Джон Гришам
Присъдата (26)

26

Малко след пет яхтата се завърна в пристанището. Бодрите риболовци слязоха на кея да си направят снимки с капитан Тео и днешните трофеи, сред които рекорда държеше една акула, хваната от Рики. За да я измъкне, трябваше да потърси помощ от екипажа, защото тежеше цели четирийсет килограма. След снимките всички поеха подир двамата полицаи, кацо изоставиха улова, защото в мотела нямаше какво да го правят.

Автобусът с екскурзиантите се завърна от Ню Орлиънс един час по-късно. Също както пристигането на яхтата, събитието бе проследено от усърдни наблюдатели, които веднага уведомиха Фич, макар че нямаха ни най-малка представа защо го правят. Фич просто им бе наредил да дебнат. Все нещо трябваше да наблюдават. Днешният ден бе минал скучно — нямаха друга работа, освен да чакат завръщането на заседателите.

Фич се бе заключил в кабинета заедно със Суонсън, който цял следобед не се откъсна от телефона. „Тъпанарите“, както ги нарече Марли, вече бяха отзовани. На тяхно място Фич пращаше професионалисти — същата фирма от Бетесда, която използваше за играта с Хопи. Някога и Суонсън бе работил в нея, а повечето служители бяха бивши агенти от ФБР или ЦРУ.

Резултатите се гарантираха. Работата не изглеждаше трудна за тях — да изяснят миналото на една млада жена. След час Суонсън щеше да отлети за Канзас Сити и да поеме ръководството.

Освен това фирмата гарантираше, че няма да ги разкрият. Фич бе изпаднал в деликатна ситуация — трябваше да запази отношенията си с Марли, но трябваше и да узнае коя е. Два фактора го накараха да продължи разследването. Първо — личеше, че за нея е извънредно важно да я остави на мира. Значи криеше нещо голямо. И второ — прекалено много усилия бе хвърлила, за да заличи следите си.

След тригодишен престой в Лорънс, щата Канзас, Марли бе напуснала градчето преди четири години. До идването си там не бе носила името Клер Клемънт, а и след заминаването едва ли го бе запазила. А междувременно бе срещнала и привлякла Джеф Кер, който сега се наричаше Николас Истър и въртеше кой знае какви номера със заседателите.

 

Ейнджъл Уийз бе влюбена и искаше да се омъжи за Дерик Мейпълс — снажен младеж на двайсет и четири години, комуто не бе провървяло нито в работата, нито в брака. Доскоро той продаваше телефони за автомобили, но при сливането на две компании изхвръкна на улицата, а не след дълго се раздели и с първата си съпруга — печален завършек на една стара ученическа любов. Имаха две малки деца. Жена му и нейният адвокат искаха шестстотин долара месечна издръжка. От своя страна Дерик и адвокатът му размахваха безработицата като бойно знаме. Пазарлъците се ожесточиха и до окончателния развод оставаха само два-три месеца.

Ейнджъл беше бременна във втория месец, макар че не бе казала никому, освен на Дерик.

Брат му Марвис някога бе служил в полицията, а сега работеше в църквата, като помагаше на пастора. Тъкмо към него се обърна някой си Клив с молба да му уреди среща с Дерик. Връзката се осъществи без затруднения.

По липса на по-добър професионален термин всички наричаха Клив просто „бегач“. Такава му беше работата — да бяга насам-натам вместо Рор. Трябваше да издирва добри, солидни злополуки и да доставя клиенти в кантората. Добрият бегач е същински виртуоз, а Клив беше добър, защото инак Рор просто не би го търпял. Както всички свои събратя, Клив газеше из мътни води, тъй като подмамването на клиенти все пак се смяташе за нарушение на адвокатската етика, макар че около всяка автомобилна катастрофа се струпваха повече бегачи, отколкото санитари. Всъщност визитната картичка на Клив го представяше като „организатор“.

Освен това Клив разнасяше документи и призовки, проверяваше свидетели и евентуални съдебни заседатели, дебнеше другите адвокати — все нормални задължения на един бегач, когато не се занимава с основната си работа. За всичко това получаваше заплата, а понякога Рор му даваше и премии, ако се случеше да осигури особено привлекателен клиент.

След като поговори с Дерик на чаша бира, Клив бързо разбра, че момчето има финансови проблеми. Тогава завъртя разговора към Ейнджъл и запита дали някой не го е изпреварил. Не, отвърна Дерик, никой не е идвал да разпитва за процеса. Но пък и трудно биха го намерили — в момента живееше при Марвис и гледаше да не се мярка пред алчния адвокат на жена си.

Клив заяви, че това е добре, защото бил нает като консултант от някакви адвокати по процеса и работата била ужасно важна. После поръча по още една бира и известно време продължи да повтаря колко важна била цялата тази история.

Дерик беше умно момче, имаше дори една година колеж, а освен това държеше да припечели някоя пара, тъй че бързо схвана накъде бие разговорът.

— Защо не изплюеш камъчето? — запита той.

Клив тъкмо се канеше да го стори.

— Моят клиент иска да си осигури влияние. Срещу пари в брой. Но между нас да си остане.

— Влияние — повтори Дерик и отпи солидна глътка. Усмивката му насърчи Клив да продължава.

— Пет хиляди в брой — прошепна той и се озърна. — Половината сега, половината след процеса.

След нова глътка усмивката на Дерик стана още по-широка.

— И какво трябва да правя?

— Да поговориш с Ейнджъл по време на личните посещения и да й обясниш колко е важно процесът да завърши с присъда в полза на вдовицата. Само не й казвай за мен или за парите. Не сега. Може би по-късно.

— Защо?

— Защото е адски незаконно, разбра ли? Ако съдията надуши, че съм бил при теб и съм ти предлагал пари, за да по говориш с Ейнджъл, моментално отиваме в затвора. И двамата. Ясно ли ти е?

— Аха.

— Трябва да разбереш, че това е опасна работа. Ако не ти стиска, кажи си още сега.

— Десет хиляди.

— Какво?

— Десет. Пет сега и пет, като свърши процесът.

Клив изпъшка, сякаш му искаха прекалено много. Ако Дерик знаеше какъв е залогът!

— Добре. Десет.

— Кога ще ги получа?

— Утре.

Поръчаха си сандвичи, после цял час разговаряха за процеса, присъдата и най-добрия начин да убедят Ейнджъл.

 

Тежката задача да държи Д. Мартин Джанкъл по-надалеч от любимата му водка се падна на Дъруд Кейбъл. Фич и Джанкъл жестоко се изпокараха по въпроса дали му е разрешено да пие във вторник вечер, преди явяването си на процеса. Бившият алкохолик Фич обвини Джанкъл, че не може да се удържа. Джанкъл пък го обсипа с ругатни, задето имал нахалството да учи генералния директор на „Пинекс“ кога, как и колко да пие.

Фич привлече в препирнята и Кейбъл, който настоя Джанкъл да остане до късно в кантората, за да подготвят показанията. След репетиция на кръстосания разпит обсъдиха всички възможни проблеми и Джанкъл се справи доста добре. Не блестящо, но все пак поносимо. Накрая Кейбъл го накара да изгледа цялата репетиция на запис заедно с експертите.

Когато след десет вечерта най-сетне се прибра в хотелската стая, Джанкъл откри, че Фич е заменил всичкия алкохол в минибарчето със сокове и газирани напитки.

Изруга и измъкна пътната чанта, където винаги си носеше плоска манерка. Но манерката липсваше. Фич бе отмъкнал и нея.

 

В един след полунощ Николас тихо отвори вратата и надникна в коридора. Полицаят бе изчезнал, сигурно дремеше в стаята си.

Марли го чакаше горе. Прегърнаха се и размениха няколко целувки, но спряха дотук. По телефона тя бе намекнала, че има неприятности, и сега набързо разказа цялата история, започвайки от обаждането на Ребека. Николас прие нещата спокойно.

Ако не се брои естествената страст на двама млади влюбени, в тяхната връзка рядко избликваха емоции. А и тези редки случаи обикновено се дължаха на Николас, който бе леко неуравновесен — съвсем леко, но все пак в това отношение несъмнено отстъпваше пред Марли. В изключителни обстоятелства можеше дори да повиши глас. Колкото до Марли, тя не беше студена по натура, просто умееше да преценява нещата. Само веднъж я бе виждал да плаче — в края на някакъв тежък филм. Никога не се бяха карали, а дребните пререкания отминаваха бързо, защото Марли го бе научила да си мери думите. Тя не търпеше излишни сантименталности, не се цупеше, не беше злопаметна и държеше той да постъпва по същия начин.

След като разказа за разговора с Ребека, Марли предаде дума по дума срещата с Фич.

Новината, че са разкрити отчасти, бе тежък удар. Не се съмняваха, че това е дело на Фич, и се питаха какво точно знае. Досега твърдо смятаха, че миналото на Клер Клемънт може да бъде разкрито само чрез Джеф Кер. В биографията на Джеф нямаше нищо опасно. Но трябваше на всяка цена да опазят миналото на Клер, иначе можеха още сега да зарежат цялата работа. Не им оставаше нищо друго, освен да чакат.

 

Дерик се провря в стаята на Ейнджъл през открехнатия прозорец. Не я бе виждал от неделя, тоест цели четирийсет и осем часа, и просто нямаше сили да чака до утре вечер, защото я обичаше безумно, страдаше от раздялата и трябваше непременно да я прегърне. Тя веднага забеляза, че е пил. Хвърлиха се в леглото и тихо пристъпиха към консумиране на извънредното лично посещение.

После Дерик се търкулна настрани и моментално заспа.

Събудиха се призори и Ейнджъл изпадна в паника, че при нея има мъж — естествено, без разрешение на съдията. Дерик обаче не се смути. Каза, че просто ще я изчака, докато потегли за съда, и след това тайно ще се измъкне от стаята. Това не я успокои особено. Ейнджъл влезе в банята и дълго стоя под душа.

Дерик бе внесъл огромни подобрения в първоначалния план на Клив. След излизането от кръчмата той си купи шест бири и няколко часа обикаля с колата по крайбрежната магистрала. Без да бърза, мина от Пас Крисчън до Паскагула покрай хотели, игрални домове и пристанища за яхти, като пиеше бира и обмисляше начинанието. Пийналият Клив се бе изтървал, че адвокатите на ищеца се борят за милиони. За присъда бяха необходими само девет от дванайсетте гласа и Дерик бързо съобрази, че решението на Ейнджъл струва доста повече от десет хиляди долара.

Вярно, в кръчмата десетте хиляди изглеждаха страшно привлекателни, но щом веднага се съгласяваха да платят толкова много, значи можеше да изцеди и повече. Колкото по-дълго караше по магистралата, толкова по-стремглаво растеше цената на нейния глас. Бе стигнал до петдесет хиляди и продължаваше да обмисля.

Силно го интересуваше как би стоял въпросът с комисиона в проценти. Ами ако присъдата е например десет милиона? Един процент, някакъв си въшлив процент би правил сто хиляди долара. А при двайсет милиона? Двеста хиляди. Ами ако Дерик предложеше на Клив да се споразумеят за аванс в брой и процент от печалбата? Това би подтикнало Дерик, а, разбира се, и приятелката му, да настояват за най-тежка присъда. Така щяха да се включат в играта. Подобен шанс се пада веднъж в живота.

Ейнджъл се върна по халат и запали цигара.