Хайнц Нойкирхен
Пиратите (1)

Война, търговия и пиратство
I

Йохан Волфганг Гьоте споделя чрез словото на Мефистофел във „Фауст“:

„Не питай: как ще придобия? Мисли: какво ще взема аз? Война, пиратство, търговия света владеят с тройна власт.“^[1]

Историята на морското разбойничество започва всъщност с историята на мореплаването. Аристотел дели мореплаването на риболов и пиратство: и двете били средства за прехрана. „Пейратес“ гърците наричали предимно онези мъже, които плавали като авантюристи по морето, за да грабят по далечните брегове. Думата пирати била възприета по-късно в езика на всички мореплавателски народи независимо от това, дали ги наричали морски разбойници, капери, корсари, лайкдийлъри или флибустиери.

Грабежът по бреговете бил навярно първата форма на пиратството. След разпадането ка първобитното общество правото на по-силния да отнема онова, което му е жизнено необходимо или желае да притежава, било въздигнато в морален принцип. Понеже оскъдната прехрана засягала често цели градове, племена и народи, в течение на много столетия смятали морския грабеж за полезна и прославена дейност. Един отличен познавач на историята на пиратството, гьотин-генският професор по история Йоахим Майер, който превел на немски и издал през 1728 година в Гослар прочутата книга на английския капитан Чарлз Джонсън „История на пиратството през XVIII век“, пише в своя предговор към тая книга: „Още от далечни времена морското разбойничество било смятано за почтено и разрешено. Упражнявали го крали и принцове в съдружие с най-прочутите и легендарни по своята сила и храброст герои.“

Походите по море и героичните подвизи по чужди брегове били възпявани от поети и предавани от летописци на поколенията. Тъй било както в древните средиземноморски държави пр.н.е., така и при племенните съюзи и народи край Северно и Балтийско море в първите столетия на нашата ера.

В развоя на историята възгледите за пиратството се променяли. То било възхвалявано от тези, които ползвало, и проклинано от онези, на които увреждало. „Pirata hostis humani generis“ (Пиратите са врагове на човешкия род), провъзгласили за пръв път римляните в първото столетие преди нашето летоброене, когато пиратството в Средиземно море заплашвало да се превърне в опасност за Римската империя.

Под формата на колониална търговия с роби крайбрежното разбойничество се запазило чак до XIX век. В колониите или в земите под чуждо влияние разменяли евтини дреболии, като стъклени мъниста, огледала, шарени кърпи или алкохол, пушки и барут, срещу благородни метали, подправки, важни суровини, животни и хора. Ако не можели да купят хора, отвличали ги, за да ги продават като роби. Насилственото отвличане на хора било през всички времена неотделима част на крайбрежното разбойничество.

Ограбването на плажа било разновидност на крайбрежното разбойничество. Присвояването на безстопанствено изхвърлени от морето вещи било открай време право на хората, които живеели край брега. „Господи, благослови нашия бряг!“ — молели се в черквата пасторите от крайморските градчета и селца в неделните утрини дори в нашето столетие. Твърде често помагали на молитвите и с действия. Премествали морски знаци, гасели пътеводни огньове или ги палели на опасни места. Пилотите водели корабите погрешно, за да заседнат в пясъка. А щом корабът заседнел, на много места дори избивали оживелите, за да присвоят стоката, без да се страхуват от свидетели. И днес не са рядкост въоръжени нападения върху заседнали или закотвени кораби.

Ала главната арена на пиратството била в открито море. Тук отрепките на обществото вдигали своите черни или червени флагове и тръгвали в атака срещу търговски или военни кораби.

В историята за възхода и падението на морското разбойничество се разпознават ясно кулминационни точки, които съвпадат с процъфтяването на търговията по море и нейното съсредоточаване в определени области. Първите връзки по море, когато се появила и морската търговия, били създадени в Средиземноморието от най-старото класово общество още по време на бронзовата епоха от третото хилядолетие преди нашата ера.

Още по-древни са следите от мореплаване и морско разбойничество в островния свят на Югоизточна Азия и покрай южнокитай-ските брегове. По-късно възлови средища на морския трафик станали части от Средиземно море, Северно и Балтийско море, Английският канал^[2], Карибско море, източните брегове на Северна Америка, крайбрежието на Западна Африка, Индийският океан и Китайско море, които били не само благоприятни ловни полета за морско и крайбрежно разбойничество, но и от военна гледна точка слаби места за нападения срещу търговски кораби. За овладяване на морската търговия и на морските пътища, по които тя пулсира, е имало винаги борби и войни. Могъщите по море се опитвали да си оспорват търговията, за да спечелят за себе си бликащите от нея богатства. Това ставало чрез официално обявяване на война и редовни военни флоти или чрез тайно или открито насърчаване на организирано от държавата морско разбойничество. Английската кралица Елизабет I и посветеният от нея в рицарско звание Френсиз Дрейк са най-известният пример за това.

Богатствата на морската търговия по всички времена привличали и морските разбойници, които поединично или на ескадри сподиряли тежко натоварените търговски кораби. По време на война много държави наемали пирати на своя служба. В такива случаи грабежът по море, под името „каперство“, се превръщал в легален акт на водене на война. Границите между война, каперство и морски грабеж били неопределени и изменчиви. При често несигурните и бавни съобщителни връзки чрез куриери и в измамния сумрак на често менящите се съюзи в почти непрестанните стълкновения по море приятел и враг много бързо разменяли своите роли. Адмирали се превръщали в морски разбойници, а морските разбойници — в покрити със слава герои на своя народ.

Корените на пиратството трябва да се търсят в социално-политическите противоречия на господствуващите обществени формации. В някои случаи пиратството е било израз на социален протест на потиснати класи и слоеве като робите в древността или крепостните селяни в средновековието. Определени религиозни, политически или социални представи отвеждали изстискани, отхвърлени или осъдени от владелческото общество люде по пътя към брега и те ставали членове на пиратски екипаж или на съдружие от морски разбойници.

Има исторически примери, когато пирати, организирани в съюзи или общности и подтиквани от идеални, макар и утопични представи за свобода и справедливост, се домогвали към промяна на съществуващите социални отношения. В края на XVII столетие морски разбойници основали на Северен Мадагаскар една държава на свободата, за която най-големият вестник на страната „Мадагаскарски куриер“ през 1970 г. припомня в една обширна статия под наслов „Когато в Диего Суарес съществуваше социалистическата република Свобода“.

В историята е влязла и демокрацията на буканиери и флибустиери на Антилите. Тя представлява общество, изградено върху доброволна дисциплина със свободно избрани правила на поведение за съвместен живот на сушата и на борда, в които са се заклели всички. В XVII век флибустиерите поддържали добри отношения с индианците в Карибско море. Индианци се включвали доброволно и за много години в бордовите екипажи на флибустиерските кораби, защото се надявали, че с помощта на флибустиерите ще могат да се освободят от омразното испанско иго.

В басейна на Балтийско и Северно море в края на XIV и началото на XV столетие лайкдийлърите — което означава „хора с еднакъв дял“ — образували братско общество под лозунга „Приятели на бога и врагове на целия свят“. За техния задружен живот са останали за жалост малко исторически данни. Разбира се, равен дележ на плячката в натура едва ли е могъл да се осъществи поради богатото разнообразие на заграбеното: злато, сребро, оръжия, платове, хранителни продукти, напитки и стоки от всякакъв род. Според оскъдните сведения от времето, когато лайкдийлърите, ръководени от Щьортебекер и Михел, имали бази във Фризландия, а и според достоверни примери за дележа на плячката в други пиратски съдружия, било обичайно ограбеното имущество да се продава. Половината от получените суми отивала в един общ фонд, от който се покривали всички необходими разходи за покупка на нови ветрила, оръжия и друга екипировка. Тежко ранените, загубилите ръка, крак или око, получавали специално обезщетение от същия този фонд. Другата половина се разделяла „на равни части“ за всички членове на екипажа.

За други формации се знае, че „новите“ получавали половин, а капитанът и кърмчията — двоен дял.

Социално-икономическите причини и техните многообразни изразни форми често се губят в мъглата на противоречиви сведения и предания. Разбира се, дълголетните грабежи и убийства по море и изобщо пиратството не могат да бъдат оправдани със социалните подбуди на пиратите. Каквито и да са били ръководните идеи на хората в съдружията, те също са били пирати, те са грабили и убивали за свое лично обогатяване.

Доброволно или насила, събрани от най-различни слоеве на народа, пиратите са оставали на-често безименни, както са забулени в мрак техните мотиви и техният жизнен път. Имало отритнати от всички съсловия, рицари на щастието и авантюристи, дезертирали войници, безработни моряци, избягали монаси, обеднели благородници, побойници и убийци. Какво ги е обединявало? Може би социален протест срещу понесена неправда или въобще срещу наследения традиционен ред, индивидуална жажда за мъст или престъпна страст — пиратите били обединени само в своя разбойнически морал: с правото на по-силния да изтръгнат плячката насилствено и без оглед на човешкия живот. Откритото море, вън от всяка суверенна власт, било идеален ловен терен. Рядко пиратите действували поединично, най-често те се събирали в по-малки или по-големи флотилии, за да заграбят по-голяма плячка с по-нищожен риск. Главни елементи на тяхната тактика били изненадата, бързината и безмилостната борба след абордажа. Огневата мощ играела някаква роля само срещу военни кораби, когато битката ставала неизбежна.

При строежа или преустройството на своите кораби пиратите изхождали от простото разсъждение, че трябва да овладеят търговските с възможно най-незначителни загуби и да получат плячката непокътната, като избягнат боя с по-голям и по-силен военен кораб. За да го постигнат, пиратите въоръжавали своите кораби с мощна артилерия и с по-многочислен екипаж от обектите за грабеж. По-високата скорост постигали чрез по-малко топове на борда, отколкото било обичайно за военните кораби. Така те били по-леки и при еднаква площ на ветрилата винаги по-бързи от преследващите ги бойни кораби.

През различни исторически периоди имало брегови пирати, които от своите тайни убежища откривали кораба и с добре прикрито ръчно оръжие се приближавали до него с малки гребни лодки или ветроходи. Щом установели, че е невъоръжен, те го абордирали и завладявали. Особено дръзки пирати предприемали с успех подобни нападения, при които твърде голяма роля играела изненадата, дори върху големи и въоръжени кораби. Но обикновено малките пиратски лодки отбягвали борбата със силно екипирани и въоръжени съдове. Екипажът и пътниците на нападнатите кораби бивали приемани в собствения екипаж или просто хвърляни зад борда. Пращали ги „да плуват у дома“, освен ако не очаквали от тях висок откуп.

Пирати с дълготраен успех поддържали на борда на своите кораби или в ескадрата строг вътрешен ред. Неограничената дисциплинарна власт на пиратския капитан почивала изключително на неговия авторитет. Водач на кораб или ескадра ставал най-дръзкият, най-жестокият, увенчаният с най-голям успех. Той трябвало да потвърждава авторитета си във всеки бой, ако искал да остане капитан или адмирал на тая пъстра сбирщина. Малцина пирати са влезли като легендарни фигури в историята чрез своите дела или злодеяния, за които се пеели песни и се разнасяли митове. Исторически обоснованите факти са още по-редки, от само себе си се разбира, че пиратите не водели дневник на борда. Повечето ставали известни едва при екзекуцията им.

Щом избухнели военни действия по море, почти всички морски разбойници се превръщали в капери. Каперството било държавно узаконена форма на пиратство. Един източник от онова време привежда следната разлика между капер и морски разбойник:

„Каперът, бил той свободен ловец, корсар или мореплавател-търговец, притежава редовен документ, с който върховната власт, на която той служи, му възлага заповедта да причинява щети на врага по време на официални военни действия и му казва какви вражески кораби трябва да напада и че не бива да напада никого извън онези, за които му е заповядано.

Морски разбойник, напротив, е онзи, който не служи на никоя определена власт, а заграбва всичко, което срещне, без оглед дали е на приятел, или враг, или без всякаква причина напада кораб по море и го ограбва.“

Каперът, който екипирал и поддържал своя кораб на собствени разноски, предавал дял от плячката — една десета, една трета, понякога и половината — на своя господар-покровител. Останалата част от ограбеното представлявала за него правомерно придобита собственост. Воюващите сили издавали каперски писма, естествено, само за действия срещу неприятелски кораби и понякога за ограничена област. Ако плячката в тия рамки бивала твърде оскъдна и екипажът роптаел, не един капитан-капер прекрачвал охотно границата към пиратството и нападал вражески кораби и извън зоната на военните действия, а дори и неутрални кораби. Дълго време силите-покровителки мълчаливо търпели такова превишаване на пълномощията. Едва от XVIII век в международни договори и в националното законодателство се срещат по-остри разпоредби за упражняване на каперство.

Понеже повечето капери не искали и след войната да зарежат тоя занаят, който без особена мъка носел толкова много пари, те се превръщали в обикновени морски разбойници. За да се справят с тази напаст, английският капитан Чарлз Джонсън, който по всяка вероятност сам е бил пират, дал през XVIII столетие на своето правителство следния съвет:

„По време на войната почти няма морски разбойници, понеже те действуват тогава като капери. Ако правителството назначи за капери неколцина морски разбойници и ги изпрати в акция срещу морските разбойници, не само ще намали тяхното число, но и ще ги изтреби до крак според поговорката: Ако искаш да хванеш разбойник, послужи си с разбойник! Но за да ги направиш послушни, остави на каперите цялата плячка, която те завладеят от пиратите, понеже този род люде ограбват без разлика приятел и враг.“

Разбира се, каперството не се упражнявало само от професионални разбойници, а и от мнозина истински патриоти, моряци и капитани на търговски и рибарски кораби, офицери и адмирали от военния флот, които вярно служели на своето отечество като капери.

За последен път каперството разцъфтяло през войните на Френската революция. От 1815 година европейските Велики сили не издавали повече каперски писма. И въпреки това Парижката декларация за морско право от 1856 година преждевременно обявила: „Каперството е и остава унищожено“; Съединените американски щати не подписали декларацията и по време на американската гражданска война каперството отново играло роля.

Твърде сродни с каперството били репресалиите^[3]. За възстановяване на щети, причинени от чужда държава или чужд поданик, пострадалият получава от своята държава репресивно писмо. С това писмо той можел да действува като капер срещу кораби, плаващи под флага на провинената страна. За разлика от каперството репресалиите се провеждали и в мирно време. При това средновековно упражняване на право границата към пиратството се нарушавала почти редовно.

Безспорно връхна точка в историята на пиратството станали колониалните разправии между жадно устремените към възход западноевропейски буржоазни държави — Франция, Холандия, Англия — и откривателските страни Испания и Португалия. Под буржоазните лозунги „Свобода на търговията“ и „Свобода на морето“, родени в началото на XVII век, англичани, холандци и французи водели жестока борба срещу търговските монополи, които Испания и Португалия учредили в своите колонии, и срещу подялбата на света в полза на тия две държави, провъзгласена от папа Александър VI. И не на последно място това ставало чрез могъщо организирано каперство и пиратство.

И едва на края, когато новите колониални сили и преди всичко Англия си проправили път чрез война и пиратство, тъкмо те разтръбили новия принцип Pirata hostis humani generis (Пиратите са врагове на човешкия род), защото сега морското разбойничество застрашавало тяхната собствена търговия по море. Ала поради липсата на ефикасно международно сътрудничество пиратството се задържало още дълго време.

Едва с по-нататъшното развитие на буржоазното понятие за собственост през XIX век забраната на пиратството станала основен, макар и все още некодифициран принцип на международното право. Един проект за забрана и борба с пиратството, изработен в 1927 година от експерти, бил разискван в Обществото на народите, но не кодифициран. На края в резултат на конференцията на Обединените нации по морско право на 29 април 1958 година в Женева била подписана от всички засегнати държави „Конвенция за откритото море“. Като израз на съществуващите основни принципи в международното право тя съдържа много разпоредби за пиратството. Конвенцията влезе в сила на 30 септември 1962 година и задължава всички подписали я страни да си сътрудничат тясно за подтискане и унищожаване на пиратството.

Съставеното в Женева понятие за пиратството обхваща „… всеки противоправен насилствен акт, задържане или грабеж, извършени за частни цели от екипажа или пътниците на частен кораб или на частно въздухоплавателно средство в открито море срещу друг кораб или въздухоплавателно средство, или срещу лица или имуществени ценности“.

Въпреки тая тясна конкретна дефиниция пиратството дори и днес все още не принадлежи напълно на миналото.