Джон Гришам
Присъдата (5)

5

Донякъде от смесено чувство на нетърпение и скука, а донякъде и заради предчувствието, че някой може да го причаква, Николас Истър се вмъкна към осем и половина през отключената задна врата на Съдебната палата, изкачи се по рядко използваното черно стълбище и попадна в тесен коридор зад залата. Повечето областни служби отваряха в осем, тъй че из първия етаж се носеше глъчка. Но на втория беше почти тихо. Той надникна в съдебната зала и откри, че е пуста. Куфарчетата вече бяха тук, нахвърляни безредно по масите. Адвокатите сигурно се тълпяха отзад, при кафе-машината, и си подмятаха шеги преди схватката.

Добре познаваше терена. Преди три седмици, само ден след като получи скъпоценната призовка за съдебен заседател, дойде да поогледа залата. Завари я също тъй празна и тръгна на разузнаване из околните територии — тесния и претъпкан съдийски кабинет; стаичката, където адвокатите си разменяха клюки на чашка кафе, насядали около допотопни маси с купища стари списания и малко по-нови вестници; импровизираната свидетелска стая със сгъваеми столове и без нито един прозорец; помещението за задържани, където опасните престъпници чакаха присъдата си с белезници на ръце; и, разбира се, стаята на съдебните заседатели.

Тази сутрин предчувствието му се оказа основателно. Името й беше Лу Дел — тантуреста шейсетгодишна жена с панталони от полиестер, вехти кецове и прошарени кичури пред очите. Седеше в коридора край вратата на стаята за съдебни заседатели, четеше опърпано любовно романче и чакаше някой да пристъпи в нейните владения. Щом го зърна, тя скочи на крака, измъкна изпод себе си лист хартия и изрече:

— Добро утро. Мога ли да ви бъда полезна?

— Николас Истър — представи се той и протегна ръка.

Жената я стисна здраво, разтръска я с всичка сила и потърси името му в списъка. След миг продьлжи с нова, малко по-широка усмивка:

— Заповядайте в стаята на съдебните заседатели. За пръв път ли ви е?

— Да.

— Елате — рече жената и буквално го тласна навътре. — Ей там, в ъгъла, има кафе и закуски. Сама ги правя — гордо добави тя, вдигайки панерче с някакви мазни черни кексчета. — Традиция, тъй да се каже. Винаги ги нося за първия ден, дори ги кръстих заседателски кексчета. Вземете си.

Масата беше отрупана с няколко вида закуски, подредени спретнато върху подноси. Отстрани вдигаха пара две кани кафе. Имаше чинии, чаши, лъжички и вилички, захар, сметана, разнообразни синтетични подсладители. Но на централното място се мъдреха заседателските кексчета. Тъй като нямаше избор, Николас си взе едно.

— От осемнайсет години ги правя — съобщи жената — По-рано им слагах и стафиди, ала се наложи да престана.

И тя срамежливо врътна очи към него сякаш следваше нещо твърде неприлично.

— Защо? — неволно запита той.

— Предизвикват газове. Понякога в съдебната зала се чува всеки звук. Нали ме разбирате?

— Мисля, че да.

— Кафе?

— Сам ще си сипя.

— Добре тогава. — Тя се завъртя и посочи купчинка листове в средата на дьлгата маса. — Това са инструкции от съдията Харкин. Той заръча всеки заседател да вземе един екземпляр, да го изчете внимателно и да се подпише отдолу. По-късно ще събера.

— Благодаря.

— Ако ви трябва нещо, аз ще съм до вратата. Там си седя. Тоя път щели да ми натресат и някакъв скапан полицай, представяте ли си? Направо ми прилоша като чух. Сигурно ще излезе тъпанар, дето не може и хамбар да улучи с ловджийско чифте. Ама пък, като си помисля, по-голям процес май не сме имали досега. Граждански искам да кажа Ако взема да разправям какво сме видели по криминалната част, няма и да ми повярвате. — Тя се пресегна и енергично дръпна вратата. — Е, потрябва ли нещо, аз съм насреща.

Вратата хлопна и Николас се вторачи в кексчето. Предназливо отхапа съвсем малко залче. Имаше вкус на трици със захар и той неволно си помисли за звуците в съдебната зала. Захвърли го в кошчето и си наля черно кафе в пластмасова чашка. Порцеланови нямаше. Ако смятаха обаче да го държат тук на походни условия от четири до шест седмици, трябваше да осигурят и свестни чаши. А щом областната управа можеше да прежали пари за толкова закуски, все щеше да намери отнякъде нормални понички и кроасани.

Мислено отбеляза липсата на кафе без кофеин. Нямаше и гореща вода за чай в случай, че някой от новите му колеги не е поклонник на кафето. Дано поне обядът да е приличен, каза си той. Не възнамеряваше да се прехранва с рибна салата през идните шест седмици.

Покрай масата в средата на стаята грижливо бяха подредени дванайсет стола. Нямаше и следа от дебелия слой прах, който бе забелязал преди три седмици; сега помещението изглеждаше далеч по-спретнато и подготвено за работа. На едната стена висеше голяма черна дъска с чиста гъба и няколко нови тебешира. Отсреща, от другата страна на масата, три грамадни прозореца откриваха изглед към моравата пред съда, все още зелена и свежа, макар че лятото бе отминало преди месец. Николас пристъпи натам и се загледа в пешеходците по тротоара.

Посланието от съдията Харкин съдържаше няколко препоръки и цял куп забрани. Организирайте се. Изберете си старши съдебен заседател, а ако не успеете, уведомете негова светлост и той с удоволствие ще стори това вместо вас. Носете винаги червено-белите заседателски значки. Ще ги получите от Лу Дел. Донесете си четиво за свободното време. Не се срамувайте да задавате въпроси. Не обсъждайте процеса помежду си, освен ако негова светлост ви нареди. Не обсъждайте процеса с когото и да било, в никакъв случай. Не напускайте съда без разрешение. Не използвайте телефоните без разрешение. Обядът ще се доставя и консумира в стаята на съдебните заседатели. Дневното меню ще бъде на ваше разположение всяка сутрин в девет, преди началото на процеса. Незабавно уведомете съда, ако някои влезе във връзка с вас или ваши познати по въпрос, свързан с участието ви в процеса. Незабавно уведомете съда, ако видите, чуете или усетите нещо подозрително, дори и да не изглежда свързано с участието ви в процеса.

Последните две препоръки звучаха странно. Но Николас знаеше подробности за един подобен процес в Източен Тексас, който се бе провалил още на първата седмица, когато стана ясно, че загадъчни агенти бродят из градчето и подмамват с огромни суми близките на съдебните заседатели. Пришълците изчезнаха, преди да ги заловят и не стана ясно за кого работят, макар че и двете страни се обсипаха с разпалени обвинения. По-хладнокръвните наблюдатели се обзалагаха, че цялата история е работа на тютюневата компания. Съдебните заседатели бяха проявили явна симпатия към нея, а ответникът посрещна с огромна радост провала на делото.

Макар да не разполагаше с доказателства, Николас твърдо вярваше, че зад подкупите се крие сянката на Ранкин Фич. И знаеше, че Фич скоро ще се заеме с новите му колеги.

Той подписа инструкцията и я остави на масата. От коридора долетяха гласове — Лу Дел посрещаме нов заседател. Вратата се отвори с тътен и мистър Хърман Граймс влезе, почуквайки отпред с бастунчето си. Жена му го следваше плътно, но без да го докосва. С един мигновен поглед тя обхвана цялата стая и тихичко му я описа:

— Дълго помещение, около осем на пет, дългата страна е пред теб, тясната отляво и отдясно, в средата има дълга маса със столове наоколо, най-близкият на два метра и половина.

Докато слушаше сведенията, той застина, само главата му се въртеше в изброяваните посоки. Отзад Лу Дел стоеше на прага с ръце на кръста и явно умираше от желание да връчи кексче на горкия слепец.

Николас пристъпи напред и се представи. Стисна протегнатата ръка на Граймс и двамата си размениха любезности. После поздрави мисис Граймс и отведе Хърман до масата със закуски, където му наля чаша кафе и добави сметана и захар. Описа подробно поничките и кексчетата предпазна мярка срещу Лу Дел, която продължаваше да виси на вратата. Хърман заяви, че не е гладен.

— Любимият ми чичо е сляп — съобщи Николас, без да се обръща конкретно към някого. — Бих сметнал за чест, ако ми разрешите да ви помагам по време на процеса.

— Напълно съм способен да се грижа за себе си — възрази Хърман с леко раздразнение, но жена му се усмихна сърдечно, после намигна и кимна.

— Не се и съмнявам — каза Николас. — Но знам, че има множество дребни затруднения. Просто искам да ви помогна.

— Благодаря — отвърна Хърман след кратко мълчание.

— Благодаря ви, сър — добави жена му.

— Ако ви потрябва нещо, аз съм отвън — обади се Лу Дел.

— По кое време да го прибера? — запита мисис Граймс.

— В пет следобед — уведоми я Лу Дел, докато затваряше вратата. — Ако се освободят по-рано, ще ви позвъня.

Сега Хърман носеше тъмни очила. Грижливо сресаната му коса беше гъста, кестенява и съвсем леко прошарена.

— Имаме малко канцеларска работа — каза Николас, когато останаха сами. — Седнете тук отпред и ще ви прочета всичко.

Хърман протегна ръка към масата, остави кафето, после опипа за стола. Очерта го с връхчетата на пръстите си, ориентира се и седна. Николас взе инструкцията и започна да чете.

 

След като подборът бе глътнал луди пари, мнения заваляха отвсякъде. Всеки държеше да се изкаже. Експертите на ответника гръмогласно се поздравяваха, задето са подбрали толкова свестни заседатели, макар че най-често излизаха да се пъчат пред дребните адвокатчета, грохнали от денонощен труд. Дър Кейбъл знаеше, че има по-лоши избраници, но бе виждал и далеч по-дружелюбни. Освен това от години бе усвоил една проста истина: реакцията на съдебния заседател просто не се поддава на предвиждане. Фич беше щастлив, поне доколкото можеше да си позволи, макар че това не му пречеше да фучи и натяква за всичко. Между заседателите имаше четирима пушачи. Фич се вкопчваше в тайното поверие, че със своите игрални домове и барове за стриптийз крайбрежието на Мексиканския залив около разгулния Ню Орлиънс е едно твърде прилично местенце, озарено от похвална търпимост към порока.

От другата страна на улицата Уендъл Рор й неговият съдебен екип изразяваха пълно задоволство от подбора. Особено ги радваше неочакваното включване на Хърман Граймс, първия сляп съдебен заседател, откакто се помнеха. Мистър Граймс бе настоял да се отнасят към него „както към зрящите“ и дори бе заплашил да заведе дело, ако постъпят другояче. Светкавичната му реакция в тази посока стопляше сърцата на Рор и неговата дружина, а недъгът му беше същинска мечта за всеки привърженик на иска. Ответникът се опита да изтъкне всички възможни пречки, включително и неговата неспособност да види веществениге доказателства. Съдията разреши на адвокатите тихо да поразпитат Мистър Граймс по въпроса и той ги увери, че не вижда никакви затруднения, ако веществените доказателстна могат да бъдат описани в документ. Тогава негова светлост реши, че за описанията ще бъде привлечен отделен съдебен секретар. След това информацията можеше да бьде въведена в компютъра на Граймс и преработена в брайлова азбука, а той да я изчете вечерта. Мистър Граймс посрещна решението възторжено и престана да заплашва със съдебен процес. Ответникът поомекна, особено след като се разкри, че дълги години е пушил и няма нищо против общуването с пушачи.

С други думи, и двете страни проявяваха умерено удовлетворение от съдебните заседатели. Между тях нямаше радикално настроени. Не притежаваха вредни навици. Всички имаха гимназиално образование, двама бяха завършили колеж, а други трима бяха изкарали квалификационни курсове. Според анкетата Истър имаше гимназиална диплома, но около висшето му образование все още витаеше пълна загадка.

И докато се готвеха за първия истински съдебен ден, двете страни тихомълком размишляваха над главния въпрос — онзи, който най-често изплуваше в догадките им. За хиляден път гледаха реда на настаняване, взираха се в лицата и се питаха отново и отново: „Кой ще бъде водачът?“

Всяка група съдебни заседатели си има водач и именно той определя присъдата. Скоро ли щеше да излезе наяве? Щеше ли да се спотайва, докато дойде време за закрити дебати? Засега не го знаеха и самите заседатели.

 

Точно в десет съдията Харкин огледа препълнената зала и реши, че всичко си е на място. Той леко потропа с чукчето и шушукането стихна. Всички бяха готови. Харкин кимна на стария разсилен Пит с избеляла кафява униформа и каза само:

— Да влязат съдебните заседатели.

Погледите се стрелнаха към вратата до ложата. Най-напред изникна Лу Дел, повела като квачка своите подопечни, сетне дванайсетте избраници се изнизаха един по един и тръгнаха към местата си. Трите резерви се настаниха на сгъваемите столове. След кратко суетене — наместваха се възглавнички, чанти, документи и книги — заседателите притихнаха и, естествено, забелязаха, че всички са се вторачили в тях.

— Добро утро — гръмогласно изрече негова светлост с широка усмивка. Повечето заседатели кнмнаха. — Вярвам, че сте открили кабинета си и сте готови за работа. — Той помълча и, кой знае защо, повдигна петнайсетте подписани инструкции, събрани от Лу Дел. — Имаме ли старши съдебен заседател?

Дванайсет глави кнмнаха едновременно.

— Добре. Кой е той?

— Аз, ваша светлост — отвърна от първия ред Хърман Граймс.

За миг всички адвокати, консултанти и представители на ответника хлъцнаха от изненада. После бавно си поеха дъх, без да покажат дори за миг, че изпитват каквото и да било друго чувство, освен безмерна обич и дружеска почит към слепия заседател, който сега стоеше начело. Може пък да го бяха избрали просто от състрадание.

— Много добре — заяви негова светлост, облекчен от факта, че заседателите са преодолели този необходим избор без проява на разногласия.

Беше виждал далеч по-тежки случаи. Веднъж заседателите се разделиха поравно на бели н черни. Не успяха да си изберат старши, а по-късно се караха жестоко за обедното меню.

— Навярно сте прочели моите инструкции — продължи той и се впусна в подробна лекция, като повтори по два пъти всичко, което вече им бе изложил писмено.

Николас Истър седещ на първия ред, второто място от ляво на дясно. Докато Харкин изреждаше монотонно съвет подир съвет, той се зае с безизразно лице да оценява останалите играчи. Почти без да мърда глава, стрелна поглед из залата. Струпани около масите си като нетърпеливи лешояди над мърша, всички адвокати без изключение зяпаха ложата най-безцеремонно. Е, навярно скоро щеше да им омръзне.

На втория ред зад ответника седеше Ранкин Фич — тлъсто лице със зловеща козя брадичка, втренчено право в гърба на човека отпред. Опитваше се да не слуша наставленията на Харкин и същевременно да прикрие интереса си към съдебните заседатели, но Николас го познаваше добре. Фич не пропускаше нищо.

Преди четиринайсет месеца го бе видял на процеса „Симино“ в Алънтаун, Пенсилвания. И тогава изглеждаше същият — дебел и потаен. По-късно го бе видял на тротоара пред Съдебната палата в Броукън Ароу, Оклахома, по време на процеса „Глейвин“. Две срещи с Фич му бяха предостатъчни. Николас знаеше, че той вече е открил лъжата за колежа в Северен Тексас. Знаеше още, че вдъхва на Фич повече страхове, отколкото който и да било друг съдебен заседател. И имаше защо.

На двата реда зад Фич седяха унили момчета с елегантни тъмни костюми и Николас разбра, че това трябва да са подплашените финансистчета от Уолстрийт. Според сутрешните вестници пазарът засега не се бе повлиял от подбора на заседателите. Акциите на „Пинекс“ твърдо стояха на осемдесет долара парчето. Той неволно се усмихна. Ако сега скочеше на крака и ревнеше: „Според мен ищцата трябва да получи милиони!“, тъмните костюми щяха да хукнат към вратата и още преди пладне „Пинекс“ щеше да падне с десет пункта.

Другите три компании — „Трелко“, „Смит Гриър“ и „Конпак“ — също се котираха без сътресения.

На предните редове седяха групички изтерзани души и Николас беше уверен, че това са експертите по подбора. Сега, след като всичко бе свършило, те преминаваха към следващия етап — наблюдението. Окаяната им участ повеляваше да изслушват всяка свидетелска дума и да предсказват как ще я възприемат съдебните заседатели. Според стратегията, ако някой свидетел се окажеше съмнителен или дори вреден, той трябваше незабавно да бъде смъкнат от свидетелското място и пратен у дома. Сетне пораженията можеха евентуално да се заличат чрез друг, по-способен свидетел. В това отношение Николас имаше известни колебания. Беше чел много за консултантите по подбора, дори бе присъствал на един семинар в Сейнт Луис, където адвокати разправяха бойни спомени за тежки присъди, но все още се чудеше дали тези „напредничави“ експерти не са най-обикновени шарлатани.

Те твърдяха, че могат да оценяват съдебните заседатели според най-дребните им жестове и реакции по време на заседанията. Николас отново се усмихна. Ами ако си бръкнеше в носа и останеше тъй за пет минути? Как ли щяха да изтълкуват тая дребна реакция?

Не успя да определи какво представлява останалата част от публиката. Без съмнение в залата присъстваха обичайното множество журналисти, отегчени местни адвокати и други редовни посетители на съда. Съпругата на Хърман Граймс седеше в дьното и сияеше от гордост, че мъжът й е избран на тъй отговорна длъжност. Най-сетне съдията Харкин престана да бъбри и махна с ръка на Уендьл Рор, който бавно стана, закопча се, демонстрира пред заседателите цялото си изкуствено чене и величаво закрачи към подиума. Обясни, че това е встъпителното му изявление и с него ще се опита да обясни пред съда същината на случая. В залата настана мъртвешка тишина.

Предстоеше да се докаже, че цигарите предизвикват рак на белите дробове и по-специално, че покойният мистър Джейкъб Уд, един чудесен човек, е починал от рак след почти трийсет години тютюнопушене. Цигарите го погубиха, тържествено обяви Рор, опипвайки прошарената си остра брадичка. Гласът му звучеше дрезгаво, но ясно и ту се издигаше, ту спадаше, за да подсили драматичния ефект. Рор беше същински артист, закален театрален ветеран, чиито омачкани дрехи, килната папийонка и тракащо чене служеха на една-едничка цел — да го сближат с обикновения човек. Той не гонеше съвършенството. Нека адвокатите на ответника се пъчат в безупречни тъмни костюми и бръщолевят високомерно пред съдебните заседатели. Рор нямаше нужда от това. Тук беше пред свои хора.

Но как да се докаже, че цигарите предизвикват рак на белите дробове? О, всъщност има купища доказателства. Първо ще доведат от цялата страна най-изтъкнатите специалисти и изследователи на рака. Да, точно така, тия славн мъже вече пътуват към Билокси, за да си поговорят със съдебните заседатели и чрез планини от статистически данни да обяснят най-недвусмислено, че цигарите наистина пре дизвикват рак на белите дробове.

После — тук Рор не се удържа от злорада усмивкаа — ищецът ще представи на съдебните заседатели хора, които някога са работили в тютюневата промишленост. Тук, в съдебната зала, ще се извадят на показ кирливите ризи. Уликите вече се стичат насам от всички страни.

С две думи, ищецът ще докаже, че цигареният дим предизвиква рак на белите дробове, тъй като съдьржа канцерогенни вещества, пестициди и радиоактивни частици.

В залата вече почти нямаше човек, който да се съмнява, че Уендьл Рор е способен да докаже всичко това, и то без особени усилия. Той помълча, вкопчи се в килнатата си папийонка и огледа записките, после благоговейно заговори за покойния Джейкъб Уд. Любещ баща и съпруг, трудолюбив служител, благочестив католик, участник в църковния футболен отбор, ветеран. Започнал да пуши още в най-ранна възраст както всички по онова време, без да осъзнава гибелната заплаха. И тъй нататък…

За момент Рор сякаш попрекали с драматизма, но веднага го осъзна. Накратко се спря на въпроса за щетите. Това е голям и изключително важен процес, обяви той. Вдовицата очаква и несъмнено ще поиска много пари. Не само реалното обезщетение — изразено в икономическата стойност на живота на Джейкъб Уд плюс духовните терзания на семейството, лишено от неговата обич и топлина — но и тежко финансово наказание за виновника.

Тук Рор подхвана многословно обяснение относно наказателното обезщетение, на няколко пъти изтърва нишката и за повечето съдебни заседатели стана ясно, че от възторг при мисълта за страховитата присъда е почнал да се разсейва.

Съдията Харкин бе отредил с писмена заповед по един час за встъпителното изявление на всяка страна. И също тъй писмено бе обещал да прекъсва всеки адвокат, който надхвърли лимита. Макар да страдаше от всеобщата адвокатска страст към словесните излияния, Рор знаеше, че часовникът на негова светлост не е за подценяване. След петдесет минути той приключи с трогателен призив за правосъдие, благодари за вниманието, усмихна се, тракна с ченетата и се върна на място.

Петдесет минути на стол без разговор и почти без движение се равняват на часове и съдията Харкин разбираше това. Той обяви петнайсет минути почивка, след което дойде ред на ответника.

* * *

Дъруд Кейбъл приключи с речта си за по-малко от трийсет минути. Хладнокръвно и трезво увери съдебните заседатели, че „Пинекс“ също разполага с експерти, учени и изследователи, които ясно ще обяснят, че цигарите всъщност не предизвикват рак. Първоначалният скептицизъм би бил напълно естествен и той молеше само за търпеливост и отърсване от предразсъдъците. Дър не използваше записки и изстрелваше всяка дума право в лицето на някой от съдебните заседатели. Очите му пълзяха по първия ред, после неусетно прескачаха на втория, срещайки любопитните погледи един по един. Гласът и втренченият му взор бяха едва ли не хипнотични, но искрени. Просто нямаше как да не повярваш на подобен човек.