Хайнц Нойкирхен
Пиратите (17)

Светкавични удари на флибустиерите в Южното море
XVII

След успеха на Морган срещу Панама Южното море, както през шестнадесетото и седемнадесетото столетие наричали Тихия океан, притежавало за флибустиерите удивителна привлекателна сила. Пиратите обикновено предпочитали по-краткия, ала извънредно мъчителен път по сушата пред дългото плаване около нос Хорн. Повечето техни операции са останали неизвестни и досега, само от няколко експедиции са се запазили пътеописания или дневници.

Съвместен удар по американското западно крайбрежие предприели в 1680 година френски и английски флибустиери, които, идващи от Тортуга и Ямайка, се съединили в залива Дариен.

Флибустиерите се съюзили с индианците от племето москито и в похода си на запад превзели форта Санта Мария, построен от испанците за защита на тесния Панамски провлак. С безкрайни мъчнотии и с 35 индиански канута те продължили своя марш през девствената джунгла и почти примрели от жажда и напълно изтощени на 19 април достигнали залива на Панама. Със своите канута там смогнали да завземат два малки испански ветрохода. С тях и с флотилията от канута флибустиерите се насочили към Панама, която била сега отново построена на седем километра западно от развалините, които оставил десет години по-рано Морган. Атаката им срещу испанските бойни кораби, които стояли на котва в залива, не сполучила. Те завладели наистина два малки ветрохода, но другите пет отблъснали нападението. Поради този неуспех между главатарите се появили различни мнения за по-нататъшния ход на цялата операция. Стигнали до открит разрив. Една част от пиратите се върнала през провлака обратно в Карибско море, други потеглили на северозапад, за да разграбят града Гранада на Никарагуанското езеро. Останалите избрали за свой нов предводител Ричард Соукинз, който при абордирането на испанските военни кораби край Панама се отличил с голяма храброст.

Соукинз не нападнал за втори път Панама, а се оттеглил на остров Табога. Оттук той абордирал и ограбил много испански кораби от „сребърната флота“, които плавали за Панама. Плячката, която на броявала около 50 000 монети от осем реала, откупили с охота испански търговци.

Испанците си взели бележка от присъствието на пиратите по западния американски бряг и при нападението им срещу Пуебла Нуева проявили неочаквано остра съпротива. Главатарят Соукинз загинал в боя, а флибустиерите трябвало да се оттеглят с големи загуби и без всякаква плячка.

Между тях отново избухнали крамоли и пак една част поела през Панамския провлак към източния бряг. Такива походи след успешни пиратски акции имали свои собствени закони. Плячката била вече поделена, всеки флибустиер разполагал със своя пай. Какво ще прави с нея било изключително негова лична работа. Можел да я загуби на зарове или да смени сребро срещу злато и бисери. По дългия стотици километри поход заграбените ценности отново сменяли своите притежатели, а често между печеливши и загубили в играта се разразявали кървави схватки. Изтощените и болните трябвало да намерят кой да им носи багажа, а понякога дори и самите тях, ако не искали да пукнат в страшната джунгла. А онези, които нямали вече какво да носят, искали купища пари, за да им станат хамали. Ако една такава група не успявала да си спечели благоразположението и подкрепата на индианците, била обречена на погибел, най-много десет процента от хората стигали до целта. Хугенотът дьо Люсан, участник във флибусти-ерски поход през провлака в XVII век, публикувал в Париж много жив пътепис за един подобен „поход на ужаса“.

Останалите на тихоокеанския бряг флибустиери стъкмили своя единствен кораб и вдигнали ветрила към чилийския бряг. Избрали си нов капитан — Шарп, и под негова команда направили няколко сполучливи удара, ала също нямали късмет при нападенията си срещу градове. Атаката срещу Арика пропаднала. И понеже главната причина за нахлуването им по западните брегове била представата, че тук те ще срещнат само богати и беззащитни транспорти и селища, всеки неуспех предизвиквал криза в ръководството. Смъкнали Шарп и дори временно го оковали във вериги. За нов капитан бил избран един стар буканиер на име Джон Уотлинг. Но въжделеното щастие не настъпило. Първо побягнали от три малки испански кораба. По съвета на Уотлинг нападнали повторно Арика и претърпели съкрушително поражение. Уотлинг, а с него и много още флибустиери загинали в боя. По време на новопоявилите се горещи препирни се стигнало до компромис между тези, които настоявали и занапред да грабят по бреговете на Пасифика, и онези, които искали незабавно да се връщат в Карибско море. Споразумели се да останат в Тихия океан още шест месеца и сетне покрай нос Хорн да сменят своите ловни терени с Атлантическия океан. И точно сега рогът на изобилието се изсипал върху Шарп.

Той кръстосвал наслуки океана близо до американския бряг и на 19 юли 1681 година на меридиана на нос Франсиско абордирал „Санта Розарио“. „На този кораб, писал по-късно Шарп, аз намерих един испански ръкопис с голяма стойност. Той описва всички пристанища, лоции, заливи, пясъчни плитчини, подводни скали и прагове на тихо-океанските южноамерикански брегове и дава указания как да се вкара корабът във всяко пристанище. Те (офицерите от испанския ветроход) искаха да го хвърлят през борда, когато за щастие аз го спасих. Испанците в един глас изкрещяха, когато взех книгата.“

Скоро след това, през август, флибустиерите решили да се завърнат в Карибско море. Минали покрай нос Хорн и покрай целия източен бряг на Южна Америка. Пристигането на остров Барбадос показало, колко се била изменила ситуацията във вреда на флибустиерите. Губернаторът отказал да ги пусне в пристанището. Те продължили плаването до Невис, където екипажът се пръснал. Шарп и неколцина от офицерите му отпътували с първия кораб като пасажери за Англия и предали на правителството откраднатия испански картографски материал. Още през октомври 1682 година на английския крал бил връчен луксозен екземпляр от първото английско издание на този забележителен географски труд.

Друга група флибустиери с главатар капитан Джон Кокс вдигнала ветрила по морските пътища на Тихия океан. За тая си операция Кокс спечелил мнозина способни и известни люде от Западна Индия. Един от тях бил прочулият се по-късно околосветски мореплавател Уилям Данпиер. Току-що излезли в открито море и заловили първия кораб. Той бил по-бърз и с по-мощна артилерия, затова екипажът се прехвърлил на него. С новия ветроход през януари на 1684 година Кокс преплавал Магелановия проток и оттук се втурнал на север да граби покрай бреговете на Тихия океан чак до Панама. По време, когато ремонтирали кораба на Кокосовите острови, Кокс умрял. За нов капитан флибустиерите избрали Едуард Дейвис. В Панамския залив към него се присъединили и действуващите от по-рано там пирати, а още по време на плаването се присламчили и други кораби, та сега Дейвис разполагал със значителна флота и с около хиляда души екипаж. Намерението му било да издебне испанската флота, която пренасяла среброто от Перу за Панама. А когато на хоризонта се появили ветрилата на „сребърната флота“, флибустиерите за свой ужас констатирали, че я придружава мощен конвой от испански бойни единици. Вместо да търси успеха чрез бърза атака и абордажен бой, Дейвис се забавил и пропуснал удобния момент. Разменили си само няколко оръдейни залпа и когато флибустиерите били изтикани към подветрената страна в неблагоприятна позиция, те прекъснали боя. За това сражение Данпиер пише: „Така завърши тая работа, а с нея и всичко, което бяхме планирали от пет или шест месеца насам. Вместо да станем господари на испанската флота и на съкровището, ние трябваше да се радваме, че можахме да се измъкнем. А и това до голяма степен дължим на липсата на кураж у испанците да използват своите предимства.“

За разлика от мнозина други флибустиерски капитани Дейвис не бил добър флотоводец. Ескадрата на пиратите се разпръснала, а Дейвис като самотен вълк кръстосвал с кораба си край бреговете на Тихия океан с променлив успех и в 1688 година пак покрай нос Хорн след четиригодишно отсъствие се завърнал отново в Западна Индия. Той приел милостта на крал Яков II, като пасажер на един чужд кораб се преселил в Англия и като рентиер се наслаждавал на плодовете от своята пиратска дейност.

Уилям Данпиер, който след неуспехите се отделил от Дейвис, поел на околосветско плаване и изследвал островите Батан и почти непознатите дотогава северозападни брегове на Австралия. Набрал важни познания за корабоплаването и в 1697 година ги публикувал в Лондон под наслов „Ново пътешествие около света“.

Данпиер се намирал и в непосредствена връзка със събития, които предизвикали създаването на една от най-прочутите книги на световната литература „Животът и удивителните приключения на матроса Робинзон Крузо от Йорк“ на Даниел Дефо.

Данпиер бил упълномощен от британската корона да завзема френски и испански кораби по време на войната за испанското наследство. На придружаващия го кораб „Пет пристанища“ се породил спор между корабния майстор Александър Селкирк и капитана Стредлинг. За наказание Селкирк бил стоварен в 1704 година на един малък остров от групата Хуан Фернандес. Още в 1632 година капитан Шарп просто забравил на същия остров Мас а Тиера индианеца Уилям от племето москито. В 1708 година Данпиер заедно с капитан Роджър отново се намирал на каперско плаване по Атлантическия и после из Тихия океан. Поради големия брой заболели от скорбут Данпиер възнамерявал да пристане на островите Хуан Фернандес. Когато корабът се приближил до архипелага, той бил поздравен със сигнален огън от остров Мас а Тиера. Когато слезли на сушата, Данпиер и Роджър намерили човек, облечен в кози кожи: Александър Селкирк.

Капитан Роджър записал в бордовия си дневник: „На себе си той носеше цялото си облекло и същевременно постеля, една пушка-кремъклия, малко барут, куршуми и тютюн, брадва, нож, една библия, няколко най-нужни предмета и своите математически инструменти и книги… Раците там са големи колкото нашите омари и имат отличен вкус. Понякога той ги варял, а понякога печал, както и козето месо… Той написа, че по време на своя престой е убил 500 кози…“

Дневникът на Селкирк вдъхновил Дефо за книгата с приключения, която в 1719 година излязла за пръв път в Лондон и оттогава в много издания и на най-различни езици запленява поколения читатели от целия свят и не е загубила своята прелест и до днес.