Север Гансовски
Ден на гнева

Председателят на комисията: Знаете няколко езика, запознати сте с висшата математика, можете да извършвате и някои работи. Смятате ли, че това ви прави Човек?

Отаркът: Да, разбира се. Нима хората знаят нещо повече?

(Из разпита на един отарк. Материали на Държавната комисия)

Двама ездачи излязоха от обраслата с гъста трева долина и се заизкачваха по планината. Отпред на гърбаво пъстро жребче — лесничеят, а Доналд Бетли — на рижава кобила след него. На каменистата пътека кобилата се препъна и коленичи. Замисленият Бетли за малко не се изтърси, защото седлото — английско седло за състезания с един каиш — се бе смъкнало на шията на коня.

Лесничеят го изчака на височината.

— Не й позволявайте да си навежда главата, спъва се.

Бетли, захапал устна, го погледна с досада. Дявол да го вземе, можеше по-рано да ме предупреди! Ядосваше се и на себе си, защото кобилата го бе подвела. Когато Бетли я оседлаваше, тя бе издула корема, за да й бъде после каишът свободен.

Той така опъна поводите, че кобилата заигра и се дръпна назад.

Пътеката пак стана равна. Пътуваха по плато и пред тях се извисяваха обраслите с иглолистни гори хребети.

Конете се движеха с големи крачки, както понякога, надпреварвайки се, сами преминаваха в тръст. Когато кобилата избързваше, Бетли виждаше загорелите, добре избръснати хлътнали бузи на лесничея и мрачните му, устремени в пътя очи. Той като че ли не забелязваше спътника си.

„Прекалено непосредствен съм — мислеше си Бетли. — И това ми вреди. Вече пети път го заговарям, а той или ми отвръща с по една сричка, или изобщо мълчи. Явно не ме зачита. Струва му се, че щом човек е приказлив, значи е бърборко и не заслужава уважение. Просто в тоя затънтен край нямат мярка за нещата. Мислят, че да си журналист не е кой знае какво. Дори такъв журналист като… Добре, щом е така и аз няма да му говоря. Няма да му обръщам внимание.“

Но след време настроението му пак се оправи. Бетли беше жизнерадостен човек и смяташе, че и другите трябва да се радват на живота като него. Необщителността на лесничея го учудваше, но не изпитваше омраза към него.

Времето, лошо от сутринта, сега се беше прояснило. Мъглата се разсея. Пелената, забулваща небето, се бе разкъсала на отделни облаци. Огромните им сенки бързо запробягваха по тъмните гори и клисури и това подчертаваше суровия, див и някак независим характер на местността.

Бетли потупа кобилата по влажната, миришеща на пот шия.

— На теб, изглежда, са ти връзвали предните крака, когато са те пускали нощем да пасеш, и затова се спъваш. Нищо, ще се разберем.

Той подръпна поводите на коня и настигна лесничея.

— Слушайте, мистър Мелър, вие от този край ли сте?

— Не — рече лесничеят, без да се обръща.

— А откъде?

— Отдалече.

— А отдавна ли сте тук?

— Отдавна. — Мелър се обърна към журналиста: — Добре ще е да говорете по-тихо. Могат да ни чуят.

— Кой?

— Отарките, естествено. Един ще чуе и ще обади на другите. А може и просто да ни причаква, да ни нападне и да ни разкъса… Пък и изобщо по-добре е да не знаят защо пътуваме насам.

— Нима често ви нападат? Във вестниците писаха, че почти не е имало такива случаи.

Лесничеят не отговори.

— А сами нападат ли? — Бетли неволно се озърна. — Стрелят ли? Изобщо имат ли оръжие? Пушки или автомати?

— Много рядко стрелят. Ръцете им не са така устроени… Пфу, това не са ръце, а лапи! Неудобно им е да си служат с оръжие.

— Лапи? — повтори Бетли. — Значи вие тук не ги смятате за хора?

— Кой? Ние ли?

— Да, вие. Местните жители.

Лесничеят се изплю.

— Разбира се, че не ги смятаме. Тях тук никой не ги смята за хора.

Той говореше рязко. Но Бетли вече бе забравил решението си да мълчи.

— Кажете, а вие приказвали ли сте с тях? Вярно ли е, че говорят добре?

— Старите говорят добре. Тези, които са още от времето на лабораторията… А младите — по-лошо. Но все едно, младите са още по-опасни. По-умни са и главите им са два пъти по-големи. — Лесничеят изведнъж спря коня си. В гласа му прозвуча болка. — Слушайте, няма смисъл да приказваме за това. Всичко е напразно. Вече десет пъти съм отговарял на такива въпроси.

— Кое е напразно?

— Ами цялото това наше пътуване. Нищо няма да излезе от него. Всичко ще си остане по старому.

— Защо ще остане? Изпратен съм от влиятелен вестник. Имаме големи пълномощия. Материалът се подготвя за сенатската комисия. Ако се изясни, че отарките наистина представляват такава опасност, ще бъдат взети мерки. Нали знаете, този път смятат да изпратят войска срещу тях.

— Все едно, нищо няма да излезе — въздъхна лесничеят. — Вие не сте единственият, който е идвал тук. Всяка година пристигат някакви и всички се интересуват само за отарките. Но не и за хората, които са длъжни да живеят с отарките. Всеки пита: „Вярно ли, че могат да изучават геометрията?… А наистина ли има отарки, които разбират теорията на относителността?“ Като че ли това има някакво значение! Сякаш заради това не бива да ги унищожаваме!

— Но аз точно за това съм дошъл — започна Бетли, — да подготвя материала за комисията. И тогава цялата страна ще узнае, че…

— А другите, мислите ли, че не събираха материали? — прекъсна го Мелър. — Пък и освен това как ще схванете тукашната обстановка? За да разбереш, трябва да поживееш тук. Едно е да се поразходиш, друго е да живееш постоянно. Ех!… Защо ли приказваме! Да вървим. — Той подкара коня си. — Ето оттук почват местата, из които се навъртат. Ей от тази долина.

Журналистът и лесничеят бяха стигнали билото. Пътечката сега закриволичи все надолу и надолу. Под тях се простираше обрасла с храсти долина, прерязана надлъж от каменистото корито на тясна рекичка. От нея направо нагоре се издигаше стена от гора, а зад нея — в необятната далечина — се открояваха покритите със сняг върхове на Главния хребет.

Оттук се виждаше цялата местност на десетки километри, но Бетли никъде не забеляза признак на живот — нито — пушек от комин, нито купа сено. Местността изглеждаше безлюдна.

Слънцето се скри зад облак, веднага стана студено и журналистът изведнъж почувствува, че не му се иска да се спуска надолу след лесничея. Той зиморничаво сви рамене. Припомни си отоплените стаи на апартамента си, светлите и топли помещения на редакцията. Но после се овладя. „Глупости! Бивал съм и в по-лоши положения. От какво се боя? Прекрасен стрелец съм, имам великолепни реакции. Че кого другиго можеха да изпратят освен мен?“ Той видя, че Мелър сваля от гърба си пушката и направи същото със своята.

Кобилата стъпваше предпазливо по тясната пътека.

Когато се спуснаха, Мелър каза:

— Ще гледаме да яздим един до друг. И по-добре да не разговаряме. Към осем трябва да стигнем във фермата на Стеглик. Там ще пренощуваме.

Потеглиха и пътуваха около два часа мълчешком. Изкачиха височинката, избиколиха Маунт Биър и сега отдясно им беше през цялото време стената от гора, а отляво долът, обрасъл с храсталаци, но такива дребни и редки, че в тях никой не можеше да се скрие. Спуснаха се към рекичката и по каменистото й корито излязоха на асфалтирания изоставен път. Асфалтът се бе напукал и в пукнатините бе поникнала трева.

Щом излязоха на пътя, Мелър неочаквано спря коня си и се ослуша. После слезе, коленичи и долепи ухо до асфалта.

— Тая работа не ми харесва — рече той, като се изправи. — Някой препуска подире ни. Да се махаме от пътя.

Бетли също слезе и отведоха конете зад канавката в елшака.

След около две минути журналистът чу чаткане на копита. Звукът се приближаваше. Личеше, че ездачът препуска с всички сили.

После през изсъхналите листа видяха сив кон, препускащ в галоп. Отгоре му седеше неумело мъж с жълти бричове и мушама. Той мина толкова близо край тях, че Бетли добре разгледа лицето му. Виждал бе някъде този мъж. Дори си спомни къде вечерта в градчето около бара се беше събрала компания. Петима или шестима души, широкоплещести, облечени крещящо. И всичките имаха еднакви очи. Лениви, полузатворени, нахални. Журналистът познаваше тези очи — очи на гангстери.

Щом ездачът поотмина, Мелър изскочи на пътя.

— Хей!

Мъжът задържа коня си и спря.

— Хей, почакай!

Конникът се извърна, явно позна лесничея. Няколко мига се гледаха така. После мъжът махна с ръка, обърна коня си и препусна нататък.

Лесничеят продължи да гледа подире му, докато звукът на копитата не заглъхна в далечината. Сетне простена, удряйки се по главата.

— Сега наистина нищо няма да излезе! Вече е съвсем сигурно.

— Какво има? — запита Бетли. Той също бе излязъл от храстите.

— Нищо… Просто край на нашия план.

— Но защо? — Журналистът погледна лесничея и с учудване забеляза сълзи в очите му.

— Всичко е свършено — каза Мелър, извърна се и изтри с опакото на дланта очите си. — Ах, гадовете му с гадове!

— Слушайте! — Бетли започна да губи търпение. — Ако така ще нервничите, май наистина няма смисъл да продължим.

— Нервнича! — викна лесничеят. — Според вас нервнича, така ли? Я погледнете! — Той посочи едно елово клонче с червеникави шишарки, надвиснало над пътя на тридесетина крачки от тях.

И преди Бетли да разбере защо трябва да го гледа, гръмна изстрел, мирис на барут парна лицето му и най-крайната шишарка, която висеше отделно от другите, тупна на асфалта.

— Ето как нервнича — Мелър влезе в елшака за конете.

Пристигнаха във фермата тъкмо когато бе почнало да се здрачава.

От недовършената дървена къща излезе висок, чорлав чернобрад мъж и мълчаливо взе да наблюдава как лесничеят и Бетли разседлават конете. После на пруста се появи жена, червенокоса, с плоско неизразително лице и също чорлава. А зад нея — три деца. Две момченца, осем или деветгодишни, и момиченце на около тринадесет години, тъничко, като че ли ще се прекърши.

Петимата не се учудиха на идването на Мелър и журналиста, не се зарадваха, и не се огорчиха. Просто стояха и мълчаливо гледаха. На Бетли това мълчание не се хареса.

По време на вечерята той се опита да поведе разговор.

— Как карате тук с отарките? Много ли неприятности ви създават?

— Какво? — чернобрадият фермер сложи ръка на ухото си и се наведе през масата. — Говорете по-високо. Недочувам.

Няколко минути фермерът упорито се правеше, че не разбира какво го питат. Накрая разпери ръце. Да, отарките се навъртат насам. Дали му пречат ли? Не, лично на него не му пречат. А за другите не знае. Не може нищо да каже.

По средата на разговора тънкото момиченце стана, загърна се с шала си и, без да продума, излезе.

Щом изпразниха чиниите, жената на фермера донесе от другата стая два дюшека и се зае да постила на гостите.

Но Мелър я спря:

— По-добре ще е да спим в плевнята.

Жената се изправи без да отговори. Фермерът бързо стана от масата.

— Защо? Спете тук.

Но лесничеят вече бе нарамил дюшеците.

Високият фермер ги съпроводи с фенера до плевнята. Около минута гледа как се настаняват и за момент на лицето му се изписа такова изражение, като че ли се кани да каже нещо. Но сетне вдигна ръка и се почеса по главата. После си отиде.

— Защо е всичко това? — запита Бетли. — Нима отарките се вмъкват и в домовете?

Мелър бе взел от земята дебела дъска и залости с нея тежката здрава врата, като провери да не се хлъзга дъската.

— Хайде да лягаме — рече той. — Всичко се случва. И в къщите се вмъкват.

Журналистът седна на дюшека и взе да развързва обувките си.

— Кажете, останали ли са тук истински мечки? Не отарки а истински диви мечки? Нали из тия гори е имало много мечки?

— Не остана нито една — отговори Мелър. — Първото нещо, което направиха отарките, когато избягаха от лабораторията на острова, бе да унищожат истинските мечки. И вълците. Тук имаше еноти, лисици — и тях унищожиха. Взеха отрова от разрушената лаборатория и с нея изпотровиха дребосъка. Из целия окръг се търкаляха умрели вълци — кой знае защо не ядат вълци. А мечките изплюскаха. Те и свои понякога ядат.

— Свои?…

— Разбира се, това не са хора. От тях всичко може да се очаква.

— Значи вие ги смятате просто за зверове?

— Не — лесничеят поклати глава. — За зверове не ги смятаме. Само в градовете спорят дали са хора или зверове. Ние тук знаем, че не са нито едното, нито другото. Разбирате ли, по-рано беше така: имаше хора, имаше и зверове. И нищо повече. А сега има и нещо трето — отарки. За първи път откакто съществува светът, се появява такова нещо. Отарките не са зверове — би било хубаво, ако бяха само зверове. Но и хора не са, разберете това.

— Кажете — Бетли съзнаваше колко банален е въпросът му, но въпреки това не можеше да се сдържи, — вярно ли е, че лесно овладявали висшата математика?

Изведнъж лесничеят рязко се обърна към него.

— Слушайте, престанете най-сетне с тая математика! Стига! Аз лично пет пари не давам за тоя, който знае висша математика. Да, за отарките математиката е дреболия! И какво от това?… Човек трябва да бъдеш преди всичко, човек — ето кое е важно.

Той се извърна и захапа устна.

„Нервите му не са в ред — помисли си Бетли. — А иначе изглежда такъв як. Болен трябва да е човекът“

Но лесничеят скоро се успокои. Неудобно му беше за избухването. Помълча малко и попита:

— Извинете, а вие виждали ли сте го?

— Кого?

— Онзи гений, Фидлер.

— Фидлер ли?… Виждал съм го. Разговарях с него преди да тръгна насам. По поръчение на вестника.

— Там сигурно го държат в целофанена обвивка. Прашинка да не падне върху него.

— Да, охраняват го — Бетли си спомни как проверяваха пропуска му и го обискираха още на входа, пред стената, ограждаща Научния център. После, преди да влезе в института, пак имаше проверка и обиск. И трети път го обискираха, преди да го пуснат в градината, където при него дойде самият Фидлер. — Охраняват го. Но той наистина е гениален математик. Бил е на тринадесет години, когато е написал своите „Поправки към общата теория на относителността.“ Разбира се, че е необикновен човек, нали?

— А как изглежда?

— Как изглежда ли?

Журналистът се запъна. Припомни си Фидлер в белия широк костюм, когато дойде в градината. Нещо тромаво имаше във фигурата му. Широк таз, тесни рамене. Къса шия… Странно бе това интервю, защото Бетли чувствуваше, че по-скоро него интервюират. Впрочем Фидлер отговаряше на въпросите му, но някак несериозно. Сякаш се присмиваше на журналиста и изобщо на целия свят от обикновени хора, намиращи се извън стените на Научния център. И сам задаваше въпроси. Но някакви идиотски. Съвсем глупави въпроси, като например обича ли Бетли сок от моркови. Като че ли разговорът беше експеримент — и той, Фидлер, изучаваше обикновения човек.

— Среден е на ръст — каза Бетли. — Очите му са малки… Ама вие не сте ли го виждали? Нали е идвал тук на езерото и в лабораторията.

— Идва два пъти — отвърна Мелър. — Но с него имаше такава охрана, че не пуснаха простосмъртните дори и на километър. Тогава държаха отарките в клетки и с тях се занимаваха Рихард и Клайн. Те после изядоха Клайн. Но откакто отарките се разбягаха, Фидлер не се е мяркал насам. Какво разправя сега за отарките?

— За отарките ли?… Каза, че е бил много интересен научен експеримент. И много перспективен. Но сега не се занимавал с това. Работел над нещо, свързано с космичните лъчи… Каза още, че съжалява за жертвите.

— А защо направиха всичко това? С каква цел?

— Ами как да ви кажа… — Бетли се замисли. — Разбирате ли, учените често си задават въпроса: „А какво би станало, ако…?“ И от подобни въпроси са се родили много открития.

— В какъв смисъл „А какво би станало, ако…?“

— Ами например „Какво би станало, ако в магнитно поле се постави жица, по която тече електрически ток?“ Така е бил открит електродвигателят… Накратко казано, експеримент.

— Експеримент — Мелър скръцна със зъби. — Хубав експеримент — пуснаха човекоядци между хората. А сега за нас никой и не мисли. Оправяйте се сами, както знаете. А ги развъдиха тук със стотици и кой знае какво замислят срещу хората. — Той помълча и въздъхна: — Виж само какво им хрумнало! Да създадат зверове по-умни от хората. Съвсем са се побъркали там в градовете. Атомни бомби, а сега пък това. Сигурно искат напълно да изтребят човешкия род.

Той стана, взе заредената си пушка и я сложи на земята до себе си.

— Слушайте, мистър Бетли. Ако някой вземе да тропа на вратата, или се опита да нахълта при нас, не мърдайте, лежете си. Иначе току виж, че сме се изпозастреляли в тъмнината. Вие си лежете, аз знам какво да правя. Така съм се тренирал, че спя леко като куче, събуждам се дори само от предчувствие.

Сутринта, когато Бетли излезе от плевнята, слънцето грееше така силно и измитата от дъждеца зеленина беше тъй свежа, че нощните разговори му се сториха само страшни приказки.

Чернобрадият фермер беше вече на нивата си — ризата му се белееше на отвъдния бряг на рекичката. За миг журналистът си помисли, че може би това е истинското щастие — ей така да ставаш призори, без да познаваш тревогите и грижите на сложния градски живот, да имаш работа само с дръжката на лопатата, с буците кафява пръст.

Но лесничеят скоро го върна към действителността. Той се появи откъм плевнята с пушка в ръка.

— Елате да ви покажа нещо.

Заобиколиха плевнята и излязоха пред зеленчуковата градина откъм задната страна на къщата. Неочаквано Мелър почна да се държи странно. Наведе се, притича край храстите и приседна във вадата до лехите с картофи. После даде знак на журналиста да стори същото.

Вървяха все по вадата край зеленчуковата градина. По едно време от къщата се чу гласът на жената, но какво говореше, не можа да се разбере.

Мелър спря.

— Ето, погледнете.

— Какво?

— Нали казахте, че сте ловец. Вижте това.

На голото място между стръкчетата трева ясно личаха отпечатъци от петопръстни следи.

— Мечка ли? — с надежда запита Бетли.

— Каква мечка? Отдавна вече тук няма мечки.

— Значи отарк?

Лесничеят кимна.

— Съвсем са пресни — прошепна журналистът.

— От снощи са — каза Мелър. — Вижте, още са влажни. Дошъл е в къщата преди да завали.

— В къщата? — Бетли усети как по гърба му полазват студени тръпки. — Направо в къщата?

Лесничеят не отвърна, кимна към вадата и те мълчаливо се върнаха по същия път.

— Още снощи разбрах. Когато пристигнахме и Стеглик взе да се преструва, че недочува. Искал е просто да говорим по-високо, за да слуша всичко отаркът. А отаркът е седял в съседната стая.

Журналистът усети, че гласът му преграква.

— Какво приказвате? Излиза, че тук хората се съюзяват с отарките? И то срещу хората!

— По-кротко — рече лесничеят. — Какво значи „съюзяват се“? Стеглик нищо не е могъл да стори. Отаркът е дошъл и е останал. Това често се случва. Например, отаркът идва и ляга на оправеното за спане легло в спалнята. А понякога просто изгонва хората от дома им и се настанява за ден-два.

— А хората какво правят? Защо не стрелят по тях?

— Как да стрелят, когато в гората има други отарки? А фермерът има деца и добитък, който пасе на ливадата, и дом, който може да бъде запален… Но главното са децата. Че те и дете могат да грабнат. Нима ще увардиш дечурлигата? И освен това на всички тук отнеха пушките. Още в самото начало. Още първата година.

— И хората им ги дадоха?

— А какво да правят? Които не ги дадоха, после съжаляваха…

Той не довърши мисълта си, изведнъж впери поглед във върбалака на петдесетина крачки от тях.

По-нататък всичко се разви в течение на две-три секунди. Мелър вдигна пушката си и се прицели. В същия миг над храсталака се изправи нещо кафяво, масивно, блеснаха огромни очи, зли и изплашени, чу се глас:

— Хей, не стреляйте! Не стреляйте!

Инстинктивно журналистът хвана Мелър за рамото. Гръмна изстрел, но куршумът обрули само едно клонче. Кафявата маса се преви на две, търкулна се като кълбо към гората и изчезна между дърветата. Няколко мига се чуваше пращене на клони, после всичко стихна.

— По дяволите! — лесничеят се обърна вбесен. — Защо ме бутнахте?

Журналистът прошепна пребледнял:

— Но той говореше като човек… Молеше да не стреляте.

Лесничеят го гледа секунда, сетне гневът му се смени с унило равнодушие. Той свали пушката си.

— Да, вярно… Първия път това прави силно впечатление.

Зад тях се чу шумолене. Обърнаха се.

Жената на фермера каза:

— Да вървим вкъщи. Вече наредих масата.

Докато ядяха, всички се държаха така, сякаш нищо не се бе случило.

След закуската фермерът им помогна да оседлаят конете. Сбогуваха се мълчаливо.

Когато потеглиха, Мелър запита:

— А какъв е всъщност вашият план? Аз така и не разбрах. Казаха ми само, че трябва да ви разведа по тия места.

— Какъв план?… Просто тъй ще пообиколим. Ще се срещна с хората — с колкото повече, толкова по-добре. Ще се запозная с отарките, ако ми се удаде. С една дума, искам да почувствувам атмосферата.

— На фермата не я ли почувствувахте?

Лесничеят неочаквано задържа коня си.

— Тихо…

Той се ослуша.

— Някой тича подире ни… Нещо се е случило във фермата.

Бетли тъкмо се чудеше на слуха на лесничея, когато отзад се чу вик:

— Хей, Мелър!

Обърнаха конете, към тях тичаше, задъхвайки се, фермерът. Той едва се задържа на краката си, като се хвана за дъгата на седлото на Мелър.

— Отаркът грабна Тина. Помъкна я към Лосовия дол.

С един замах лесничеят издърпа фермера на седлото до себе си. Жребецът му се понесе напред, изпод копитата му захвърчаха пръски кал.

Никога досега Бетли не бе предполагал, че може да препуска с такава бързина на кон по неравна местност. Дупки, дънери и повалени дървета, храсталаци, канавки летяха под него, като се сливаха в някакви мозаични ивици. Клонче събори шапката му, но той дори не забеляза.

Впрочем, той нищо не можеше да стори. Кобилата му се стараеше с все сили да не изостане от жребеца на лесничея и Бетли почти бе прегърнал шията й. Струваше му се, че ей сега ще бъде убит.

Пресякоха гората, голямата поляна, склона, отминаха жената на фермера и се спуснаха към големия дол. Тук лесничеят скочи от коня си и затича заедно с фермера по тясна пътечка към рядка борова горичка.

Журналистът също остави кобилата си, хвърли поводите на шията й и се спусна подир Мелър. Тичаше след него и умът му машинално отбеляза колко се бе променил лесничеят. От предишните нерешителност и апатия не бе останало и следа. Движенията му бяха ловки и точни, без да се замисля нито за секунда, менеше посоката, прескачаше ями, лазеше под ниски клони. Движеше се така, сякаш следата на отарка бе очертана пред него с дебела тебеширена линия.

Известно време Бетли издържа на темпа на тичащите, но после взе да изостава. Сърцето му подскачаше в гърдите, чувствуваше, че се задушава, че гърлото му пари. Престана да тича, няколко минути се лута из гората сам, после чу отпред гласове.

На най-тясното място в дола стоеше лесничеят с насочена към гъстия лещак пушка. Там бе и бащата на момичето.

Лесничеят каза бавно и отчетливо:

— Пусни я. Иначе ще те убия.

Говореше към храстите. В отговор се чу ръмжене, примесено с детски плач. Лесничеят повтори:

— Иначе ще те убия. Всичко ще направя, но ще открия дирите ти и ще те убия. Нали ме познаваш.

Отново се чу ръмжене, после глас — но не човешки, а някакъв грамофонен, сливащ думите в една — запита:

— А така няма ли да ме убиеш?

— Не — каза Мелър. — Така ще си останеш жив.

В гъсталака се чуваха само хлипания.

После запращяха клони, мярна се нещо бяло. От лещака излезе тънкото момиче. Едната му ръка бе разкървавена и то я придържаше с другата. Хлипайки, мина край тримата мъже, без да извърне глава към тях, пое, залитайки, към къщата.

Тримата я проследиха с поглед.

Чернобрадият фермер погледна към Мелър и Бетли. В широко отворените му очи имаше нещо пронизващо, журналистът не издържа и сведе глава.

— Така е при нас.

 

 

Спряха да нощуват в гората в една изоставена колиба. До езерото с острова, на който някога е била лабораторията, оставаха само няколко часа път. Но Мелър отказа да пътуват по тъмно.

Беше вече четвъртият ден на пътешествието им и журналистът чувствуваше как изпитаният му оптимизъм започна да се пропуква. По-рано, каквато и неприятност да му се случеше, въпреки всичко казваше: „И все пак, животът е дяволски хубав“. Но сега разбираше, че това дежурно изречение, прилягащо напълно, когато пътуваше в комфортен вагон от един град за друг или влизаше през стъклената врата в хола на хотела, за да се срещне с някоя знаменитост — че това изречение решително не подхожда, например, за случая със Стеглик.

Целият край изглеждаше като поразен от болест. Хората бяха апатични, неразговорливи. Дори децата не се смееха.

Веднъж той запита Мелър защо фермерите не се изселят оттук. Лесничеят обясни, че всичко, което имат местните жители, е земята. Но сега било невъзможно да я продадат. Обезценила се заради отарките.

— А вие защо не заминете?

Лесничеят се замисли. Захапа устна, помълча, после отвърна:

— Все пак аз съм полезен тук. Отарките се боят от мен. Нали нямам нищо. Нито семейство, нито дом. Мен с нищо не могат да ме сплашат. Могат само да ме нападнат. Но е рисковано.

— Значи, отарките ви уважават?

Мелър го погледна с недоумение.

— Отарките ли?… Не, какво говорите! Те не могат и да уважават. Че те не са хора. Само се боят от мен. И с право. Защото ги убивам.

Но отарките ставаха все по-дръзки. Лесничеят и журналистът усещаха как обръчът около тях се затяга. На три пъти някой стреля по тях. Единият изстрел бе даден от прозореца на изоставена къща, а втория и третия път стреляха по тях направо от гората. И трите пъти след несполучливия изстрел откриваха мечи следи. И изобщо с всеки изминат ден те все по-често и по-често се натъкваха на следи от отарки.

В колибата запалиха огън в малкото каменно огнище и си сготвиха вечеря. Лесничеят запали лула и печално се загледа пред себе си. Бяха оставили конете точно срещу отворената врата.

Журналистът наблюдаваше лесничея. Уважението му към този човек растеше с всеки изминат ден. Мелър не беше образован, целия си живот бе прекарал в горите, почти нищо не беше чел, с него не можеше да се води разговор за изкуството. И въпреки това журналистът съзнаваше, че по-добър спътник едва ли би могъл да желае. Разсъжденията на лесничея бяха винаги смислени, самостоятелни. Ако нямаше за какво да говори, мълчеше. Отначало той се стори на журналиста някак си изнервен и измъчен, но сега Бетли разбираше, че това е от стаената болка за жителите на този голям, изоставен край, сполетян по вина на учените от голямото нещастие.

Последните два дена Мелър не се чувствуваше добре. Мъчеше го блатна треска. От високата температура по лицето му бяха избили червени петна.

Огънят в огнището загасна и лесничеят неочаквано запита:

— Кажете, а той млад ли е?

— Кой?

— Онзи учен, Фидлер.

— Млад е — отвърна журналистът. — Тридесетгодишен, не повече. Защо?

Мелър помълча.

— Ами защото способните веднага ги вземат и ги държат изолирани. Треперят над тях. Те не опознават живота. И затова не съчувствуват на хората. — Той въздъхна. — Човек трябва да бъдеш преди всичко. А после учен.

Той стана.

— Време е да лягаме. Ще дежурим поред. Иначе отарките ще заколят конете.

На журналиста се падна пръв да дежури.

Конете хрупаха сено до една миналогодишна купа. Бетли седна на прага на колибата, сложи пушката на коленете си.

Тъмнината бързо се спусна, сякаш похлупи всичко. После очите му постепенно свикнаха с мрака. Изгря луната. Небето беше чисто, звездно. Нейде високо с крясък прелетя ято малки птички, които за разлика от големите птици се бояха от хищниците и извършваха есенните си прелитания нощем.

Бетли стана и обиколи колибата. Гората плътно обкръжаваше поляната и точно това беше опасно. Журналистът провери вдигнат ли е ударникът на пушката му.

Взе да си припомня събитията през последните дни, разговорите, лицата и си представи как ще разказва за отарките, когато се върне в редакцията. После му мина през ума, че всъщност мисълта за връщането е била непрекъснато в съзнанието му и е придавала особена окраска на всичко, което му се случваше да види. Дори когато тичаха подир отарка, грабнал момичето, той нито за миг не забравяше, че колкото и да е страшно тук, всеки момент може да се върне и да се отърве от всичко това.

„Да, аз ще се върна — каза си той. — А Мелър? А другите?…“

Но тази мисъл бе твърде мрачна, за да се задълбочава в нея.

Седна в сянката на колибата и се замисли за отарките. Спомни си заглавието на статията, която бе чел в някакъв вестник: „Разум без доброта“. Много приличаше на това, което разправяше лесничеят. Според него, отарките не бяха хора, защото не знаеха какво е състрадание. Разум без доброта. Нима е възможно? Може ли изобщо да съществува разум без доброта? Кое е първоначалното? Не е ли добротата последица от разума? Или обратното?… Вярно, вече е установено, че отарките са по-способни от хората към логично мислене, че по-добре разбират абстрактното и отвлеченото и по-добре запомнят. Носеха се дори слухове, че държат няколко от първите отарки във военното министерство за решаване на някакви особени задачи! Но нали и „мислещите машини“ използват за решаване на някакви особени задачи? И каква е в случая разликата?

Спомни си как един от фермерите им каза, че видял наскоро отарк почти съвсем без козина и тогава лесничеят бе отвърнал, че отарките напоследък все повече заприличват на хората. Нима те наистина ще завладеят света? Нима Разумът без Доброта е по-силен от човешкия разум?

„Но това няма да бъде скоро — каза си той. — Дори и да стане. Във всеки случай аз отдавна ще съм умрял.“

После изведнъж се сепна: Ами децата? В какъв свят ще живеят те — в света на отарките, или в света на кибернетичните роботи, които също не са хуманни и, както твърдят някои, също са по-умни от човека!

Внезапно пред него се появи синът му и го запита:

„Татко, слушай. Ние сме ние, нали? А те са те. Но те също мислят, че са ние?“

„Твърде рано се развивате — помисли си Бетли, — на осем години аз не задавах такива въпроси.“

Нейде отзад изпращя клонче. Момчето изчезна.

Журналистът тревожно се озърна и ослуша. Не, всичко е в ред. Един прилеп с кос, трептящ полет пресече поляната. Бетли се изправи. Мина му през ума, че лесничеят нещо крие от него. Например, не му каза кой беше конникът, който първия ден ги задмина на изоставения път.

Облегна се на стената на колибата. Синът му отново се появи и го запита:

„Татко, а откъде се е взело всичко това? Дърветата, къщите, въздухът, хората? Как се е появило всичко това?“

Той почна да разказва на момчето за еволюцията на вселената, после нещо остро го бодна в сърцето и се събуди.

Луната бе залязла. Но небето вече леко просветляваше.

Конете ги нямаше на поляната. По-точно единия го нямаше, а другият лежеше на тревата и над него се бяха надвесили три сиви сенки. Едната се изправи и журналистът видя огромен отарк с едра тежка глава, озъбена паст и големи, святкащи в полумрака очи.

После нейде наблизо се зачу шепот:

— Той спи.

— Не, вече се събуди.

— Приближи се към него.

— Ще стреля.

— Ако можеше, щеше да стреля досега. Или спи, или се е вцепенил от страх. Приближи се до него.

— Иди ти.

А журналистът наистина се бе вцепенил. Както става насън. Разбираше, че се е случило нещо непоправимо, че е надвиснала беда, но не можеше да помръдне ни ръка, ни крак.

Шепотът продължи:

— Ами оня, другият? Той ще стреля.

— Той е болен. Няма да се събуди… Хайде върви, чуваш ли!

С голяма мъка Бетли се извърна. Иззад ъгъла на колибата се показа отарк. Но той беше малък, приличаше на свиня.

Преодолявайки вцепенението си, журналистът натисна спусъка на пушката. Два изстрела проечаха един след друг, два куршума полетяха към небето.

Бетли скочи, пушката падна от ръцете му. Втурна се към колибата, хлопна, вратата след себе си и бутна резето.

Лесничеят стоеше с пушка, готова за стрелба. Устните му се раздвижиха, журналистът по-скоро долови, отколкото чу въпроса:

— Конете?

Бетли кимна.

Зад вратата се чу шум. Отарките я залостиха с нещо отвън.

Раздаде се глас:

— Ей, Мелър!

Лесничеят се спусна към прозореца, но щом подаде пушката си, в същия миг на фона на светлеещото небе се мярна черна лапа; едва успя да издърпа пушката си.

Отвън самодоволно се закискаха. Грамофонният провлечен глас каза:

— Хей, лесничейо, кажи нещо умно. Нали си човек, би трябвало да си умен…

— Мелър, кажи нещо и аз ще те опровергая…

— Поприказвай с мен, Мелър. Наричай ме по име. Аз се казвам Филип…

Лесничеят мълчеше. Журналистът с несигурни крачки се приближи до прозореца. Отарките бяха съвсем наблизо, зад дървената стена. Лъхна го животинска миризма — на кръв, тор и още нещо.

Отаркът, който се назова Филип, каза под самия прозорец:

— Ти си журналистът, нали? Ти, дето се приближи?…

Журналистът се изкашля. Гърлото му бе пресъхнало.

Същият глас запита:

— Защо дойде тук?

Стана тихо.

— Дойде, за да ни унищожите, нали?

За миг пак се възцари тишина, сетне възбудени гласове занареждаха:

— Разбира се, разбира се, те искат да ни изтребят… Отначало ни създадоха, а сега искат да ни унищожат…

Чу се ръмжене, после се вдигна врява. Журналистът имаше впечатление, че отарките се сбиха.

Прекъсвайки всички, заговори онзи, който се назова Филип:

— Хей, лесничейо, защо не стреляш, а? Нали винаги стреляш по нас. Хайде, поприказвай сега с мен.

Неочаквано нейде отгоре проеча изстрел.

Бетли се обърна.

Лесничеят, покатерил се през комина, бе разместил прътите и сламата на покрива и стреляше оттам.

Стреля два пъти, моментално зареди и пак гръмна.

Отарките се разбягаха.

Мелър скочи от огнището на пода.

— Сега трябва да потърсим коне. Иначе лошо ни се пише.

Разгледаха убитите отарки. Най-младият наистина беше почти без козина, имаше само малко по долната част на врата. Бетли едва се сдържа да не повърне, когато Мелър обърна отарка на тревата.

Лесничеят каза:

— Не забравяйте, че това не са хора. Макар и да разговарят. Те ядат хора. И своите.

Журналистът се огледа. Вече се разсъмваше. Поляната, убитите отарки — за миг всичко му се стори нереално.

Истина ли е всичко това?… Нима той, Доналд Бетли, стои тук?

 

 

— Ето тук отаркът изяде Клайн — каза Мелър. — Един от нашите ми разправи, от тукашните. Взели го бяха за чистач, когато съществуваше лабораторията. Оная вечер се намирал случайно в съседната стая. И всичко чул…

Журналистът и лесничеят бяха на острова, в главния корпус на Научния център. Сутринта те свалиха седлата от закланите коне и по бента се прехвърлиха на острова. Останала им беше само една пушка, защото отарките, когато избягаха, отнесоха със себе си двуцевката на Бетли. Планът на Мелър беше да отидат по видело до най-близката ферма, за да вземат от там коне. Но журналистът го склони преди това да разгледат за половин час изоставената лаборатория.

— Той всичко чул — разказваше лесничеят. — Било към десет часа вечерта. Клайн монтирал някаква апаратура и се занимавал с електрическата инсталация, а отаркът седял на пода и разговаряли. Спорели за нещо от физиката. Той бил от първите отгледани тук отарки и минавал за най-умния. Говорел дори чужди езици… Нашето момче миело пода в съседната стая и чувал разговора им. После настъпило мълчание, нещо се строполило. И изведнъж се разнесъл вик: „О, господи!“… Викал Клайн и в гласа му имало такъв ужас, че краката на момчето се подкосили. После отново се раздал отчаян вик: „Помогнете!“ Чистачът надзърнал в стаята и видял как Клайн се гърчи на пода, а отаркът го гризе. От уплаха момчето нищо не могло да стори и стояло като вцепенено. Чак когато отаркът тръгнал към него, тръшнало вратата и избягало.

— А после какво стана?

— После те убили още двама лаборанти и се разбягали. Петима или шестима останали, като че ли нищо не е било. И когато пристигнала комисията от столицата, поприказвали с тях. Откарали ги. Но по-късно научихме, че във влака изяли още един човек…

В голямата зала на лабораторията всичко си стоеше така, както си е било. По дългите маси имаше съдове, покрити с дебел слой прах, между жиците на рьонтгеновия апарат паяци бяха изплели паяжини. Само стъклата на прозорците бяха изпочупени и през зиналите отвори провираше клони израсналата дива акация.

Мелър и журналистът излязоха от главния корпус. Бетли много искаше да види апаратурата за облъчване и измоли от лесничея още пет минути.

Асфалтът по главната уличка на изоставеното селище бе обрасъл с трева и млади жилави храсти. Денят беше ясен и се виждаше надалеч. Миришеше на гнили листа и мокро дърво.

На площада Мелър внезапно спря.

— Не чухте ли нещо?

— Не — отвърна Бетли.

— Все си мисля за това, как ни обсадиха в колибата — рече лесничеят. — Досега такова нещо не се е случвало. Винаги действуваха поотделно.

Той пак се ослуша.

— Дано не ни готвят пак някоя изненада. Добре е да се махаме по-скоро оттук.

Стигнаха до ниско кръгло здание с тесни прозорци с железни решетки. Масивната врата бе открехната, циментовият под пред прага бе покрит с килимче от горски боклук — червенокафяви борови иглички, прах, крилца от мушички.

Влязоха нерешително в първото помещение с нисък таван. Друга масивна врата водеше към някаква зала. Надзърнаха и там. Катеричка с пухкава опашка се метна като стрела върху дървената маса и изскочи през решетките на прозореца.

Миг лесничеят гледа подире й, като се ослушваше и стискаше напрегнато пушката, после каза:

— Не, не биваше да влизаме.

И тръгна бързо към вратата.

Но беше късно.

Отвън се чуха шумове, входната врата с трясък се захлопна. Чу се тропане, като че ли залостваха вратата с нещо тежко.

Мелър и журналистът се спогледаха, после изтичаха до прозореца. Бетли погледна навън и се отдръпна.

Площадът и широкият празен басейн, построен навремето неизвестно защо, бяха изпълнени с отарки. Десетки и десетки отарки, и нови изникваха сякаш изпод земята. От тълпата полухора-полузверове се разнасяше глъчка, викове, ръмжене.

Лесничеят и Бетли ги гледаха смаяни.

Недалеч от прозореца стоеше на задните си лапи млад отарк. В предните си държеше нещо кръгло.

— Камък — прошепна журналистът, не вярвайки все още на случилото се. — Иска да хвърли камък.

Но това не беше камък.

Кръглият предмет полетя към тях, блесна ослепително пред решетката, разнесе се лют дим.

Лесничеят се дръпна от прозореца. На лицето му бе изписано недоумение. Пушката падна от ръцете му, той се хвана за гърдите.

— Ох, дяволът му неден! — каза той, като гледаше окървавените си пръсти. — Ох, дяволът му неден! Пречука ме!

Пребледнял, той направи две несигурни крачки и се свлече до стената.

— Пречукаха ме.

— Не! — закрещя Бетли. — Не! — Целият трепереше като трескав.

Мелър, захапал устна, вдигна към него побелялото си лице.

— Вратата!

Журналистът се втурна към вратата. Отвън пак местеха нещо тежко. Бетли бутна едното резе, после второто. За щастие тук всичко бе устроено така, че да се затваря здраво отвътре.

Върна се при лесничея. Мелър лежеше до стената, притиснал ръце към гърдите. На ризата му бе избило тъмно петно. Не даде да го превърже.

— Няма смисъл — рече той. — Чувствувам, че скоро ще свърша. Не искам да се мъча. Не ме пипайте.

— Но нали ще ни дойдат на помощ! — извика Бетли.

— Кой?

Въпросът прозвуча така отчаяно и безнадеждно, че журналистът изтръпна.

Известно време мълчаха и двамата, после лесничеят попита:

— Помните ли конника, който видяхме още първия ден?

— Да.

— Навярно е бързал да предупреди отарките за пристигането ви. Те са се свързали — бандитите в града и отарките. Затова отарките са се сплотили. Не се учудвайте. Уверен съм, че ако от Марс долетят при нас осмокраки чудовища, пак ще се намерят хора, способни да се сдружат с тях.

— Да — прошепна журналистът.

Времето до вечерта измина без промени. Мелър бързо губеше сили. Кръвотечението му бе спряло. Тъй и не позволи на Бетли да го превърже. Журналистът седеше до него на каменния под.

Отарките ги бяха оставили на мира. Не направиха опит да нахълтат през вратата, не хвърлиха и втора граната. Глъчката отвън ту стихваше, ту отново се засилваше.

Лесничеят каза:

— Може би дори е по-добре, че се появиха отарките. Сега ще стане ясно какво е всъщност Човекът. Сега поне ще знаем, че човекът не е само същество, което може да смята и да изучи геометрията. А и нещо друго. Много се бяха възгордели напоследък учените със своята наука. А тя далеч не е всичко.

 

 

Мелър умря през нощта, а журналистът живя още три дена.

Първия ден все още мислеше, че може да се спаси, ту изпадаше в отчаяние, ту надеждата вземаше връх. На няколко пъти стреля през прозореца, като разчиташе, че някой ще чуе гърмежите и ще му дойде на помощ.

Когато нощта настъпи, разбра, че надеждите му са напразни. Сега собственият му живот му изглеждаше разделен на две несвързани помежду си части. И най-много го измъчваше именно това, че не бяха свързани с някаква логика и приемственост. Единият живот бе благополучен, разумен живот на преуспяващ журналист и завърши, когато двамата с Мелър излязоха от града и поеха към покритите с гори вериги на Главния хребет. Първият живот с нищо не подсказваше, че Бетли ще загине тук на острова, в зданието на изоставената лаборатория.

Във втория живот всичко, което го сполетя, можеше и да го има, и да го няма. Целият се състоеше от случайности. Както и самият той изобщо можеше да го няма. Бетли имаше възможност и да не замине, да не приеме поръчението на главния редактор и да си избере друга задача. Вместо да се занимава с отарките, можеше да отлети за Нубия на работа по спасяване на древните паметници.

Нелепият случай го бе довел тук. И това е най-страшното.

Имаше моменти, когато го обземаха съмнения и не можеше да повярва, че всичко това наистина му се е случило, тръгваше да обикаля залата, пипаше осветените от слънцето стени и покритите с прах маси.

Кой знае защо, отарките бяха загубили всякакъв интерес към него. Останали бяха малко на площада и в басейна. Понякога се сбиваха, а веднъж Бетли със свито сърце видя как се нахвърлиха на един от своите, разкъсаха го и взеха да го ядат.

През нощта изведнъж реши, че Мелър е виновен за сполетялото го нещастие. Почувствува отвращение към мъртвия лесничей и измъкна тялото му в предното помещение до самата врата.

Час или два седя на пода, повтаряйки безнадеждно:

— Господи, защо точно с мен трябваше да се случи това? Защо точно с мен?…

На втория ден се свърши водата му, замъчи го жажда. Но вече напълно се беше убедил, че няма да се спаси, поуспокои се, отново взе да мисли за живота си, но по друг начин. Спомни си за спора с лесничея още в самото начало на пътешествието им. Мелър му бе казал, че фермерите едва ли ще искат да заговарят с него. „Защо?“ — запита го Бетли. „Ами защото вие живеете удобно, комфортно — отвърна му Мелър. — Защото сте от ония, дето са по върховете, дето ни предадоха.“ „Но защо да съм от тях? — не се съгласи Бетли. — Аз не печеля много повече от фермерите.“ „И какво от това? — възрази лесничеят. — Вие имате лека, приятна работа. През тези години, докато те са гинели тук, вие сте писали статийките си, ходели сте по ресторанти, водели сте остроумни разговори…“

Сега разбираше, че това е това е самата истина. Оптимизмът му, с който толкова се гордееше, е бил в края на краищата оптимизъм на щрауса. Просто е криел главата си от лошото. Четеше във вестниците за глада в Индия, а самият мислеше как да смени мебелите в големия си петстаен апартамент, по какъв начин да си осигури благоволението на това или онова влиятелно лице. Отарки — отарки-хора — разстрелваха протестиращи тълпи, спекулираха с житото, тайно подготвяха войни, а той избягваше да мисли за това, преструваше се, че няма такова нещо.

Излизаше, че от тази гледна точка целият му минал живот е логически свързан с това, което се беше случило сега. Никога не бе въставал против злото и ето, дойде възмездието…

На втория ден отарките няколко пъти го заговориха през прозореца. Той не отговаряше.

Един отарк каза:

— Ей, журналисте, излез. Нищо няма да ти сторим. А другият до него се закиска.

Бетли често мислеше за лесничея. Но сега го виждаше в съвсем друга светлина. Мина му през ума, че лесничеят е герой. И всъщност единственият истински герой, какъвто му се бе случвало да срещне. Сам, без никаква подкрепа, Мелър се беше опълчил срещу отарките, воюваше с тях и умря непобеден.

На третия ден журналистът изпадна в унес. Въобразяваше си, че се е върнал в редакцията на вестника и диктува на стенографката статия.

Статията се наричаше „Какво всъщност е човекът?“

Диктуваше на висок глас:

— В нашия век на изумително развитие на науката може да ни се стори, че тя наистина е всесилна. Но нека си представим, че е създаден изкуствен мозък, два пъти по-съвършен и работоспособен от човешкия. Ще има ли право съществото, сдобило се с такъв мозък, да се смята за Човек? Кое всъщност ни прави човеци? Способността да смятаме, да анализираме, да правим логически изводи или нещо друго, вкоренено у нас от обществото, свързано с отношенията на отделните лица помежду им и с отношението на индивида към колектива? Ако вземем за пример отарките…

Но мислите му се объркаха…

На третия ден сутринта гръм от експлозия събуди Бетли. Стори му се, че е скочил и държи пушката си готова за стрелба. Но в действителност той лежеше омаломощен до стената.

Пред него се появи муцуна на звяр. Напрягайки се мъчително, той изведнъж се сети на кого приличаше Фидлер. На отарк!

После мисълта му се замъгли. Вече не чувствуваше как го разкъсват, за част от секундата му мина през ума, че всъщност отарките не са чак толкова страшни, че те са само стотина или двеста в тоя изоставен край. Че с тях ще се справят. Но хората!… Хората!…

Бетли не знаеше, че вестта за изчезването на Мелър вече се бе разнесла из целия окръг и доведените до отчаяние фермери изравяха скритите пушки.