Джон Гришам
Присъдата (40)

40

След дълго и уморително четене Николас усети, че трябва да обсъдят наученото. Реши да започне пръв и накратко описа доклада на доктор Фрик за белите дробове на Джейкъб Уд. Раздаде наоколо снимки от аутопсията, които не привлякоха особено внимание. Фактите бяха познати и слушателите скучаеха.

— Според доктор Фрик продължителното тютюнопушене предизвиква рак на белите дробове — добросъвестно уточни Николас, сякаш с това можеше да изненада някого.

— Имам идея — обади се Рики Колман. — Нека видим дали всички сме съгласни, че цигарите предизвикват рак. Така ще си спестим много време.

Тя отдавна чакаше възможност да се намеси и изглеждаше готова за яростен спор.

— Чудесна идея — одобри Лони. Личеше, че е по-напрегнат и нервен от всички останали.

Николас сви рамене. Той беше старши заседател, но все пак разполагаше само със собствения си глас. Другите можеха да постъпват както желаят.

— Нямам нищо против — каза той. — Съгласни ли сте всички, че цигарите предизвикват рак на белите дробове? Моля, вдигнете ръце.

Дванайсет ръце се стрелнаха нагоре и заседателите направиха огромна крачка към присъдата.

— Хайде тогава да отхвърлим и въпроса за пристрастяването — каза Рики, като прехвърляше поглед от човек на човек. — Кой смята, че никотинът води към пристрастяване?

Отново всички бяха съгласни.

Тя се наслади на победата и за момент като че беше готова да пристъпи към рискования въпрос за отговорността на производителя.

— Нека сме все така единодушни, приятели — каза Николас. — Важното е да бъдем рамо до рамо. Разделим ли се, всичко отива по дяволите.

Повечето от тях вече бяха чували този призив. Нямаха представа какви юридически тънкости го карат да се бори за единодушна присъда, но все пак му вярваха.

— А сега да продължим с отчетите. Има ли някой готов?

Лорийн Дюк държеше лъскавото произведение на Майра Спроулинг-Гуд. Беше прочела само увода, в който се качваше, че изследването обхваща всички рекламни стратегии на тютюневите компании и най-вече тяхното влияние вьрху децата под осемнайсет години. Беше прочела и заключението, освобождаващо производителите от всякаква вина за подмамване на непълнолетни пушачи. Двестата страници основен текст оставаха почти недокоснати.

— Тук просто казват, че не са открили никакви доказателства за реклами, насочени към децата — обобщи тя.

— Вярваш ли им? — запита Мили.

— Не. Ако не греша, вече решихме, че повечето пушачи започват преди осемнайсет. Нали веднъж разговаряхме за това?

— Да — потвърди Рики. — И всички пушачи тук са започнали още в ранна възраст.

— Но повечето са се отказали, доколкото помня — язвително добави Лони.

— Да продължаваме — каза Николас. — Има ли още някой готов?

Джери предприе неубедителен опит да опише досадните открития на статистическия гений Хило Килван, който доказваше повишения риск от рак на белите дробове сред пушачите. Изложението му не предизвика нито интерес, нито нъпроси или спорове и той се измъкна да запали набързо една цигара.

Отново настана тишина и те продължиха да се ровят из папките. От време на време някой ставаше и излизаше — да се разтъпче, да отскочи до тоалетната, да изпуши цигара. Лу Дел, Уилис и Чък пазеха на вратата.

 

Някога мисис Гладис Кард бе преподавала биология на деветокласниците, тъй че имаше известни познания. Тя направи великолепен анализ на доклада на доктор Робърт Бронски за цигарения дим — над четири хиляди съставки, шестнайсет известни канцерогена, дразнители и тъй нататьк. Говореше със старателен учителски глас и прехвърляше поглед от лице на лице.

Повечето лица изразяваха неописуема скука.

Когато тя свърши, Николас се изтръгна от дрямката, благодари и отиде да си налее кафе.

— И какво мислиш за всичко това? — запита Лони. Застанал пред прозореца с гръб към стаята, той дъвчеше фъстъци и държеше в ръка чаша газирана вода.

— За мен то доказва, че цигарите са твърде вредни — отговори Гладис.

Лони се завъртя и я погледна.

— Вярно. Мислех, че вече сме на едно мнение по въпроса. — Той извърна лице към Николас. — Пак казвам да преминем към гласуване. Вече от три часа четем и ако съдията запита дали сме прегледали тия боклуци, ще му кажем: „Ами да. Дума по дума.“

— Прави каквото си искаш, Лони — рязко отвърна Николас.

— Чудесно. Хайде да гласуваме.

— За какво да гласуваме? — запита Николас.

Двамата бяха застанали от двете страни на масата, всички други седяха между тях.

— Да видим кой какво мисли. Аз ще съм пръв.

— Е, дай да те чуем.

Лони дълбоко си пое дъх и всички отправиха погледи към него.

— Моята позиция е съвсем проста. Вярвам, че цигарите са опасни. Те предизвикват пристрастяване. Те убиват. Затова гледам да си нямам работа с тях. Всички го знаят, вече говорихме за това. Смятам, че всеки има право на избор. Никой не може да те принуди да пушиш, но ако го правиш, ще си търпиш последствията. Не да пухтиш като комин трийсет години, а после да искаш цяло състояние. На тия шантави процеси трябва да се сложи край веднъж завинаги.

Говореше високо и останалите попиваха всяка дума.

— Свърши ли? — запита Николас.

— Да.

— Имам въпрос — обади се Гладис Кард. — Колко пари се очаква да присъдим на ищцата? Мистър Рор някак не го изясни.

— Той иска два милиона за реалните щети — обясни Николас. — Санкцията зависи изцяло от нас.

— Тогава защо изписа на дъската осемстотин милиона?

— Защото му се ще да вземе осемстотин милиона — отвърна Лони. — Ще му ги дадеш ли?

— Едва ли — каза тя. — Аз дори не знаех, че на снета има толкова много пари. Всичко ли ще иде при Селист Уд?

— Нали ги видя ония адвокати отвън? — подигравателно запита Лони. — Тя ще има голям късмет, ако изобщо изкопчи нещо. Тоя процес не е нито заради нея, нито заради умрелия й съпруг. Просто шепа адвокати искат да забогатеят, като съдят тютюневите компании. И ние ще сме глупаци, ако се хванем на въдицата.

— Знаеш ли кога пропуших? — обърна се Ейнджьл Уийз към Лони, който продължаваше да стои прав.

— Не, не знам.

— Спомням си много добре. Бях на тринайсет години и недалеч от нас, на главната улица, зърнах грамаден плакат — едър, страшно симпатичен чернокож младеж гази със запретнати джинси из вълните край плажа и държи цигара в едната ръка, а на рамото му виси стройна чернокожа красавица. И двамата ухилени до уши. Разкошни зъби. Цигари „Салем“ ментол. Страхотна веселба. И аз си рекох: е, това е живот. И на мен ми се иска. Прибрах се, измъкнах пари от чекмеджето, слязох на улицата и си купих пакет „Салем“. Приятелките ми решиха, че съм страшно шик, и оттогава не съм спряла да пуша. — Тя помълча, погледна Лорийн Дюк и пак се обърна към Лони. — Не ми разправяй, че всеки може да спре. Аз съм като наркоманка, разбираш ли? Не е толкова лесно. Сега съм на двайсет години, пуша по два пакета на ден и ако не спра, няма да доживея до петдесет. И недей да ми разправяш, че не подмамвали дечурлигата. Те подмамват чернокожите, жените, хлапетата, каубоите, белите, подмамват всички и ти го знаеш много добре.

От четири седмици насам Ейнджъл не бе повишавала глас нито веднъж и сега нейният гняв изненада всички. Лони я изгледа свирепо, но премълча.

Лорийн й се притече на помощ.

— Едната ми дъщеря е само на петнайсет години Миналата седмица ми заяви, че пропушила, защото всичките й приятелки вече пушели. Тия деца са прекалено малки, за да разбират с какво се захващат, а когато се осъзнаят, вече няма връщане. Питах я откъде си взима цигари. И знаеш ли какво ми каза?

Лони мълчеше.

— От автоматите. Има един автомат в безистена, където се мотаят хлапетата. И още един във фоайето на киното. В две-три закусвални също монтираха автомати. И ще ми разправяш, че не подмамвали дечурлигата. Гади ми се от цялата тая история. Само да се прибера у дома, веднага ще се заема с момичето.

— А какво ще направиш, като започне да пие бира? — запита Джери. — Сигурно ще съдиш „Будвайзер“ за десет милиона, защото всички други хлапета пият тайничко?

— Няма доказателства, че бирата предизвиква пристрастяване — обади се Рики.

— А, значи от пиене не се умира?

— Има разлика.

— Обясни ми я, моля ти се — каза Джери. Спорът вече засягаше два от любимите му пороци. Дали скоро нямаше да стане дума за хазарта и мацките?

Рики се позамисли, после неохотно започна да защитава алкохола.

— Цигарите са единственият продукт, който предизвиква смърт, ако се употребява точно както е предвидено. Естествено, алкохолът също се произвежда за консумация, но ако се пие с мярка, не е смъртоносен. Вярно, хората се напиват и загиват при всякакви злополуки, но можем основателно да твърдим, че в тези случаи продуктът не е употребен както трябва.

— Значи ако човек пие петдесет години наред, това не е самоубийство?

— Не, ако пие умерено.

— Е, радвам се да го чуя.

— И още нещо. Алкохолът си има естествена спирачка. Когато го използваш, незабавно усещаш ефекта. С тютюна не е така. Минават години, преди да усетиш какво прави с теб. Но по това време вече си в примката и не можеш да се измъкнеш.

— Повечето хора могат — обади се Лони откъм прозореца, без да поглежда Ейнджъл.

— А защо според теб всички опитват да ги октажат? — спокойно запита Рики. — Дали защото им харесва да пушат? Или защото се чувстват млади и безгрижни? Не, мъчат се да престанат, за да не стигнат до рак и инфаркт.

— И как ще гласуваш? — запита Лони.

— Мисля, че е съвсем ясно — отвърна тя. — Дойдох на този процес без предварително мнение, но сега осъзнавам, че само ние сме в състояние да потърсим отговорност от тютюневите компании.

— Ами ти? — обърна се Лони към Джери с надеждата да намери съюзник.

— Още не съм решил. Мисля да изслушам всички останали.

— А ти? — запита той Силвия Тейлър-Татьм.

— Мъча се да разбера откъде-накъде ще правим онази жена милионерка.

Лони тръгна покрай масата, гледайки всички право в лицата. Повечето извръщаха очи. Без съмнение ролята на бунтовен водач му доставяше удоволствие.

— Какво ще кажете вие, мистър Севил? Все си мълчите.

Това щеше да бъде интересно. Никой нямаше представа какво мисли Севил.

— Аз вярвам в правото на избор — каза той. — В абсолютното право на избор. Възмущавам се от начина, по който тия корпорации съсипват природата. Мразя продукцията им. Но всеки човек има право на избор.

— Мистър Ву? — запита Лони.

Хенри се изкашля, помисли малко и каза:

— Все още не съм решил.

Всъщност смяташе да се присъедини към Николас, който в момента бе удивително мълчалив.

— Ами ти, господин старши заседател? — запита Лони.

— За половин час можем да приключим с тия отчети. Хайде да го направим, а после ще пристъпим към гласуване.

След първия сериозен сблъсък всички с облекчение се задълбочиха в четенето. Усещаха, че голямата схватка наближава.

 

Отначало му се искаше да викне Хосе и да поеме с лимузината по улиците, по магистралата, където и да е. Не че имаше шанс да я открие, но поне щеше да вьрши нещо и да се надява на чудо.

Знаеше, че е изчезнала.

Все пак остана сам до телефона в кабинета си, като се молеше тя да позвъни още веднъж и да каже, че сделката е в сила. През целия следобед Конрад сновеше насам-натам и носеше вести, които не го учудваха. Колата й била изоставена пред апартамента. В квартирата нямало никакви признаци на живот. Нито следа от Марли. Сякаш е потънала вдън земя.

Странно, колкото повече се бавеха заседателите, толкова по-здраво се вкопчваше Фич в последните надежди. Ако бе искала да вземе парите, да избяга и да прецака Фич, то къде беше присъдата? Може би имаше затруднения. Може би Николас още се мъчеше да спечели гласове.

Фич не бе губил нито веднъж и сега се опитваше да си втълпи, че и друг път е било така, че и по-рано се е потил от страх в очакване на присъдата.

 

Точно в пет съдията Харкин зае мястото си и прати да повикат заседателите. Адвокатите дотичаха около масите. Повечето зрители също насядаха.

Заседателите изпълниха ложата. Изглеждаха уморени, но в това нямаше нищо чудно.

— Само няколко кратки въпроса — каза негова светлост. — Избрахте ли си нов старши заседател?

Те кимнаха и Николас вдигна ръка.

— Оказаха ми тази чест — тихо изрече той без следа от гордост в гласа.

— Добре. За сведение, преди около час разговарях с Хърман Граймс и той се чувства нормално. Изглежда, че не е било сърдечен удар и смятат да го изпишат утре. Праща ви много поздрави.

Повечето от заседателите успяха да се усмихнат.

— Вече от пет часа обсъждате делото и бих искал да зная дали напредвате.

Николас смутено се изправи и пъхна ръце в джобовете си.

— Мисля, че напредваме, ваша светлост.

— Добре. Без да разпитвам какво точно обсъждате, мога ли да знам дали според вас ще стигнете до някаква присъда?

Николас погледна другите в ложата, после каза:

— Мисля, че да, ваша светлост. Да, сигурен съм, че ще произнесем присъда.

— А кога би могло да стане това? В никакъв случай не ви подканвам да бързате. Разполагате с толкова време, колкото е необходимо. Просто трябва да взема някои мерки, ако смятате да останете до късно.

— Всички искаме да се приберем, ваша светлост. До довечера смятаме да приключим и да ви съобщим присъдата.

— Чудесно. Благодаря ви. Вечерята ще дойде скоро. Ако ви потрябва нещо, аз съм в кабинета.