Джон Гришам
Присъдата (21)

21

Тъй като циркът около Хопи вървеше безупречно, в събота привечер Фич реши да предприеме следващата атака срещу заседателите. Нанасяше удара без предварителна подготовка и искрено се надяваше да е гаден като онзи с Хопи, но освен това груб и брутален.

Рано в неделя сутринта Панг и Дубас, облечени в кафяви ризи с името на водопроводна фирма отпред, отключиха апартамента на Истър. Както и предния път, не прозвуча тревожен сигнал. Дубас отиде право при отдушника и изтръгна скритата камера, която бе засякла Дойл. Прибра я в големия сандък за инструменти, който носеше.

Панг се отправи към компютъра. Бе проучил снимките от първото посещение на Дойл и бе тренирал с подобна машина в стаята до кабинета на Фич. Развъртя винтчетата и издърпа капака на компютъра. Твърдият диск се оказа точно където му го бяха показали. След по-малко от минута вече бе изваден. На малка лавица до монитора Панг намери и две купчинки дискети — общо шестнайсет на брой.

Докато Панг извършваше деликатната операция по изваждането на твърдия диск, Дубас ровеше из чекмеджета и преобръщаше евтините мебели в търсене на още дискети. Апартаментът бе толкова тесен и предлагаше толкова малко скривалища, че задачата му не беше трудна. Прерови кухненския шкаф, гардероба и кашоните, в които Истър държеше чорапите и бельото си. Не откри нищо. Очевидно всички компютърни принадлежности бяха до самия компютьр.

— Да вървим — каза Панг, като изтръгна шнуровете на компютъра, монитора и принтера.

Двамата захвърлиха техниката върху протъркания диван, Дубас натрупа отгоре възглавници и дрехи и накрая обля всичко с бензин от пластмасово бидонче. Когато диванът, столът, компютърът, евтиният килим и дрехите бяха достатъчно напоени, двамата се отдръпнаха към вратата и Дубас метна запалена клечка. Пламъците лумнаха мигновено и почти безшумно, поне за човек, който би слушал отвън. Двамата изчакаха, докато огънят се вдигна до тавана и из апартамента плъзна черен пушек, после бързо се измъкнаха, без да забравят да заключат вратата. Изтичаха надолу по стълбите и на партера включиха пожарния сигнал. После Дубас пак хукна нагоре, където вече се процеждаше дим, и започна да крещи и да блъска по вратите. Панг стори същото на първия етаж. Скоро отвсякъде долетяха писъци и коридорите се изпълниха с изплашени хора по халати или бельо. Дрезгавото дрънчене на старата аларма още повече засилваше паниката.

— Отваряйте си очите на четири да не утрепете някого — бе предупредил Фич.

Дубас продължаваше да блъска по вратите сред гъстеещия дим. Лично провери дали всички апартаменти са празни. Дърпаше хората за ръцете, питаше всички ли са излезли, сочеше аварийните изходи.

Докато тълпата изпълваше паркинга, Панг и Дубас бавно се оттеглиха в различни посоки. В далечината виеха сирени. От прозорците на два апартамента излиташе пушек — освен квартирата на Истър гореше и съседната. През вратата продължаваха да изскачат хора, някои от тях омотани в одеяла, стиснали деца и пеленачета. Те се вляха в тълпата и нетърпеливо зачакаха пожарната.

Когато пожарникарите пристигнаха, Панг и Дубас се отдръпнаха още по-назад, после изчезнаха.

 

Никой не бе загинал. Нямаше пострадали. Четири апартамента бяха напълно опустошени, единайсет сериозно засегнати, трийсет семейства оставаха на улицата до края на почистването и ремонта.

Твърдият диск на Истър се оказа непробиваем. Той бе програмирал толкова много пароли, кодове, осигуряващи и антивирусни програми, че компютърните експерти безпомощно вдигнаха ръце. Фич ги бе докарал в събота със самолет от Вашингтон. Те бяха честни хора и нямаха представа откъде идват дискетите и хардуеърът. Фич просто ги заключи в една стая с компютър като този на Истър и им каза какво да направят. Повечето дискети имаха подобна защита. Но към средата на купчинката ледът се разчупи, когато успяха да заобиколят паролите на една стара дискета, която Истър бе пропуснал да осигури напълно. Списъкът на файловете показваше шестнайсет документа с напълно безсмислени имена. Фич бе уведомен, докато печатаха първия документ. Оказа се, че файлът съдържа преглед на текущите новини за тютюневия бизнес с дата 11 октомври 1994 г. Споменаваха се статии от „Тайм“, „Уолстрийт Джърнъл“ и „Форбс“. Вторият файл доста несвързано излагаше на две странички впечатленията на Истър от някакъв документален филм за съдебен процес, свързан с операция за увеличаване на бюста. В третия имаше негова нескопосана поема за някакви реки. Четвъртият пак се оказа списък на публикации, само че за съдебни процеси, свързани с рака на белите дробове.

Фич и Конрад грижливо четяха всяка страница. Стилът беше ясен и деловит. Личеше, че е писано набързо, защото печатните грешки се срещаха в изобилие. Истър пишеше като безпристрастен журналист. Не можеше да се разбере дали съчувства на пушачите, или просто проявява към съдебните спорове.

Имаше и други калпави стихотворения. Недовършен разказ. И накрая нещо по-любопитно. Документ номер петнайсет съдържаше две странички от писмо до майка му, мисис Памела Бланшар от Гарднър, Тексас. Имаше дата 20 Април 1995 г. и започваше така: „Скъпа мамо, сега живея в Билокси, Мисисипи, близо до Мексиканския залив.“ По-нататък Истър обясняваше колко харесвал морето и плажовете, просто се чудел дали някога пак ще може да живее сред равнините. Пространно се извиняваше, че не е писал толкова дълго. По-нататьк в два дълги абзаца се извиняваше, задето пишел толкова разхвърляно, и обещаваше да поработи над стила си. Питаше за Алекс, споменаваше, че от три ме сеца насам не го бил чувал и просто не можел да повярва, че най-после е стигнал до Аляска и си е намерил работа като инструктор по спортен риболов. Изглежда, ставаше дума за брат му. Баща не се споменаваше. Нито пък момиче, особено на име Марли.

Пишеше още, че си е намерил работа в едно казино и засега било доста забавно, но не виждал бъдеще в професията. Все още се канел да стане адвокат и съжалявал за колежа, но май нямало да се върне. Признаваше, че е щастлив и живее простичко, с малко пари и още по-малко отговорности. Е, стига толкова засега. Хиляди целувки. Много поздрави на леля Сами, чакайте скоро ново писмо.

Подписът беше просто Джеф. „С обич, Джеф“ Никъде в писмото не се споменаваше фамилия.

Един час след разпечатването на писмото Данте и Джо Бой отлетяха с реактивния самолет. Фич им заръча да стигнат час по-скоро до Гарднър и да наемат всички местни детективи.

Компютърните специалисти успяха да пробият още една дискета, предпоследната в купчината. И тук заобиколиха осигурителните програми чрез сложна система от ходове. Бяха силно впечатлени от уменията на Истър.

Пялата дискета съдържаше част от един документ — списъка на гласоподавателите в област Харисън. От А до К — над шестнайсет хиляди имена и адреси. Докато ги разпечатваха, Фич проверяваше от време на време. Той също разполагаше с пълна разпечатка на всички регистрирали се за гласуване в областта. Документът не беше секретен, можеше да се купи от Глория Лейн за трийсет и пет долара. Повечето кандидати за държавни служби си го купуваха по време на предизборните кампании.

Но в списъка на Истър имаше две странни подробности. Първо, беше на дискета, което означаваше, че някой е успял да проникне в компютъра на Глория Лейн и да открадне информацията. Второ, за какво му беше на един прекъснал студент и компютърен маниак подобен списък?

Щом Истър бе проникнал в съдебния компютър, значи несъмнено можеше и да си поиграе с данните тъй, че името му да влезе сред кандидатите за съдебни заседатели по делото „Уд“.

Колкото повече размишляваше Фич, толкова по-добре се връзваха нещата.

 

С подпухнали и зачервени очи Хопи пиеше силно кафе зад бюрото си и чакаше да стане девет часът. Не бе хапвал нищичко освен един банан вчера сутринта, малко преди да чуе звънеца и двамата агенти да нахлуят в живота му. Храносмилателната му система беше блокирала. Нервите му бяха опънати до крайност. Нарушавайки най-строгите разпоредби на Мили, в събота вечерта тайно бе вмъкнал у дома бутилка водка и я бе изпил почти цялата.

Децата проспаха почти целия съботен ден и не усетиха нищо. Хопи не сподели нищо с никого, а и нямаше желание да го стори. Преживяното унижение опазваше позорната тайна.

Точно в девет Нейпиър и Ничман влязоха, придружени от трети човек със също тъй строг черен костюм и сурова физиономия, сякаш пристигаше с намерение лично да бичува клетия Хопи. Ничман го представи с името Джордж Кристано. От Вашингтон! Министерство на правосъдието!

Кристано протегна ръка мълчаливо и високомерно.

— Слушай, Хопи, искаш ли да си побъбрим някъде другаде? — запита Нейпиър, хвърляйки пренебрежителен поглед из кабинета.

— За по-сигурно — поясни Ничман.

— Човек никога не знае дали не го подслушват — добави Кристано.

— На мен ли го разправяте? — въздъхна Хопи, но никой не обърна внимание на шегата. Можеше ли да възрази? — Както речете.

Потеглиха с разкошна черна лимузина. Ничман и Нейпиър бяха отпред, Хопи седеше отзад до Кристано, който деловито се захвана да обяснява, че бил важна клечка — сътрудник на главния прокурор по най-съществените въпроси. Докато колата се носеше към Залива, фигурата му ставаше все по-страховита. После настана мълчание.

— Ти демократ ли си или републиканец, Хопи? — запита тихо Кристано по някое време.

Нейпиър зави и подкара покрай брега.

Хопи в никакъв случай не би желал да засегне някого.

— О, и аз не знам. Право да си кажа, гласувам най-вече за самия човек. Не си падам много по партиите, нали ме разбирате?

Кристано извърна глава към прозореца, сякаш не бе очаквал точно това.

— Надявах се да си добър републиканец — каза той, без да откъсва поглед от морето.

Дявол да го вземе, Хопи беше готов да стане какъвто поискат. Абсолютно. Би станал и фанатизиран комунист, стига с това да зарадва мистър Кристано.

— Гласувах за Рейгън и Буш — гордо заяви той. — И за Никсън. Дори за Голдуотър.

Кристано кимна едва забележимо и Хопи успя да си поеме дъх.

В колата отново настана тишина. На четирийсет минути път от Билокси Нейпиър спря до един кей недалеч от Бей Сейнт Луис. Хопи последва Кристано по кея и двамата се качиха на двайсетметрова яхта. Наоколо не се виждаше жива душа. Ничман и Нейпиър бяха останали при колата.

Кристано кимна към една тапицирана скамейка на палубата.

— Седни, Хопи.

Хопи седна. Яхтата се полюшваше лекичко. Морето беше спокойно. Кристано седна отсреща и се приведе напред, тъй че лицата им бяха само на метър едно от друго.

— Хубаво корабче — каза Хопи, опипвайки тапицерията от изкуствена кожа.

— Не е наше. Слушай, Хопи, нали не носиш микрофон?

Той неволно подскочи, потресен от предположението.

— Разбира се, че не!

— Извинявай, но стават и такива неща. Май ще трябва да проверя.

Кристано хвърли бърз поглед наоколо. Хопи изпадна в ужас при мисълта, че някакъв непознат ще го опипва насаме.

— Кълна се, няма такава работа — твърдо изрече той и неволно се възхити на самообладанието си.

Кристано явно се поуспокои.

— Искаш ли да ме провериш? — запита той.

Хопи се озърна да види дали някой не ги наблюдава. Би било страшно нелепо, нали? Двама възрастни мъже да се опипват посред бял ден на закотвена яхта.

— Носите ли микрофон? — запита Хопи.

— Не.

— Кълнете ли се?

— Кълна се.

— Добре.

Хопи въздъхна от облекчение. От все сърце му се искаше да вярва на този човек. Другото бе просто немислимо.

Кристано се усмихна. После изведнъж се навъси и се приведе напред. Край на празните приказки.

— Ще бъда съвсем кратък, Хопи. Имаме предложение към теб. Предложение, което ще ти позволи да се измъкнеш сух от водата. Съвсем сух. Без арест, без обвинение, съд и затвор. Без снимки във вестниците. С две думи, Хопи, никой никога не ще узнае.

Той спря, за да си поеме дъх, и Хопи побърза да отговори:

— Дотук добре. Слушам ви.

— Споразумението е малко странно, никога не сме го правили. Няма нищо общо със закона, правосъдието, наказателната система и тъй нататък. Политическа сделка, Хопи. Чисто политическа. Във Вашингтон няма да знаят. Никой няма да разбере освен мен, теб, онези момчета в колата и най-много още десетина души от Министерството на правосъдието. Споразумяваме се, вършиш си работата и забравяме всичко.

— Дадено. Само кажете какво да правя.

— Тревожиш ли се за престъпленията, наркотиците, реда и закона, Хопи?

— Естествено.

— Дошло ли ти е до гуша от корупция и рушвети?

Странен въпрос. В момента Хопи бе готов да се изтипоса на плакат против корупцията.

— Да!

— Във Вашингтон има и добри, и лоши момчета, Хопи. Ние от министерството сме се посветили на борбата срещу престъпността. Става дума за истинската престъпност, Хопи. За пари от наркобизнеса в джобовете на съдии и конгресмени, които приемат подкупи от външния враг. За престъпна дейност, която може да подкопае нашата демокрация. Нали ме разбираш?

Хопи не беше съвсем наясно, но определено съчувстваше на Кристано и неговите чудесни приятели във Вашингтон.

— Да, да — потвърди той и наостри уши.

— Но в днешно време всичко е политика, Хопи. Непрекъснато трябва да се борим с Конгреса и дори с президента. Знаеш ли какво ни трябва във Вашингтон, Хопи?

Хопи нямаше ни най-малка представа какво им трябва, но горещо желаеше да си го получат.

Кристано не му остави време да отговори.

— Трябват ни повече републиканци, почтени консервативни републиканци, които да ни дадат пари и зелена светлина. Демократите все си пъхат носа където не им е работа, все режат бюджета, реорганизират, хленчат за правата на горките престъпници, дето сме ги прибрали на топло. Там горе бушува истинска война, Хопи. Всеки ден сме на предната линия.

Той погледна Хопи, сякаш очакваше някакъв коментар, но Хопи в момента се опитваше да преглътне мисълта за войната. Затова само кимна многозначително и сведе очи към обувките си.

— Трябва да защитим приятелите си, Хопи, и тъкмо тук нещата опират до теб.

— Добре.

— Пак повтарям, споразумението е странно. Приемеш ли го, изчезва лентата с твоя опит да подкупиш мистър Моук.

— Приемам. Само кажете за какво става дума.

Кристано помълча и се озърна към кея. Няколко рибари си подвикваха в далечината. Той се приведе още по-близо и дори хвана Хопи за коляното.

— Става дума за жена ти — прошепна Кристано едва чуто, после се облегна назад и изчака Хопи да проумее.

— За жена ми ли?

— Да. За жена ти.

— За Мили?

— Точно така.

— Откъде-накъде…

— Ще ти обясня.

— За Мили? — повтори слисаният Хопи. Какво общо можеше да има кротката Мили с цялата тази каша?

— Процесът, Хопи — изрече Кристано. — Познай кой подпомага най-много републиканските кандидати за Конгреса?

Хопи бе твърде замаян и объркан, за да изкаже разумно предположение.

— Ами тютюневите компании. Те хвърлят милиони в предизборната надпревара, защото се боят от демократите и им е дошло до гуша от правителствени ограничения. Те са хора на свободния бизнес, Хопи, също като теб. Смятат, че хората пушат по свой собствен избор. Писнало им е от правителството и адвокатите, дето се мъчат да им съсипят бизнеса.

— Значи политика — изумено избъбри Хопи и се загледа към вълните.

— Само политика, и нищо повече. Ако компанията загуби този процес, ще ни връхлети небивала лавина от процеси. Тютюневите компании ще загубят милиарди, а ние във Вашингтон — милиони. Можеш ли да ни помогнеш, Хопи?

Хопи отново се върна към реалността и объркано промърмори:

— Моля?

— Можеш ли да ни помогнеш?

— Сигурно, но как?

— Чрез Мили. Поприказвай с жена си, накарай я да разбере колко безумен и опасен е този процес. Тя трябва да се заеме със заседателите, Хопи. Да се пребори с либералите в ложата, които ще настояват за тежка присъда. Можеш ли да го направиш?

— Естествено, че мога.

— Но ще го направиш ли, Хопи? Разбери, не бихме желали да използваме записа. Помогнеш ли ни, лентата отива в канализацията.

Изведнъж Хопи си спомни за лентата.

— Да, разбрахме се. Между другото, ще я видя още довечера.

— Притисни я. Много е важно — за нас от министерството, за благото на страната и, разбира се, ще ти спести пет годинки затвор.

При последните думи Кристано с буен смях го плесна по коляното. Хопи също се разсмя.

Половин час обсъждаха стратегията. Колкото по-дълго седяха на яхтата, толкова повече въпроси възникваха в главата на Хопи. Ами ако Мили гласува за компанията, но останалите са против и издадат присъда? Какво ще стане с Хопи тогава?

Кристано обеща, че ще удържи на споразумението независимо от резултата, стига Мили да гласува както трябва.

На връщане към колата Хопи буквално летеше по кея. Когато зърна Ничман и Нейпиър, вече се чувстваше нов човек.

 

След като размишлява три дни върху решението си, в събота привечер Харкин се отказа от него. Нямаше да позволи на заседателите да посещават неделни проповеди. Беше сигурен, че изведнъж всички ще проявят пламенно желание да общуват със Светия дух, а просто не виждаше начин да ги пусне по всички посоки на областта. Обади се на своя свещеник, който пък завъртя няколко телефона и осигури един млад студент по богословие. Неделната църковна служба бе планирана за единайсет часа в Балната зала.

Харкин прати лично известие до всеки съдебен заседател. Бележките бяха пъхнати под вратите им, преди да се върнат от Ню Орлиънс в събота вечер.

Църковната служба мина доста скучно в присъствието на шестима богомолци. Гладис Кард бе в отвратително настроение. Не бе пропуснала нито веднъж неделното училище в Баптистката църква от шестнайсет години насам, а и тогава отсъства само защото почина сестра й в Батон Руж. Върху тоалетната й масичка се трупаха отличия за завидно благочестие. Естер Кноблах от Женската мисия държеше рекорда с двайсет и две години непрекъснати посещения, но тя беше на седемдесет и девет и имаше високо кръвно. За своите шейсет и три години Гладис беше в отлично здраве и смяташе, че може да подобри постижението. За нищо на света не би признала тази амбиция, но цялото паство я подозираше.

И ето че всичко се проваляше заради съдията Харкин, когото не хареса от самото начало, а сега направо го ненавиждаше. Пък и студентът по богословие никак не й допадна.

Рики Колман дойде по анцуг. Мили Дюпри си донесе Библията. Лорийн Дюк беше запалена богомолка, но кратката проповед я изненада. Само от единайсет до единайсет и половина — претупана работа, ама какво друго да очакваш от белите? Беше чувала за подобни щуротии, но никога не ги бе виждала с очите си. Нейният пастор никога не напускаше амвона преди един, а често оставаше и до три, когато при хубаво време излизаха да похапнат на открито и после пак продължаваха. Сега тя смучеше бонбон и мълчаливо страдаше.

Мистър и мисис Граймс също присъстваха. Не че бяха кой знае колко набожни — особено Хърман, който от детските си години насам не бе ходил на църква по своя воля, — но вече започваха да се задушават в стаята си.

По някое време стана ясно, че Филип Севил се е вбесил от идеята за църковна служба. Бе споделил с някого, че е атеист, и новината светкавично обиколи мотела. В знак на протест той се настани почти гол върху леглото, върза мършавите си ръце и нозе на някакъв йогийски възел и закрещя с пълен глас протяжни песнопения. При това не си даде труд да затвори вратата.

Воплите му достигаха глухо до Балната зала по време на службата и това несъмнено бе една от причините студентът да претупа нещата час по-скоро.

Най-напред Лу Дел отиде да каже на Севил да млъкне, но се оттегли веднага щом видя, че е гол. След нея опита Уилис, но Севил продължи да вие и просто не му обърна внимание. Уилис сметна за благоразумно да стои по-настрана.

Останалите заседатели се спотайваха зад плътно затворени врати и гледаха телевизия.

Около два запристигаха роднините със запас от чисти дрехи и провизии за седмицата. Николас Истьр бе единственият заседател без връзка с външния свят. Според решението на съдията Уилис щеше да го откара до апартамента му с полицейска кола.

Пожарът бе изгаснал преди няколко часа. Наоколо вече нямаше и следа от пожарникарски коли. По тясната затревена площ и тротоара пред сградата се валяха обгорели останки и купища мокри дрехи. Замаяни съседи обикаляха да разчистват боклука.

— Кой е вашият? — запита Уилис, когато спря колата и изумено се вторачи в зеещите прозорци сред почернялата фасада.

— Там горе — отвърна Николас, опитвайки да посочи и да кимне в същото време.

С омекнали колене излезе от колата и се отправи към най-близката групичка хора, сред които семейство виетнамци безмълвно оглеждаха разтопен пластмасов абажур.

— Кога се случи? — запита той. Из въздуха още се носеше тежкият дъх на изгоряло дърво, боя и килими.

Виетнамците не отговориха.

— Тази сутрин около осем — обади се мимоходом някаква жена с огромен кашон в ръцете.

Николас огледа хората и осъзна, че не знае името на нито един от тях. В малкото фоайе една жена разговаряше по клетъчен телефон и деловито отмяташе нещо в бележника си. До стълбището към втория етаж имаше пазач, който в момента помагаше на някаква старица да смъкне надолу подгизнала пътека.

— Тук ли живеете? — запита жената, когато приключи разговора.

— Да, Истьр, апартамент триста и дванайсет.

— Олеле! Напълно унищожен. Май оттам е започнало.

— Бих желал да погледна.

Пазачът поведе жената и Николас по стъпалата към втория етаж, където опустошенията личаха от пръв поглед. Спряха пред жълтата лента, опъната около кратера. Огънят се бе устремил нагоре през гипсовата мазилка и старите греди, пробивайки две огромни дупки в тавана — точно над спалнята му, доколкото можеше да прецени. Долният апартамент също бе пострадал жестоко. Освен кухненската стена с килната мивка, готова да падне всеки момент, от номер 312 не бе останало нищо. Абсолютно нищо. Нямаше помен от евтините мебели в хола, нито пък от самия хол. От спалнята бяха останали само почернели стени.

И за ужас на Николас нямаше и следа от компютъра.

Подът, таванът и стените на апартамента бяха буквално изчезнали, оставяйки само зееща дупка.

— Има ли пострадали? — тихо запита Николас.

— Не — отвърна жената. — Вие бяхте ли тук?

— Не. Коя сте вие?

— Пратиха ме от управлението. Ще ви дам да попълните формуляр.

Слязоха във фоайето, където Николас набързо попълни формуляра и си тръгна с Уилис.