Петър Бобев
Драконът от Луалаба (17)

17

Люба се промъкваше през гъстия шумак със свито сърце и стиснат пистолет. Струваше й се, че отвсякъде я дебнат стотици чифта хищни очи; че оня пън отсреща, нашарен от редките слънчеви зайчета, е спотаена за скок пантера; че оная суха лиана е питон; че надничащата сред мъховете гъба е глава на отровна змия… А всъщност пънът може действително да е пантера, клонът — питон, гъбата — змия. И сред това гъмжило от опасности, които лазят под краката, които се спотайват зад дъсковидните корени, които дебнат да се метнат върху гърба ти от надвисналите клони, Люба се провираше сама, без да познава джунглата, с един пистолет и осем патрона в пълнителя.

Изведнъж тя дочу шум от счупени вейки, после силен тръбен звук като параходна свирка. Шумът приближи и преди девойката да съобрази що да предприеме, из шубраците, разкъртвайки дърветата като тревички, се измъкна едър слон с кървясали очи и разперени като гигантски ветрила уши.

Люба притихна. Нямаше време за отстъпление. Всяко мръдване щеше да привлече вниманието на гиганта, който стоеше полускрит в завесата на листата, разперил големите си уши като подслушвателни станции, и сумтеше дълбоко през хобота да улови отново миризмата, която го бе смутила. За щастие вятърът духаше откъм него. Но гигантът все не се успокояваше, все извиваше хобот като гигантски червей, готов всеки миг да се втурне напред, за да разкъсва, да тъпче, да убива. Главата му се люлееше гневно, като на играчките слончета, и размах ваше триметровите си бивни, подобни на притъпени жълтеникави колове. Животното се колебаеше. Опипваше въздуха с уши. Тъпчеше на място с крака като огромни трамбовки, под които оставаше каша от смачкани листа и пръст.

Девойката усещаше как пулсът й блъска в ушите, в гърлото, в очите, сякаш цялата тя се бе превърнала само в едно топуркащо от страх сърце. Ако я зърнеше, всичко щеше да свърши. Щеше да превърне и нея в каша. Ето при едно обръщане на главата малкото му оченце се спря на нея. Тя замръзна. Вече беше загубена. Но не. Не я забеляза. Люба знаеше, очите му са слаби. Разчита на носа и на ушите си. Затова, докато вятърът духаше насреща, имаше място за надежда. Само дотогава…

И все й се струваше, че сърцето й тупа тъй силно, че дори слонът го чува. Как да спре, как да успокои това сърце?

Великанът излезе от гъсталака, откъсна с хобот някаква вейка, размаха я да пропъди от гърба си дотегливите мухи, после я метна в уста. Мина на десет метра от вцепенената девойка, толкова близо, че тя видя пукнатините по изронените му бивни, чу куркането в търбуха му, подуши миризмата му. Но той не я усети. Изправи се до едно изсъхнало дърво, опря гръб о него и се залови да се чеше. Дънерът заскърца, поогъна се, но устоя.

Люба стоеше все така неподвижна в закритието си, вперила поглед в тромавата скала от месо, която пухтеше на няколко метра от нея. Пред лицето й висяха няколко прекрасни орхидеи. Тя само им се възхити — за един миг. И толкова. Повече не помисли за тях.

Внезапно най-близкият цвят трепна, раздвижи се, попълзя по вейката си. Без да отклони поглед от исполинския си съсед, само с крайчеца на окото Люба проследи оживялата орхидея. Всъщност никакъв цвят. А насекомо. Едра богомолка. Преди няколко дни младата операторка бе хванала в обектива на кинокамерата си такава хубавица в момента, когато разкъсваше един едър скакалец. Дяволски цвят, тъй я нарече баща й. И наистина надали би могло да й се избере по-подходящо име. Красота, по-богата, по-пищна от красотата на орхидея, съчетана с безпощадна ненаситност. Ето и сега дяволският цвят се нагласи по-удобно сред цветовете, разперил прекрасните си бели и червени венчелистчета и скръстил молитвено хищните предни лапи, готови да сграбчат като вълчи капан първата непредпазлива жертва, която се подмами от разкошните му багри.

Слонът отново стана неспокоен. Беше зло, раздразнително животно. Върна се назад, после внезапно се намъкна сред рафиевите палми, насочи се към езерото. Люба дълго слуша трясъка на прекършваните стъбла, докато най-сетне шумът му заглъхна.

Чак тогава девойката се осмели да тръгне по следите на баща си, към познатия брод, като не спираше да се ослушва боязливо.

Днес положително не й вървеше. Толкова лоши срещи толкова пречки! Друг път почти безлюдна, джунглата днес гъмжеше от врагове.

С диво грухтене, като разкъсваше лианите по пътя си, из храстите изскочи огромен брадавичест глиган. Люба зърна едрото му туловище с щръкналата по гърба четина, издадените над злата му зурла дълги глиги като извити ножове, едрите брадавици. Тя изтръпна. Глиганът я, бе забелязал и връхлиташе отгоре й като побесняла буца кал.

Да бяга? Накъде? Нима имаше надежда да му избяга, да се спаси от тази бясна ярост? Тогава? Люба не мисли много. Нямаше време. Подскочи и се залови за най-ниската лиана. Увисна на нея на две педи над префучалото животно. Глиганът сви назад с неподозирана пъргавина за тлъстото си тяло, после закръжи наоколо настървено, клекнал по колене, и заора пръстта с острите си зъби и дебело рило като плуг.

Уплашената девойка опита да се изкачи още по-нагоре. Това не й се удаде. Не само поради бодлите. Повече от умора. Ръцете й трепереха, изплъзваха се. Заплашваха всеки миг да я изпуснат върху побеснелия сърдитко.

Внезапно екна изстрел. Бясната буца подскочи, после падна на гръб и пририта. Люба се свлече на земята, подпря се о дървото, загледа ту умиращата дива свиня, ту неочаквания си спасител.

Зигфрид Ерлих свали пушката си.

— Накъде се е запътила госпожица Наумова? — за пита той. — Сама девойка в джунглата?

Люба успя да се овладее.

— Моля ви, елате с мен! Да подирим баща ми! Въпреки всичко не мога сама! Убедих се. Не съм страхлива, но все нещо ми попречва…

Той запита:

— Къде се губихте?

— На острова живее луд. Той ме отвлече. Затвори ме в един кладенец.

— На острова! — възкликна Ерлих. — Вие бяхте на острова?

— Да! Избягах през брода. Вашите приятели ми казаха, че баща ми с черния главатар са тръгнали по същия път. Елате с мен! Освен лудия няма друга опасност.

Немецът преценяваше бързо. Значи тъй, от острова! А дали е видяла златото? Дали го е пипала? Дали е заразена и тя? Там сега са черният гигант и баща й. Не се връщат. Защо ли? Дали и те няма да си дойдат натоварени със злато и… със зараза? Дали и те неволно няма да му подарят своите дялове?

А девойката е хубава, дори прекалено хубава. Заслужава да живее богато, в разкош. Заслужава да бъде жена на милионер. Заслужава да носи името фрау Ерлих, да стане жена на богаташа Зигфрид Ерлих.

Той поклати глава.

— Не ви пускам! Решително! Елате с мен! Нека Анри и Жозеф се върнат. Тогава всички заедно ще търсим господин Наумов.

Сам се хареса. Правилно! Така трябваше да постъпи! Трябваше да я задържи при себе си като примамка — да не би старият (естественик или и той иманяр като тях) да офейка със златото.

Люба вирна глава.

— Искам помощ, не съвети! Дотегна ми от съвети! Не мога да чакам. Кой знае къде е сега баща ми? Сама ще ида…

Ерлих я прекъсва:

— Аз съм кавалер. Няма да оставя сама жена в джунглата. Но ви обещавам. Почакайте още половин час! Анри и Жозеф ще се върнат скоро…

Ерлих отдавна трябваше да бъде на брега, да ги посрещне. Цяла нощ бе следил кога ще тръгнат към езерото. Нима щеше да ги изпусне сега, накрая? Беше сигурен, че няма да го търсят. Щом пипнат богатството, и ще го зарежат. Сигурен беше и в друго — проклятието щеше да ги погуби, преди да се измъкнат от джунглата, но каква полза от това, когато той няма да ги намери, когато с тях загине и златото? Затова само тъй — на брега, да чака двамата вагабонти! А с него — девойката за примамка на стария… Само тъй…

Люба тръгна към брега.

— Отивам сама! — рече тя. — Ще се оправя някак си! А вие потърсете приятелите си, гледайте си вашите работи! Щом са по-важни от човешкия живот…

С два скока Ерлих я настигна. Сграбчи я в обятията си:

— Разберете! Не мога да ви пусна!

Тя опита да се отскубне от здравите му ръце.

— Как си позволявате?

Той не отстъпваше.

— Не знаете какво значите за мен! Колко сте ми скъпа! Там ще загинете! Няма да преживея това! Не мога без вас! Почувствувах го, когато ви видях за пръв път…

— Оставете ме!

— Елате! — теглеше я назад Ерлих. — Когато се върнат двамата, ще отидем да търсим баща ви ние. Не вие. За вас е опасно. Вие трябва да останете жива… Трябва… За никого другиго не съм държал толкова… За никого…

Тогава Люба го блъсна и извади пистолета:

— Махнете се! И да не сте посмели да ме последвате! Чувате ли? Назад! Гледайте си вашите работи!

Зигфрид опита да пристъпи към нея, но видял решителното огънче в очите й, предусетил опирането на показалеца й в спусъка, спря.

След това отново тръгна.

— Назад! — изкрещя Люба. — Иначе ще стрелям!

Той отстъпи. Какво друго му оставаше? Наистина имаше пушка. Но нима щеше да стреля върху нея? Да убие тая сладка примамка — примамка за баща й, но не по-малко желана примамка и за него… Отстъпи. Това във военната наука се нарича стратегическо отстъпление. За да прибегнеш до него е нужна интелигентност. Няма да връхлиташ като бивол я!

Зигфрид Ерлих се усмихна. Така разгневена, с искрящи очи, девойката му харесваше още повече. Не беше кукла. Имаше характер. Ако не беше златото, не би я изпуснал. Но сега ония двамата бяха по-важни. Защото носеха злато. След това идваше нейният ред. След златото — тя! Златото и тя… Ех, ако наистина постигнеше това!

Люба трепереше от възмущение. Къде беше попаднала? Сред какви хора? Хора или зверове? Хора, напълно подчинени на джунглата, на нейните зверски закони… Ясно, никой нямаше да й помогне…

Ето достигна брода. В тинята личаха безброй следи, повечето объркани, застъпени една с друга, и само някои по-отчетливи. Тези, малките, са нейните — на отиване и на връщане, преди да попадне в ръцете на горилата. Ония, босите — на лудия. Големите — на ватуския вожд, а до него, редом с него, на всеки две негови стъпки три по-малки — стъпките на баща й…

А това, каква беше тази криволичеща следа? Крокодил или питон? Спомнила си наскоро преживяната опасност, студената непреодолима прегръдка, тя се дръпна назад, огледа тревожно околността. И го видя. Някакво двуметрово тъмнокафяво напъстрено тяло пълзеше по тинята с несръчни извивки. Змия? Не! По-право змиорка. Вместо плавници — четири върви.

Ясно! Протоптерус! Двойнодишаща риба. С хриле за водата и с нещо подобно на дробове за сушата. Люба беше виждала как го ловяха негрите. В засушливия сезон тая чудна риба се заравя в тинята, обвива се в калъф от слуз и заспива. Спи няколко месеца до дъждовете, които напълват блатата. Тогава се събужда до новото засушаване. Негрите познават дупките й, забиват дълбоко копията си и извличат отвътре набодената риба. Обичат много месото й. По цели дни се ровят за нея из тинята.

Протоптерусът настигна един бягащ рак, нагълта го и продължи по извитата си пътека подир скачащата жаба. Налапа и нея. Изглежда здраво бе прегладнял, за да се реши на това дневно пътешествие. А той, естествено, какъвто беше тромав, не обичаше светлината, когато всеки враг може да го забележи.

Ех, ако беше у нея кинокамерата. Щеше да хване чудесни кадри!

Но това желание само се мярна и изчезна. Друга мисъл владееше съзнанието й. Тревожна, вледеняваща, спираща дъха й. Защо баща й не се връща? Добре, останал е да нощува на острова поради тъмнината. Тъй я убеждаваше Льоблан. Защо обаче сега, когато се съмна, не дава никакъв знак? Да не би и той да е попаднал в ръцете на оня озлобен луд, да е станал жертва на безумната му жестокост?

Ненадейно над езерото прозвуча познатият рев. Лудият ли беше тоя път или драконът? Люба се озърна. Сред езерото плуваше някакво едро животно, пръхтеше, подскачаше неспокойно. Най-сетне тя го позна. Позна го по издигнатия хобот и щръкналите бивни. Слонът, с когото тя се бе срещнала преди малко, бягаше в ужас от някакъв враг. Не спокойно, уверено, както подобава на един цар на джунглата, а с бясно подскачане, сякаш се премяташе във водата.

От тръстиковия бряг се надигна динозавърът, който навярно се излежаваше в плитчината, и с тромаво клатушкане нагази в по-дълбокото. После заплува. Мудността му изчезна. Остана крокодилската му подвижност. Разстоянието между беглец и преследвач взе да намалява бързо.

Слонът беше загубен! Не би могъл да се пребори с врага си във водата. Изглежда беше чужденец. За пръв път идваше насам. Може би стар самец, пропъден от стадото, който диреше спокойно местенце…

Драконът го настигна. Оставаха още няколко метра и щеше да го захапе с огромните челюсти. Но вече навлизаха в плитчината. Гущерът се закачи о дъното. Устремът му намаля. Замята се несръчно, запляска из водата. Слонът стъпи на здрава почва и без да се обърне, се шмугна в гъсталака. Побягна като подплашено паленце с подвита опашка. И навярно никога вече нямаше да влезе в това езеро.

А динозавърът, убеден, че плячката му се е изплъзнала, изрева още веднъж, обърна се и заплува към острова, нататък, откъдето се обади другото чудовище.

Люба съобрази бързо. Дори да я забележат, дори да се спуснат насам, хищниците не биха я догонили в плиткия, брод. Вече знаеше с каква скорост се движат на сухо. Видяла ги бе. Опасни бяха във водата, а на сушата — само за вързан човек…

Тя продължи да гази уверено напред. Пиявиците и тоя път се полепиха по краката й, увиснаха напълнените с кръв торбички. Девойката дори не опита да ги маха. Бързаше.

Най-сетне! Стигна. Изтръска калта от краката, махна с нокти налепените кръвопийци и изтича нагоре по брега, към напечените от слънцето, трепкащи в маранята развалини. Тъкачите продължаваха да прелитат над срутената си колония с отчаяни писъци.

Драконите изреваха някъде под нея, под стръмната скала. Почувствувала се в безопасност, понавикнала вече и с тях, по-право преодоляла доскорошния ужас, тя пристъпи към брега, надникна надолу. Видя и двете чудовища, откроени в бистрата вода, огромни, вдъхващи ужас и в същото време, сред водната стихия, някак изящни в своята зловеща красота.

А на брега, опрял гръб о скалата — човек! Спасителят й! Големият ловец! Безпомощна плячка на дебнещите дракони.

— Чакайте! — окуражи го тя. — Ще ви помогна!

Той вдигна глава. Под блесналите очила светна надеждата. Не бе очаквал помощ, не бе очаквал вече спасение. Бе се примирил.

Люба се озърна. Какво да му подаде, та да го изтегли? Въже? Но къде въже в тоя пущинак?

Тогава лиана!

На двеста крачки стърчеше стара сикомора, затисната под гигантска къделя от лиани. Люба притича натам, избра едно по-жилаво стъбло, напрегна всички сили, разкървави ръцете си, но накрай успя да го изтръгне. После тичешком го повлече към брега. Спусна го и извика:

— Две на едно! Тоя път ви спасявам аз. Оставам ви длъжница с още едно спасяване.

Не беше забравила хапливото му подмятане.

Без да отговори, Анри улови дървеното въже, чийто край достигаше водата, а Люба омота горния му край в близката акация. После се наведе над скалата.

— Опитайте здравината й! Внимателно!

Белгиецът се поотпусна на лианата. Жилавата дървесина проскърца, но не се скъса. Удържа.

В този миг девойката усети силен тласък в гърба, изгуби опора и полетя надолу. Плясна във водата. Потъна и бързо изплува. Стреснати от внезапното й падане, издигнали глави на десетина метра от нея, я гледаха с гняв и почуда огромните пламтящи зеници на динозаврите. А отгоре, от каменния корниз Анри Льоблан вече подхвърляше края на лианата.

— Дръжте! — провикна се той. — Да ви изтегля.

Тя се хвана с все сила. Опрял нозе в тясната тераска, момъкът я измъкна нагоре. Измъкна я почти от зъбите на зиналите чудовища, които щракнаха напразно като огромни вълчи капани. Ноздрите им изфучаха яростно. Опашките им зашибаха вълните, туловищата се издигнаха над водата, очите им се изравниха с площадката, загледаха ги в упор с хищни, немигащи зеници като жълти стъклени чинии. Застояха се само за миг. После отново хлътнаха назад.

Анри каза кратко:

— Ще се изкатеря горе и ще ви издърпам.

Хвана се за лианата и запълзя ловко нагоре.

Люба извика подире му:

— Пазете се. Някой ме блъсна.

— Кой?

— Не знам. Не видях — човек или звяр…

Изведнъж младият мъж се строполи долу заедно с лианата.

Над скалата се подаде лудият, намръщен, свиреп. Скръсти ръце на гърдите. Загледа ги настойчиво, с жестока наслада.

— Това е той! — пошепна Люба. — Лудият!

Анри реши бързо. Хвана края на лианата и го подхвърли.

— Дръж! — извика той заповеднически.

Лудият неволно се подчини на властния му глас. Улови лианата. Загледа го недоумяващ.

— Вържи я пак за дървото! — заповяда Анри със същия тон, с който говореше на животните във фермата. Трябваше да действува на рефлексите му, да не го остави да се опомни.

Този път сгреши. Насреща му стоеше луд, но човек. Имаше рефлекси, имаше и разум. Объркан разум наистина, но разум. С някаква логика — своеобразна, подчинена на своята мания. Не инстинкт. Този разум веднага за говори. Не се остави да бъде подведен, да бъде подчинен, както се подчинява инстинктът.

Лудият хвърли обратно лианата с гневно движение.

— Пипнах ли ви? — изфуча той през зъби. — Най-сетне! Ха сега! Нахранете ми церберите!

Люба мълчеше. Само гледаше, преценяваше — няма ли някаква възможност за спасение. Но Анри не го познаваше, не се бе сблъсквал с безумната му упоритост.

— Я спусни друга лиана! — рече той отново. — Ще дойда горе да се разберем.

Девойката сложи ръка на рамото му:

— Оставете! Той е луд. Опасно луд. Дошъл е тук с някакви златотърсачи. Всички загинали. Само той оцелял, но полудял.

— Тъй ли? — възкликна Анри и отново се обърна към лудия. — Аз съм Анри Льоблан. Чуваш ли, Льоблан? Познаваш ли го?

Лудият го загледа с трескавите си очи. В тях преми на някаква сянка. Забули безумния им блясък.

— Льоблан! — изфъфли той смутен. — Льоблан!

После тръсна глава.

— Идваш да делим, така ли? Но няма! Никого не искам да знам. Човеци, пфу! — мравки, насекоми, микроби. А аз съм дух, аз съм демон… Сила и власт… Цялото злато е мое. Аз съм най-богатият… Златото е власт… По-мощен и от демон… Всемогъщ… Никой не може да се мери с мен…

Той млъкна. Отново скръсти ръце.

— Стойте там! Стойте! Докато прегладнеят дракончетата ми. Тогава Андромеда и Персей ще ги нахранят. Аз съм всемогъщ… Променям историята… Коригирам легендите… Персей няма да спаси Андромеда. Персей ще загине с Андромеда…

Той отскочи назад. Хвърленият от Анри камък прелетя на сантиметър от лицето му. После отново се наведе.

— Няма да ме улучиш, Персей! Никой не може да ме улучи. Защото съм демон, неуязвим. Аз вече ще ви оставя. Дракончетата могат да чакат. Търпеливи са. Ще ви дочакат. А аз имам още работа.

Той потри ръце.

— Хубава работа! Остават ми още двама — Червенокосият и мулатът. И с тях ще се справя както с вас. Персей и Андромеда — при драконите, старият и черният — в кладенеца. Ти го знаеш, Ирен. Уютно място, нали?

Люба потръпна. Значи тъй! Значи затова баща й не се връща. Затова не се обажда. В тази вонеща дупка, от която Люба едва успя да се измъкне. А той е стар. Макар и издръжлив, трениран, не би могъл да се изкатери по отвесната стена.

Лудият се изкиска.

— Но те няма да излязат! Няма! Аз затиснах отвора с каменна плоча. Тежка каменна плоча. И те никога няма да се измъкнат. Ще си останат там. Там! Ще умрат от глад и от жажда! Всеки, който посегне на златото ми, ще умре. И ти, Ирен! Ти, която ме докара тук, заради която преживях всичко. Толкова мъка… И когато драконът почне да разкъсва тялото ти, спомни си, че и ти тъй безсърдечно разкъса моята душа… А душата боли повече… Много повече…

И се дръпна зад скалата. След малко девойката го видя да прегазва брода уверен, изпъчен, горд, почувствувал, се истински демон в лудостта си. Скри се зад папирусовата стена.

А двата динозавъра продължаваха да дебнат. Но вече не тъй настървено. По-уверено. Плячката нямаше да избяга. Дори се заиграха. Запремятаха изумрудените си туловища, заогъваха ги в своята чудовищна грация. Отъркваха ласкаво гърбове, сплитаха лапи и опашки, хапеха се нежно със страхотните челюсти багери.

Анри и Люба наблюдаваха смаяни тази неправдоподобна игра на великанска мощ и красота. Допустима ли беше в тези низши хищници, с низши инстинкти? Или в еволюцията през милионите години ведно с кръвожадността се бе развила и нежността, привързаността, както у по-съвършените бозайници? Такава нежност! Такава ласка! Като две влюбени пантери, красиви и кръвожадни! Красота, нежност и кръвожадност!