Петър Бобев
Драконът от Луалаба (15)

15

Наумов скоро се убеди в безполезността на своите усилия. Нямаше сила да разчисти затрупания проход. Затова се отдръпна назад, седна на каменния под, отпусна се, премалял от умора. И от глад. С напукани от жажда устни.

Рудахигва стоеше над него, стиснал зъби, с израз на отчаяна решителност. Животът за него свърши. Не бе успял да попречи. Малката бяла жена видя жълтия камък. Тъй каза Типу Тип. Бащата на Малката бяла жена също. Погледнаха това, което беше забранено. Затова трябваше да загинат. Ако не ги стигне проклятието на кръвта, Рудахигва трябва да ги убие. Тъй повелява Изворът на мъдростта, тъй повелява законът. А когато умрат те, ще умре и Рудахигва. Рудахигва няма свой живот. Той е сянка. Когато залезе слънцето, изчезва и сянката. Но преди това трябва да намери другите, да им попречи, да не видят жълтия камък. Или да ги унищожи, ако са го видели…

Той щеше да се бори не за живота си, не за живота на приятелите си, а за смърт, за дълг.

Едрото му тяло не достигна дори дотам, където бе проникнал Наумов. В риенето под земята се оказа по-безсилен от стария мъж. Рудахигва не беше тръбозъб.

Той се отдръпна назад и седна до другаря си.

— Бащата на Малката бяла жена трябва да разбере, че не може да излезе оттук.

— Ще видим! — рече Наумов. — Ще помислим! Леко се отчайва Рудахигва.

Ватусът не отговори. Всъщност какво да отговори? Как да му обясни каква буря кипеше под високото му черно чело? Буря от объркани чувства, угризения и съмнения. Как да му обясни, че трябва да го убие? Затова предпочете да мълчи. Нека нещастният бял мъж не се тревожи. И без тава ще умре. По-добре да не знае!

Наумов разгледа тесния проход. Не беше дело на човек. По-вярно — естествена пукнатина сред кварцовата жила, доразкъртена от хора. Някога, кой знае кога, преди милиони години, тук са текли богати, наситени със соли термални води и са утаявали по стените прекрасните кристални образувания. Ето, струпан в привидно безредни друзи от прозрачни призми, блещукаше с плоските си повърхности бистър кварц. До него, враснали в него, натрупани в къси пънчета, искряха турмалиновите кристали. Халкопиритът в най-причудливи тетраедри ослепяваше очите с огледалните си отблясъци, сякаш всеки лъч на фенера запалваше по него стотици жълти крушки.

Нима трябваше да попаднат тук, обречени на смърт, за да зърнат тази красота, това фантастично струпване като приказните богатства в пещерата на Али Баба! Оставаше само да кажат: „Сезам, отвари се!“ Тогава масивната гранитна грамада щеше да се разтвори, да ги освободи от каменния си плен. И тогава Наумов щеше да се спусне пак подир злочестото си дете, да му помогне или да загине с него.

Сред цялото великолепие, през избухващите фойерверки от блясък, при всяко мръдване на фенера се червенееше в неправилни кървави петна самородното злато.

„Почти чисто! — оцени го набързо Наумов. — Затова е тъй тъмно. Примесеното със сребро е светло. И в такава концентрация! Сякаш половината е кварц, а останалата половина — злато! Най-голяма концентрация на самородно злато е намерена около Байкал — на една част злато три части кварц. А тук! И събрано в такива огромни късове! По осемдесет-сто килограма! И то не едно, не две парчета, както са намирани досега… Големите златни късове като диамантите имат собствени имена, аристократични имена, за да не бъдат смесвани със сивата маса на дребното множество. Тези тук бяха по-големи от всички открити досега. По-големи от «Плочата на Холтерман», която е съдържала деветдесет и три килограма злато, от «Желаният непознат» с неговите седемдесет килограма от «Големият триъгълник» в Русия и от стотици, други известни и безименни находки.“:

По кварцовите дните сред кварцовите друзи светлееха малки златни кубчета, сякаш само да усилят блясъка на тайнствения проход, а големите лежаха на пода безформени като смачкани баници от златно тесто. Лежаха изоставени. Какво ли бяха преживели тези, които са ги откъртили, за да се откажат веднага от тях? Рудахигва промълви с болка в гласа:

— Заради тях ли дойде тук бащата, на Малката бяла жена? Пред лицето на смъртта се казва истината.

— Пред смъртта се казва истината! — повтори Наумов — И аз така казвам: Не! Не заради него! Едва сега разбрах, че има жълт камък…

— А: защо тогава белият баща се заглежда в тях? Обича ли го и той като другите бели?

Наумов угаси фенерчето си. Налагаше се вече да го пести.

— Сега белият мъж има една грижа! — въздъхна той. — Къде е дъщеря му? Но и без тази грижа той не е мислил за този камък. Белият мъж принадлежи към хората, които не се кланят на този фетиш.

Изведнъж ватусът се обърна:

— А другите кланят ли му се?

Със своя примитивен език той не бе могъл да разбере преносния смисъл на думите му. Няма що, естественикът трябваше да приеме неговия начин на мислене и неговия израз, ако искаше да се разберат.

— Има и такива бели.

Ватусът рече:

— Рудахигва знае бели, които се кланят на полумесец; знае други, които се кланят на кръст. И едните, и другите забравят фетишите си, когато видят жълтия камък. Значи жълтият камък е по-силен фетиш, по-главен? Така ли?

Притиснат от тази безизкуствена логика, Наумов отговори:

— За някои жълтият камък е главен фетиш, единствена цел. За някои, не за всички. Има много бели — различни; има много фетиши, както казваш ти — също така различни; Има пък някои, бащата на Малката бяла жена е от тях, които не вярват във фетиши. Или по-право, за да се разберем, и те вярват в нещо, но техният фетиш не е дървена фигурка, нито каменна плочка, нито зъб от пантера, нито жълт камък. Фетишът им не е и дух — добър или зъл, — а човекът, живият човек, по-право всички хора. Мислят за хората, обичат хората, вярват в хората.

— Кои хора? — запита Рудахигва. — И черните ли?

— И черните. Всички. Щом са хора.

— А робите?

— Хората, на които фетиш е човекът, отричат робството, всякакво робство. Хората са създадени еднакво, еднакво трябва да живеят. Свободни. Рудахигва разбира ли напълно белия мъж?

— Не напълно. Само нещо. Но и то стига. Щом не иска робство. Досега белите са търсили роби сред черните. Затова черните ги мразят.

В отвора продължаваше да трепти тайнствената светлина. Странна светлина — без сенки, като мигаща флуоресцентна лампа.

Наумов си спомни. Беше чел. Какво всъщност? Да. Тайната на Светещите скали. Някъде в Кашмир, край планинското езеро Далай Лайк. Сборище на орли, затрупано с костите на орлината плячка, които светят с ярко фосфорно сияние. Никой не отива там. Защото Светещите скали са свърталище на злите духове. Който попадне сред тях, умира. И нищо чудно. Донесената от орлите мърша гъмжи от смъртоносни бацили и трупни отрови.

Така е в Кашмир. А тук? Има ли някаква връзка? Някакво подобие.

Също и в Киргизия. И там орлите. И там местните жители отбягват гнездата на брадатия орел. Защото който ги докосне, умира. Учените твърдят, че в останките от храната се запазват бацилите на антракса, от който са боледували изядените от орела животни. Но тук няма орли. А мършата? Наистина тази отвратителна воня, която лъха отвред, е от леш… То значи също трупна отрова… И смъртна зараза…

— А каква е силата на жълтия камък? — запита Рудахигва. — Дървено човече изгонва болести. Болните забиват в него гвоздеи — да го заболи, та да не се отпуска, ами да лекува. Зъб от пантера дава сила. Слонски хобот значи успех на лов. А жълтият камък…

Наумов обмисля дълго отговора си. Впрочем какво бе дало тая власт на златото? Дали само рядкостта му? Но има по-редки метали, които не са играли такава роля: иридий, волфрам. Има други, които го превишават по неактивността си, които реагират по-слабо с химикалите — например платината, която е била изхвърляна като вреден примес в среброто. Има и други, по-лъскави от него — среброто и калаят. А всъщност златото е металът — мечта на белия човек. Векове наред учените на Средновековието — алхимиците, са търсели „философския камък“, за да превръщат оловото в злато. Цветнокожите народи не са го ценели така. Първите златни монети са сечени в Египет, Месопотамия и Индия преди три-четири хиляди години. Златото сега лежи заключено в сейфовете на банките, за да осигурява солидността на валутата. Вече няма златни монети. Извадени са от обръщение, защото се изтъркват лесно. В света ежегодно се произвеждат хиляда и петстотин тона злато, от тях четиристотин тона само в едно-единствено находище, Витватерсранд в Южноафриканския съюз…

Рудахигва повтори въпроса си:

— Каква е властта на жълтия камък? Може би дава сила на белите да ловят роби?

Наумов намери отговора.

— Наистина. Рудахигва позна. Жълтият камък дава власт на този, който го притежава, да има роби. Повече жълт камък — повече роби. Не само черни. И бели роби, не по-добре от червеите. А робите работят, за да хранят господаря си, да го обличат, да задоволяват всяка негова прищявка, да умират, за да го пазят. Белите наричат жълтия камък „благороден метал“. А няма друг метал, който да е възбуждал по-неблагородни мисли. Няма друг метал, за който да са извършени повече подлости, престъпления, войни. В алчността си за повече роби тези, които го имат, стават негови роби.

— Рудахигва разбира — кимна с глава ватусът. — Изворът на мъдростта е прав. Ватусите трябва да пазят Огнената пещера. Никой бял не бива да отнесе ни зрънце жълт камък, за да не добие власт да лови роби.

Наумов го погледна смутен. Трудно щеше да му обясни цялата сложност на капиталистическите отношения.

— Аз казах — добави той. — Не всички бели се кланят на жълтия камък. Малката бяла жена и баща й не му се кланят. Те го смятат метал като всички други, метал, от който могат да се правят съдове и украшения, златни зъби, лекарства и други полезни неща…

В този миг тесният проход закънтя от някакъв гръмотевичен рев, усилен, обезобразен от многогласното ехо. Двамата впериха погледи към края на тунела, чийто отвор сияеше като телевизионен екран. И както на телевизионен екран сред синкавия мигащ блясък се надигна едно огромно туловище. Мъжкият динозавър пристъпи непохватно, с тежко поклащане, вдигнал със зъби един хипопотам, както котка носи мишка.

Биологът го определи бързо. Цератозавър — гигантски рогат гущер. И все пак не точно цератозавър. Краката му не са крака на цератозавър. Между пръстите му е опъната плавателна ципа. Тя го поддържа да не затъва в тинята, тя му помага при плуването. В милионите години на еволюцията той е останал почти непроменен. Затова може би гигантските влечуги на мезозоя са изчезнали, защото са изгубили способността си повече да се приспособяват към новите условия. И все пак се е променил. Типичният сухоземен хищник с гигантски кокоши крака се е превърнал във воден обитател с патешки стъпала. И опашката. Неговата опашка сега е сплесната отстрани като на крокодила все във връзка с плуването. Нравът си само не е променил. Останал е същият безпощаден хищник…

Върху екрана на природния телевизор се появи женският динозавър, после двамата се заловиха да разкъсват богатата си плячка. Какво ли представляваше един хипопотам за двата чудовищни търбуха? А костите пръснаха в безредие наоколо.

Наумов се сети. Ето от какво свети пещерата. От костите, които фосфоресцират, както Светещите скали в Кашмир. Може би и проклятието е същото — натрупаните милиарди микроби, заредени с ужасна смърт. Изглежда легендата не лъже. Смъртта наистина дебне сред приказната красота, сред баснословното богатство на Огнената пещера. Коварна, безпощадна…

Рудахигва лежеше по очи, несмеещ да погледне пируващите чудовища, потръпващ при всяко скръцване на могъщите зъби, които оглозгваха плячката. Не можеше да преодолее внушавания му цял живот ужас. Самолетните му мълвяха:

— Типу Тип!

Когато погълнаха последната хапка месо, двете страшилища се поборичкаха в своята невероятна груба, нежност, като два сблъскани танка, после се отпуснаха за сън с опрени гърбове. При техния вид Наумов неволно се замисли. За него тиранозаврите значеха само едно, олицетворяваха едно — сляпата злоба, ненаситната алчност и свирепост, олицетворяваха разрушителното начало на света. Сега видя другото им лице, другото лице въобще на живота, като двуликия Янус — свирепата злост и нежността, събрани в едно; разрушението и създаването като неделими съставки на битието.

Те бяха две самотни чудовища, оградени от чужденци. Могъщи, непобедими, но самотни. Всеки от тях нямаше нищо друго, освен другаря си. Само един другар: и останалото — плячка, което значи нищо, пустош. Все едно празен свят. Поне врагове. А тук и без врагове. Бродовете запълват света, създават нагон за живот, извикват сили за борба. Силата създава самоувереност, отпуснатост, в крайна сметка — слабост. Парадоксално, нали? Силата — създател на слабост! И чудно, вместо ужас, погнуса, омраза — той изпита неволно съжаление. Те бяха сами, тъй отчайващо сами сред един нов, чужд свят. Силни, наглед непобедими, и все пак прогонени, изместени от по-пригодените за новите условия, натикани в най-затънтените кътчета на земята като заточеници, осъдени да изживеят сред блатата последните си дни…

А някога, преди шестдесет-седемдесет милиона години, те са били господари, истински властелини на сушата. Тиради. Не са се криели из мочурляците. Тогава, когато в океана са господствували огромните делфиноподобни ихтиозаври, двуметровите костенурки, дългошиестите плезиозаври, чудовищните крокодилоподобни мозозаври, огромните акули с челюсти, способни да налапат цял автомобил. Тогава, когато безспорни властелини на въздуха са били летящите гущери птеродактилите, когато чудовищният птеронодон, разперил осемметровите си кожести крила, се е носел без кацване над разпенените вълни. Птеронодонът, може би най-добрият летец на всички времена, недостигнат от никоя птица, от никое насекомо. На скалите навярно е кацал само да снесе яйцата си и отново да се подеме във въздуха…

Наумов поклати глава в безмълвен разговор със себе си. Щом като досега е оцелял потомък на цератозаврите, какво, тогава пречи да приемем и другата легенда, че все тук, в девствените дебри на Конго, още съществува последният потомък на птеродактилите — летящият крокодил конгамато, „призракът на смъртта“ от блатата Джиунду. Призракът на смъртта — един поглед към когото значи смърт.

Все тогава, преди тези шестдесет-осемдесет милиона години, в някои, дървесни гущери люспите се превърнали в пера, за да дадат начало на археоптерикса — зъбатата гущероптица, прабабата на днешните птици.

Старият естественик се пренесе назад през десетките милиони години, може би задряма, може би всъщност засънува картината на онова невероятно далечно минало, невидяно от никое човешко око, а само нарисувано от изследователския гений и въображението на учените. Беше не мисъл, не представа. Беше повече сън, някакъв преход към съня, тежък унес…

 

 

Наоколо, на същото място, се ширят чудновати гори. Саговите дървета издигат като двадесетметрови колони дебелите си стъбла, увенчани с палмовидни корони. Край пръснати най-причудливи бенетитови растения: високата вилиамсония наред с ниската, прилична на огромен алабаш цикадеоидея, по чиято гулия са нацъфтели безброй красиви цветове. Извишават тъмните си корони мезозойските араукарпи, гигантски секвои и кипариси, под които са избуяли папрати, безброй папрати: джуджета и великани. А ето и първите покритосеменни растения: широколистни фикуси, пъстростволи чинари, лаврови храсти с кожести листа, едроцветни магнолии, безсенчести евкалипти. По някакво още необяснено съвпадение покритосеменните растения се явяват тогава, когато започва залезът на влечугите. Но тези растения са още малки, редки, мяркат се тук-там, тъй страхливо, както се появяват изрядко дребните предтечи на бозайните животни. И никакви треви. Природата още не ги е изобретила. Тяхното място се заема от плътния килим на мъховете, плауните и хвощовете.

Между мощните араукарии се задава тиранозавър рекс — гущер тиранин цар, — може би далечен прадядо или прачичо на дремещите в златната пещера дракони. Той прилича на тях по външност, прилича им и по хищния блясък на очите. Като чудовищен жив триножник той се задава, подскача тромаво върху мощните си птичи лапи и дебелата кенгурувска опашка. Оглежда се. После — нов скок. Като кенгуру. И все пак не като кенгуру. По-тромаво, по-непохватно. Трудно се скача, когато тялото тежи десетина тона. Но не му е и нужно по-бързо. Плячката е още по-тромава. Ето отсреща, между гъстата колонада на дърветата, той зърва друг двуног гигант, игуанодон, подпрян о якия ствол на едно дърво, който лапа цели купи от веера на листата му. Тиранозавърът изревава бойния си вик. Тревопасното чудовище се сепва. Обръща се бавно. Престава да дъвче. От устата му виси цял наръч шума. В очите му блести страхът. То изглежда тъй беззащитно срещу озъбената пещера на хищната уста. Но тиранозавърът не смее да връхлети, гледа да го заобиколи, да нападне отзад. Игуанодонът също така инстинктивно знае откъде да се пази. Извъртва се и той, фучи гневно, удря опашка. Изведнъж хищникът се хвърля напред. Но не умерва. Жертвата успява да се обърне, да посрещне нападението. Замахва с предните си къси крака като боксьор и от врата на хищника бликва алена струйка. Тиранозавърът отстъпва. Не е чак толкова гладен. Не му се рискува напразно, не иска да опита повторно остриетата на игуанодоновите палци, превърнати от природата в остри костени ками.

По-нататък сред избуялите папрати се мярва друг гигантски гръб. Също жертва. Също тревопасен гущер. Но тогавашните тревопасни съвсем не са кротки беззащитни жертви. По нрав те са по-свирепи от див бивол, от носорог. Из гъсталака се измъква трицератопс, трирогият гущер, някакъв уродлив хибрид: опашка на гущер, туловище на хипопотам, рога на див бик, човка на папагал. Над очите му два еднометрови рога, трети рог над клюна му, а шията му защитена с чудновата костена яка, от която се подават остри шипове като гердана на куче вълкодав. Хищникът опитва да го заобиколи, да нападне незащитеното туловище. Но и жертвата знае слабото си място. Завъртва се на място, както вагон върху въртяща се платформа, друго не знае — само това, пресреща с шиповете си всяка атака. На тиранозавъра омръзва тази безкрайна въртележка, обръща се и продължава надолу към блатата.

Тогава съзира другата плячка. Сред храсталаците се придвижва някакво изгърбено туловище, набодено с два реда костени плочи. И с две опашки — една отпред, друга отзад. А без глава. Или пък глава е опашката, върху която стърчат четирите заплашителни рога. Не. Не е там. Защото пасе другата опашка. На нея се виждат двете малки очички.

Подучен от всемогъщия инстинкт, натрупал унаследения опит на хиляди поколения, този път тиранозавърът се хвърля срещу смешно малката главица. Но стегозавърът извъртва към него рогатата си опашка, размахва я като чудовищен боздуган, засъсква яростно. Хищникът не подценява силата на тази опашка. Отстъпва. Друг път ще го издебне. Друг път, когато огладнее повече, когато заслужава риска. Мозъкът на стегозавъра, този жив танк, е по-малък от мозъка на едно котенце. Недостатъчен да управлява такова масивно тяло. Затова има още един мозък, надебеление на гръбнака, при таза, по-голям, заден мозък. Но и с двата мозъка, горкият, трудно се оправя в живота.

Наоколо пробягват безброй влечуги, малки и големи, хищни и тревопасни, едни от други по-чудновати. Тук-там се мяркат прадедите на бозайниците, малки, пъргави като мишки. Те знаят само едно — да бягат. Де могат да се мерят с господарите на земята — гущерите, де могат да се надяват някога те да я завладеят?

Скрибуцат щурци, такива, каквито ще бъдат и след милиони години; бръмчат пчели и едри водни кончета — все същите, непроменени, застинали в своята еволюция. Сред блатата се излежават диплодоки и бронтозаври, тридесетметрови грамади, които цял ден предъвкват водната растителност, неуязвими за страхотните сухоземни хищници в своята масивност недосегаеми във водните си крепости.

Тъй броди тиранозавърът, кръстосва с тромавите си скокове древната гора, дебне. Цял ден. Накрай прегладнява. Тогава забравя предпазливостта. Връхлита срещу първия срещнат стегозавър, понася болките от костните саби на бясната опашка и побеждава. Успява да докопа беззащитната му глава й я смазва в чудовищното менгеме на еднометровите си челюсти. Забравя своите рани. Отдава се на пиршеството — такова кърваво пиршество, каквото само един тиранозавър може да си устрои.

Тъй ден след ден! Тъй век след век! Хилядолетия след хилядолетия! Милион години след милион години! Едни тиранозаври умират, други се раждат. Едни трицератопси умират, други се раждат. Едни стегозаври умират, други се раждат. Климатът се засушава. Покритосеменните растения бавно изместват голосеменните, привичната храна на тревопасните гущери. Бозайниците наедряват. Сред тях се явяват силни хищници, бързи и съобразителни. Неусетно тревопасните динозаври почват да изчезват, най-напред стегозаврите. Защо ли? Изглежда трудно се живее с два мозъка. После и другите. Настъпват тежки дни за хищните гущери. Бозайниците стават все по-бързоподвижни, все по-хитри. Тромавите чудовища вече не смогват да си набавят храна. А природата не познава снизхождение. Който не е кадърен да се пригоди към новите условия, нека да загива, да отстъпва мястото си на по-годните. И плътоядните динозаври отстъпват, опразват световната арена.

Само някои, единици сред някогашното гъмжило облагодетелствувани от неочаквана прищявка на природата белязани със знака на случайна благосклонна мутация, намират спасителния път. На сушата вече няма място за такива тромави великани. Но водата остава. В нея и най-тежкото тяло запазва пъргавината си. Те навлизат в езерата, между пръстите им се опъва плавателна ципа, опашката им се сплесква. Тук вече е друго. Едрият хищник може да настигне и малката пъргава плячка. И потомците на някогашните земни хищници надживяват всичките си съвременници динозаври. Те дебнат като крокодили от дъното, нападат всяко по-едро животно, което се осмели да навлезе във водата: крокодил, слон, хипопотам, носорог. Опустошават всеки воден басейн, в който се заселят, навяват, ужас. Хората създават легенди за тях, легендите за страшните дракони…

Но въпреки всичко времето им отдавна е отминало. Въпреки всичко. Те опитват все още да се преборят с живота, вкопчани, със зъби и с нокти, в него, но борбата им е безнадеждна. Присъдата на природата, произнесена върху тях преди шестдесет милиона години, остава неотменена. Те са обречени. И си отиват. Блатата и езерата намаляват. Хората настъпват. Последните потомци на някогашните властелини се отдръпват все по-назад, във все по-пусти места, по-далеч от новия господар — дребосък на земята. Кой знае, може би наистина последните умиращи динозаври са загинали от ръцете на легендарните драконоборци, останали безсмъртни в паметта на човечеството: Персей, спасителят на Андромеда; Зигфрид, победителят на Нибелунгите; Язон с аргонавтите, който с помощта на Медея открадва златното руно…

А тези два великана, които пръхтяха в златната си бърлога, изглежда бяха последните от последните. Може би нямаше други. Само те. Единствени в целия свят. Последна брънка на скъсаната верига. Верига, проточена през хилядолетията, назад-назад в мъглата на геологичните епохи. Огромна верига, която изтънява неусетно, изтънява, превръща се във верижка, в конец, който всеки миг заплашва да се скъса. Безвъзвратно.

Трябваше да се направи нещо. Да се запази тази брънка. Науката да вземе под своя защита обречените. Да запази тези живи изкопаеми, вдъхващи трепет и в същото време — съжаление. Трепет пред ненаситната им свирепост, жал пред жестоката участ, която тегне над рода им……

Залез. Всеки залез навява тъга, дори залезът на първобитното, на дивата мощ, дори той, защото е залез. Макар да си го чакал, макар да знаеш, че иде ново, по-радостно утро… Защото всяко утро ще има залез…

 

 

Наумов се надигна.

— Хайде пак! Да разчистим прохода!

И без да дочака отговор от другаря си, пропълзя напред.

— Там е проклятието! — обади се ватусът.

Наумов не се върна. Не беше свикнал да се връща, да отстъпва въобще. Още повече сега. Отнасяше се за живота му, за живота на дъщеря му. Лудият може да го е излъгал, може да е халюцинирал. Той говореше за своите цербери. Загатваше, че Люба е станала тяхна жертва. Но те лежаха тук, почиваха, наситени с хипопотама. Сухоземни хищници по произход, те не можеха да се хранят във водата. Трябваше да излязат на брега, трябваше да довлекат плячката в скъпоценната си бърлога. И те бяха донесли не Люба, а хипопотама. Значи Люба беше жива, нуждаеше се от помощ. Кой друг можеше да й помогне, ако не баща й? Кой?

Пещерата криеше заплаха, просмукана от смърт. Но предупреден за опасността, той щеше да я премине. Вътре нямаше да се докосне с ръка до нищо. Щеше да си сложи превръзка на устата и носа против зараза от въздуха. Когато излезеше, щеше да захвърли дрехите си, да се измие със сапун, щеше да вземе максимална доза антибиотици. С такива мерки хората се борят с най-опасни зарази в лабораториите. Нима нямаше да се предпази и той? Но дори да не успееше, дори да загинеше… Преди това щеше да изпълни дълга си…

Изведнъж скалата забуча. Бученето се усили като гръмотевична буря. Или не — като втурнал се поток вода, който помита всичко по своя път. Няколко фелдшпатови кристала се изрониха от ниския таван.

Рудахигва извика:

— Земята се сърди!

Наумов прецени. Наистина земетресение.

Бученето заглъхна скоро. Двата динозавъра се надигнаха и запълзяха към изхода на пещерата. Предчувствуваха с животинския си усет наближаващото бедствие. Най-първо единият, после другият изчезна от флуоресциращия екран на каменния отвор.

— Назад! — извика Рудахигва. — Към кладенеца!

Преди да тръгнат, земята отново забуча. Бученето се усили, превърна се в грохот, в оглушителен гръм. Сякаш се срина целият тунел.

Но не. Само се бяха посипали най-крехките друзи. Няколко нови каменни къса бяха препречили прохода.

Не би било тъй опасно, ако беше само то…

Пръв го усети ватусът. Но преди той да каже, Наумов подуши мириса на горена сяра. Откъм пещерата нахлуха жълти пари, затъркаляха се из тесния тунел като рехави кълбета. Естественикът се закашля. Задави се. Неволно отстъпи назад, крачка след крачка, гонен от диханието на новия сулфатар. Последва го и гигантът. Парите, като по-тежки, изостанаха зад тях, в тунела. Но скоро ги последваха, надигнаха се, заляха краката им, попълзяха нагоре, обгърнаха ги в своите задушливи обятия.

Ватусът реши. Покатери се на стълбата.

— Рудахигва ще опита пак.

Той достигна края на кладенеца. Долу Наумов продължаваше да кашля, опрял гръб в каменната стена, вдигнал глава в напразен опит да се освободи от изригващите газове.

За пръв път черният гигант се поколеба. Никога досега. Досега винаги Изворът на мъдростта беше прав. Всяка негова дума — закон. Без колебание. Чужденците са врагове. Те правят ватусите роби. Всеки враг трябва да умре. Ясно, безсъмнено, закон… А сега? Трябваше ли да умре и този бял, който също мрази робството? Дали законът на ватусите не е остарял? Дали белите дяволи наистина са се променили? Има ли добри бели дяволи като ловеца на пеперуди?

А дали бащата на Малката бяла жена не е зъл дух, който мами бедния Рудахигва, иска да го направи предател?

Кое е вярното?

Ватусът отново опря гръб в масивната плоча, заби крака и ръце в издатините на зидарията, напрегна мускули. Още! Още! Последно усилие! Отровните пари стискаха гърлото му. Плочата сякаш се поотлепи от отвора. Но той не издържа. Кракът му се откачи и увисна. Рудахигва едва се задържа на ръце да не политне надолу. При все това не се отчая. Издигна се пак, нагласи здраво пръстите си изпъна отново гръб. Още малко! Още едно усилие! Ако не успее сега, въобще няма да успее. Не би могъл да даде друго подобно усилие. И ето плочата поолекна, отцепи се от отвора. А сега? Той опита да премести крака си на по-горната междина в каменната зидария, но и тоя път изгуби опора и плочата хлопна на старото си място.

Наумов се сети.

— Не нагоре! Настрана! Настрана!

Рудахигва разбра. Вкопчи се повторно в стената напъна с гръб. И плочата пак се понадигна. Той се измести встрани. Плочата се хлъзна с него. Още малко, сега рече по-леко. Отворът нарасна. Толкова трябваше. Нямаше нужда от повече.

Ватусът провря широките си плещи, подигна сви на ръце, измъкна се горе. Задиша дълбоко. Главата му се маеше от отровните изпарения. Олюля се.

Тогава чу далечния, приглушен от високите зидове ритъм на тамтамите. Заслуша се, засрича чудния им език. Тамтамите ехтяха равно, монотонно, с неотслабваща настойчивост, изискваха, повеляваха:

— Който види жълтия камък, трябва да умре! Рудахигва да изпълни закона!

И отново. И отново:

— Който види жълтия камък, трябва да умре! Трябва да умре!

Рудахигва усети задушаващия спазъм на отчаянието. Не. Нямаше изход. Законът беше закон. Не определяше за кого се отнася — за добри или за лоши, за приятели или за врагове. Говореше общо — за всеки, който е видял това, което не трябва да се види. Рудахигва беше честен воин, пръв воин в племето. Воинът не мисли, само изпълнява. А Изворът на мъдростта е бил прав винаги. Той познава белите. Заповедта трябва да се изпълни… Трябва… И всичко да свърши. А племето ще загуби още един храбър воин… Но трябва…

Той изпъшка. Сякаш нещо се скъса в него. Наведе, се. По лианената стълба се изкачваше с последни сили да се измъкне от задушливия облак, задавен от кашлицата, Наумов. С последни сили бързаше нагоре, към тесния отвор, през който прозираше къс от избледняващото пред изгрева небе, бързаше към спасението, към свободата.

Рудахигва хвана каменната плоча и с Рудахигва хвана каменната плоча и с отчаяна решителност я върна на старото място. Закри изхода, закри пътя към живота на другаря си.

Отдолу се чу заглъхналият глас на изненадания естественик:

— Полудя ли? Какво правиш?

Ватусът, стъпил върху каменния похлупак, отговори сурово:

— Бащата на Малката бяла жена видя това, което не трябваше да види. Затова ще умре. Рудахигва иска белият мъж да живее, но законът е по-силен от Рудахигва. Ще умре и Малката бяла жена, всички… След тях ще умре и Рудахигва. Защото е виновен. Не запази белия човек и дъщеря му. Защото няма право да живее, когато те умрат… Такъв е законът…

Наумов, задъхан, изкрещя отдолу:

— Не прави глупости! Отвори! Законът на Рудахигва е стар закон, от времето, когато тук идваха лошите бели. Тогава беше прав закон. Но сега белите са други, за тях някогашният закон не е верен. В Конго сега черните хора създават нови закони. И тези закони казват: белите и черните са хора, приятели, братя…

Ватусът отвърна глухо, но решително:

— Рудахигва не разсъждава… Рудахигва е воин…

Обърна се и с отпусната глава тръгна през развалините. От очите му потекоха две мокри вадички. Суровият воин плачеше. За пръв път в живота. Но нямаше право да отстъпи.

Тамтамът биеше упорито, без прекъсване, набиваше в съзнанието му неотменимата заповед:

— Който е видял жълтия камък, трябва да умре…