Джон Гришам
Присъдата (33)

33

Този път той закъсня. Идваше без шампанско, без цветя, без бонбони или целувки — без нищичко освен измъчената си душа, както личеше от пръв поглед. Още на прага хвана Мили за ръката, отведе я до леглото, седна на ръба и опита да каже нещо, но се задави. После зарови лицето си в шепи.

— Какво има, Хопи? — стреснато запита тя.

Не се съмняваше, че ще чуе някаква ужасна изповед. Напоследък той просто не беше на себе си. Мили седна до него, потупа го по коляното и зачака. Най-напред той се разбъбри какъв глупак е бил. Непрестанно повтаряше, че нямало да повярва какво е направил, после пак се разпростираше върху собствената си глупост, додето накрая тя решително го прекъсна:

— Какво си направил?

Изведнъж го обзе гняв — гняв срещу жалката сцена, която разиграваше. Той стисна зъби, подви горната си устна, навъси вежди и се впусна в яростно описание на мистър Тод Рингуолд, групировката KLX, „Стилуотър Бей“ и Джими Хъл Моук. Всичко било нагласено! Той просто си гледал работата и никому не се пречкал, само се мъчел да пробута някой и друг занемарен имот, да помогне на младоженците да свият семейно гнезденце. И ето че се домъкнал онзи тип от Негас с елегантен костюм и куп архитектурни планове, които изглеждали същинска златна мина.

О, как може да е бил толкова глупав! Той не издържа и се разплака.

Когато стигна до посещението на ФБР, Мили не се удържа:

— В нашата къща?

— Да, да.

— О, боже мой! Къде бяха децата?

И Хопи разказа как станало всичко — колко ловко отстранил от къщи Ничман и Нейпиър, как ги отвел в кантората и там му представили… записа!

Беше ужасно. Хопи продължаваше да разказва.

Мили също се разплака и това малко го облекчи. Може би нямаше да му се кара чак толкова много. Но тепърва имаше още за разправяне.

Описа как мистър Кристано пристигнал в града и се срещнали на яхтата. Много хора от Вашингтон, всъщност съвсем почтени хора, се тревожели за процеса. Републиканците и тъй нататък. Заради нарастващата престъпност. И тогава… ами, тогава сключили сделка.

Мили избърса сълзите с опакото на ръката си и изведнъж спря да плаче.

— Да, ама не съм сигурна, че искам да гласувам за тютюневата компания — замаяно промърмори тя.

Хопи също избърса очи.

— Е, хубава работа, Мили. Значи ме пращаш за пет години в затвора, за да гласуваш по съвест. Ти на кой свят живееш?

— Не е честно — каза тя, като се гледаше в стенното огледало зад нощното шкафче. Чувстваше се зашеметена.

— То се знае, че не е честно. А по-честно ли ще е, като ида в затвора и банката ви изхвърли от къщата? Какво ще стане с децата, Мили? Помисли за децата. Три в колежа и още две в гимназията. Остави унижението, ами кой ще им помогне да се изучат?

Разбира се, Хопи имаше предимство — цял ден бе репетирал за този момент. Горката Мили се чувстваше като ударена с мокър парцал. Умът й не работеше достатъчно бързо, за да открие най-точните въпроси. При други обстоятелства Хопи би я съжалил.

— Просто не мога да повярвам — прошепна тя.

Той седеше приведен, с лакти върху коленете и клюмнала глава в знак на пълно поражение.

— Съжалявам, Мили. Дълбоко съжалявам. Постъпих ужасно и знам, че не е честно спрямо теб.

— Не е честно спрямо хората на този процес.

Хопи не даваше пукната пара за хората от процеса, но реши да си премълчи.

— Знам, скъпа. Знам. Аз съм жалък негодник.

Тя напипа ръката му и я стисна. Хопи събра кураж за последния удар.

— Не би трябвало да ти го казвам, Мили, но когато агентите пристигнаха у дома, исках да взема пистолета и да сложа край веднъж завинаги.

— Да ги застреляш?

— Не, да си пръсна мозъка.

— О, Хопи.

— Сериозно ти казвам. Цяла седмица все за това мисля. По-добре да се гръмна, отколкото да опозоря семейството.

— Не ставай смешен — каза тя и пак се разплака.

 

Отначало Фич се канеше да фалшифицира прехвърлянето, но след два телефонни разговора и два факса до своите фалшификатори във Вашингтон не успя да се убеди, че ще е безопасно. Явно Марли разбираше доста добре от банкови операции, а и кой знае какви връзки имаше на Антилите. При нейната педантичност Фич не би се учудил, ако узнаеше, че там някой вече чака да види прехвърлянето. Тогава защо да рискува?

След поредица от телефонни обаждания той откри във Вашингтон един бивш служител от Министерството на финансите, който сега имаше собствена консултантска фирма. Говореше се, че знаел всичко относно бързото прехвърляне на едри суми. Фич го нае незабавно, описа случая в най-общи линии и му изпрати по факса копие от инструкциите на Марли. Има глава на раменете това момиче, заяви онзи и увери Фич, че поне през първата част от плана парите му са в безопасност. Новата сметка щеше да бъде на негово име; Марли нямаше да има достъп до нея. Тя искаше само копие от потвърждението и човекът предупреди Фич да не й показва номера на входящата или изходящата сметка.

Когато Фич сключи сделката с Марли, Фондът разполагаше с шест милиона и половина. В петък той поговори последователно с четиримата генерални директори на Голямата четворка и поръча незабавно да прехвърлят по още два милиона. Каза, че сега няма време за въпроси. Ще обясни по-късно.

В пет и петнайсет петък следобед парите напуснаха тайната сметка на Фонда в Ню Йорк и след секунди попаднаха на Холандските Антили, където „Ханва“ вече ги чакаше. При пристигането им бе създадена нова сметка, обозначена единствено с номер, и потвърждението веднага потегли към нюйоркската банка.

В шест и половина Марли позвъни на Фич. Както можеше да се очаква, тя вече знаеше, че парите са прехвърлени. Поръча му да изтрие номера на сметката в потвърждението, което той и бездруго се канеше да направи, а после да го прати по факса до рецепцията на „Сиеста Ин“ точно в седем и пет.

— Не е ли малко рисковано? — запита Фич.

— Прави каквото ти казвам, Фич. Николас ще е до факса. Момичето от рецепцията го е харесало.

В седем и петнайсет Марли отново се обади, за да му съобщи, че Николас е получил потвърждението и го смята за истинско. След това заръча утре в десет да посети кабинета й. Фич охотно се съгласи.

Обзе го победоносен възторг, макар че парите още не бяха минали от ръка на ръка. Фич повика Хосе и излезе на разходка — нещо, което вършеше крайно рядко. Въздухът беше прохладен и свеж. Тротоарите пустееха.

Точно сега един изолиран съдебен заседател държеше лист хартия, върху който двукратно бе изписано числото десет милиона. Този заседател принадлежеше на Фич заедно с всичките си колеги. Процесът бе приключил. Е, да, пак нямаше да спи и щеше да гризе нокти, докато чуе присъдата, но на практика всичко бе свършило. Фич отново печелеше. От дъното на поражението бе излетял до победата. Вярно, на скъпа цена, но и залогът не беше малък. Тепърва имаше да слуша как Джанкъл и другите мърморят за стойността на операцията, това обаче си беше чиста формалност. Трябваше да мърморят за разходите — нали затова бяха началници.

Истинската цена беше другата, макар че те нямаше да я споменат — цената на една присъда в полза на ищеца, която при всяко положение би надхвърлила десет милиона, а освен нея разноските по безброй други съдебни процеси.

Знаеше, че си е заслужил този кратък миг на удоволствие, но работата му още не бе свършила. Нямаше да намери покой, докато не разбере коя е Марли, откъде идва, какво желае, как и защо е замислила този заговор. Зад всичко това имаше нещо скрито, а Фич се плашеше до смърт от загадките. Ако откриеше истинската Марли, щеше да получи отговорите. А дотогава скъпоценната присъда нямаше да му е в кърпа вързана.

След четири пресечки Фич отново се чувстваше както винаги — сърдит, заядлив и измъчен.

 

Дерик бе успял да се добере до фоайето и тъкмо надничаше през отворената врата, когато някаква млада жена любезно го запита какво желае. Носеше куп папки и изглеждаше много заета. Беше петък вечер, наближаваше осем, на адвокатската кантора още гъмжеше от народ.

Знаеше много добре какво желае — да намери някой от адвокатите на тютюневата компания, които бе видял в съда, да седне с него и да се споразумее на четири очи. Вече знаеше имената на Дъруд Кейбъл и неколцина от съдружниците му. Успя да открие кантората и два часа седя отвън в колата си, като репетираше репликите, успокояваше се и събираше кураж да напусне колата и да влезе през главния вход.

— Никъде не се мяркаше друго черно лице.

Всички адвокати са мошеници, нали така? Щом Рор предлагаше пари в брой, значи и другите от процеса щяха да предложат. Дерик носеше нещо за продан. А тук беше тъпкано с богати купувачи. Такъв шанс идва веднъж в живота.

Но всички подготвени думи се изпариха, когато секретарката спря и го огледа, после взе да се озърта, сякаш търсеше помощ. Нали Клив разправяше, че всичко било адски незаконно, че ако стане алчен, веднага ще го спипат. Страхът се стовари върху плещите му с убийствена сила.

— Такова… тук ли е мистър Гейбъл? — колебливо запита той.

Тя вдигна вежди.

— Мистър Гейбъл ли?

— Да, точно така.

— Тук няма мистър Гейбъл. Вие кой сте?

Няколко наперени млади дръвници бавно минаха покрай тях, като го оглеждаха от глава до пети и отлично разбираха, че не му е тук мястото. Дерик нямаше какво повече да каже. Знаеше, че е избрал правилно фирмата, но бърка името, бърка в играта. А никак не му се ходеше в затвора.

— Май съм сбъркал — каза той и жената се усмихна любезно. Естествено, че си сбъркал, а сега бъди така добър да изчезнеш.

На масата до изхода спря и взе пет визитни картички от малък бронзов поднос. Щеше да ги покаже на Клив като доказателство за посещението.

Благодари на жената и побърза да се измъкне. Ейнджъл го чакаше в мотела.

 

До полунощ Мили плака и се мята между завивките, после стана и облече любимия си грамаден червен анцуг, отдавнашен коледен подарък от децата. Предпазливо открехна вратата. Полицаят Чък пазеше в дъното на коридора и тихо я поздрави. Обясни му, че иска да хапне нещо, после трьгна по сумрачния коридор към Балната зала, откъдето долиташе неясен шум. Седнал сам на канапето, Николас дьвчеше пуканки и пиеше газирана вода. По телевизията предаваха ръгби от Австралия. Полицейският час на Харкин отдавна беше забравен.

— Къде бродиш по никое време? — запита той, като изключи звука.

Мили седна до него с гръб към вратата. Очите й бяха подпухнали и зачервени. Късата й прошарена коса стърчеше на всички страни. Много важно! Мили живееше в дом, пълен с хлапета. Влизаха, излизаха, седяха, спяха, хранеха се, гледаха телевизия, тършуваха из хладилника и непрестанно| я виждаха по този червен анцуг, с който не би се разделила за нищо на света. Мили просто беше родена за майка.

— Не ми се спи — отвърна тя. — Ами ти?

— Не ми е до сън в тоя мотел. Искаш ли пуканки?

— Не, благодаря.

— Хопи намина ли тая вечер?

— Да.

— Свестен човек изглежда.

Тя помълча и въздъхна:

— Да, така е.

Отново настана пауза. Двамата седяха мълчаливо и се чудеха какво още да кажат.

— Да потърся ли някой филм? — запита накрая той.

— Не. Може ли да те питам нещо? — изрече тя много сериозно и Николас изключи телевизора. Сега светеше само мъждивата настолна лампа.

— Казвай. Виждаш ми се разтревожена.

— Има защо. Въпросът е юридически.

— Ще се опитам да отговоря.

— Добре. — Тя въздъхна дълбоко и сплете пръсти. — Ако някой заседател открие, че вече не може да бъде честен и безпристрастен… какво да прави тогава?

Той погледна първо стената, после тавана и отпи глътка вода.

— Мисля, че всичко зависи от обстоятелствата.

— Не те разбирам, Николас.

Толкова мило момче, толкова умно. Най-малкият й син искаше да стане адвокат и напоследък тя често се надяваше да излезе умен като Николас.

— За по-просто дай да прескочим условностите — предложи той. — Нека речем, че става дума за теб, бива ли?

— Добре.

— Значи по време на процеса е станало нещо, което ти пречи да бъдеш честна и безпристрастна?        Тя бавно кимна.

— Да.

Николас се позамисли, след това каза:

— Смятам, че всичко зависи от това дали въпросното нещо е станало в съда или извън него. От нас като съдебни заседатели се очаква именно да вземем страна в течение на процеса. Така ще стигнем до присъдата. И в това няма нищо лошо. То е част от пътя към решението.

Тя разтърка лявото си око и бавно запита:

— Ами ако не е това? Ако е нещо извън съда?

Той подскочи.

— Еха! Работата става сериозна.

— Колко сериозна?

За да подсили напрежението, Николас стана, придърпа един стол към Мили и седна плътно до нея.

— Какво има, Мили? — тихо запита той.

— Трябва ми помощ, а няма към кого да се обърна. Заключена съм на това ужасно място, далече от близки и приятели. Просто няма кого да помоля. Ще ми помогнеш ли, Николас?

— Ще се опитам.

Мили отново се просълзи.

— Толкова мило момче си. Познаваш законите, а въпросът е юридически и просто няма с кой друг да поговоря.

Тя се разплака и Николас й подаде салфетка от масата. Разказа му всичко.

 

Без сама да знае защо, Лу Дел се събуди около два след полунощ и набързо излезе по нощница да провери коридора. В Балната зала завари Николас и Мили да разговарят оживено, дъвчейки пуканки. Николас любезно обясни, че всичко е наред, просто не им се спяло и бъбрели колкото да мине времето. Тя укоряващо поклати глава и излезе.

Николас подозираше, че всичко е нагласено, но не го каза на Мили. След като Мили спря да плаче, той я разпита най-подробно и си записа няколко имена. Тя обеща да не предприема нищо, без да се посъветва с него. После си пожелаха лека нощ.

Николас отиде в стаята си, набра номера на Марли и затвори веднага, щом чу сънения й глас. Изчака две минути и пак позвъни. На шестия сигнал отново затвори. След още две минути набра номера на клетъчния телефон. Тя се обади от гардероба.

Николас описа подробно премеждията на Хопи. С това нощната й почивка приключи. Трябваше да се свършат много неща, и то час по-скоро.

Споразумяха се да започнат от Нейпиър, Ничман и Кристано.