Джон Гришам
Присъдата (38)

38

За жалост заседателят, който проявяваше най-голямо усърдие, слушаше по-внимателно от останалите, запомняше всичко чуто и спазваше всяко нареждане на Харкин, днес щеше да изхвръкне последен и да загуби всяка възможност за участие в съдебното решение.

В седем и петнайсет безупречно точната мисис Граймс влезе в столовата, взе поднос и започна да подрежда закуската върху него, както правеше от две седмици насам. Овесена каша, обезмаслено мляко и банан за Хърман. Корнфлейкс, мляко, парченце бекон и ябълков сок за нея. Николас стоеше до масата и предложи да й помогне. В заседателската стая той винаги приготвяше кафето на Хърман. И сега стори същото. Сметана и две лъжички захар за Хърман. Черно за мисис Граймс. Побъбриха си за прибирането на багажа. Личеше, че тя се вълнува от надеждата днес да вечеря в дома си.

Още от зори в столовата цареше празнично настроение. Николас и Хенри седяха до масата и поздравяваха подранилите. Днес се прибираха!

Мисис Граймс се пресегна за прибори и Николас бързо пусна четири малки хапчета в кафето на Хърман, продължавайки да говори нещо за адвокатите. Лекарството нямаше да го убие. Беше метедрин — използваха го при шокова терапия за съживяване на полумъртви пациенти. Около четири часа Хърман щеше да е много зле и сетне да се оправи напълно.

Както правеше често, Николас последва мисис Граймс по коридора, като продължаваше да разговаря. Тя му благодари от сърце — толкова симпатичен младеж.

Трийсет минути по-късно избухна паника и Николас веднага се озова в центъра на събитията. Мисис Граймс излезе в коридора и закрещя към Чък, който стоеше на поста си с вестник и чаша кафе. Николас я чу и изскочи от стаята си. Ставало нещо с Хърман!

Сред тревожната врява дотичаха Лу Дел и Уилис. Скоро всички заседатели се струпаха пред отворената стая на семейство Граймс, която гъмжеше от народ. В банята Хърман се превиваше на пода и стенеше от ужасна болка. Мисис Граймс и Чък бяха клекнали до него. Лу Дел грабна телефона и се обади на 911. Николас тревожно сподели с Рики Колман, че сигурно е сърдечен удар. Хърман вече бил преживял такова нещо преди шест години.

След броени минути всички знаеха, че Хърман е получил сърдечен удар.

Санитарите дотърчаха с носилка и Чък избута заседателите настрани. Сложиха на Хърман кислородна маска и той се почувства малко по-добре. Кръвното му налягане беше почти нормално. Мисис Граймс непрекъснато потирите, че било като при предишния сърдечен удар.

Сложиха болния на носилката и бързо го изнесоха навън. В суматохата Николас успя да събори чашата на Хърман.

Линейката потегли с виещи сирени. Заседателите се прибраха по стаите, за да успокоят обтегнатите си нерви. Лу Дел съобщи на Харкин по телефона, че Хърман е тежко болен. Вероятно сърдечен удар.

— Капят като круши — каза тя и се впусна в подробни обяснения, че от осемнайсет години насам никога не е губила толкова заседатели. Харкин затвори телефона.

 

Всъщност Суонсън не се надяваше да я види точно в седем. Само преди няколко часа беше фиркана и продължаваше да пие, тъй че как би могла да се яви на срещата. Той закуси, без да бърза, и изчете първия вестник от купчинката до себе си. Стана осем. Соунсън се премести на масата до витрината, за да вижда по-добре минувачите по тротоара.

В девет взе телефона и попадна на същата ськвртирантка. Не, нямало я, не се била прибирала цяла нощ, а можело и изобщо да се е изнесла.

И това е нечия дъщеря, каза си той. Живее ден за ден, спи, където замръкне, мъчи се да изкара пари колкото за храна и поредната доза дрога. Знаят ли родителите й какво прави?

Имаше предостатъчно време за тия размисли. В десет си поръча още един сандвич, защото келнерът го гледаше сърдито — явно се дразнеше, че кисне тук цяла сутрин.

 

Благодарение на широко разпространените оптимистични слухове денят започна добре за акциите на „Пинекс“. След като в петък вечер бяха паднали до седемдесет и три, сега те скочиха от самото откриване на седемдесет и шест и за броени минути достигнаха седемдесет и осем. Изглежда, от Билокси идваха добри новини, макар че никой не знаеше кой е източникът. Акциите на всички тютюневи компании се купуваха енергично и курсът пълзеше нагоре.

 

Съдията Харкин дойде едва в девет и половина и когато зае мястото си, без особена изненада откри, че залата е претъпкана. Току-що бе приключил яростен спор с Рор и Кейбъл — последният настояваше за прекратяване на процеса поради отпадането на още един заседател. Но нямаше достатъчно основания за отмяна. Харкин си знаеше работата. Той дори разполагаше с данни от някакъв стар процес, в който бяха разрешили работата да продължи с единайсет заседатели. И Върховният съд бе подкрепил присъдата им.

Както можеше да се очаква, сред публиката бързо плъзна слух за сърдечния удар на Хърман. Консултантите на ответника побързаха тихомълком да обявят това за голяма победа, защото Хърман явно клонял към ищеца. От своя страна консултантите на Рор го увериха, че отпадането на Хърман е жесток удар срещу ответника, понеже той проявявал симпатии към цигарите. И всички експерти единодушно приветстваха появата на Шайн Ройс, макар че трудно можеха да обосноват преценката си.

Фич седеше замаян и слисан. Как, по дяволите, можеше да се нагласи сърдечен удар? Нима Марли бе способна хладнокръвно да отрови един слепец? Слава богу, че тя беше на негова страна.

Вратата се отвори. Заседателите влязоха един по един. Всички ги гледаха, за да се уверят, че Хърман не е сред тях. Мястото му остана празно.

Съдията Харкин вече бе разговарял с лекарите в болницата и най-напред побърза да уведоми заседателите, че Хърман се чувствал по-добре. Можело и да не е чак толкова болен. Заседателите въздъхнаха с облекчение. Шайп Ройс стана пети номер и зае мястото на Хърман между Филип Севил и Ейнджъл Уийз.

Беше ужасно горд.

Когато настана спокойствие, негова светлост нареди на Уендъл Рор да пристъпи към заключителната си реч. Не повече от час, предупреди той. Облечен в любимото си раздърпано сако, но с бяла риза и чиста папийонка, Рор започна най-напред с кротки извинения за дългия процес и благодари на заседателите за чудесната работа. След като привърши с любезностите, той се впусна в свирепо описание на „…най-смъртоносната стока, създавана някога от човечеството. Цигарата. Всяка година тя убива четиристотин хиляди американци — десет пъти повече от нелегалната търговия с наркотици. Нищо друго не може да се сравнява с нея“.

По-нататьк той засегна основните моменти от показанията на Фрик, Бронски и Килван, без да задълбава в подробности. Напомни им за Лорънс Криглър — човека, който бе работил в тютюневата промишленост и знаеше мръсните й тайни. Десетина минути посвети на безгласия Лион Робилио, който двайсет години се бе сражавал на страната на тютюна, преди да осъзнае колко престъпна е тази промишленост.

Когато стигна до децата, Рор ускори темпото. За да оцелее тютюневата индустрия, трябва да хване юношите в своята примка и да натрапи продукцията си на бъдещото поколение. Тук Рор помоли съдебните заседатели да си припомнят кога са започнали да пушат, сякаш бе чул за какво разговаряха преди време.

Всеки ден три хиляди деца се насочват към пагубния навик. Една трета след време ще загинат от него. Какно да се каже още? Не е ли време да принудим богатите корпорации да поемат отговорност за своята продукция? Да привлечем вниманието им. Да ги принудим да оставят децата на мира. Не е ли време да платят за злините, причинени от тяхното производство?

Той вече не криеше злобата си, когато заговори за никотина и упорития отказ на тютюневите компании да признаят за пристрастяването. Бивши наркомани твърдели, че е по-лесно да зарежеш марихуаната и кокаина, отколкото цигарите. С още по-люта злоба Рор спомена Джанкъл и неговите теории за злоупотребата.

После той примига и моментално се преобрази. Заговори за своята клиентка мисис Селист Уд — прекрасна съпруга, майка, приятелка, станала жертва на тютюневата индустрия. Разказа за нейния съпруг, покойния мистър Джейкъб Уд, който попаднал в капана на цигарите „Бристълс“ и двайсет години напразно опитвал да се отърве от тази любима рожба на „Пинекс“. След него оставали безутешни деца и внуци. Той загинал на петдесет и една години само защото употребявал законно произведен продукт, и то точно по утвърдения начин.

Рор пристъпи към черната дъска и набърза пресметна няколко цифри. Икономически погледнато, животът на Джейкъб Уд бе струвал около милион. Заедно с някои други щети общата сума достигна два милиона. Това бяха реалните щети, финансовото обезщетение, което се полагаше на семейството след смъртта на Джейкъб.

Но въпросът не опираше само до реалните щети. Рор изнесе светкавична лекция за наказателните обезщетения и тяхната роля за усмиряване на големите корпорации. Как може да се накаже една компания, която притежава осемстотин милиона долара в брой?

Като я удариш така, че да я заболи.

Рор нарочно се въздържа да предложи някаква сума, макар че по закон имаше това право. Когато приключи с речта и се върна на масата, той просто остави върху дъската огромен надпис: $ 800 000 000. Благодари за вниманието и седна. Четирийсет и осем минути.

Негова светлост обяви десет минути почивка.

 

Въпреки четирите часа закъснение Суонсън бе готов да я разцелува. Но не го стори по две причини — защото се боеше от зараза и защото я придружаваше мърляв младеж, облечен в черна кожа от глава до пети, с боядисани в смолисто черно коса и козя брадичка. На челото му бе татуирано с едри букви името ДЖЕЙД, а по ушите му висеше цяла колекция обици.

Джейд мълчаливо придърпа стол и застана на стража като доберман.

Бевърли очевидно бе яла пердах. Долната й устна беше разцепена и подута. Пудрата по бузата й не успяваше да прикрие голямото синьо петно. Дясното око също изглеждаше подпухнало. Тя вонеше на марихуана, евтино уиски и още някаква гадост.

Суонсън беше готов да фрасне Джейд по татуировката и да му откъсне обиците една по една.

— Носиш ли парите? — запита Бевърли, като се озърташе към Джейд, който безизразно зяпаше Суонсън. Нямаше съмнение кой ще получи парите.

— Да. Разкажи ми за Клер.

— Първо да видя парите.

Суонсън извади малък плик, отвори го леко, за да покаже банкнотите, после го притисна с длани върху масата.

— А сега казвай по-бързо — нареди той, без да откъсва поглед от Джейд.

Бевърли също погледна Джейд, който кимна вдървено, като слаб актьор.

— Давай.

— Истинското й име е Гейбриъл Брант. Родена е в Кълъмбия, щата Мисури. Там е учила, а майка й преподава средновековна история в университета. Друго не знам.

— А нещо за баща й?

— Мисля, че е умрял.

— Друго?

— Няма друго. Дай парите.

Суонсън плъзна плика по масата и веднага скочи на крака.

— Благодаря — каза той и изчезна.

 

На Дьруд Кейбъл му трябваше малко повече от половин час, за да обори умело смехотворните претенции за милиони от роднините на човек, който доброволно е пушил цели трийсет и пет години. Според него процесът си беше живо изнудване.

Най-много го дразнеше това, че вместо да разглежда темата за Джейкъб Уд и неговите навици, ищецът се опитва да превърне процеса в емоционален спор за тютюнопушенето сред подрастващите. Какво общо има Джейкъб Уд със съвременните реклами на цигари? Няма и капчица доказателство, че покойният е бил повлиян от рекламата. Пропушил бе по своя собствена воля.

Защо трябва да се намесват децата? Заради емоциите, това е. Ние инстинктивно се гневим, когато смятаме, че някой лъже или измъчва дете. А за да изкопчат милиони от вас, съдебните заседатели, адвокатите на ищеца трябва най-напред да ви разгневят.

Кейбъл умело призова за почтеност и правосъдие. Нека решат фактите, а не чувствата. Към края той успя категорично да спечели вниманието им.

Когато се върна на място, съдията Харкин му благодари и се обърна към ложата.

— Дами и господа, сега делото е във ваши ръце. Предлагам да си изберете нов старши заседател вместо мистър Граймс, за когото узнах, че вече е много по-добре. През почивката разговарях със съпругата му. Още бил отпаднал, но очаквали в близко време да се възстанови напълно. Ако по някакъв повод пожелаете да разговаряте с мен, повикайте ме чрез охраната. Наставленията си ще получите в заседателската стая. Успех!

Докато Харкин се сбогуваше с тях, Николас леко извърна глава към публиката и срещна погледа на Ранкин Фич. Просто искаше да покаже от кого зависят нещата в момента. Фич кимна едва забележимо и Николас се изправи заедно с колегите си.

Наближаваше обяд. Съдията обяви почивка до ново нареждане, което означаваше, че желаещите могат свободно да влизат и излизат, докато заседателите се върнат с присъдата. Бандата от Уолстрийт се втурна към телефоните. Шефовете от Голямата четворка размениха по някоя дума с подчинените си и напуснаха залата.

Фич незабавно излезе и пое към кабинета си. Конрад висеше край телефоните.

— Тя е — тревожно съобщи той. — Обажда се от уличен телефон.

Фич нахълта в кабинета и грабна слушалката.

— Ало?

— Слушай, Фич. Нови инструкции. Задръж така и си погледни факса.

Фич погледна факса, от който излизаше лист хартия.

— Приемам — каза той. — Защо са тия нови инструкции?

— Млъквай, Фич. Прави каквото ти казвам, без да се бавиш.

Фич изтръгна листа от машината и прегледа ръкописния текст. Сега парите трябваше да отидат в Панама. Банко Атлантико в Панама Сити. Следваха инструкции за прехвърлянето и номер на сметката.

— Разполагаш с двайсет минути, Фич. Заседателите обядват. Ако не получа потвърждение до дванайсет и половина, сделката отпада и Николас променя курса. Той има клетъчен телефон в джоба и чака да му позвъня.

— Обади ми се пак в дванайсет и половина — отсече Фич и затвори.

Заповяда на Конрад да не приема разговори. Без никакви изключения. Незабавно изпрати по факса инструкциите до своя специалист във Вашингтон, който пък прати нареждане до Ханва Банк на Холандските Антили. „Ханва“ чакаше още от сутринта, тъй че след десет минути парите напуснаха сметката на Фич, прескочиха Карибско море и кацнаха в Панама Сити, където бяха готови да ги приемат. След малко Фич получи потвърждението от „Ханва“; много би искал да го прати на Марли, но не знаеше нейния номер.

В дванайсет и двайсет Марли се обади на своя панамски банкер, който потвърди получаването на десет милиона долара.

Тя беше само на пет километра от Фич и работеше с портативен факс в евтина мотелска стая. Изчака пет минути и изпрати на същия банкер нареждане да прехвърли парите в една банка на Каймановите острови. После незабавно да закрие сметката в Банко Атлантико.

Николас се обади точно в дванайсет и половина. Криеше се в мъжката тоалетна. Обядът бе приключил и щяха ди пристъпят към обсъждане. Марли му каза, че е осигурила парите и заминава.

Фич продължи да чака почти до един часа. Тя отново му се обади от уличен телефон.

— Парите пристигнаха, Фич.

— Страхотно. Да те поканя ли на обяд?

— Някой друг път.

— Е, кога да чакаме присъдата?

— Привечер. Нали не се тревожиш, Фич?

— Аз ли? Ни най-малко.

— Отпусни се. Това ще е върховният ти миг. Дванайсет на нула, Фич. Как ти звучи?

— Като музика. Защо изхвърли горкия Хърман?

— Нямам представа какво ми говориш.

— Ясно. Кога ще празнуваме?

— Ще ти се обадя по-късно.

Тя скочи в наетата кола и подкара, като се взираше напрегнато в огледалото. Другата кола беше изоставена на волята на съдбата пред апартамента й. На задната седалка лежаха две чанти с дрехи и портативният факс — друго не бе успяла да вземе. Мебелите от апартамента сигурно щяха да идат на разпродажба.

На едно отклонение Марли рязко отби. Вчера бе репетирала този ход за в случай, че я следят. Но от момчетата на Фич нямаше и помен. Тя продължи на зигзаг по страничните пътища, докато се добра до областното летище, където я чакаше малък реактивен самолет. Взе чантите и захвърли ключовете в колата.

 

Суонсън позвъни, но не го свързаха. Тогава се обади на своите хора в Канзас Сити и трима агенти незабавно потеглиха към Кълъмбия, докъдето имаше само един час път. Двама други грабнаха телефоните и започнаха да звънят до факултета по средновековна история с надеждата да открият някой осведомен и приказлив събеседник. В телефонния указател на Кълъмбия имаше шест души с фамилията Брант. Свързаха се с всички, но никой не познаваше Гейбриъл Брант.

Най-сетне, малко след един, успя да се добере до Фич. През последния час Фич бе забранил да го свързват с когото и да било.

Суонсън потегли за Мисури.