Джон Гришам
Присъдата (8)

8

През почивните дни Истьр изобщо не се опита да прикрие следите си. В петък напусна съдебната зала и пак отскочи до кулинарния магазин, където поговори спокойно с мистър О’Райли. Забелязаха ги да се усмихват. После си купи готова храна и безалкохолни напитки. Отправи се към квартирата и не излезе оттам. На следващия ден в осем часа потегли с колата към магазина, където работеше, и остана там дванайсет часа, зает да продава компютри и друга техника. Заедно с по-младия си колега Кевин на обяд хапна в едно мексиканско ресторантче царевични питки и пържен боб. Не засякоха среща с жена, напомняща поне отчасти момичето, което търсеха. След работа се върна в апартамента си.

Неделният ден донесе приятна изненада. В осем сутринта той напусна апартамента и подкара към малкото пристанище на Билокси, където се срещна със самия Джери Фернандес. За последен път ги видяха, като потегляха от кея с десетметрово рибарско корабче, придружени от още двама мъже, вероятно приятели на Джери. След осем часа и половина се завърнаха със зачервени лица, куп всевъзможни риби в хладилника и камари от бирени кутии по дъното на корабчето.

Риболовът бе първото увлечение на Николас Истьр, което досега откриха. А Джери бе първият, когото можеха да нарекат негов приятел.

Непознатата не се мярна, но Фич и не се надяваше особено да я открие. Тя проявяваше завидно търпение и това само по себе си го вбесяваше. След първата дребна закачка несъмнено щеше да последва втора и трета. Чакането се превръщаше в истинска мъка.

Но бившият агент Суонсън вече твърдо смяташе, че тя ще се обади през седмицата. Каквото и да кроеше, плановете й трябваше да включват нови контакти.

Тя изчака само до понеделник сутринта, трийсет минути преди подновяването на процеса. Адвокатите вече бяха на място и се събираха като съзаклятници из залата. В кабинета си съдията Харкин обсъждаше някакво спешно криминално дело. Заседателите чакаха в своята стая. Фич беше отсреща, в командирския си щаб. Един млад сътрудник на име Конрад, същински цар на телефоните, записите, връзките и всякакви други електронни чудесии, пристъпи през отворената врата и каза:

— Търсят ви по телефона, май си струва да се обадите.

Както винаги Фич се втренчи в Конрад и светкавично анализира положението. Всички телефонни обаждания до него, дори когато звънеше верният му секретар от Вашингтон, се приемаха от вътрешната централа и едва тогава достигаха бюрото му. Изключения не се допускаха.

— Защо? — запита той доста подозрително.

— Жената казва, че има ново съобщение за вас.

— Името й?

— Не се представи. Държи се любезно, но настоява, че било извънредно важно.

Отново настана мълчание. Фич се взираше в примигващата лампичка на един от телефоните.

— Да имаш представа как е открила номера?

— Не.

— Издирваш ли откъде се обажда?

— Да. Дайте ни още две-три минути. Протакайте разговора.

Фич натисна бутона и вдигна слушалката.

— Моля? — изрече той колкото се може по-любезно.

— Мистър Фич ли е? — запита приятен женски глас.

— Да. Кой се обажда?

— Марли.

Име! Фич замлъкна за миг. Всички разговори се записваха автоматично, тъй че после щеше да има време за анализи.

— Добро утро, Марли. Имаш ли си и фамилия?

— Да. Съдебен заседател номер дванайсет, Фернандес, ще влезе в съдебната зала след около двайсет минути и ще носи в ръка „Спортс Илъстрейтед“. Броят е от дванайсети октомври, с Дан Марино на корицата.

— Ясно — изрече той, като че си водеше записки. — Нещо друго?

— Не. Засега.

— А кога да те чакам отново?

— Не знам.

— Как откри телефонния номер?

— Лесна работа. Не забравяй, номер дванайсет, Фернандес.

Раздаде се пукот и връзката прекъсна. Фич натисна друг бутон и набра две цифри. От говорителя над телефоните прозвуча повторение на разговора.

Конрад нахълта с разпечатка в ръцете.

— Обажда се от уличен телефон в Гълфпорт, близо до магазин за домашни потреби.

— Каква изненада! — саркастично възкликна Фич, после грабна сакото и оправи вратовръзката си. — Май ще трябва да отскоча до съда.

 

Николас изчака, докато повечето му колеги насядат около масата. Когато разговорите стихнаха за момент, той изрече високо:

— Е, как мина почивката? Нямаше ли подкупи или следене?

Всички се усмихнаха, тук-там прозвуча приглушен смях, но признания не последваха.

— Гласът ми не е за продан, но се дава под наем — подхвърли Джери Фернандес шегата, която бе чул от Николас вчера на корабчето. Това развесели всички освен Хърман Граймс.

— Ама защо все ни опяват едно и също? — запита Мили Дюпри, явно доволна, че някой е разчупил леда и могат да подхванат клюките.

Останалите придърпаха столовете си напред и изпънаха шии да чуят какво мисли студентът по право. Само Рики Колман седеше в ъгъла и прелистваше вестник. Вече бе чула всичко това.

— Имало е и други подобни процеси — колебливо подхвана Николас. — И все са ставали разни издънки със заседателите.

— Смятам, че не би трябвало да обсъждаме тази тема — обади се Хърман.

— Защо не? Разговорът е безобиден. Не обсъждаме нито свидетелите, нито техните показания.

Николас беше категоричен. Хърман се поколеба.

— Съдията каза да не говорим за процеса — възрази той с надежда някой да го подкрепи.

Не се намериха кандидати. Николас усети, че е овладял положението, и подхвърли:

— Спокойно, Хърман. Не става дума за доказателствата или за всичко, което ще трябва да преценим. Става дума за… — Той помълча, за да подсили ефекта, после продължи: — Става дума за натиск върху съдебните заседатели.

Лони Шейвър отпусна в скута си разпечатката за оборота на магазина и се премести по-близо до масата. Рики също наостри уши. Джери Фернандес вече бе чул тия приказки вчера на корабчето, но не устоя на изкушението.

— Преди седем години имаше подобен процес в област Куитман, близо до делтата на Мисисипи. Някои от вас може и да го помнят. Тютюневата компания беше друга, но някои играчи са същите и от двете страни. Случиха се скандални неща както преди подбора на заседателите, така и след началото на процеса. Разбира се, съдията Харкин знае, затова ни държи под око. И не само той.

Мили се озърна стреснато.

— Кой още?

— И двете страни. — Николас бе решил да говори открито, защото наистина и двете страни бяха водили мръсна игра в предишните процеси. — Наемат онези типове, наречени консултанти по съдебните заседатели, и ги домъкват насам от цялата страна, за да подберат идеалния състав. Естествено, за идеален се смята не заседателят, който ще отсъди почтено, а онзи, който ще им поднесе на тепсия исканата присъда. Изучават ни преди подбора. Те…

— Как го правят? — намеси се Гладис Кард.

— Ами… снимат къщите и апартаментите ни, колите, съседите, работните места, децата и техните велосипеди, та дори и самите нас. Всичко остава в рамките на закона и етиката, но минава на косъм от престъплението. За да ни опознаят, проверяват гражданската документация, например съдебните архиви и данъчните регистри. Могат дори да се обърнат към приятели, колеги и съседи. В днешно време го правят при всеки важен процес.

Единайсет души слушаха жадно, гледаха с разширени очи, привеждаха се все по-напред и опитваха да си припомнят дали са виждали непознати да се спотайват около къщите им с фотоапарати в ръце. Николас пийна кафе и продължи:

— След като подберат заседателите, започва нова игра. От двеста души са останали само петнайсет, тьй че е много по-лесно да ни наблюдават. По време на целия процес и двете страни имат в залата консултанти, които дебнат да изтълкуват всяко наше движение. Нямат постоянни места, но най-често седят на първите два реда.

— Знаеш ли ги кои са? — изумено запита Мили.

— Не по имена, но се познават лесно. Облечени са добре и не ни изпускат от поглед.

— А пък аз ги мислех за журналисти — не пропусна да се обади полковникът от запаса Франк Херера.

— Не съм ги забелязал — подхвърли Хърман Граймс и дори Хрътката се усмихна.

— Вгледайте се днес и ще ги видите — каза Николас. — Най-често седят зад страната, която ги е наела. Знаете ли, хрумна ми нещо. Има една жена, за която съм почти уверен, че е от консултантите на ответника. Около четирийсет години, едра, с гъста, късо подстригана коса. Досега всяка сутрин сяда на първия ред зад Дъруд Кейбъл. Дайте, като влезем тая сутрин, всички да се вторачим в нея. Просто да се изблещим насреща й и да я гледаме как се поти.

— И аз ли? — запита Хърман.

— Да, Хърм, и ти. Обръщаш се леко наляво и гледаш как то всички останали.

— За какво са ни тия детинщини? — запита Силвия Тейлър-Татъм, по прякор Хрътката.

— А защо не? Нали си нямаме друга работа през идните осем часа?

— Харесва ми — обади се Джери Фернандес. — Може пък да ги отучим от лошия навик.

— Докога да я гледаме? — запита Мили.

— Например докато съдията Харкин привърши с конското тая сутрин. Това прави около десет минути.

В общи линии всички бяха съгласни.

Точно в девет Лу Дел дойде да ги изведе от стаята. Николас носеше две списания — едното беше броят на „Спортс Илъстрейтед“ от 12 октомври. Вървеше плътно до Джери Фернандес и когато започнаха един по един да влизат в залата, тихо подхвърли на приятеля си:

— Искаш ли нещо за четене?

Списанието беше почти до корема на Джери, тъй че той го пое небрежно и отвърна:

— Да, благодаря.

После прекрачи напред. Фич знаеше, че номер дванайсет ще носи списанието и все пак гледката го потресе. Втренчено проследи как Фернандес се промъква по задния ред към своето място. Вече бе хвърлил едно око на вестникарския павилион близо до Съдебната палата и знаеше, че на корицата Марино е в морскосиня фланелка с номер тринайсет и повдига ръка за удар.

Изненадата скоро се превърна във вълнение. Оная Марли работеше отвън, а някой заседател движеше нещата отвътре. Може би в ложата имаше двама, трима или четирима съучастници. Фич сви рамене. Колкото повече, толкова по-добре. Тия хора раздаваха картите и Фич приемаше играта.

Консултантката се казваше Джинджър и работеше за фирмата на Карл Нусман в Чикаго. Бе посещавала десетки процеси. Обикновено седеше в залата по половин ден, като през почивките сменяше местата, сваляше жакета или очилата си. Като стар майстор в играта бе виждала какво ли не. Днес седеше на първия ред зад адвокатите на ответника; няколко крачки по-настрани колегата й четеше вестник, докато заседателите се настаняваха в ложата.

Джинджър погледна заседателите и изчака негова светлост да ги поздрави. Повечето от тях кимнаха и се усмихнаха на съдията, после всички, буквално всички, включително и слепецът, извърнаха глави и впиха погледи в нея. Двама-трима се усмихваха, останалите обаче изглеждаха някак разстроени.

Тя сведе очи.

Съдията Харкин монотонно боботеше зловещите си въпроси, но и той скоро усети, че някой от публиката тревожи заседателите.

Те продължаваха да гледат — всички до един.

Николас едва се удържаше да не закрещи от възторг. Имаше невероятен късмет. Отляво зад ответника седяха двайсетина души, а два реда зад Джинджър се възвисяваше тромавото туловище на Ранкин Фич. Гледано откъм ложата, Фич се падаше точно на същата линия и не можеше да се разбере кого точно зяпат съдебните заседатели — него или Джинджър.

Джинджър определено смяташе, че гледат нея. Измъкна някакви записки и се задълбочи в тях, а колегата й тихомълком се дръпна настрани.

Фич се почувства като разголен пред дванайсетте лица, които го наблюдаваха от ложата. Над веждите му бликнаха надички пот. Съдията продължаваше да задава въпроси. Неколцина адвокати смутено извиха глави назад.

— Продължавайте да гледате — прошепна Николас, без да помръдва устни.

Уендъл Рор се озърна през рамо да види кой е седнал зад него. Джинджър изучаваше връзките на обувките си. Заседателите гледаха все тъй втренчено.

Нечувано бе съдия да направи забележка на заседателите си, че не внимават. В своята практика Харкин на няколко цъти се бе изкушавал да го стори, но обикновено ставаше дума за някой нещастник, задремал от скука по време на показанията. Затова той набързо претупа последните въпроси и гръмко изрече:

— Благодаря, дами и господа. А сега ще продължим с доктор Милтън Фрик.

Джинджър изведнъж усети, че е крайно време да отскочи до тоалетната и хукна навън, докато доктор Фрик влизаше през страничната врата, за да заеме свидетелското място.

Любезно и с подчертано уважение Кейбъл заяви, че ответникът има само няколко въпроса към доктор Фрик. Не желаеше да спори по научни въпроси с тъй изтъкнат специалист, но се надяваше да отбележи поне две-три точки пред заседателите. Фрик призна, че не всички вредни последици за дробовете на мистър Уд се дължат на триисетгодишното тютюнопушене. Джейкъб Уд бе работил дълги години в една кантора с други пушачи и, да, част от разрушенията на дробовете му можеха да са причинени от чуждото пушене.

— И все пак виновен е цигареният дим — напомни Фрик, с което Кейбъл охотно се съгласи.

— Ами замърсяването на въздуха? Мрже ли вдишването на мръсен въздух да е допринесло за състоянието на дробовете му? Доктор Фрик призна, че подобна възможност несъмнено съществува.

Тук Кейбъл зададе рискован въпрос и спечели.

— Доктор Фрик, ако разгледате всички възможни причини — прякото вдишване на цигарен дим, пасивното тютюнопушене, замърсяването на въздуха и ред други фактори, които не сме споменали — можете ли да кажете каква част от уврежданията се дължат на факта, че човекът е пушил „Бристълс“?

Доктор Фрик се замисли за миг, после каза:

— По-голямата част от уврежданията.

— Колко? Шейсет процента? Осемдесет? Може ли специалист като вас да даде приблизителна стойност?

Не бе възможно и Кейбъл го знаеше. Имаше двама експерти, готови да вдигнат врява, ако Фрик прекрачеше границата и задълбаеше из вероятностите.

— Боя се, че не ми е по силите — каза Фрик.

— Благодаря. Един последен въпрос, докторе. Колко процента пушачи заболяват от рак на белите дробове?

— Зависи кое проучване приемате за достоверно.

— Не знаете ли?

— Имам ясна представа.

— Тогава отговорете на въпроса.

— Около десет процента.

— Нямам други въпроси.

— Свободен сте, доктор Фрик — каза негова светлост. — Мистър Рор, ако обичате, призовете следващия си свидетел.

— Доктор Робърт Бронски.

Докато свидетелите се разминаваха пред подиума, Джинджър отново влезе в залата и седна на последния ред, колкото се може по-далече от заседателите. Фич използва прекъсването, за да се измъкне навън. Във фоайето го чакаше Хосе и двамата бързо се отправиха към изоставения универсален магазин.

 

Бронски също беше поразително талантлив изследовател, а по брой на научните степени и публикации почти не отстъпваше на Фрик. Двамата се познаваха добре, защото работеха заедно в Рочестър. Рор с огромно удоволствие описа всичките му заслуги. След като Бронски бе признат от съда за вещо лице, двамата се впуснаха в описание на основните факти.

Тютюневият дим има извънредно сложен строеж, в който досега са открити над четири хиляди съставки. Между тия четири хиляди присъстват шестнайсет доказано канцерогенни вещества, четиринайсет основи и множество други с добре проучено биологично въздействие. Тютюневият дим е смес от газове и микроскопични капчици; когато човек го вдишва, около петдесет процента от пушека остават в дробовете му и част от капчиците полепват направо по стените на бронхите.

Двама адвокати от екипа на Рор бързо монтираха в центъра на залата голям триножник и доктор Бронски напусна свидетелското място, за да проведе кратка лекция. Първото табло представляваше списък на всички съставки, открити в тютюневия дим. Бронски не ги изброи, тъй като беше излишно. Всички названия изглеждаха заплашителни, а събрани накуп, ставаха просто убийствени.

Следващото табло представяше доказано канцерогенните вещества и Бронски описа накратко всяко от тях. Освен тези шестнайсет, добави той, като потупваше с показалката по дланта си, в тютюневия дим може да има и други, все още неоткрити канцерогени. И е напълно възможно две или три вещества в комбинация да подсилват вредния си ефект при раковите заболявания.

Целият предобед бе посветен на канцерогените. След всяко ново табло Джери Фернандес и останалите пушачи се чувстваха все по-зле, тъй че когато напуснаха ложата, Силвия Хрътката едва се държеше на крака. Естествено, развълнуваната четворка моментално хукна към „душегубката“, както я бе нарекла Лу Дел — бързаха да палнат по цигара, преди да седнат на масата.

Обядът ги чакаше и очевидно всичко влизаше в нормални релси. На масата имаше порцеланови чинии и чай с лед в стъклени чаши. Мистър О’Райли лично поднесе сандвичите на онези, които бяха дали специални поръчки, а за останалите отхлупи грамадни тенджери с прясно сварени зеленчуци и италиански специалитети. Николас не си спести нито една възторжена дума.

 

При поредното обаждане Фич беше в своята наблюдателница заедно с двама консултанти. Конрад нервно почука на вратата. Фич бе забранил категорично на целия персонал да пристъпва към стаята без негово разрешение.

— Марли е. На четвърта линия — прошепна Конрад и Фич замръзна при тия думи. После изтича към кабинета си по тесния коридор между дъсчените стени.

— Проследи разговора — нареди той.

— Вече действаме.

— Сигурен съм, че пак ще е уличен телефон.

Фич натисна четвъртия бутон върху телефона и изрече:

— Ало.

— Мистър Фич? — долетя отсреща познатият глас.

— Да.

— Знаеш ли защо те зяпаха?

— Не.

— Утре ще ти кажа.

— Кажи ми сега.

— Няма. Защото издирваш откъде се обаждам. И ако продължиш да го правиш, повече няма да се обаждам.

— Добре, ще престана.

— Да не мислиш, че ще ти повярвам?

— Какво искаш?

— Не сега, Фич.

И тя затвори. Докато чакаше да засекат откъде се е обадила, Фич прослуша разговора още веднъж. След малко Конрад пристигна с новина, която не го изненада — уличен телефон в търговската зона на Готие, на трийсет минути път от Билокси.

Фич се отпусна в грамадния люлеещ се стол, нает специално за него, и заби поглед в стената.

— Тази сутрин я нямаше в залата — замислено промърмори той, подръпвайки козята си брадичка. — Откъде знае тогава, че ме зяпаха?

— Кой зяпаше? — заинтересува се Конрад.

Задълженията му не включваха посещения на съда и той почти не напускаше изоставения магазин. Фич обясни набързо странното поведение на съдебните заседатели.

— Кой може да й го е казал? — запита Конрад.

— Там е въпросът.

Следобедът мина под знака на никотина. От един и половина до три, а след това от три и половина до пет заседателите научиха за него много повече, отколкото би им се искало. Никотинът е отрова, която се съдържа в тютюневия дим. Всяка цигара съдържа от един до три милиграма и при пушачите, които вдишват пушека като покойния Джейкъб Уд, деветдесет процента от никотина остават в белите дробове. През повечето време доктор Бронски стоеше прав и сочеше върху триножника различни части от голямото цветно изображение на човешко тяло. Обясни най-подробно как никотинът предизвиква свиване на повърхностните кръвоносни съдове в крайниците; повишава кръвното налягане; ускорява пулса; претоварва сърцето. Ефектът му върху храносмилателната система е коварен и многостранен. Може да предизвика гадене и повръщане, особено при непривикналите пушачи. Първоначално стимулира, след това потиска слюноотделянето и перисталтиката. Действа възбуждащо върху централната нервна система. Бронски говореше методично, но искрено; от думите му излизаше, че една-единствена цигара съдържа смъртоносна доза отрова.

А най-лошото в никотина е пристрастяването към него. Последният час — Рор отново отмерваше ритъма до съвършенство — бе изпълнен с убедителни доказателства, че пристрастяването към никотина е по-неумолимо от най-страшната наркомания и това се знае от десетилетия насам.

Нивото на никотина може лесно да се променя при производството.

Ако — Бронски натърти на тази дума, — ако нивото на никотина изкуствено се завиши, пушачите, разбира се, ще се пристрастяват много по-бързо. Повече пристрастени, значи и по-големи продажби.

Отличен удар в края на заседанието.