Сергей Снегов
Стрела, летяща в мрака (5)

5.

Хенрих, който разглеждаше албум със снимки на Редлих, каза, че ако беше жена, би се влюбил в такъв мъж. Редлих беше красив своеобразно: върху слабо, енергично, почти сурово лице, се смееха добри очи. Мъжествеността се съчетаваше в Редлих с някакви детски черти.

Рой диктуваше на апарата накратко фактите и серията предположения. Преди това братята бяха посетили и градовете, и завода на планетата. Градовете бяха много, а заводът — един. Непонятните машини изглеждаха съвсем новички, макар че, без съмнение, са били създадени преди милиони години. Градовете пък, наопаки, изглеждаха полуразрушени — ако това действително бяха градове.

— Кажи нещо — помоли Рой, като свърши да диктува. — Сега на Алтона най-голямата загадка си ти. В салона през целия разговор ти мълча. Порази ме с някоя нова идея. Затъжих се да чуя някоя нелепост.

— Нелепостта е в твоя коментар на събитията — отвърна Хенрих. — И там е разгадката на тайната.

— А малко по-ясно?

— Аркадий е могъл да желае да се случи нещастие с Фред веднага след кавгата им — гняв, замъгляващ мозъка, обида за унижението… Но по това време той не е причинил никакво зло на Фред. След това Фред му е спасил живота, немислимо е да убиеш човека, който ти е спасил живота, в това съм съгласен със Сидоров. А Редлих загива в момент, когато настъпва подобрение във взаимоотношенията им. Това е парадокс и аз си блъскам главата над него.

— А ако Аркадий е такъв човек, в който обидата само се е засилила, след като съперникът му е демонстрирал превъзходството си, като го е спасил?

— Глупости, Рой. Погледни Аркадий — та той е очарователен младеж — може би мнителен, избухлив, самолюбив, но сърдечен. И Ана е права — той не живее в древните времена, когато хората са си разчиствали сметките чрез лично отмъщение.

— Имаш ли друга версия за смъртта на Редлих?

— Не. И затова се занимавам с твоя вариант — взимам за изходна база най-невероятното. Ти каза: в престъплението трябва да разграничаваме мотивите и начина за неговото осъществяване. Начинът е загадка. Но ако Аркадий наистина е убиецът, не по-малка загадка са и мотивите. Защо е убил Фред в момент, когато е изпитвал благодарност към него и дружбата им отново е започнала да се нормализира? Фред ежедневно е излизал на повърхността на планетата и това, което е станало три месеца след кавгата, е можело да стане в който и да било ден по-рано. Ако убийството беше станало преди спасяването на Аркадий, то мотивите за престъплението биха били ясни.

— Очевидно имало е причини, поради които смъртта на Редлих не е можела да настъпи по-рано.

— Именно. Иначе казано, пак нова загадка!

— И става точно както каза Сидоров: разясняваме едната загадка, като създаваме нова.

— Дори две нови загадки — хладнокръвно отбеляза Хенрих. — Нали приемаме, че убиецът е бил Аркадий, а това е физически невъзможно. И че е разчистил сметките си с Фред в момента, когато вече не е могъл да желае смъртта му, тъй като му е бил задължен за собственото си спасение.

На вратата се почука. В стаята влезе Ана. Рой стана и й предложи да седне. Тя седна, като постави ръцете си на коленете. Бледото лице и неравномерното дишане показваха, че се вълнува. В салона, по време на общото обсъждане, тя се държеше доста по-спокойно. Сега гледаше само Рой. Рой учтиво чакаше.

— Не ви ли попречих? Вие, навярно…

Тя заговори с такова смущение, че Рой й се притече на помощ:

— Навярно искате да ни кажете нещо важно?

Тя овладя гласа си, но говореше по-бавно, отколкото в салона:

— Не зная дали е важно. За мене, разбира се, е важно. Аз не ви казах за моето отношение към Фред… Не исках да говоря пред всички за чувствата си.

Тя отново замълча, като стисна нервно ръцете си. Рой изчака малко и продължи сам:

— Струва ми се, че ние с брат ми се досещаме. Влюбена ли бяхте в Редлих?

Тя кимна мълчаливо.

— А Аркадий е влюбен във вас? И ви ревнуваше от Фред?

— Той ме съжаляваше — каза тя глухо.

Рой и Хенрих се спогледаха. Хенрих, без да се намесва в разговора на брат си с Ана, я наблюдаваше. Рой започна да задава на Ана въпроси. Нямаше намерение да се рови в душата й, неговото служебно задължение бе да разследва действията, а не чувствата, но при необяснимото произшествие на Алтона чувствата, по всяка вероятност, са диктували действията…

— Не искам нищо да крия — прекъсна го Ана. — Затова дойдох. Работата е там, че аз съм годеница на Аркадий. И то от отдавна, още преди да ни командироват на Алтона.

Сега тя говореше по-свободно. Разказваше как се беше запознала с Аркадий месец преди отлитането им за Алтона, как той й се харесал, и тя на него, как са се колебаели дали да се оженят и да се откажат от изключително интересната командировка, тъй като на далечните планети не изпращат съпружески двойки, или да изчакат три години, докато се завърнат от Алтона. Аркадий я молел да останат на Земята, а решението да летят било нейно. Дали си дума да не прекрачват на Алтона прага на дружбата. И държали на тази своя дума. Никой не бил могъл да ги упрекне, че нарушават законите, установени за далечните експедиции.

А през втората година на Алтона се появил Фред Редлих, който сменил заболелия пети член на експедицията…

Гласът на Ана пак стана глух, тя отново нервно застиска ръце. Лицето й ту пламваше, ту бледнееше. Фред Редлих бил човек с труден характер. Известен бил като блестящ изследовател на извънземните цивилизации, съсредоточен и смел учен, при това красив, силен… На Земята го били разглезили, може направо да се каже. На лесните победи над жените гледал като на нещо естествено. И, веднага щом пристигнал на Алтона, дал да се разбере, че съвсем няма намерение да се съобразява с експедиционните забрани. Поведението му едва ли може да се нарече ухажване — по-правилна е друга дума — настъпление. Веднъж тя го заплашила, че ще се оплаче на Сидоров. Фред язвително се разсмял: „Как мислите, Ана, това ще ме спре ли?“ Тя нищо не му отговорила и си излязла. Той я догонил в коридора, със сила я хванал за ръката и прошепнал: „Идете при Сидоров, моля ви. Трябва все пак да знаете колко сте по-важна за мене от всичките Сидоровци на Алтона и в целия свят!“ Тази нощ Ана не могла да заспи. Разбрала, че работите отиват към беда.

Рой каза меко:

— Значи, той се е влюбил сериозно във вас, Ана, щом се е държал така?

Тя поклати глава:

— Не се беше влюбил, беше се увлякъл. Фред не беше способен на сериозни чувства, той можеше само да се увлича. Истински беше влюбен само в археологията. На каменните богини, открити на Зее-2, той беше отдал повече страст и време, отколкото на всичките си приятелки, взети заедно. Откритите от него изделия на древните цивилизации завинаги оставаха в паметта му, той можеше в продължение на часове с възторг да говори за тях. Жените в неговия живот се появяваха и изчезваха, той често не можеше точно да назове името на тази, в която е бил някога влюбен. Разглеждаше снимките на приятелките си и бъркаше имената им. Любовта, която го обземаше от време на време, беше стремителна, бурна, настойчива, но оскърбителна. Тя беше мъчение, на нея беше трудно да се противопоставиш — но и радост в нея нямаше.

— Всичко това е било преди да ви познава — изведнъж каза Хенрих. — Не допускате ли, че Фред може да се е променил, след като ви е срещнал? Че към вас е изпитвал за първи път през живота си сериозни чувства?

Ана се извърна към Хенрих и дълго го гледа, като че ли не можеше да разбере въпроса. Тя се колебаеше, това беше явно. Хенрих знаеше отговора на своя въпрос и не се съмняваше, че и тя го знае. Той искаше да определи доколко е искрена в отговорите си, дали е честна пред самата себе си. И когато тя заговори, Хенрих, удовлетворен, с поглед даде на Рой да разбере, че повече няма да се намесва в разговора му с Ана. Тя каза това, което той очакваше.

— Погледнете ме — помоли тя с горчивина. — Нима аз приличам на тези красавици, на които той е взимал ума? В сравнение с тях аз съм грозна. Той имаше албум със снимки на приятелки, сътруднички от предишните експедиции… Показваше ни го охотно, аз можах да определя мястото си сред тях. А и не става дума само за външността. Духовно аз също губех… Той се въртеше сред блестящи хора — мъже и жени. Веднага ми стана ясно, че след пет години, посочвайки моята фотография, ако тя заемеше място в неговия албум, той ще каже: „А ето тази е Таня… Не, струва ми се, Мери… С нея прекарахме заедно две чудни години на Алтона. Просто не мога да разбера защо толкова бързо охладнях към нея!“

Тя си пое дъх, сподавяйки обзелото я вълнение.

— Връщам се към онази вечер… Тогава, когато Аркадий се втурна в салона. Аз плачех, забила глава на масата, а той, коленичил, започна да ме успокоява. Бях изгубила самообладание, не можех да се владея. И изприказвах излишни неща. Признах пред Аркадий, че обичам Фред и че любовта на Фред към мене ме ужасява и оскърбява, и че нямам сили да се защищавам, и че ако Фред не престане да ме задиря, няма да издържа. И досега не мога да си простя, че изпаднах в истерика… През живота си не съм срещала толкова великодушен и нежен човек като Аркадий. Той би могъл да ми прости всичките прегрешения и с думичка да не ме упрекне, такъв си е, но нима това ме оправдава, че така го измъчих? А аз все говорех и говорех, докато изведнъж го погледнах и се уплаших от това, което видях. Лицето му беше ужасно… не, не ужасно, а някак си отчаяно-отчуждено. Изведнъж ми стана толкова съвестно, че започнах да се оправдавам, да моля Аркадий за прошка. Той погали косите ми и каза съвсем тихо: „Ана, да се махнем от Алтона! Да подадем рапорт и да се махнем. Иначе ни очаква голямо нещастие!“ Аз отговорих: „Да почакаме, Аркадий. Ако нищо не се промени, ще подадем рапорт.“ Поговорихме още малко, а след това Аркадий отиде в генераторното, а аз — в стаята си.

— Рапорт подадохте ли? — уточни Рой.

— Не се наложи. От тази вечер до смъртта си Фред се държа безукорно. Струва ми се, че започнаха да се оформят приятелски отношения. Чувствата му към мене се оказаха недълговечни.

„Във всеки случай, не така силни като твоите чувства към него“ — помисли си Хенрих, когато долови как трепна гласът й от вътрешна болка.

Ана стана.

— Не зная дали ще ви помогне моето признание, но аз облекчих душата си. Моля ви, не казвайте на Аркадий, че съм идвала. Обичам го искрено, повярвайте ми. Ще го заболи много, ако узнае, че съм ви признала за чувствата си към Фред. А аз не искам да го огорчавам.

— Аркадий няма да узнае за нашия разговор — увери я Рой, като я изпращаше до вратата.

Когато вратата се затвори, Хенрих рече възбудено:

— Рой, незабавно повикай Аркадий. Трябва да говорим с него!

— Нужно ли е? — със съмнение попита Рой. — Дадохме дума на Ана…

Хенрих нетърпеливо махна с ръка.

— Всички твои обещания ще бъдат изпълнени! Но този път аз сам ще разговарям с него. И ще стане дума само за него и неговите постъпки, а не за чувствата на Ана.

Рой повика Аркадий. Енергетикът на експедицията се яви след една минута.

— Извинете ни, че отново ви откъсваме от работата — започна Хенрих. — Но трябва да изясним едно важно обстоятелство. Можете ли съвсем точно да си спомните какво правихте, когато се върнахте в генераторното след кавгата с Фред?

Аркадий присви рамене. Нямаше нищо по-просто от това да си спомни какво е правил тогава. Нищо не е правил. Просто седял пред пулта толкова обезсилен, че дори му било трудно да си вдигне ръката. Безсмислено гледал схемата за управление на механизмите и си мислел за разни неща. В мислите си продължавал да напада Фред, дори се сбил с него, повалил го — с една дума, разчистил си сметките. Желанието му да отмъсти скоро преминало. И не защото се страхувал — всяко сбиване с Фред можело да завърши лошо — не, едно нещо е да искаш да отмъстиш, друго е да осъществиш желанието си с действие.

— Още от детинство имам навика да си представям всякакви картини — призна си енергетикът. — Щом майка ми ме наказваше, аз си представях, че съм умрял от мъка, а майка ми, разкайвайки се, се самоубива над мене. А ако се скарвах с някого от другарите си, мислено жестоко им отмъщавах, и картината на въображаемото отмъщение бързо ме успокояваше… За съжаление, и досега не съм се отървал от този детски навик.

— И така, вие седяхте пред пулта, нали? — уточни Хенрих.

— Тогава тъкмо бяха започнали пусковите изпитания на генераторите. Аз вече ви казах, че те работеха на малка мощност. Проверявахме предположението, че непонятният завод е енергетично съоръжение и се опитвахме да му въздействуваме посредством електрически полета.

— А как работеха генераторите в деня на нещастието с Фред?

— През него ден ги пуснахме на максимална мощност. Именно за да наблюдаваме протичането на експеримента, всички се бяхме събрали в салона, макар че обикновено работим в отделни стаи. Но и мощните енергетични потоци не оживиха нито един от загадъчните механизми.

— Казахте, че в салона сте се били събрали всички?…

— Фред също беше с нас. Но му дотегна да следи уредите, облече се и излезе на повърхността на планетата. След това се раздаде викът за помощ и вопълът, че аз го убивам… А през това време аз седях пред екрана.

— Достатъчно, благодаря ви — каза Хенрих.

Аркадий си отиде, а Хенрих весело заяви на Рой:

— Както ти вече се досещаш, хрумна ми блестяща идея. От тези, за които ти толкова жадуваш. И ако тя се потвърди, загадки повече няма да има. Ти каза, че чувствата са диктували действията. Ако съм прав, то на тази удивителна планета чувствата са и действия. Но ще се наложи да проведем един опасен експеримент…

— По-рано такива експерименти са ги наричали следствени — с удовлетворение заяви Рой, когато Хенрих му изложи своята идея. — Бъди спокоен, ще направя всичко, което искаш.