на площада за екзекуции и обесен за шията, докато настъпи смъртта. Нека бог в безкрайното си милосърдие бъде снизходителен към душата ви!“

Бонит бил обесен на 10 декември. Същата съдба сполетяла и двадесет и шест от неговите хора. Никой от тях не притежавал повече от няколко лири. Съвсем очевидно е, че не си струвало да бъдеш морски разбойник под командата на майор Бонит.

Пират с примитивни идеалистични представи за свобода, равенство и братство почти сто години преди Френската революция бил високообразованият французин Мисон. Той служил като офицер във френската флота на борда на „Победа“ под командата на своя роднина граф Клод дьо Форбен, един от най-известните френски корсари в Средиземно море. По време на престой в Неапол младият Мисон получил разрешение да посети Рим. Там се запознал с доминиканския монах Карачоли, който по убеждения бил атеист, отричал частната собственост и се застъпвал за прокламиране и прокарване на всеобщо валидни права на човека. Двамата завързали приятелство. В интерес на тази служба Карачоли напуснал манастира и постъпил на служба на френския военен кораб. През дългото време, когато ветроходът кръстосвал из Западна Индия, приятелите подробно се занимавали с прогресивните си идеи и вдъхновили също част от екипажа със своите възгледи. В едно кръвопролитно сражение на „Победа“ с британския боен кораб „Уинчелси“ загинал комендантът на „Победа“. Двамата сметнали, че е ударил часът за отдавна планираното намерение.

Мисон и Карачоли, които се отличили с изключителна храброст в боя, се изстъпили пред екипажа и държали пламенни речи. Като давал пример с Мохамед, който с няколко камилари основал Османската империя, и с Дарий, завоювал Персия само с малцина свои привърженици, Карачоли предложил Мисон за нов капитан на „Победа“, за да образуват под водачеството му плаваща република. Екипажът възторжено се съгласил, а на офицерите, които не искали да участвуват в бунта, обещали да ги свалят на суша в най-близкото пристанище. Най-първо обсъждали под какъв флаг да плават. Неколцина от екипажа предлагали черно знаме, но Мисон се възпротивил с твърдението, че те не са пирати, а мъже, тръгнали да се борят за свободата, дарена на хората от бога и природата. На края избрали за символ бял флаг с извезани от злато слова: „За бога и свободата“. Първия си трофей те облекчили само от целия му запас ром. Не се докоснали нито до стока, нито до лични вещи и понеже оставили на борда ром за капитана и екипажа, онези ги приветствували за сбогом с гръмко трикратно „Наздраве.“ Пирати-особняци!

После спрели един холандски ветроход с роби и златен прах от Гвинея. По указание на Мисон, който в речта си осъдил робството като недостойно за човеците, негрите били освободени. Те получили облеклото на убитите в боя и били приети в екипажа като равноправни люде. При кръстосването из Атлантика „Победа“ не отбягвала битките. Тя се сражавала с военни кораби и превъзхождащи противници и поради храбростта на екипажа си, презиращ смъртта, излизала всякога победител. Скоро обаче Мисон разбрал, че само от добри дела и битки не може да се живее. Той и екипажът свикнали с мисълта, че трябва да грабят, за да живеят от заграбеното. Съчинил само лозунги като „Смърт на тираните“, „Край на потисничеството и бедността“, „Права и свобода за народа“ и тям подобни. Грабежът, който Мисон и хората му практикували, също не бил обичайният, а повече само за гърлото, понеже те отричали всяко лично обогатяване, а от завзетите плавателни съдове вземали само онова, от което имали нужда за кораба и екипажа. В 1690 година слезли на сушата на остров Анжуан от Коморския архипелаг. Във войната, която Анжуан тъкмо водел със съседния остров Мохели, Мисон подкрепил кралицата на Анжуан. С екипажа на „Победа“ той водил многочислени победоносни битки със султана на Мохели и го принудил да иска мир. След това Мисон се оженил за сестрата на островната кралица, а Карачоли взел за жена нейната племенница. Мнозина от моряците също се оженили за щерки на острова. Ала Мисон и Карачоли не се задоволявали да карат пиратство от домашната печка на остров Анжуан. Те отплавали за Мадагаскар и на северния му край, гдето днес се намират градът и пристанището Диего Суарес, основали своя собствена република, която дарили с името „Либерта“, Свобода, и с конституция от утопично-социални лозунги и институции. Мисон бил избран за президент, а Карачоли за държавен секретар за срок от три години. Когато на острова слязъл Тю, избрали го за поданик на републиката и за шеф на флотата. В Либерта имало само обща собственост. Заедно строели къщи за живеене, правителствена сграда, докове и укрепления. Отделните жилища не бивало да се разделят с плет или огради. Хранителните продукти се разпределяли в натура, пари имало само в общата каса.

Републиката просъществувала май само няколко години. Точни данни липсват. Сигурно е само, че един ден поселището било нападнато от туземци из вътрешността на острова и разрушено. Загинали повечето либертианци, между тях и Карачоли. Мисон и още 45 мъже успели да избягат в открито море с две малки ветроходни лодки, но близо до нос Инфантес лодките били унищожени от тайфун. Мисон и другарите му се издавили.

Историята на пиратството разказва и за две жени — особено дръзки пиратки, които случаят събрал на борда на един и същи кораб: Енни Бони и Мери Рийд. Техният жизнен път е с малки изключения документират. Енни Бони била родена в 1690 година близо до Корк в Ирландия като извънбрачно дете на виден адвокат. След смъртта на своята съпруга адвокатът се оженил за някогашната си слугиня, майката на Енни, и се изселил в Америка. Там упражнявал за кратко предишната си адвокатска професия, после си купил плантация в Южна Каролина и станал богат и влиятелен човек. Мнозина богати млади мъже ухажвали Енни, но тя се влюбила в простия моряк Джеймс Бони и се омъжила за него против волята на баща си. Младата двойка заминала за Западна Индия в Ню Провидънс, гдето Джеймс Бонн се надявал да си намери хубава работа. И я намерил като пират.

На Ню Провидънс Енни се запознала с пиратския капитан Джек Рекъм, наречен Калико-Джек. Рекъм убедил Енни да го придружи в следващото му волно скитане по вестиндийските води, облечена в мъжки дрехи. Енни навярно харесала още от първия път пиратския живот, но понеже забременяла, Рекъм я оставил на сушата в Куба. Там под закрилата на негови приятели тя родила дете и пак се върнала на борда при своя любим. Те кръстосвали пред североамериканския бряг, отбили се на Бермудските острови и на края отплавали за Ню Провидънс, гдето Рекъм се смирил под милосърдието на кралската прошка. И понеже парите на двамата много бързо се свършили, те постъпили на борда на един ветроход, екипиран от губернатора Род-жър за каперско плаване срещу испанските кораби.

Щом корабът се намерил в открито море, Рекъм подтикнал екипажа към бунт и поел сам командуването. Преименувал кораба на „Драгун“ и го водил много успешно във време, когато преследването на пиратите неприятно се изострило. На борда на „Драгун“ се намирала и Мери Рийд, преоблечена като мъж. И когато един ден Енни харесала хубавичкия моряк и храбър пират, Мери била принудена да й разкрие истинския си пол. Двете жени станали добри приятелки.

Мери Рийд била родена по всяка вероятност през 1677 година в Англия. Майка й, жена на изчезнал моряк и с едногодишен син на ръце, попаднала в тежко положение, когато отново забременяла. Временно се преселила при своя приятелка на село. Понеже синът й умрял, тя отгледала новородената си дъщеричка Мери като момче и когато след четири години се върнала в Лондон, представила я като свой син Мак. Четиринадесетгодишна, Мери постъпила на боен кораб като юнга, служила и като кадет в един британски пехотен полк във Фландрия, сетне се прехвърлила в кавалерията и се омъжила за един фламандски драгун. Новобрачната двойка напуснала армията и открила странноприемница в Бреда, която се посещавала оживено от офицерите на гарнизона. Ала след мирния договор от1697 година в Ри-исвик гарнизонът се преместил от Бреда, а след кратко време умрял и съпругът на Мери. Тогава тя зарязала гостилничарството, нахлузила пак мъжките дрехи и се озовала на един холандски ветроход, който заминавал за Вест Индия. По пътя го нападнали английски пирати и понеже Мери била вписана в корабните книжа като англичанин, взели я — естествено като мъж — за подсилване на екипажа. Заради храбростта си тя скоро станала уважаван пират. И когато сбирщината чула за прокламацията на краля, побързала за Ню Провидънс и коле-нопреклонно помолила губернатора Роджър за помилване. Но и за Мери, както и за мнозина други пирати, било трудно да си печели хляба с честен труд. И когато Роджър се заел да екипира каперски кораби срещу Испания, тя веднага се записала. И била от първите, които се присъединили към бунта на Рекъм против капитана и гласували да станат пак „рицари на сполуката“.

Тъй се стекли обстоятелствата, че на „Драгун“ да се намират едновременно две жени. А когато Мери се влюбила в щурмана-холандец от един пленен кораб — и две двойки. Въпреки това сред екипажа навярно имало твърде чести караници за двете жени, чийто пол не можел, разбира се, да бъде държан в тайна. След един подобен спор, започнат без всякакъв повод, един пират предизвикал на дуел любовника на Мери. Щом научила за дуела, Мери нарочно обидила предизвикателя с такъв цинизъм, че той бил принуден да се бие първо с нея. Дуелирали се със саби и Мери убила многознайника. Насроченият два часа по-късно дуел на любовника й станал излишен.

След многобройни успехи Рекъм увенчал пиратската си кариера със завоюването на голям испански боен кораб. Било съдено този му удар да остане последен. Победното тържество траяло цял ден и край остров Грийн Кей разбойниците били изненадани от британски военен кръстосвач. Мъртво пияни, Рекъм и цялата шайка паднали почти без бой в ръцете на морските пехотинци.

Говорят, че двете жени се сражавали най-дълго и сами стреляли по собствените си по-мекошави другари. Но на край и те били надвити. Само след четиринадесет дни, на 16 ноември 1720 година, в Сантяго де ла Вега на остров Ямайка се състоял и съдебният процес. Рекъм и почти всички членове на екипажа били осъдени на смърт. Същата участ постигнала и деветима ловци на костенурки, които дошли на борда само за гуляя и след пристигането на военния кораб не могли вече да се върнат на сушата. Оправдани били само неколцина, които успели да докажат, че със сила били принудени да живеят заедно с пиратите. Единият от тях бил любовникът на Мери. Щели може би да оправдаят и нея, защото заявила, че мрази пиратския живот, и съдиите почти й повярвали. Ала после тя изповядала една сентенция, предизвикана от реплика на Рекъм. На въпроса му, какво търси при пиратите, щом животът й там постоянно виси на косъм, а при залавяне я заплашва кучешка смърт, Мери с яд отговорила: „Не ме е страх от смърт и бесило. Ако наказанието за пиратство не беше въженият гердан, всички пъзливи мошеници, които сега на сушата мамят вдовици и сираци, щяха също да станат пирати и да грабят безнаказано и скоро вече няма да остане честно препитание в този занаят.“

Когато преди екзекуцията съдията попитал дали има причини да не се изпълнява присъдата, Енни и Мери заявили, че ще стават майки. Лекарят потвърдил това и екзекуцията била отложена.

Скоро след туй, още преди да роди, Мери Рийд умряла в тъмницата от силна треска. По всяка вероятност детето на Енни видяло бял свят. А в 1721 година тя вече не била в затвора. Навярно баща й успял да издействува нейното освобождение.