Жорж Лангелан
Мъртво време

— Ало, госпожице Алин, часът е шест без четвърт.

— Така ли? Благодаря ви, докторе. Всичко ли е наред?

Доктор Пиер Мартино затвори слушалката. Циферблатите върху контролното табло пред него светеха със зелена светлина. Белите им стрелки показваха, че всичко е „нормално“. Достатъчно беше само една от тях да се отклони с два градуса, за да засветят в жълто. Въпреки това Мартино ги провери още веднъж, една по една; пулс, температура на тялото, кръвно налягане, визуални реакции, чувствителност на крайниците… Всичко беше нормално.

Преди два дни, когато го беше погледнал през двойните стъкла на експерименталната камера, Мартино се стресна при вида на полузатворените очи на Ивон. Професор Масел беше отговорил на неговото повикване:

— Господин професоре, Ивон Дарние заспива!

— Какво ви кара да мислите така, докторе?

— Очите му все повече се затварят, професоре.

— Той заспива толкова, колкото и вие. Дарние просто мига с клепачи. Лека нощ.

Мартино беше излязъл глупак. Трябваше да се сети сам! Очевидно е, че един човек, чието сърце, кръвно налягане и дори всеки жест са забавени шейсет пъти, ще изглежда заспал, когато просто мига с очи.

Още два часа и Ивон Дарние щеше да дойде в съзнание след тези два дни, прекарани в експерименталната камера. За него тези шейсет часа не бяха продължили повече от шейсет минути.

Алин Барен, свежа и блестяща в синьо-бялата си униформа на медицинска сестра, влезе в контролната зала.

— Трябва да е много изморен, бедният — каза тя, като хвърли поглед през рамото на Мартино.

— Ако професорът не греши, Дарние ще излезе от камерата свеж като цвете.

— Тогава… Значи Ивон е по-млад от нас с два дни? — попита сестрата, като отваряше метален шкаф, пълен с хирургически инструменти. — Ами ако професор Масел го задържи вътре още дълго време?

— Тогава ние ще остареем, а той ще остане млад — отговори Мартино и протегна ръка към цигарите си.

— Не вярвам в това — каза Алин и сряза връхчето на една ампула. — Колко е часът?

— Шест без четири минути.

— Трябва ли да чакаме идването на професора?

— Каза, че ще дойде, но нали го знаете… Цялата му работа е основана върху времето, а то е единственото нещо, за което никога не държи сметка — каза Мартино, като седна на мястото си. — Пригответе всичко необходимо. В шест часа на Ивон трябва да му се направи инжекция.

— Знаете ли за какво е тази инжекция? — попита Алин, като напълни внимателно спринцовката.

— Трябва да предизвика процеса на възвръщане към нормален живот. Готова ли сте? Можете да влизате. Атмосферното налягане вътре е нормално.

Ивон седеше неподвижен, вперил очи в таблото пред себе си. Там с червени букви беше написано: „57-а минута: подайте лявата си ръка за инжекция.“ А по-надолу, с черни букви: „58-а минута. Пригответе се за възвръщане към нормално състояние.“

Високоговорителят изръмжа и тя чу гласа на Мартино:

— Хайде, направете му инжекцията. Шефът пристига, току-що телефонирах у тях.

Алин се наведе над ръката на Ивон, вдигна ръкава и леко потрепери от допира със студената кожа.

Тя тъкмо беше напуснала кабината, когато Мартино вдигна очи и изкрещя. Устата на Ивон се беше отворила и лицето му ставаше все по-червено. Половин дузина екрани върху контролното табло светеха с жълта светлина, а стрелките им се въртяха във всички посоки.

Мартино натисна няколко бутона един след друг и екраните засветиха отново в зелено; всички, с изключение на два.

— Температура на тялото 50° 56, пулс 140 — възкликна той, вдигайки очи към Ивон, който се гърчеше на стола си.

— Носилка! Отворете всичко и го изнесете оттам. — После включи високоговорителя в кабината и каза с по-мек глас: — Ивон, чувате ли ме? Опитайте се да не мърдате.

— Бързо, той умира! — извика Алин, като видя как Ивон изчезва в облак пара, която излиза от тялото му.

Мартино успя най-после да отвори вратата и веднага отстъпи назад, задушен от струята горещ въздух. Алин загуби равновесие и се строполи върху носилката до стената, а стъклата на прозрачната врата бяха пометени от вихъра.

— Ивон, къде сте? — извика Мартино, успял да влезе в експерименталната кабина. — Къде може да е отишъл? Видяхте ли го да минава? — попита той Алин, която бавно се изправяше.

— Не… аз не съм го виждала.

— Сигурно е избягал през тази врата — каза Мартино. Той взе телефона и натисна един червен бутон в средата на контролното табло. Незабавно завиха сирени и вратите, които отделяха лабораторията, се затвориха. Групите, отговорни за обеззаразяването, заеха бойна готовност.

— Ивон Дарние да се яви незабавно в лабораторията. Всеки, който го види, да го доведе тук! Патрулите да започнат веднага издирването му. Да се наблюдават всички изходи. Благодаря.

 

 

Професор Масел беше закъснял и не можа да влезе през главния вход. Той затвори тихо вратата зад себе си и започна да бърше очилата си.

— А сега, доктор Мартино, разкажете ми какво се случи.

— Госпожица Барен тъкмо сложи инжекцията в шест часа, когато уредите показаха промяна в състоянието на Дарние. Температурата му се увеличи рязко, пулсът му стана невъзможен. През стъклото видях, че започва да се задушава и пуснах кислород в кабината. Докато опитвахме да отворим вратата, той взе да става все по-червен, изду се и сякаш се превърна в мъгла.

— Мъгла?

— Да, трудно е да се обясни. Стопи се като образ, който не е на фокус. Не бих могъл да ви кажа нито кога, нито как е напуснал кабината.

— Да, благодаря ви, докторе. А вие, госпожице, какво забелязахте? Каква беше ръката му, докато слагахте инжекцията?

— Студена, много студена, но… но не твърда, струва ми се. Без никаква трудност вкарах иглата във вената му. Като че ли беше под упойка.

— Доктор Мартино, каква температура имаше той в момента на инжекцията?

— 58-а минута, 37,1° при забавен ритъм и реална температура 1,2° при нормален ритъм.

— Отлично! Тялото му трябваше да има температура малко над точката на замръзване.

Мартино вдигна телефона, който звънеше.

— Да, добре, доведете ги. Значи постовете са сигурни, че никой не е преминавал през външната ограда. — Той остави слушалката. — Предлагат да доведат полицейски кучета.

След малко в лабораторията влезе човек, който държеше на верига две големи кучета. Мартино ги заведе в експерименталната кабина. Дадоха им да подушат седалката, на която Дарние беше прекарал последните два дни. Кучетата започнаха да обикалят във все по-големи кръгове първо около седалката, а след това и около кабината. Едното от тях вдигна нагоре муцуната си и взе да вие.

— Нищо не разбирам — каза водачът им. — Обикновено не се държат така.

— Може би кучето на самия Дарние ще се справи по-добре?

— Той имаше ли… той има ли куче? Каква порода? — попита бързо професорът.

— Кокер. Беше ме помолил да го пазя и да са грижа за него по време на опита — отговори Алин. — То е горе в моята стая.

— Това е отлична идея. Доведете го, госпожице.

Когато Алин се появи с кучето на Дарние, професор Масел с навити ръкави приготвяше спринцовка.

— Не, професоре, това е кучето на Дарние и вие не бива да…

Тя се опитваше да задържи малкия кокер с кафяви очи.

— Зная много добре какво чувствува, госпожице, но повярвайте ми, имам причина да направя това. Впрочем, деветдесет на сто нищо няма да се получи… Пък ръката ми трепери, а вените на кучетата не се намират лесно.

— Мисля, че аз ще мога да я направя — каза доктор Мартино.

Той взе кучето и го постави върху дълга емайлирана маса. То отчаяно се опитваше да скочи на земята, докато Алин сложи ръка на врата му.

— Не се плаши, Джип, това е, за да намерим твоя… Но мислите ли, че Джип би могъл…

— Моля ви, госпожице, губим време, а то е по-ценно, отколкото предполагате — каза професорът, като отряза малко козина от лапата на кучето.

— Достатъчно, благодаря — каза Мартино и вкара умело дългата игла на спринцовката. Кучето не мръдна, докато той му инжектираше течността, приготвена от професора. Всички го заобиколиха, когато започна да лае.

— Лае като фокстериер. О, вижте го!

— Просто тича след опашката си — каза професорът. Джип започна да се върти все по-бързо, докато заприлича на някаква неясна маса, после скочи долу и изчезна. На мястото, където се намираше до преди малко, остана само тънка струйка дим като от цигара.

— Боже мой, точно като Ивон! — възкликна Мартино.

Алин се изправи бавно. Професорът тъкмо се готвеше да й каже да не напуска стаята, когато тя внезапно се строполи напред. В същото време отекна изстрел, който оглуши всички. Един револвер се беше появил върху емайлираната маса, откъдето кучето току-що беше изчезнало. Ругаейки, Мартино тръгна да вдигне сестрата, която вече се опитваше да стане.

— Алин, ранена ли сте? Професоре, какво означава това?

— Не стрелях аз — каза Ксавие Масел, като изтриваше очилата си. — Не виждате ли какво е единственото възможно обяснение?

Мартино взе пистолета и внимателно извади навитото листче, което се подаваше от цевта. Погледна го за момент и вдигна очи.

— Разпознахте ли почерка на Дарние?

— Да, и не разбирам нищо — отговори докторът.

— Мисля, че бих могъл да ви дам обяснение — каза професорът. — Това листче е било сложено в цевта след изстрела… И щом не го е сложил никой от нас, значи това е бил друг.

— Да не би да искате да кажете… За бога, професоре, това е немислимо.

— Възможно е. Във всеки случай остава ни много малко време. А сега, моля ви, успокойте се и ме оставете да помисля!

Времето течеше бавно. Професорът се разхождаше из стаята под тревожния поглед на Мартино. Алин седеше неподвижно.

— Има една единствена надежда — най-после каза Масел. — Мислите ли, че Дарние е способен да си направи сам венозна инжекция?

— Не зная. Това би ме учудило… Но защо?

— Има много малка вероятност да го върнем жив по този начин, но тъй като ние не можем да стигнем до него, ще трябва той сам да си направи тази инжекция. Госпожице Барен, напълнете три спринцовки с по три кубически сантиметра от формулата Н. С. И моля ви, по-бързо! Боя се, че всяка секунда има значение.

Той извади от джоба си стара писалка и започна да пише нещо. Тъкмо беше свършил, когато Алин приближи с три спринцовки, пълни с жълтеникава течност.

— Донесете тук носилката — каза професорът, като взе подноса от ръцете й.

— Какво ще правите?

— Моля ви да почакате пет минути. Това наистина не е много. Ако не греша, за Дарние те означават един месец.

— Гледайте! — извика Алин. — Остава само една спринцовка… и тя също изчезна!

Носилката изскърца. Всички стояха неподвижни и гледаха как нещо неясно започна да се появява върху нея. Постепенно формата стана по-определена.

— Божичко! — извика Алин, сочейки натам.

Те с изумление гледаха полуголото тяло на мъжа, който се опитваше да седне на носилката.

— Кой е този? — попита Мартино.

— Тихо — прошепна професорът. — Сестра, повикайте линейката и предупредете за пристигането на пациент с тежки обгаряния.

— Джип! Къде е Джип? — попита човекът.

Алин, която излизаше тичешком от лабораторията, разпозна гласа на Ивон.

— Ще се заемем с това по-късно, приятелю — отговори професор Масел. — Сега ща се погрижим за вас. Усещате ли болки?

— Не. Къде е Алин?… О, здравей, Мартино! Аз… аз всичко съм написал… пълен доклад. Сложих го на бюрото в експерименталната кабина — каза той, стенейки, и изгуби съзнание.

Когато професорът се върна от болницата, той завари Мартино потънал в доклада на Дарние. Без да му задава въпроси, седна до него и започне да чете.

„Макар и само за да докажа, че паметта ми е непокътната, ще започна от самото начало. Струва ми се, че оттогава са минали години. Защо се подложих доброволно на този опит, който за първи път се провеждаше върху човек? Просто защото бях един от петимата френски пилоти, които първи трябваше да полетят към Марс. Пътуването щеше да продължи много дни наред и затова подобно състояние на забавен ритъм на живот ми се струваше идеално разрешение. В кабината инсталираха обичайните командни табла на самолета. Облякох летателния костюм и след като Мартино прикрепи всичките си контролни уреди по различните части на тялото ми, влязох в кабината заедно с Алин. Тя стегна каучуковата тръба около ръката ми и бързо вкара блестящата игла във вената.

— На добър час, Ивон. Ще бъда тук през цялото време — прошепна тя.

Една секунда след това започна да ми прилошава, зави ми се свят и трябваше да затворя очи. Когато ги отворих, Алин я нямаше, а през илюминатора Мартино изглеждаше съвсем неясен. Направих му гримаса, хванах лостовете за управление и започнах да следвам маршрута си. Много бързо се почувствувах съвсем нормално. Щях да «летя» около един час. Пътят, който трябваше да следвам, беше лесен и доколкото можех да преценя, реагирах нормално на всички препятствия отвън. Следвайки инструкциите, в 57-а минута разкопчах левия си ръкав и протегнах ръка за инжекцията, която трябваше да ме върна към земното време. Няколко секунди по-късно усетих силно течение, но не можах да видя Алин, нито пък почувствувах убождането от иглата.

Отново ми се зави свят, усетих последователни пристъпи на горещина и студ и за момент ми се стори, че съм премазан. Чувах глухи удари и шумове в главата си. Огледах се и се почувствувах отново добре. През илюминатора видях доктор Мартино. Погледът му беше странно неподвижен. Направих му знак, но той не ми отвърна, а когато го повиках по интрафона, не ми отговори. Станах и едва тогава почувствувах топлината. Тръгнах към вратата и успях да я отворя чак след като я натиснах с рамо. Сблъсках се с плътна завеса от нажежен въздух, толкова горещ, че гърлото и дробовете ме заболяха. Огледах се наоколо с чувство, че е станала някаква катастрофа, навярно пожар. Беше съвсем тихо. И тогава ги видях.

Необходимо ми беше известно време, за да разбера, че всички бяха убити в един и същи момент, по време на работа. Навярно това беше някакъв нов вид атомна експлозия с гигантска мощност. Така си обясних защо въздухът беше толкова горещ и плътен и защо дишането ми причиняваше такава болка. Експерименталната кабина ме беше запазила от парализиращия взрив, но при всички случаи смъртта ми нямаше да закъснее. Най-добре беше да не пипам нищо, но ми се стори невъзможно да оставя Алин в това състояние. Тя изглеждаше напълно вцепенена, когато я вдигнах и сложих да легне върху близката носилка. Изразът на лицето й, полуотворената уста й придаваха странен вид, но същевременно тя изглеждаше толкова жива, че разтворих блузата и долепих ухо до гърдите й. Не, сърцето наистина беше престанало да бие.

Взех от ръцете на Алин една кърпа и я завързах през устата си. Сега можех по-лесно да дишам. Забелязах, че когато пипах предметите, те ми изгаряха ръцете. Внезапната мисъл, че катастрофата беше станала само в лабораторията, ме накара да се спусна към вратата. Отворих я с известна трудност и се загледах глупаво в един от пазачите на Изследователския център, когото смъртта беше вцепенила върху мотоциклета на завоя на алеята, която водеше към нашата сграда. Очите ми щяха да изскочат от орбитите, когато забелязах, че е наклонен на лявата страна и не пада въпреки неподвижността си. Изсмях се глупаво, когато си спомних един научнофантастичен разказ от детството си, в който изследователите откриват една толкова студена планета, където всички сили, включително и гравитационната, са замръзнали.

Седнах и изтрих чело. Усещах огън в очите и носа си, а езикът ми беше изсъхнал. Но защо не бях убит и аз? Експлозия на ново оръжие ли беше това, или природно бедствие? Измъчваше ме силна жажда и затова отново влязох в сградата. Намерих чаша и отворих крана в лабораторията, но нямаше вода. Може би така беше по-добре. Самата мисъл, че щях да се влача в продължение на дни и седмици в един мъртъв свят, предизвикваше у мен погнуса.

Гледайки празната чаша, затворих крана и тогава видях кристалната вода, увиснала над чашата. Тя бавно излизаше от крана, и то в твърдо състояние! Беше хладна и невероятно свежа. Пипнах я предпазливо. Беше малко вероятно да не е радиоактивна, но аз се наведох напред и отхапах от стъкленото стебло. В устата ми тя отново се превърна в течност. След като се освежих, реших да потърся и други оживели като мене.

Навън мотоциклетистът все още стоеше на мястото си. Движех се бавно, защото въздухът беше толкова гъст, че приличах на водолаз, който ходи под водата. Плувнал в пот, заобиколих къщата на портиера и видях едно малко момиче, което играеше с топка. Тя висеше неподвижна във въздуха, на два метра от земята. Хванах топката — можех да усетя тежестта й — но когато я пуснах, тя отново увисна във въздуха. Като се питах дали тези нови закони на материята се отнасят и до мен, бръкнах в джоба си и хвърлих няколко монети във въздуха. Те се разпръснаха и останаха там. Вбесен, започнах да ги събирам една по една и всеки път извиквах от болка: те бяха много горещи.

Едно колело беше опряно до стената. Изглеждаше в добро състояние, но когато го подкарах към Париж, ми се стори старо и ръждясало. Когато най-после стигнах до големия път, видях десетина коли, във всяка от които хората все още си седяха. На края на наклона предната ми гума се спука и трябваше да продължа пеша. Когато минавах по Севърския мост, видях стотици мъртви работници, тръгнали на работа във фабриката на Рено. С тръпка на ужас си представих как ще изглеждат те след една седмица, когато ще започнат да гният и милиарди мухи ще забръмчат около тях. А може би мухите също се бяха вкаменили. Не бях забелязал нито една. Като се промъквах между неподвижните хора по улиците, видях нещо, което ми даде малка надежда: светофарите светеха с червена, зелена или жълта светлина. Щом електричеството не е спряно, значи все още някъде го произвеждат. Трябваше да потърся електроцентралите за парижки район. Влязох в едно кафене, защото ми хрумна идеята да се обадя по телефона. До бара едно хубаво младо момиче беше поднесло чаша кафе към устните си. Видът на голямата чаша предизвика жажда у мен и въпреки че кафето сигурно беше изстинало, измъкнах я от ръцете на момичето. Течността още беше гореща. Взех един сандвич и тръгнах към телефонната кабина. Опитах се да набера номера на полицията, но шайбата дори не се върна в началното си положение.

Излязох на улицата и започнах да викам. Като че ли крясъците ми се блъскаха в памучна стена. Изглежда че атмосферата се беше сгъстила, налягането се беше променило и звукът вече не се разпространяваше със същата скорост.

Опитах се да размисля и да подтисна паниката, която се надигаше в мен заедно с желанието да крещя. Рано или късно разлагането на хилядите трупове наоколо ще ме доведе до самоубийство. Чувствувах се задължен да напиша подробен доклад за това, което се беше случило. После ще го скрия на сигурно място, където учените могат да го намерят. Но единствените неща, които представляваха научен интерес, бяха електрическият ток, който се произвеждаше някъде, и звукът, който макар и променен, продължаваше да се разпространява в атмосферата.

След два часа ходене излязох от другата страна на булевард «Хаусман» и влязох в едно кафене, където труповете стояха около бара. Вдигнах очи към стенния часовник. Часът беше шест и три минути. По всяка вероятност, часът на катастрофата. Нищо не беше помръднало от мястото си, а все пак, според моите пресмятания, бяха минали около четири часа. Трябваше да открия някъде слънчев часовник. Имаше десетки в Париж, само че не можех да си спомня точно къде. Най-важното нещо в момента беше да стигна по-бързо до пощата при Борсата, откъдето да телефонирам до други градове и може би да чуя човешки глас. Но когато пресичах площада пред Операта, дъхът ми спря: забелязах, че слънцето е още много ниско, точно както и сутринта. Не виждах друго обяснение освен това, че Земята беше престанала да се върти. Значи и Слънцето и другите планети също са замръзнали, с една дума, цялата Галактика е спряла. Представих си това, което ме очаква. Съвсем скоро половината от нашата планета ще се изстуди, а другата ще се нажежава все по-бързо. Щях да умра от горещината. Очевидно разсъжденията ми бяха наивни, но всеки друг на моето място щеше да допусне същата грешка.

Когато се посъвзех от това откритие, влязох в кухнята на една закусвалня, където намерих шунка, яйца и вече изстинали пържени картофи. Напитки също не липсваха и за няколко минути се нахраних с добър апетит. После тръгнах към пощата.

Пред най-големия пулт в сутерена заварих седем телефонисти, замръзнали на местата си. Преодолях отвращението си, свалих слушалките от единия и пъхнах кабела в дупката, над която светеше надпис «Дъблин». Нищо не се чуваше. Опитах и с други кабели, натиснах десетина бутона, но не можах да доловя никакъв звук. Очевидно навсякъде по Земята, стотици хиляди хора и милиарди животни, големи и малки, бяха престанали да съществуват… А аз бях единственото необяснимо изключение. И ако един ден материята започне да се разлага, то сигурно ще се появи нова форма на живот, вероятно насекоми, които ще изядат всичко гнило на планетата. И по време на новата еволюция след няколко милиона години друго разумно същество ще открие останки от загиналата цивилизация.

Излязох уморен от пощата и са спуснах по улица «Ришельо», за да се скрия от слънцето. Пред мен светофарът светеше с червена светлина. Кръвта ми се вледени, когато видях, че светна зелено. Но двете коли, които чакаха, останаха неподвижни. Постоях няколко минути, обаче светлината не се промени. Още една загадка.

На другия край на улица «Ришельо» видях човек, който вкарваше куфара си в едно такси. Разбира се, хотел, как не се бях сетил по-рано! Минах покрай нощния пазач, който гледаше бакшиша в ръката си. Избрах един ключ от таблото и следвайки златните гравирани стрелки, намерих стаята си. Имах късмет, тя беше заета, а наемателят — излязъл завинаги. В банята намерих неговите тоалетни принадлежности. От крана не потече вода, но аз го оставих отворен, защото от опит знаех, че тя ще излезе след малко в твърдо състояния. Когато завъртях електрическия ключ, лампата над умивалника освети една електрическа самобръсначка. Включих я, но тя не заработи. Може би беше развалена, защото намерих и обикновена самобръсначка в несесер. Не успях да направя пяна с четката, която открих и затова бръсненето се оказа много мъчително. Светлината загасва два пъти и сърцето ми се разтуптяваше при мисълта, че някъде хората се борят, за да произвеждат електрически ток.

Телефонният указател съобщаваше адресите на различни компании за производство на електроуреди, но нито един на електроцентрала. Спомних си, че бях виждал някаква подстанция на улица «Комартин». Там може да науча нещо, освен това не е далеч. Навън нищо не се беше променило. В подстанцията всичко беше тъмно и тихо. Помъкнах се към улица «Обер», останал почти без сили. Това може би бе признак, че скоро ще умра. Сетих се за «Гранд Хотел» и свърнах по улица «Скриб». Стая 123 беше свободна. Дръпнах двойните завеси, съблякох се и след няколко секунди дълбоко заспах.

Но сънят ми беше прекъснат от тътена на нещо като гонг. Отметнах завивките, изтичах до вратата и се ослушах. Не чух нищо освен ударите на собственото си сърце. Часовникът в стаята показваше шест и три минути. Сигурно бях спал няколко часа, защото брадата ми отново беше поникнала. Да можех поне да измервам времето! След като цялата вселена беше спряла да се движи, то съществува само за мен, защото съм жив, защото се храня, мисля и спя. Вече губех чувство за изминалото време. Но ето, че отново се стреснах от силния и ясен звук на гонг. Хукнах като луд по тихите коридори. Нищо! Никой! Върнах се в стаята си, защото там го бях чул за първи път. Вдигнах телефона, но без резултат. Бях гладен и реших да се обръсна по-късно. Слязох в кухнята и изядох две пържени яйца, които помощник-готвачът тъкмо слагаше в една чиния. Поне бях сигурен, че няма да умра от глад. Колко време щях да оживея в заплашителната тишина? Не исках да мисля и реших да изпълня дълга си към цивилизацията, като напиша доклад за това, което се беше случило. Може би точно затова бях останал жив! В «Галери Лафайет» намерих всичко, което ми беше необходимо, но за съжаление пишещите машини, които опитах, отказаха да работят. Накрая се убедих, че ще мога да пиша само с молив. След това отидох да обядвам в ресторанта до Халите. Взех чиния с пържени картофи и я отнесох на една маса до касата, където касиерката се смееше на шегата на клиент, протегнал към нея банкнота от хиляда франка. И изведнъж осъзнах огромната тежест на самотата си. Хукнах към вратата, но се блъснах в една сервитьорка с поднос бира в ръце. Тя политна, но не падна. Подхванах я с ръка, за да я изправя и потръпнах: тя беше толкова жива и топла, колкото и аз.

Уморен и отчаян, реших да остана в околностите на Халите, близо до хотела, където се бях избръснал за първи път. Освен това отсреща се намираха големите магазини, където можех да пиша. След няколко часа се изморих и реших да се кача в хотела, за да поспя. Но пред входа ме обзе ужас: пътникът и таксито бяха изчезнали. На тяхното място беше спряла малка кола.

Уплашен, влязох в хотела и за втори път се спрях поразен. Портиерът, който гледаше бакшиша си, сега беше застанал зад бюрото, с ръка върху телефона. Бях сигурен, че там нямаше никой, когато вземах ключа за стаята. Хванах го за яката и го разтърсих силно: «Събуди се! Лъжеш, че си мъртъв!», когато отново чух гонга. Той е в главата ми, аз съм полудял и имам халюцинации! Качих се в стаята си и легнах. Когато се събудих, слязох тихичко долу и пак надникнах в хола. Портиерът беше доближил слушалката до ухото си. Прилепих ухо до сърцето му, но не различих никакъв шум. И въпреки това той изглеждаше толкова жив, колкото и младото момиче в ресторанта до Халите. Дали някой не е преместил и нея? Тръгнах натам, за да разбера отговора. На мястото на сервитьорката сега се намираше пълна дама, облечена в износено кожено палто. Огледах се наоколо и забелязах момичето до вратата на кухнята. Касиерката си седеше зад касата, но вече не клиентът, а тя държеше банкнотата от хиляда франка. Намирах се пред нова загадка. Без никакво съмнение някои от труповете продължаваха да се движат. Бяха ли наистина мъртви? Или единственият мъртвец съм аз?

Неспособен бях да се върна в хотела с този ужасен жив труп в хола, затова отидох в големите магазини. На четвъртия етаж намерих много легла и заспах в едно от тях.

Следващите две седмици прекарах в неуморна работа. Пишех доклада си и внимателно отбелязвах дните в моя календар, където всеки ден отговаряше на едно избръсване. Повече не отидох в ресторанта на Халите, защото се страхувах, че сервитьорката отново ще се е преместила. В шест часа сутринта в квартала на Халите има много отворени ресторанти. Опитвах се да не гледам неподвижните хора, вземах си това, което ми беше необходимо, и отново се залавях за работа.

Един ден, когато попълвах «бордовия дневник», учуден видях, че вече съм зачеркнал цял месец. Но най-загадъчното беше, че, спирайки, светът не ставаше нито по-топъл, нито по-студен. И въпреки сухото време нищо не изглеждаше изсъхнало. Обаче в едно сравнително кратко време, каквото е един месец, бях сменил три или четири пъти дрехите и обувките си. Подметките се изтриваха, а дрехите пожълтяваха и ставаха на парцали. Времето течеше. Подсъзнателно ужасно се страхувах и понякога този голям страх се проявяваше по време на сън. Това беше нещо, което отказвах да погледна в очите, едно чувство, което не биваше да се превръща в съзнателна мисъл, защото щях да се самоубия или да полудея.

Оставаше ми само да си докажа, че съм се добрал до истината. Взех едно парче тебешир и описах кръгове около краката на петдесетина души, които вървяха и в двете посоки. След това седнах на тротоара и зачаках. В продължение на един час останах неподвижен. Когато се изправих, всички крака бяха извън кръговете. Нищо не се беше случило в света и времето си течеше нормално за всички.

Това обясняваше много неща. Гравитацията никога не се е променяла. Просто защото бях вън от времето, нещата ми изглеждаха увиснали във въздуха, докато всъщност те падаха, но много бавно. По отношение на нормалния живот движенията ми бяха станали толкова бързи, че човешкото око не можеше да ги види. И колкото и невероятно да изглеждаше, бях живял вън от времето не повече от половин час. Въпреки това бях се избръснал около сто пъти, т.е. бях прекарал така три месеца. Внезапно се уплаших при мисълта, че тялото ми е останало в експерименталната кабина в Севър и че доктор Мартино и Алин отчаяно се опитват да го съживят, ако вече не са го отнесли в моргата. И това безполезно писане ми беше отнело месеци, които представляваха не повече от двайсет минути човешко време! Реших да се върна в лабораторията, която изобщо не трябваше да пропускам. Там щях да опитам да вляза във връзка с Мартино и професор Масел и ако се окажеше невъзможно да ме възвърнат към живота, ще сложа край на Ивон Дарние. Бях взел револвер от един полицай на улицата.

След като скъсах всичко, което бях написал, поех пътя към Севър. На мястото на вкаменения мотоциклетист сега имаше двама пазачи. Влязох в лабораторията. Всички се бяха събрали около моето куче Джип. Вратата на експерименталната кабина беше отворена и с облекчение видях, че тялото ми го няма вътре. Приближих се и забелязах синини по ръката и шията на Алин, там, където я бях хванал, за да я сложа върху носилката. Доктор Мартино държеше спринцовка в ръка. Тогава всичко ми стана ясно. Защо бяха направили инжекция на Джип? Да не би… Не, Алин не би ги оставила да направят това! «Джип! Моят стар Джип!» промълвих, като го погалих по главата. Големите му влажни очи ме гледаха втренчено и много бавно кучето обърна глава към мен, а опашната му започна да помръдва. И изведнъж със странен лай то скочи към мен и увисна във въздуха. Една секунда по-късно Джип беше в ръцете ми и облизваше лицето ми.

Да можех поне да ги накарам да разберат, че съм там! Пистолетът! Да, той щеше да свърши работа. Те ще го видят след изстрела и преди да го вземат, аз ще се опитам да оставя вътре някаква бележка.

Взех пистолета и натиснах спусъка. Куршумът, подобен на металическа муха, се показа бавно от края на цевта. Попитах се колко време ще му е необходимо, за да достигне до… и видях, че се е насочил към гърдите на Алин. Скочих напред, хванах куршума и направих ужасно откритие: не можех нито да го спра, нито да променя траекторията му. Бутнах леко Алин настрана и тя загуби равновесие. Куршумът продължи полета си и бавно направи дупка в отсрещната стена. Отидох до бюрото, намерих молив и хартия и написах:

«Аз съм тук с Джип, но вие не можете да ни видите. Една секунда от вашето време е три-четири часа от нашето. Можете ли да направите нещо за нас? Побързайте!

Ивон.»

Сгънах листчето и го пъхнах в цевта на пистолета. Прекарах дълги часове, докато те реагират. На другия ден Мартино беше разгърнал листчето и го четеше. Професор Масел държеше ръката на Алин и гледаше доктора.

Вие знаете останалото. Но мина още цял месец, докато професор Масел ми нареди да си направя сам венозна инжекция. Така че имах достатъчно време да напиша този доклад, който ще оставя в експерименталната кабина, в случай че опитът на професора се окаже неуспешен.“

 

 

Когато една вечер Ивон Дарние дойде на себе си, той видя Алин надвесена над леглото.

— Как се чувствувате? — попита го тя тихо.

— Зле. Усещам болки навсякъде. Но какво се е случило? Какви са тази превръзки?

— Вие много си изпатихте, Ивон — отговори Ксавие Масел, като седна на леглото. — Когато в края на опита ви направихме инжекция, за да се възвърнете към нормалния ритъм на живот, нещо не стана както трябва и вашето време се ускори с около двеста пъти спрямо нашето.

— Тогава значи съм отгатнал правилно. Но защо бях обгорен?

— Бързината на движенията ви, дишането ви, всичко това е предизвикало голямо триене с въздуха. Дори съм изненадан, че не сте изгорял веднага като метеор.

— Значи затова дрехите ми постоянно се късаха и изгаряха. Спомням си, че карах колело, но гумите се спукаха. А гонговете, които чувах непрекъснато, знаете ли какво може да е предизвикало тази халюцинация?

— Във всеки случай това не е било плод на вашето въображение. Обяснението е просто. Най-вероятно сте чували телефонен звън и продължителното звънене за вас се е превръщало в изолирани звуци. Звуковите вълни са достигнали забавени до вас, както и всичко друго. А колкото до светлината, навсякъде, където токът е бил постоянен, вие сте го възприемали като прекъснат. Погледнете крушката над вашето легло, притворете очи и ще видите, че светлината трепти. Виждате ли, такъв ритъм на живот изхабява човека… Ние не сме създадени, за да живеем с такава бързина.

— Много съм остарял, нали?

— Ами… Не зная. Биологически сте остарял с няколко години. Всичко зависи от това как се чувствувате.

— Да, разбирам. Алин, бъдете добра и ми донесете огледало!

— Не мисля, че… трябва — заекна тя.

— Защо не почакате малко, Ивон — обади се Мартино. — Докато се възстановите и се върнете към нормалното…

— Толкова ли зле изглеждам? Алин, моля ви, потърсете в чантата си, сигурен съм, че вътре има огледало.

Когато след няколко минути Алин Барен се върна с огледалото, което беше поискал Ивон, доктор Мартино затваряше очите на един много стар човек, който току-що беше умрял. Очите на Алин се напълниха със сълзи и тя сложи ненужното огледало в джоба на престилката си.

— Той е…

— Да — отвърна Масел. — Той остаряваше с всеки изминат час.

— На колко години е според вас?

— Трудно е да се каже. Това е тяло на човек, който е на повече от сто години.

— А защо не му казахте, че кучето му…

— То се върна — отговори професорът. — Под леглото е.

Мартино се наведе и извади трупа на стар кокер с окапала козина.

— Той не беше тук. Как е влязъл?

— Сигурно е бил тук, само че не сте могли до го видите преди смъртта му — отговори професорът и напусна стаята.