Петър Бобев
Драконът от Луалаба (13)

13

Ясно, това бяха следи на човек, малка стъпка на бос бял човек, а не гигантската диря на ватус. И следите водеха към езерото, навлизаха направо по тясната пътечка между гигантските рафии и полюшващата се стена на папируса.

Рудахигва нагази във водата, но изведнъж отскочи назад.

— Питон!

Наумов го видя в последния момент. Питонът се бе увил около жертвата си, която потръпваше с тънките си крачета в последна конвулсия, задушена от мощните намотки на люспестото туловище. Когато антилопата се отпусна безжизнена, огромната змия се размота и изпълзя настрана, изгуби се в гъстака.

Наумов погледна в недоумение. Защо не изяде плячката си? Ако не беше гладна, защо тогава я удуши? Или се уплаши от тяхното идване?

Рудахигва каза:

— Отива да провери. Ако има червени мравки, няма да я изяде. Когато се нахрани, питонът заспива. Тогава не може да бяга. И мравките го огризват. Тъй казва народът на Рудахигва: „Ситият питон е храна на мравките“. Той ще иде, ще види. Ще се върне само ако няма мравки. По-добре гладен. Белият мъж навярно не познава нашите мравки. Могат да се справят със змия, антилопа, та и човек, ако е болен или стар и не може да бяга. Когато те нахлуят в селището на Рудахигва, здравите хора отнасят надалеч болните, за да ги спасят. Страшни мравки! Жилят като оси. Късат месото зрънце по зрънце, както потокът подрива песъчлив бряг. Остават само костите…

Рудахигва нагази във водата. Опрял пръст в спусъка на пушката, Наумов го последва.

— Само да не ни усетят крокодилите! — пошепна той.

Без да се обърне, гигантът отговори:

— Във Вонещата вода няма крокодили, няма хипопотами, няма слонове… Само Типу Тип…

Водата стигна до колената им. Ватусът водеше умело. Разчиташе тъй леко релефа на езерното дъно по плаващите растения, като че ли държеше в ръка най-подробна карта.

Пред краката им се размърдваха със сънливо крякане патици, гъски, чапли, пеликани, лебеди и бързаха да се сврат в най-гъстите обраствания на папируса и тръстиката. Накацалите по листата на водните лилии жаби се гмурваха шумно към дънната тиня.

Облак розови папагалчета прелетяха над езерото, накацаха по дърветата на острова. Чудно беше как тънките клони можеха да удържат такова множество птици, които продължаваха да прелитат.

Рудахигва спря. Вслуша се напрегнато. Някой гази из водата! Човек!

Тогава Наумов съзря сред езерото един полугол бял мъж с дълга черна брада, която се вееше като грива около главата му.

— Типу Тип! — позна го Наумов. — Подире му! Бързо!

Рудахигва неволно обърна гръб към езерото.

— Който види Типу Тип, умира!

Наумов го прекъсна разпалено:

— Глупости! Няма да умреш! Нито ти, нито аз…

— Не! Не! — шепнеше упорито уплашеният гигант. — Всеки умира! Това е магия! Страшна магия! Зъл дух…

Естественикът не го изчака повече, а притича направо към лудия.

— Стой! — извика той решително на френски.

Но, отклонил се от плиткия брод, хлътна в дълбоката вода. Едва успя да запази пушката си от измокряне, докато ватусът, на когото водата едва достигна до пояс, го извлече на плиткото.

Още щом стъпи на здрава почва, Наумов заговори:

— Типу Тип е бял. Неговата магия не действува на бели хора. Няма сила и срещу черните, когато са с бял човек. Не се бой! Води ме!

Лудият бе взел преднина. Без да се обръща, той газеше направо през плитчината, сякаш истински дух се плъзгаше по водата. Вървеше, без да поглежда настрана, с приведени рамене, сякаш не чул вика на преследвача си.

— Стой! — повтори заповедта си Наумов на английски.

Полуголият човек забърза, без да се обърне. Стигна островния бряг и затича нагоре по стръмния му склон. Тогава Наумов гръмна във въздуха.

— Не мърдай! — провикна се той решително, но като видя, че беглецът не спира, отправи втория куршум в него.

Лудият извика, но продължи да бяга със същата лекота.

Рудахигва, както стоеше гърбом към острова, запита:

— Уби ли го бащата на Малката бяла жена?

Естественикът измърмори недоволно:

— Изглежда не можах да улуча.

И вдигна трети път цевта. Но беглецът изчезна зад храстите.

Гигантът поклати глава.

— Рудахигва каза: „Типу Тип е неуязвим.“ Ето, тръбата, що мята мълнии, не можа да му стори нищо.

Естественикът възрази нервно:

— Рудахигва каза и друго: „Който погледне Типу Тип, умира“. А бащата на Малката бяла жена е още жив.

Гигантът го погледна с жал:

— Не се знае докога ще бъде жив…

Наумов го пресече:

— От поглед не се умира, вожде. Няма и аз да умра от поглед. Но да вървим! Да го настигнем! По-скоро!

Ватусът тръгна подире му покорно.

— Да вървим! Рудахигва няма свой живот. Каквото каже белият човек…

Скоро достигнаха брега. Нещастните птици тъкачи още цвърчаха тъжно, накацали по листата на маслената палма над останките на срутеното си гнездо. По разкривените клони на крайбрежните дървета се бяха строили орляк корморани, а в плитчините дремеха пеликани с мушнати под крилата клюнове.

Луната обливаше скалистия склон с безшумни вълни от сребриста дрезгавина. Беше нощ и все пак не като нощ. Странен полумрак, в който Наумов не успя да разчете циферблата на часовника си, а в същото време различаваше най-отчетливо върха на острова и далечните палми. Прозрачна, ярка мрачина.

Двамата достигнаха мястото, където беше застанал лудият, когато Наумов стреля по него. Върху бялата кварцова скала лъснаха няколко тъмни капки. Естественикът се наведе, пипна с пръст.

— Кръв! — рече той. — Е, какво? Духовете имат ли кръв? Възможно ли е да бъдат ранявани?

Рудахигва се наведе. Разгледа съсредоточено кървавите следи. После се изправи.

— Това не е Типу Тип! А човек! Духовете са неуязвими. Нямат кръв.

Внезапно отсреща, иззад високия термитник, подобен на многовръх сталагмит, изскочи някакво особено животно с дълги уши като гигантски заек. Озърна се и само след няколко мига изчезна от поглед, сякаш потъна в земята.

Ясно! Тръбозъб, плашливият жалък мравояд! Наистина беше потънал под земята. Сега вече никой не би могъл да стигне това удивително създание. Голям, по-едър от куче, а се рови като къртица. Ровенето — това е единствената му сила, единствената защита сред гъмжилото кръвожадни врагове. Подкопал с острите си нокти якия термитник, напъхал в разкритата галерия дългия си език, той навярно се бе гощавал богато с разтревоженото му население, когато бе чул стъпките на хората и бе прекъснал пиршеството си.

Наумов не го погледна повече, а притича по скалите, следван от черния гигант, който сега, когато бе разбрал, че насреща си има обикновен човек от плът и кръв, а не свръхестествено същество, си бе възвърнал обичайната царствена самоувереност.

— Няма да избяга — каза той тичешком. — Няма да се скрие. Кръвта го издава.

Откъм храстите, тъкмо зад гърба им, прокънтя познатия им грозен рев. Наумов се обърна мигновено, насочи пушката нататък. Ревът замлъкна мигновено. Когато Двамата дотичаха дотам, не намериха никого. Само няколко кървави капки.

Същият рев, само че отслабен от разстоянието, долетя от отсрещния бряг. Обади се трети, още по-отдалеч Наумов и Рудахигва се спряха. Сега накъде?

Ревът проехтя от съвсем друго място. И заглъхна, щом като естественикът изпразни в тая посока пушката си.

— Разиграва ни! — досети се ватусът. — По-добре да чакаме тук!

Изчакаха десет-двадесет минути. Нищо. Тишина.

Дали се бе измъкнал?

Рудахигва тръгна по ясната диря. Ето тук, ето пак — редките кървави капки го отведоха нагоре, край брега. Нямаше грешка. Кръв, и то прясна кръв! Беглецът беше минал наскоро оттук.

И изведнъж, щом се измъкнаха от рядката акациева горичка, те се заковаха на място.

Крепост! Цял град!

Какво ли им тъкмяха смълчаните настръхнали стени? Какви ли нови опасности? Населен ли беше тоя град? И какви бяха жителите му?

Забуха бухал. Над главите им прелетя сова, грабна нещо от земята — мишка или агама — и се въззе нагоре. Нещастната жертва цвърчеше в ноктите й, докато накрай писъците й заглъхнаха в мрака. Проточил след себе си двете флагчета на крилата си, се мярна вимпелов козодой, изкрещя грозно и изчезна. Рояк едри прилепи зашариха на безшумни зигзаги във въздуха, подгонили нощните насекоми. Тук-там заблещукаха светулки.

Кървавите дири водеха направо. Рудахигва надигна копието, прикри тяло с щита. Наумов опря пръст в спусъка.

— Не заедно! — предложи ватусът. — Рудахигва ще мине напред. Бащата на Малката бяла жена ще пази гърба му. Но по-назад. Да не попаднат и двамата в клопка.

Внезапно нещо изсвистя и удари гиганта в челото. Той се спря зашеметен, ръката му отпусна оръжието си, което издрънча върху плочестата настилка.

Камък ли беше това? Кой го метна?

Наумов се наведе. Видя, че камъкът се раздвижи, запълзя. Значи бръмбар! Бръмбар голиат! Колкото юмрук! И тежък като юмрук.

Върху челото на Рудахигва се надигна остра подутина. Но това сега изглеждаше дреболия. Двамата продължиха напред. Покрай краката им се разпълзяваха уплашени гущери агами и гекони, покатерваха се на високите стени и оттам се чуваше неспокойното им цъкане. Понякога прекосяваше пътя им бърза змия, за да се намъкне из фугите на стените.

„Още една тайна в тайнствено Конго! — помисли си. Наумов — Чий ли е този град? Кой ли го е създал? С каква цел е построен сред непристъпните блата?“

Но нарастващата тревога скоро издуха от съзнанието му тези мисли. Къде е Люба? Тя не може да бъде другаде, само тук. Само тук! Е, добре! Да речем, че успее да преодолее дебнещите отвред заплахи — как ще я намери? Здрава или осакатена, или мъртва? Или въобще нищо няма да намери? Ще я загуби. Изчезнала, както са изчезвали сред безчувствената, всеразрушителна джунгла толкова хора, племена, цели цивилизации… Изчезвали, погълнати от алчните й зелени смукала.

Така един зад друг, промъквайки се през руините, естественикът и ватусът достигнаха кладенеца под Коничната кула. Кървавите капки свършваха тук, до спуснатата в дълбочината стълба от лиани.

Двамата се надвесиха над зиналата дупка. Що да сторят?

— Може да е капан — подметна Наумов. — Но нямаме избор. Длъжни сме да проверим. А може би раненият бърза да се скрие от нас. Кървавите капки зачестяват…

Гигантът реши:

— Рудахигва ще провери. Нека белият мъж пази отгоре.

И заслиза по огъващите се стъпала. Достигна дъното. Стъпи на плочите, взря се в полумрака на разсеяните лунни лъчи. Видя пукнатината в скалата. Опита да проникне вътре. Но удари челото си в някаква неравност и се отдръпна назад.

— Тъмно! — извика Рудахигва. — Нищо не се вижда.

Тогава естественикът извади джобното си фенерче. Натисна копчето, спусна се долу и насочи потока светлина в черния проход, в който се губеха кървавите дири.

А защо някои капки бяха размазани от настъпване, сякаш беглецът се бе спирал, бе се въртял на място, преди да тръгне отново.

Пълчищата агами, гекони, стоноги и скорпиони се разпълзяха уплашени. Един гущер геко се откачи от стената и тупна на пода. После, без да се обърне, търти нагоре да се спасява.

Рудахигва забеляза, че следите свършиха. Даже неопитният следотърсач Наумов видя това. Двамата се сетиха едновременно. Разбраха хитрината. Беглецът бе стигнал дотук и се бе върнал по следата си само за да ги довлече в тоя капан.

— Назад! — извика той. — По-скоро!

Двамата забързаха обратно. Но закъсняха. Видяха само как огромна каменна плоча захлупи отвора на кладенеца. Рудахигва се покатери по лианената стълба, натисна с рамо, подпря с гръб, напъна се. Напразно. Плочата беше тежка, прекалено тежка дори за неговата сила.

Отгоре долетя тържествуващ глас:

— Не се опитвайте! Няма смисъл! Плочата е солидна. Надгробна плоча.

Наумов се обърна слисан.

— Кой сте вие? — запита той. — И защо ни вкарахте в този капан?

Гласът отговори:

— А вие защо ме ранихте?

— Защото отвлякохте дъщеря ми. Малко ли е това? Кажете къде е тя сега. Какво искате от нас?

— Вече нищо не искам — изкиска се гласът. — Защото си свърших задачата. Вие ще умрете тук живи погребани. А Ирен… Сега с нея закусва Церберът… Отсреща, на брега…

Наумов се провикна тревожно:

— Махнете плочата! Ще ви обясня!

След кратко мълчание лудият продължи:

— Ирен също беше тук… Преди да избяга… Отвори ми голяма работа. Но я хванах. Вие няма да избягате. Добре съм ви захлупил. Ще умрете. Всеки, който посегне на златото ми, ще умре…

— По дяволите златото ви! — прекъсна го Наумов. — Искам си дъщерята!

Но гласът, сякаш не чул, добави:

— Никой не може да се бори с мен! Никой! Убедихте ли се и вие? Аз съм дух, непобедим дух! Златото ще бъде мое! Остават още трима. И тях ще победя… Аз съм по-силен от хората и от зверовете… Аз съм демон… Самотният всемогъщ демон…

Не беше трудно за Наумов да разбере, че има работа с луд. Значи в неговите ръце сега се намираше Люба? Къде ли я бе скрил, каква ли участ й беше отредил? И какъв беше този Цербер?

Ами ако е…

Ако е чудовището?

— Отворете! — извика той. — Искам да говоря с вас. Да ви обясня…

— Нямам време! — отвърна високомерно лудият. — Отивам да видя своята Андромеда… Андромеда без Персей…

После се сети нещо:

— Чакайте! Ще ви донеса една играчка! Против скуката! И не се опитвайте да махнете плочата! Аз едва я наместих с лост. Няма да я помръдне и тоя черен Херкулес.

След минута се чу шляпането на босите му крака. През една пукнатина върху отвора на кладенеца се източи някакво дълго тяло, което плесна като гумен маркуч на дъното.

— Ная! — извика Наумов и се спусна да смачка с крак главата й, докато лежеше все още зашеметена от падането. Но ужасната змия се опомни бързо, надигна се, изду заплашително шия.

— Против скуката! — повтори лудият. — Любимката на Клеопатра! А аз отивам при Андромеда… После останалите… Всички… По реда си…

Наумов се отдръпна, а кобрата запълзя след него, все още вяло, все още замаяна от падането. Светлината на фенерчето не я плашеше. Напротив, като че ли я привличаше. Той дигна пушката, ала не посмя да стреля. Сигурен беше, че няма да умери. А да я дразни повече не искаше.

И отстъпи към тъмния проход. Назад, назад! Крачка, две! Змията нагъна подире му двуметровото си тяло, запълзя с вирната глава.

Ненапразно фараоните са я избрали за своя емблема — помисли си Наумов, като гледаше царствената й поза — символ на мощ и непобедимост. Ненапразно са носели на челата си като диадема нейното изображение — уреа. Това е тя, Клеопатрината змия, на която преданието приписва смъртта на величествената отровителка, нарекла себе си Младата Изида…

И ето сега друга тръпнеща глава със същия израз на злоба в очите, със същата смъртоносна острота на зъбите като тия, които бяха сложили края на един неповторим живот и помрачили триумфа на тщеславния Август, посягаше към неговото тяло.

Едно клъвване и толкова!

Край! Край на неговия свят, на научните му занимания! И никаква надежда да намери дъщеря си, никаква надежда да я спаси!

Още крачка, две!

Тогава в бледнеещия сноп на фенерчето той съгледа ватуса, който надигна леко мускулеста ръка и замахна. Копието прониза раздутата шия. Кобрата опита да се хвърли напред, помъкнала тежкото острие, ала не успя да се надигне повторно. Само заизвива настървено в дива конвулсия цялото си тяло като размахан гумен бич.

Рудахигва натисна по-силно оръжието си. Опасната глава отскочи, отделена от тялото. Естественикът приближи, облян в пот, загледа последните тръпки на стоманеното тяло. А ватусът подаде дръжката на копието си към отрязаната глава. И ето стана това, което Наумов беше чел някъде — свирепата уста захапа дървената дръжка, дори така, лишена от тялото си, все едно мъртва, но все така свирепа, все така изпълнена със злоба и отрова.

Рудахигва тръсна копието, за да го освободи от този зловещ накит, но и след това откъснатата глава продължи да се взира в тях с изцъклените си зеници и да хапе в безсилна ярост празния въздух.

— Назад не може! — рече ватусът. — Плочата е тежка!

Наумов се обърна в тесния проход.

— Тогава оттук! Все ще има изход.

Гигантът тръгна напред, привел широките си плещи под надвисналия свод на тунела и протегнал напред копието, готов да срещне всяка опасност.

— Мирише лошо! — каза той, като полуобърна глава.

Наумов също подушваше вонята, що лъхаше отдолу, но все не намираше някакво обяснение. Навярно от сулфатарите! Какво друго? Местността е вулканична, осеяна с газови извори.

Рудахигва се обърна. Страшно подозрение прониза съзнанието му.

— Белият мъж да почака! Рудахигва ще провери сам!

Наумов, свикнал вече да му се доверява напълно, приседна на пода уморен, а ватусът продължи още десетина крачки и изведнъж се закова на място. Очите му се разшириха от ужас. Мускулите му се вцепениха.

Отсреща, зад завоя, се открояваше отворът на тунела, който свършваше в просторна зала, огрява със странен блясък — сякаш някой бе свалил от небето пълната луна, която грееше със студената си жар. Или не, не беше луната. Нейната светлина е равна, непрекъсваща, както струи ленив поток. А тази беше друга, неспокойна, мигаща. Ту припламваше, ту замираше, сякаш невидима уста раздухваше безплътно, несгряващо огнище. Чудна светлина, родена в зло, родена за зло. Вихрен танц на жестоки духове. Те пърхаха с пламнали крила, дебнеха, чакаха…

Рудахигва позна.

Огнената пещера! И духът на Типу Тип! И свирепите духове на неговата орда! Глутница зли духове! Незаситени, жадни за кръв…

Той се върна, изтика другаря си назад в кладенеца. Отсечената змийска глава ги посрещна с огъня на омразата в стъклените си очи и с хапеща уста.

— Не там! — заговори задъхан ватусът. — Там е смъртта!

Наумов възрази:

— Смъртта е и тук! Смърт от глад! А аз нямам право да стоя, да чакам, когато… Нямам право… Даже пред смъртта…

— Има смърт и смърт! — отсече Рудахигва. — Там е проклятието! Проклятието!

Естественикът опита да го отстрани от пътя си. Но не можа. Та той беше играчка, като дете в силните лапи на гиганта.

— Остани! — рече ватусът. — И изслушай Рудахигва! После каквото решиш! Сега само слушай!

И като видя как уморен от борбата, естественикът се подпря на стената, заговори:

— Типу Тип живее! Не тялото му, а неговата злоба. Толкова голяма злоба не умира. Живее, за да прави зло. Проклетият му дух броди наоколо. Дебне, пази богатството си.

— Типу Тип има кръв — рече Наумов. — А духовете, и добрите, и лошите, са безкръвни. Тогава?

Ватусът се замисли, но скоро вдигна глава.

— Не само той! Не само Типу Тип! Има и друго — проклятието. Този жълт камък, този дяволски камък, който докарва всичките ни нещастия! Заради него Типу Тип отвлякъл мъжете и жените от родната им страна, от свещеното Киву. Заради него измрели много достойни мъже в пустинята. Заради него още повече загинали в пещерата, когато къртели жълтия камък… Заради него… Проклетият жълт камък. Стотици загивали, умирали с проклятие… Проклинали жълтия идол на белите, по-силен от другите им фетиши — и от полумесеца, и от кръста… С мъка и кръв се напоили жълтите камъни, с много кървава мъка. И страшна, неотменима смърт. Загорели, засветили, нажежени от студения огън на омразата…

Той се наведе треперещ.

— Разбира ли бащата на Малката бяла жена за какво говори Рудахигва? За Огнената пещера! За жълтия камък, заради който се мъкнат върволиците на белите, жадни за грабеж и убийства… Две сили го пазят, две непобедими сили — Типу Тип и проклятието на злочестите роби. Проклятието на кръвта им, което пламти в пещерата, което се е просмукало във всяка буца… Дори да успее някой да премине невредим между копията на моето племе, дори да се спаси от гнева на Типу Тип в езерото — пролятата кръв няма да му прости. Проклятието ще го настигне невидимо насред път и ще го срази. Ще погуби всеки, който е влязъл поне веднъж в Огнената пещера; всеки, който се е докосвал до жълтия камък…

Наумов се замисли. Чудна легенда, зловеща! Измислена ли е от начало до край или само доукрасена? А в основата й — истина. Отклик, спомен от действително събитие. Всяка легенда крие зрънце истина…

Ватусът добави:

Рудахигва е гледал със своите очи. Видял е как се гърчат, как умират белите, след като са влизали в Огнената пещера. Рудахигва не ги е убивал. Нарочно е чакал, за да разбере, да се убеди сам вярна ли е легендата. И се е уверил. Видял е един, двама, пет души. С жълтия камък в ръце. Едва се мъкнат. Хвърлят торбите си, храната си, гърмящите си тръби, но не пускат жълтия камък. Стискат го. Мъкнат със себе си проклятието и умират… В страшни гърчове, в болки… Но и след смъртта продължават да стискат камъка, който ги е убил…

Гигантът погледна Наумов в очите.

— Ето затова Рудахигва не позволява на белия мъж да отиде нататък. Там е Огнената пещера, бърлогата на Типу Тип, просмукана с проклятието. Там е смъртта, от която не може да избяга никой.

Наумов реши бързо. Нищо. Каквато опасност и да се крие вътре, той трябва да се измъкне оттук, за да намери дъщеря си, за да я спаси… Въпреки тайнствената заплаха, въпреки всичко…

Скочи и притича наведен през тесния проход. Отмина кървавата диря, докъдето бе стигнал лудият, и внезапно съгледа светещия отвор към пещерата. Тунелът се стесни. Наумов се приведе още повече. Запълзя. Но спря. Пред него лежеше голям руден къс, петдесет-шестдесет килограма тежък, който искреше под светлия сноп на фенерчето с кървав блясък.

Злато! Къс самородно злато!

Значи истина!

Тогава ватусът го настигна. Видя златото в краката му. Дълбока въздишка се изтръгна от гърдите му. Бащата на Малката бяла жена беше видял това, която не биваше да види… Затова трябваше да заплати с живота си… Тъй каза Изворът на мъдростта… Никой бял, който е видял жълтия камък, не може да напусне страната на ватусите, защото ще доведе нови орди бели дяволи… И те ще изгорят колибите на ватусите, ще избият старците и децата, а младите, силните ще докарат в пещерата, за да вадят жълт камък… И да гинат…

???ливо в съзнанието на гигантския му другар, Наумов продължи да пълзи напред.

Внезапно някакво скорошно срутване запречи пътя му. Останал беше само един малък отвор, през който продължаваше да трепти тайнственото фосфорно сияние, но през който човек не можеше да се провре.

Наумов издърпа един откъртен при срутването каменен къс и го подаде на ватуса да го изхвърли назад. После се залови да изрови друг камък. Щеше да рови час, два, пет часа, десет часа, докато разчисти тунела.

Там, долу, беше смъртта. Сатанинска заплаха. Но нямаше друг път. Пътят за спасението на Люба минаваше оттук, през Огнената пещера. За да я спаси, той трябваше да поеме риска, да поеме върху си зловещото проклятие…