Джон Гришам
Присъдата (42)

42

Както безброй пъти до днес, Лу Дел взе бележката и я подаде на Уилис, който тръгна по коридора и изчезна зад ъгъла. Когато влезе в кабинета да връчи посланието, негова светлост говореше по телефона и нетърпеливо чакаше да чуе присъдата. Непрекъснато си имаше работа с присъди, но подозираше, че днешната ще е доста по-бомбастична. Някой ден можеше да ръководи и по-важен процес, но поне засега не бе в състояние да си го представи.

Бележката гласеше: „Ваша светлост, бихте ли ми уредили полицейска охрана след напускането на съдебната зала? Страхувам се. По-късно ще ви обясня. Николас Истър“.

Негова светлост даде нареждания на полицая, който чакаше пред вратата му, после решително се отправи към съдебната зала, където въздухът бе натежал от очакване. Адвокатите притичваха между редовете и трескаво сядаха, по местата си с нервни лица и разширени очи. Зрителите прииждаха. Наближаваше осем вечерта.

— Уведомиха ме, че заседателите са определили присъда — високо изрече Харкин пред микрофона и видя как адвокатите затрепераха. — Моля, доведете заседателите.

Както винаги става, дванайсетте влязоха със сериозни лица. Независимо дали носят добри новини за едната или другата страна, независимо дали са спорили около присъдата, или не, заседателите пристигат с наведени погледи, при което всички адвокати изтръпват и започват да кроят планове за обжалване.

Лу Дел пое формуляра от Николас и го подаде на негова светлост, който някак успя да запази безизразна физиономия, докато четеше написаното. Не подаде ни най-малък признак, че държи в ръцете си потресаваща новина. Присъдата го смая неописуемо, от процедурна гледна точка обаче не можеше да стори нищо. Технически погледнато, всичко беше наред. По-късно щеше да има молби за намаляване на размера на обезщетенията, но сега съдията бе с вързани ръце. Той сгъна бланката и по Лу Дел я върна в ложата. Николас бе станал, готов да вземе думата.

— Моля старшия заседател да обяви присъдата.

Николас разгъна своя шедьовър, изкашля се, хвърли бърз поглед наоколо, за да види дали Фич е в залата, и след като не го видя, прочете:

— Ние, съдебните заседатели, присъждаме на ищцата Селист Уд да получи обезщетение за понесени щети в размер на два милиона долара.

Това само по себе си беше прецедент. Уендъл Рор и неговата банда от адвокати шумно въздъхнаха. Току-що бяха влезли в историята.

Но Николас не бе свършил.

— Освен това ние, съдебните заседатели, присъждаме на ищцата Селист Уд да получи сумата от четиристотин милиона долара, представляваща наказателно обезщетение от ответника.

За адвокатите изслушването на присъдата е един вид изкуство. Не бива да трепваш. Не бива да се оглеждаш със скръбно или тържествуващо лице. Не бива да сграбчваш клиента си за утеха или поздравление. Трябва да седиш съвършено спокойно, да гледаш навъсен бележника си и да се правиш, че отдавна ти е било ясно каква ще е присъдата.

Този път изкуството бе осквернено. Кейбъл се прегьна на две като прострелян в корема. Колегите му гледаха ложата зяпнали и останали без дъх, с облещени от смайване очи. Тук-там откъм по-дребните риби зад Кейбъл дори долетя по някое „Боже мой!“.

Ухилен до уши, Рор прегърна Селист Уд, а тя се разплака. Другите от неговия екип тихомълком си стискаха ръцете. О, блажена тръпка на победата… и иа очакването да си поделят четирийсет на сто от присъдата.

Николас седна и потупа Лорийн Дюк по коляното. Най-сетне всичко бе свършило.

Харкин изведнъж стана деловит, сякаш не виждаше в присъдата нищо особено.

— А сега, дами и господа, ще запитам поотделно всеки от вас дали е съгласен с присъдата. Започваме от мис Лорийн Дюк. Моля, отговорете ясно за протокола, гласувахте ли за тази присъда, или не?

— Гласувах — гордо обяви тя.

Някои от адвокатите си записваха. Други тъпо гледаха в пустотата.

— Мистър Истър, гласувахте ли за тази присъда?

— Да.

— Мисис Дюпри?

— Да, сър. Гласувах.

— Мистър Севил?

— Не гласувах.

— Мистър Ройс, гласувахте ли за това решение?

— Да.

— Мис Уийз?

— Гласувах.

— Мистър Ву?

— Гласувах.

— Мистър Лони Шейвър?

Лони се понадигна и заяви високо, за да го чуе цялата зала:

— Не, ваша светлост, не гласувах за тази присъда и категорично съм против нея.

— Благодаря. Мисис Рики Колман, това ли е нашата присъда?

— Да, сър.

— Мисис Гладис Кард?

— Не, сър.

Изведнъж проблесна искрица надежда за Кейбъл, „Пинекс“, Фич и цялата тютюнева промишленост. Вече трима заседатели бяха отхвърлили присъдата. Само още един и съдията щеше да ги върне за допълнително съвещание. Всеки адвокат би могъл да разкаже безброй легенди за заседатели, чиито присъди са се разпаднали в момента на обявяване. В залата, когато те гледат адвокати и публика, една присъда звучи много по-различно, отколкото преди минути в усамотението на заседателската стая.

Но крехката надежда за чудо бе прекършена от Хрътката и Джери. И двамата потвърдиха присъдата.

— Доколкото разбирам, гласовете са девет на три — каза негова светлост. — Всичко друго изглежда наред. Някакви забележки, мистър Рор?

Рор само поклати глава. Нямаше право да благодари на заседателите, макар че би искал да скочи в ложата и да им целува краката. Той седеше кротко зад масата, отпуснал тежко ръка върху рамото на Селист Уд.

— Мистър Кейбъл?

— Не, сър — успя да процеди Кейбъл. О, колко неща му се искаше да наговори на тия идиоти!

Фактът, че Фич не е в съдебната зала, сериозно тревожеше Николас. Щом не беше тук, значи дебнеше и се спотайваше някъде навън, из сенките. Какво знаеше Фич? Вероятно твърде много. Николас нетърпеливо чакаше да се измъкне от залата и да си плюе на петите.

Харкин се впусна в многословни благодарности, поръсени с щедра доза патриотизъм, добави всички възможни клишета, които бе чувал в съдебните зали, заръча им да не разговарят с когото и да било за споровете около решението, после предупреди, че всяко разгласяване на събитията в заседателската стая ще се смята за обида на съда, и най-сетне ги отпрати на последното пътешествие към мотела, за да си вземат багажа.

Фич гледаше и слушаше от стаята до кабинета си. Седеше сам пред екрана — консултантите бяха уволнени още преди няколко часа и сега пътуваха към Чикаго.

Можеше да отвлече Истьр и вече бе обсъдил подробно плана със Суонсън, който узна всичко веднага след завръщането си. Но каква полза? Истьр нямаше да проговори, а те рискуваха да ги спипат. И без това си имаха предостатъчно неприятности, липсваше им само затворът в Билокси.

Решиха да го проследят с надеждата, че ще ги отведе до момичето. Което, разбира се, повдигаше нов въпрос: какво да правят с нея, ако я открият? Не можеха да се оплачат на полицията. Марли бе взела великолепното решение да открадне мръсни пари. Какво да заяви Фич в клетвените си показания пред ФБР? Че й е дал десет милиона долара, за да повлияе върху присъдата, а тя имала нахалството да го измами? И сега нека бъдат така добри да я арестуват.

Беше го прецакала по всички линии.

Фич гледаше изображението от скритата камера на Оливър Макаду. Заседателите станаха, бавно се изнизаха настрани и ложата опустя.

Събраха се в заседателската стая, за да вземат кой каквото е оставил — книга, списание или плетиво. Николас нямаше настроение за разговори. Той се измъкна през вратата, където Чък с усмивка на стар приятел му съобщи, че шерифът чакал отвън.

Без нито дума към Лу Дел, Уилис или който и да било от хората, с които бе прекарал последните четири седмици, Николас бързо последва Чък. Край задния изход шерифът чакаше в големия си кафяв форд.

— Съдията каза, че ви трябвала помощ — подхвърли шерифът иззад волана.

— Да. Карайте на север по шосе 49. Ще ви покажа накъде. И гледайте да не ни проследят.

— Добре. Кой може да ви следи?

— Лошите.

Чък затръшна вратата зад него и фордът потегли. Николас хвърли последен поглед към заседателската стая на втория етаж. През прозореца зърна как Мили прегръща Рики Колман.

— Нямате ли багаж в мотела? — запита шерифът.

— Дреболии. По-късно ще ги взема.

Шерифът се обади по радиото две коли да тръгнат след него и да проверят дали някой не ги следи. Двайсет минути по-късно навлязоха в Гълфпорт, Николас започна да сочи насам-натам и накрая шерифът спря до един тенис-корт в голям жилищен комплекс северно от града. Николас каза, че тук е добре, и излезе.

— Сигурен ли сте, че всичко е наред? — запита шерифът.

— Сигурен съм. Ще се настаня при приятели. Благодаря.

— Ако има нещо, обадете ми се.

— Непременно.

Николас изчезна в нощта и изчака зад ъгъла, докато колата потегли. После постоя край билярдната зала — отлично място за наблюдение на движението около комплекса. Не забеляза нищо подозрително.

Колата за бягство беше съвсем нова, купена на изплащане от Марли преди два дни. За всеки случай разполагаше с още две, изоставени на различни места в покрайнините на Билокси. След час и половина Николас стигна до Хетисбърг без произшествия, макар че през цялото време се озърташе назад.

Частният самолет го чакаше на летището. Николас захвърли ключовете в колата и небрежно закрачи към малката чакалня.

 

Някъде след полунощ той мина през митницата в Джорджтаун с новичък канадски паспорт. Нямаше други пътници; из аерогарата не се мяркаше жива душа. Марли го посрещна край багажната лента и двамата се прегърнаха буйно.

— Чу ли? — запита той, докато излизаха в душната нощ.

— Да, непрекъснато го предават по Си Ен Ен. Само толкова ли успя? — добави тя със смях и те се целунаха.

Марли подкара към Джорджтаун по пустите лъкатушни шосета, стигна до модерните сгради на банките, струпани около кея.

— Тази е нашата — посочи тя към Роял Суис Тръст.

— Добре изглежда.

По-късно двамата седяха на пясъка край морето и вълните се пенеха около босите им крака. Далече на хоризонта мъждукаха корабни светлинки. От хотелите и жилищните сгради отзад не долиташе нито звук. За момент плажът бе само техен.

И то какъв момент! Край на четирите години борба. Планът им най-сетне бе изпълнен безупречно. Толкова дълго бяха мечтали за тази нощ и толкова често не вярваха, че тя ще дойде някога.

Часовете летяха.

 

Решиха, че ще е най-добре брокерът Маркус изобщо да не се среща с Николас. Имаше вероятност по-късно властите да проявят интерес към тази история. Точно в девет Марли пристигна в Роял Суис Тръст и бе придружена до горния етаж, където Маркус я чакаше с хиляди въпроси, които не можеше да зададе. Той предложи кафе, после затвори вратата.

— Продажбата на акциите на „Пинекс“ май ще се окаже страхотен удар — каза той и се ухили, защото операцията заслужаваше далеч по-силни думи.

— Така изглежда — отвърна тя. — Кога отваря борсата?

— Уместен въпрос. Разговарях по телефона с Ню Йорк и, изглежда, че там е голяма каша. Присъдата е зашеметила всички. Освен вас, предполагам. — Ужасно му се искаше да поразпита, но знаеше, че няма да получи отговор. — Има вероятност да не отворят. Може да спрат търговията за ден-два.

Тя сякаш очакваше подобно нещо. Кафето пристигна. Седнаха да прегледат данните от вчерашното затваряне на борсата. В девет и половина Маркус си сложи слушалките и впери очи в двата монитора на страничното бюро.

— Отвориха — съобщи той и зачака.

Марли се мъчеше да изглежда спокойна. Двамата с Николас искаха да направят светкавичен удар и да избягат с парите на някое далечно място, където никой не е чувал за тях. Трябваше да приключи операцията със сто и шейсетте акции на „Пинекс“ възможно най-бързо.

— Спряха — изрече Маркус към компютъра и Марли леко трепна.

Маркус затрака по клавишите и се впусна в разговор с някого в Ню Йорк. Измърмори някакви цифри и пунктове, после се обърна към нея.

— Предлагат по петдесет и няма купувачи. Да или не?

— Не.

Минаха две минути. Той не откъсваше очи от екрана.

— Продава се по четирийсет и пет. Да или не?

— Не. Какво става с другите?

Пръстите му заиграха по клавиатурата.

— Олеле! „Трелко“ е спаднал с тринайсет, до четирийсет и три. „Смит Гриър“ слиза с единайсет, до петдесет и три и четвърти. „Конпак“ пада с осем, до двайсет и пет. Същинска касапница. Целият бранш отива под ножа.

— Провери „Пинекс“.

— Продължава да пада. Почти никой не купува на четирийсет и две.

— Купи двайсет хиляди акции по четирийсет и две — каза тя, гледайки записките си.

Няколко секунди по-късно той съобщи:

— Потвърдено. Скочиха на четирийсет и три. Ония там се ослушват. Следващия път бих предложил да не купувате толкова на едро.

Току-що тандемът Марли-Николас бе спечелил седемстотин и четирийсет хиляди долара, без да се брои комисионата.

— Пак слязоха на четирийсет и две — обади се Маркус.

— Поискай двайсет хиляди по четирийсет и едно — нареди тя.

— Потвърдено — каза той след минута.

Още седемстотин и шейсет хиляди долара печалба.

— Задържа се на четирийсет и едно, сега скача нагоре с половин пункт — изрече Маркус като робот. — Усетиха, че ку пувате.

— Купуват ли другите? — запита тя.

— Още не.

— Кога ще започнат?

— Кой знае? Но според мен няма да се бавят много. Тази компания просто е прекалено богата, за да потъне. Номиналната стойност на акциите е около седемдесет. И на петдесет да купиш е голям удар. Ще кажа на всичките си клиенти да побързат.

Марли купи още двайсет хиляди акции по четирийсет и едно, после изчака половин час, за да купи двайсет хиляди по четирийсет. Когато „Трелко“ спадна с шестнайсет пункта до четирийсет, тя купи двайсет хиляди акции и спечели триста и двайсет хиляди долара.

Бързият удар се превръщаше в реалност. В десет и половина Марли позвъни на Николас, който се бе залепил за телевизора и гледаше Си Ен Ен. Екипът в Билокси се мъчеше да изкопчи интервюта от Рор, Кейбъл, Харкин, Глория Лейн, от когото и да било, стига да знае нещичко за процеса. Никой не искаше да говори. От време на време Николас превключваше на финансовия канал.

Един час след откриването на борсата акциите на „Пинекс“ стигнаха най-ниската си цена. На трийсет и осем се появиха купувачи и Марли бързо купи оставащите десет хиляди акции.

Когато „Трелко“ взе да се окопитва на четирийсет и една, тя купи четирийсет хиляди акции. Вече не я интересуваше „Трелко“. След като бе покрила вчерашните продажби, и то блестящо, нямаше никакво желание да проявява алчност и да се мотае с останалите акции. Знаеше как да се овладее. Много пъти бе репетирала този момент, който никога нямаше да се повтори.

Малко преди пладне, докато на борсата още цареше суматоха, тя купи обратно и последните акции от „Смит Гриър“. Маркус свали слушалките и избърса потта от челото си.

— Ползотворно утро, мис Макроланд. Спечелихте около осем милиона без комисионата.

От принтера върху бюрото му с тихо бръмчене изличиха потвърждения за покупките.

— Искам да прехвърлиш парите в Цюрих.

— В нашата банка ли?

— Не.

Тя му подаде листче с указания.

— Всичките ли? — запита той.

— Всичките, без твоята комисиона, разбира се.

— Разбрано. Предполагам, че е спешно.

— Веднага, ако обичаш.

 

Марли бързо събра багажа си. Николас стоеше и я гледаше, защото не носеше нищо, освен две ризи и чифт джинси, които бе купил от магазинчето на хотела. След пристигането щяха да си попълнят гардероба. Парите вече не бяха проблем.

Отлетяха с първокласни билети за Маями, където чакаха два часа самолета за Амстердам. В салона на пьрва класа предаваха новините по Си Ен Ен. Двамата гледаха развеселени как присъдата от Билокси се редува с хаоса на Уолстрийт. Специалистите изникваха на екрана един подир друг. Професори по право смело чертаеха бъдещето на тютюневата индустрия и нейната отговорност. Икономисти изказваха безброй противоречиви мнения. Съдията Харкин отказваше коментари. Кейбъл се бе покрил вдън земя. Рор най-сетне излезе от кабинета си и пое цялата заслуга за победата. Никой не знаеше за Ранкин Фич и Марли съжали, че няма как да види страдалческата му физиономия.

Оказа се, че е избрала момента идеално. Скоро след големия провал пазарът стигна до дъното, а привечер „Пинекс“ вече се продаваше стабилно по четирийсет и пет.

От Амстердам отлетяха за Женева и си наеха хотелски апартамент за цял месец.