Гилбърт Честъртън
Дървеният меч

В селото Грейлинг Ебот още не знаеха, че Новото време, в което живеем и ние, е започнало. Никой не подозираше, че всичко, наричано „съвременно“, се е промъкнало в Англия. Всъщност това не се знаеше както трябва и в Лондон, макар че двама доста умни хора — лорд Кларендън и вероятно принц Руперт, печалният любител на химията — да чувствуваха, че се е променил самият въздух.

Нещо повече, всички външни признаци говореха, че се е върнало Старото време. Върна се Коледа; паднаха страшно много войни; младият мургав човек с насмешлива усмивка, на когото викаха „ура!“ от Дувър до Уайтхол, върна в Англия кръвта на кралете. Всички казваха, че е дошло доброто старо време; а в това най-вече вярваха жителите на съмърсетското село. Но мургавият човек не вярваше в това. Веселият крал знаеше, че при него весели времена не може да има. Не без основание той смяташе своя живот за комедия, тъй като комедията е единствената поезия на компромиса. Разбираше, че самият той е компромис и, както принц Руперт, се развличаше с играчки, на които беше съдено да се превърнат в страшни изчадия на днешната наука. Така си играят и с тигърчетата, преди те да са станали по-големи от пудели.

В селото Грейлинг Ебот беше по-лесно да се вярва във връщането на старото време. Всъщност то и не беше си отивало оттук. Яростните религиозни схватки на XVII век се изразиха тук само в това, че местните жители се мъчеха понякога да хванат някоя вещица, а това ставаше, макар и рядко, и през средните векове. Земевладелецът сър Гай Грифин се славеше с меча си като средновековен рицар. Той се беше сражавал при Нюкасъл и познаваше поражението, но местната легенда възхваляваше неговата лична доблест и съседните графства почитаха не толкова пълководеца, колкото воина. Така както Брюс или Ричард Лъвското сърце се славеха със силата на ръката си, а не със силата на ума.

Не се измениха много неща от средните векове и за учителя Денис Трайън, който се прости със своето училище, тъй като сър Гай го покани да обучава неговите синове, умеещи до този момент само да се бият с шпаги. Хиляди безименни нишки свързваха Трайън със Старото време. Той не беше пуритан, но ходеше в черно. Както и Милтън, той беше учил в колежа и танци, и фехтовка, но се обличаше скромно и не носеше шпага, тъй като според неписания закон обучението беше нещо като богослужението, а богослужението е свещенодействие. Той носеше коси до рамената, но те бяха прави, докато дворяните вече слагаха по главите си камари от чужди къдрици. Неговото простодушно лице в равната рамка на косите приличаше на стара миниатюра. Той четеше Джордж Хърбърт и Томас Браун; и годините му не бяха много.

Сега, на прощаване, той наставляваше един от учениците си, който се помайваше около училището. Това беше седемгодишно дете, измайсторило от две пръчки дървен меч, с каквито децата си играят през всички времена.

— Джереми — печално и шеговито му говореше Трайън, — твоите мечове стават все по-хубави и по-хубави. Виждам, че не са много остри и без съмнение поради същата причина, поради която сър Орландо е притъпил меча си, сражавайки се с дамата, чието име не съм запомнил. Но такова острие ще срази великана, както меча в ръцете на достославния Джек. Може би това е приказка, но заедно с това е и притча. Този, който е добър и смел, ще победи великана. Този, който е зъл и долен, го бият с пръчки. Но ти си добро момче и твоят меч също е добър. Само че помни — Трайън бързо и ласкаво се наклони към възпитаника си — мечът е много по-силен, когато го държиш за острието.

Той обърна дървения меч и бързо тръгна по белия прав път, а момчето с кръста в ръка остана да гледа след него.

Когато той чу стъпки, вече знаеше, че това не е Джереми. Оглеждайки се, той видя, че ученикът му наистина е останал далеч назад, а край оградата, стара като Плантагенетите, тича някаква девойка. Тя беше облечена с пуританска скромност, но не в пуританска дреха, а косите й, измъкнали се изпод капюшона, бяха светли и къдрави поради същата причина, поради която и неговите бяха тъмни и прави. Той не забеляза в нея нищо друго забележително освен красотата й, нейното бързане и известна излишна бледност. Но по-нататък зад нея той видя един направо хвърлящ се в очи човек, който изглеждаше по-страшен от мечоносния Джереми.

Висок и важен кавалер, черен на светлия фон на небето, вървеше бързо по пътя. Изпод широкополата му шапка, украсена с пера, падаха върху рамената му буклите на неговата коса; но това не порази Трайън. Гривата на сър Гай се спускаше едва ли не до пояса му, тъй като той искаше (без каквато и да е необходимост) да покаже, че не принадлежи към пуританите. Сър Гай украсяваше шапката си с пера от петел, тъй като не притежаваше други птици. Той обаче никога не би си позволил подобни телодвижения. Странният човек размахваше шпагата си, сякаш всеки момент ще я метне като копие. За разлика от хората на двора, жителите на Съмърсет не бяха свикнали с подобно поведение.

Трайън още повече се изненада, когато девойката му заговори тичешком:

— Не се бийте с него! Той победи всички — и сър Гай и синовете му… — В този момент тя го огледа и извика: — А къде е шпагата ви?

— Там, където са и моите шпори, миледи — отвърна Денис според всички канони на Ариосто. — Аз тепърва трябва да ги завоювам.

— Него никой не го е победил в двубой! — тъжно каза девойката.

Трайън се усмихна и вдигна своя бастун.

— Този, който няма шпага — каза той, — не може да бъде победен в дуел.

Момичето го гледаше така, сякаш през тези мигове времето беше спряло, след това се втурна нанякъде и изчезна като сърна. На около сто ярда по-нататък тя изскочи от гъстака, спря за миг и се огледа. Именно тогава Джереми Бент, който съвсем не се готвеше да напуска това чудно училище, където повече не трябваше да учи, се хвърли напред. Любопитството му беше оправдано: той долови, че предстои небивала схватка. Шпагата се кръстоса с единственото оръжие на учителя, което беше пригодно само за защита.

Денят беше ветровит и слънчев, с една дума, прекрасен, но до този момент дори склонният към пасторална поетичност Трайън не беше забелязал някаква особена красота нито в небето, нито на земята. Сега красотата на света го потресе като видение, тъй като той разбра, че това видение скоро ще изчезне. Той фехтоваше нелошо, но никой няма да може да издържи дълго, когато няма с какво да напада; при това противникът му, тласкан от виното или от някакъв бяс, се биеше не на живот, а на смърт.

Денис Трайън видя английската земя и дивното английско небе в цялата им слава. Така бяха виждали природата онези, които той обичаше. Великите поети на Англия, от Чосър до Драйдън, владееха изкуството, което след тях беше изгубено: те описваха природата, но ти я виждаш реално. Когато четеш: „Скупчвайте се в стадо, облаци“, няма никакво съмнение, че става дума за кълбести облаци, а не за перести. Когато научиш от Милтън, че кулата на принцесата се виждала през рошавите дървета, въобще не се съмняваш, че става дума за пролет или за есен, когато листата не са много и дървото прилича на метла, която мете небесата. Точно така ясно и неосъзнато Трайън видя, че кръглите утринни облачета, розовеейки от едната си страна, се скупчват над хълмовете, а тихият и милостив лес преминава от сиво към лилаво, преди да се слее със синевата. Смъртта с чернопера шапка го обсипваше с бляскащи стрели, и той още никога така силно не беше обичал божия свят.

Отблъсквайки всяко нападение, той си припомняше някои от своите предишни приятелски дуели. Когато блестящото жило на смъртта, без да прониже сърцето му, се плъзна край неговия лакът, той видя полянката край Темза. Когато блясъкът на стоманата пред очите му едва не го заслепи, той видя полянката в Мертън така ясно, сякаш по белия път под краката му беше израсла нейната трева. Но видя и нещо друго. Той все по-ясно разбираше, че ако би имал шпага, отдавна би поразил противника си. Ако би имал шпага, той би го пронизал, както нож пронизва пудинг; но той нямаше шпага. Спасяваше го ловкостта му, а спасението на противника му се дължеше на факта, че Денис се сражаваше с бастун. Трайън притежаваше ясен и точен ум, той можеше да играе по две партии шах едновременно; и сега, като се сражаваше, ученият учител изграждаше верига от силогизми. Изводът беше прост; ако противникът му мисли, че и той е с шпага, той е лош дуелант; а ако знае, че срещу себе си има само бастун, то той е лош човек (в наше време биха казали „лош спортсмен“).

И Трайън направи това, което беше подходящо и за двата случая — спомни си за онова нападение, което в случая беше най-подходящо, удари противника си по лакътя отдолу, и докато ръката му още висеше като отсечена, изби неговата шпага. Съдейки по израза на лицето, противникът му без шпага беше безпомощен и прекрасно знаеше това.

— Този, който е долен и подъл — каза назидателно учителят, — го бият с пръчка.

Това и направи — удари три пъти по гърба обезкуражения враг, но искрено се изненада от това, което правеха останалите. Около тях вече се беше събрала значителна тълпа и в нея се отделяше мечоносният ученик и златокъдрата девойка. Когато Денис отново тръгна по пътя, тълпата изрева, а няколко дворяни, намиращи се в нея, енергично размахаха шпагите си. Колкото и да е странно, след това всички, включително и момичето, се понесоха на някъде, сякаш бързаха да съобщят за велика победа.

Когато той достигна следващото село, от всеки прозорец надничаха по десет глави, жените хвърляха цветя, които застилаха пътя. До вратите на парка на земевладелеца, украсени с каменни грифони, го очакваше триумфална арка.

Сам прославеният господар излезе да го посрещне. Както и грифоните, той приличаше и на лъв, и на орел. Лъвската му грива беше бяла, а орловият нос — червен. Страшният му и разсеян поглед насочи учителя към мисълта за възможната причина за неговото поражение; но господарят се държеше така изправено, стисна ръката му така силно, поздрави го така сърдечно, че съмненията му изчезнаха. Бъдещите ученици гледаха пришълеца с обожание, а той, като ги погледна, се отчая, че някога ще могат латински и гръцки, но ясно разбра колко лесно всеки от тях би могъл да събори неговите кегли. И скорошният му триумф му се стори неразбираем и приказен като арката.

„Странно е всичко това — помисли си той. — Не се дуелирах лошо, но не беше и чак толкова хубаво. Смит и Уилтън ме превъзхождаха. Не може да бъде сър Гай и синовете да му отстъпват в двубоя с този, който аз победих с пръчка. Вероятно това е шега на знатните велможи, подобна на тази в занимателното повествование на мистер Сервантес.“

Поради тази причина той отклони похвалите, но чистата му душа не можа дълго да се съмнява, че го хвалят от чисто сърце. Сър Гай и неговите синове като малолетния Джереми виждаха в него приказен рицар, освободил страната от чудовището. Хората, надзъртащи от прозорците, не принадлежаха към благородниците; триумфалните арки не бяха шега. Той наистина беше станал местна светиня, но не можеше да разбере защо.

Три неща го убедиха, че всичко това е истина. На първо място колкото и да е странно, неговите нови ученици се стараеха с всички сили. Хъмфри, най-възрастният и най-висок, на три пъти склони quis и се обърка едва на четвъртия път. Опитите на Джефри да различи fingo и figo биха трогнали и камък, а най-младият, Майлс, искрено се залови за нещастния глагол ferre. Зад всичко това Трайън виждаше онова мълчаливо почитание, което децата и диваците изпитват към победителя. Тогава английските благородници още не бяха придобили толкова грубата си надменност и се радваха, а не се прекланяха пред онова, което ние наричаме спорт. Но децата са винаги еднакви и любимият им спорт е преклонението пред героя.

На второ място, което е още по-удивително, почиташе го самият сър Гай. Благородникът в никакъв случай не беше приятен човек. Лъвското му лице беше прекрасно и уродливо от времето, когато го разсече страшен белег; нравът и думите му бяха искрени и зли от времето, когато рухнаха надеждите му за успех на бойното поле. Но Трайън усещаше, че ако обстоятелствата се бяха стекли иначе, благородникът не би показал пред него нито искреност, нито злоба.

— Кралят се върна — каза мрачно Грифин, — а никаква полза от това. Той домъкна френски пачаври, които играят на сцената като момчета. Доведе панаирджийски шарлатани като този, който победи и мене, и всички, докато не срещна своя победител — и той горестно и почтително се усмихна на Трайън.

— Нима този джентълмен е от хората на двореца? — плахо запита Трайън.

— Да — отвърна сър Гай. — Видяхте ли лицето му?

— Гледах го в очите — каза Трайън.

— То е гримирано — каза сър Гай. — Ето какво правят сега в Лондон. И косите му не са негови. Но се бие сериозно, това му признавам, както признавам, че и войските на стария Нол се биеха сериозно. Какво можахме да направим ние срещу тях?

Най-вече от всичко Трайън беше убеден от начина, по който се държеше девойката Дороти Худ. Тя се оказа дъщеря на свещеника и често посещаваше с баща си имението, но избягваше учителя. Той самият беше също стеснителен и неговите деликатни чувства му подсказаха, че тя наистина го смята за герой. Ако всичко това беше шега, в нея непременно щяха да посветят прекрасната дама (тя му се струваше все по-прекрасна с всяко нейно мярване в алеята или зад вратите) и тогава ролята й би била много проста. Но тя не играеше роля; и той се улови, че съжалява за това. Най-накрая той, без да иска, чу, когато тя каза в съседната стая на сър Гай:

— Всички мислят, че той е магьосник, но господ помогна на мистър Трайън заради неговата чистота и доброта…

Веднъж, когато събра цялото си мъжество, той я спря и й благодари за това, че го е предупредила за опасността.

Деликатното й лице придоби съвсем изплашен вид.

— Аз тогава още не знаех — каза тя. — Още не си давах сметка, че вие ще се сражавате с дявола.

— Аз и сега не зная това — каза Трайън. — Сражавах се само с един човек, който при това не беше много храбър.

— Всички казват, че дяволът е в нас — простодушно възрази тя. — Така поне казва моят баща.

Тя избяга, а Денис се замисли. Колкото повече мислеше, толкова повече се убеждаваше, че приказките за неговия дуел се превръщат в легенда за светлия рицар, който разваля злите магии.

Майлс, по-младият от братята, който винаги се въртеше около реката, съобщи, че селяните се събират при стария речен завой, където някога бяха давили вещици. Неговият брат Хъмфри тогава подметна, че те се събират напразно, тъй като гримираният пришълец си е заминал за Лондон. Един час по-късно обаче Джефри донесе друга новина: магьосникът бил хванат по пътя за Солсбъри.

Когато воден от любопитство и тревога Трайън излезе от вратите, тези думи се потвърдиха: пред себе си видя истинско селище на мъртъвци. Всички жители и на двете села бяха изчезнали от улиците и прозорците. Те се върнаха на зазоряване и домъкнаха човека с омагьосаната шпага.

Днешните англичани, никога не виждали бунт, никога не виждали истинска тълпа, не могат да си представят какво настъпва, когато бъде хванат магьосник. За онези, които живееха в долината, това беше изчадие на ада, поробител по-страшен, по-голям и всесилен от Карл и Кромуел. В наше време си мислят, че от магии се плашат само глупавите бабички. За жителите на долината съдът срещу магьосник беше предизвикателство срещу Сатаната, въстание на добрите ангели. Дороти Худ се страхуваше от тълпата и се хвана за ръката на Денис с нежност и доверие, което би му било достатъчно за цял живот. Но на нея дори не й хрумна в главата да съжали магьосника.

Магьосникът стоеше на брега. Бяха вързали ръцете му, но шпагата висеше непокътната на пояса му, защото се страхуваха да се докоснат до нея. Перуката му беше паднала, главата му беше като на кръглоглавите и гримираното му лице изглеждаше така мерзко, като на Велзевул. По него хвърляха каквото намереха, дори малкият Джереми метна своя меч, но всичко падаше не върху него, а в реката, където се готвеха да хвърлят и самия него.

И тогава в ярката като мълния утринна светлина се възцари онзи рядък, но ясно доловим дух, заради който търпят аристокрацията и неравенството между хората. Изкривеното от белега лице стана скръбно до отвращение. Сър Гай се обърна към синовете си и каза сурово:

— Ще го отведем до имението цял и невредим. Имате шпаги. Извадете ги.

— Защо? — запита Хъмфри.

— За това — отвърна старецът, — защото той ги изби от ръцете ни. — И той измъкна от ножницата дългата си шпага, която блесна на сутрешната светлина.

— Синове мои — каза той. — Само един бог знае дали той е магьосник, или не. Но подхожда ли на нас да си отмъщаваме чрез тоягата на тълпата на онзи, който ни е победил? Да го обкръжим и измъкнем оттук, па макар срещу нас да въстанат и хиляди змееборци.

Оголените шпаги се превърнаха около магьосника в пръстен на островърха ограда. Тълпата в тези времена беше по-смела отсега, по-малко се страхуваше от господаря. Но Грифинови бяха уважавани за тяхната доблест и силите бяха равни. Шпагата на сър Гай не познаваше тук по-силна шпага от тази, която висеше ненужна на пояса на непознатия.

Преди да се прелее кръв, пленникът заговори.

— Ако някой благоволи да бръкне в джоба ми — спокойно и студено каза той, — ние ще минем без бой.

Всички мълчаха дълго. Всички до един гледаха към този, който не се изплаши от дявола. Гледаше и Дороти; Денис пристъпи напред. Той измъкна от джоба на магьосника прегънат лист, разтвори го и започна да чете. Върху младото му и кръгло лице се появи изненада. При четенето на третото изречение той свали шапка. Тълпата се взираше в него. Цареше мълчание и самият въздух се успокояваше.

— Това е частно писмо — каза най-сетне Трайън — и аз нямам право да го чета на глас. Негово величество предлага и позволява на сър Годфри Скини да изпробва нова шпага, изготвена от Кралското дружество според наставленията на лорд Уерулам, основателя на натурфилософията и познавача на естествените науки. Нейното острие е намагнитено и според предположенията на учените тя може да избие или по-точно да измъкне от ръцете всяко оръжие.

Сър Гай се обърна към него.

— И точно такива науки ли — запита той — наричат у нас естествени?

— Да — объркан отвърна Трайън.

— Благодаря — проговори сър Гай. — Моите синове могат да не ги изучават.

Той се приближи до пленника и дръпна шпагата му така, че закопчалката й се скъса.

— Ако това не беше го писал кралят — каза той, — бих хвърлил в реката и вас.

И магнитният меч, направен от учените, изчезна завинаги от човешките погледи; а Трайън, гледайки във водата, видя само как с могъщото течение се бори само малкият дървен меч.