Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Runaway Jury, 1996 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Любомир Николов, 2002 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,3 (× 36гласа)
- Вашата оценка:
История
- —Добавяне на анотация
2
Крайбрежната вила беше модерна и просторна, ала не разполагаше с плаж. Белосаният дъсчен кей нагазваше в спокойните зеленясали води на Залива, но до най-близката пясъчна ивица имаше цели две мили. До кея бе закотвена шестметрова рибарска лодка. Вилата беше наета на името на петролен магнат от Ню Орлиънс — за три месеца, плащане в брой, никакви въпроси. Временно я използваха като опорен пункт, скривалище и спалня за особено важни личности.
На високата тераса над водата четирима мъже пиеха коктейли и водеха ленив разговор в очакване на посетителя. Макар че обикновено деловите им интереси налагаха да бъдат безмилостни врагове, днес следобед те миролюбиво играха голф, после хапнаха скариди и омари. Сега пиеха и гледаха надолу към черните води. И четиримата мразеха факта, че в петъчната вечер трябва да киснат край Мексиканския залив, далеч от семействата си.
Но предстояха дела, съдбовни дела, които налагаха примирие и правеха играта на голф почти приятна. Всеки от четиримата беше генерален директор на могъща корпорация. Всяка от корпорациите беше сред водещите в страната, всяка се котираше високо на Нюйоркската фондова борса. Най-дребната от тях миналата година бе реализирала продажби за шестстотин милиона, най-едрата — за четири милиарда. Всяка имаше рекордни печалби, солидни дивиденти, щастливи акционери и директори, чиито заплати се изчисляваха в милиони.
Всяка беше конгломерат от различни производства и различни отдели с тлъсти бюджети и невзрачни имена като „Трелко“ или „Смит Гриър“ — имена, създадени с едничката цел да отклонят вниманието от факта, че в действителност това са тютюневи компании и почти нищо друго. Не бе трудно да се открие, че всяка от четирите фирми (Голямата четворка, както ги знаеха във финансовите кръгове) произхожда от едрите тютюневи търговци през деветнайсети век в Южна и Северна Каролина и във Вирджиния. Произвеждаха и железария, царевични пръчици и боя за коса, но щом се копнеше малко под повърхността, незабавно ставаше ясно че истинската печалба идва от цигарите. Разбира се, имаше сливания на фирми, промени на имена и всевъзможни усилия за кокетиране с общественото мнение, но разни сдружения на потребителите, лекарите и дори политиците упорито хвърляха кал по Голямата четворка и се мъчеха да я изолират.
А сега и адвокатите си точеха зъбите. Хора с единия крак в гроба подхващаха процеси за огромни обезщетения, тъй като според тях пушенето предизвиквало рак на белите дробове. Шестнайсет процеса досега и тютюневите гиганти не бяха загубили нито един, но натискът се засилваше. Случеше ли се само веднъж съдът да отпусне на някоя вдовица пет-шест милиона, щеше да настане истински ад. Пощурели адвокати щяха да проглушат света с реклами и призиви към всички пушачи и техните наследници незабавно да заведат дело и да съдят до дупка.
Обикновено когато оставаха насаме, четиримата предпочитаха да разговарят на неутрални теми, но тази вечер алкохолът бе развързал езиците им. Горчилката започваше да се процежда. Подпрени на парапета, те гледаха водата и ругаеха адвокатите заедно с цялата американска правна система. Всяка от компаниите хвърляше във Вашингтон милиони за разни групировки, които се мъчеха да променят законите така, че фирми като техните да бъдат защитени от съдебно дирене. Нуждаеха се от щит срещу подобни нелепи атаки на разни типове, дето се правят на жертви. Но явно нищо не вървеше както трябва. И ето че пак се потяха над нов процес в някакво затънтено кътче на Мисисипи.
В отговор на усилените съдебни атаки Голямата четворка бе създала финансово сдружение, наречено просто Фондът. То нямаше ограничения, не оставяше следи. Не съществуваше. Фондът се използваше за силова тактика при процесите — за наемане на най-добрите и най-настървените адвокати, най-талантливите експерти, най-опитните консултанти в подбора на съдебни заседатели. За дейността на Фонда нямаше граници. Всяка компания отделяше три милиона годишно и ги разкарваше по странични пътища, докато кацнат във Фонда. Досега нито един счетоводител, ревизор или финансов инспектор не бе надушил черната каса.
Фондът се ръководеше от Ранкин Фич — човек, когото единодушно презираха, но въпреки това го слушаха и при необходимост дори му се подчиняваха. В момента чакаха него. Кажеше ли им, пристигаха незабавно. Идваха и заминаваха по негова команда. Докато побеждаваше, щяха да му се подчиняват безропотно. Досега Фич бе спечелил осем процеса. Други два бе осуетил още преди да се стигне до съд, но за това, разбира се, нямаше никакви доказателства.
На терасата пристъпи сътрудник с нова порция коктейли — всеки забъркан по специални изисквания. Тъкмо ги поемаха от подноса, когато някой изрече:
— Фич дойде.
Четиримата едновременно вирнаха чашите, за да прогонят неприятната тръпка в стомаха, после ги върнаха на място и бързо влязоха в хола, докато Фич заръчваше на Хосе да чака пред вратата. Сътрудникът му подаде чаша минерална вода без лед. Той не близваше алкохол, макар че на младини бе пил като смок. Докато поемаше чашата, не благодари на сътрудника, сякаш дори не го забеляза, просто пристъпи към фалшивата камина и зачака четиримата да се съберат на канапетата около него. Друг сътрудник рискува да му предложи на поднос остатъка от скариди и омари, но Фич пренебрежително махна с ръка. Мълвата твърдеше, че понякога му се случвало да се храни, но все още никой не го бе спипал на местопрестъплението. Косвените доказателства бяха налице — масивната гръд, солидната талия, месестите гьнки под козята брадичка и тежкото телосложение. Но той носеше черни костюми, никога не разкопчаваше сакото си и полагаше успешни усилия да превърне излишните килограми в достойнство.
— Накратко за положението — изрече той, когато сметна, че е дал на началството достатъчно време, за да се настани. — В момента целият екип на ответника работи без прекъсване и ще продьлжи така през почивните дни. Проучването на съдебните заседатели върви по график. Адвокатите са в готовност. Всички свидетели минаха инструктаж, всички експерти са вече в града. Засега нещата вървят без произшествия.
Настана съвсем кратко мълчание, колкото всички да се уверят, че за момента Фич е привършил.
— Какво става със съдебните заседатели? — запита рязко Д. Мартин Джанкъл, най-нервният от всички.
Преди време неговата компания беше известна под името „Ю-Таб“, съкратено от още по-старото „Юниън Табакоу“, но по рекламни съображения сега се наричаше „Пинекс“. Предстоеше процесът „Уд срещу «Пинекс»“, тъй че по волята на съдбата Джанкъл се бе озовал на горещия стол. Компанията беше трета по големина и през миналата година имаше реализирани продажби за близо два милиарда. Освен това за последното тримесечие разполагаше с най-големите резерви в брой. Процесът я заварваше в неподходящ момент. Ако работите тръгнеха зле, съдебните заседатели скоро щяха да зърнат финансовия отчет на „Пинекс“, чиито спретнати колонки показваха наличие на повече от осемстотин милиона долара в брой.
— Работим по въпроса — каза Фич. — Не ни достигат данни за осем души. Четирима от тях може да са мъртви или напуснали. Другите четирима са живи и се очаква в понеделник да бъдат в съда.
— Един своенравен да има, може да ни зачерни живота — каза Джанкъл. Преди да влезе в „Ю-Таб“, той бе работил като адвокат в Луисвил и винаги държеше да напомни на Фич, че разбира закона по-добре от другите трима.
— Напълно го осъзнавам — отсече Фич.
— Трябва да знаем що за хора са.
— Правим всичко възможно. Не е наша вина, че тукашните списъци на съдебните заседатели не се обновяват редовно, както в другите щати.
Джанкъл отпи голяма глътка и се вторачи във Фич. В края на краищата Фич беше просто добре платен копой, далеч под нивото на един генерален директор. Можеха да го наричат както си щат — консултант, агент, посредник, — но, така или иначе, си оставаше техен наемник. Вярно, сега се дуеше, крещеше и си придаваше важност, защото дърпаше конците, но, дявол да го вземе, копоят си е копой и нищо повече. Или поне така мислеше Джанкъл, макар че предпочиташе да не го изрича на глас.
— Друго? — запита Фич, сякаш първият въпрос на Джанкъл беше чиста глупост, тъй че, ако няма какво умно да каже, по-добре да си мълчи.
— Вярваш ли на тия адвокати? — запита Джанкъл не за пръв път.
— Вече сме обсъждали този въпрос — отговори Фич.
— Но ако сметна за необходимо, можем пак да го обсъдим.
— Защо се тревожиш толкова за адвокатите? — запита Фич.
— Защото… ами, защото са тукашни.
— Разбирам. Мислиш, че ще е по-умно да доведем пред тукашните съдебни заседатели няколко адвокати от Ню Йорк? Или, да речем, от Бостън?
— Не, просто те… те никога не са защитавали тютюнева компания.
— Досега по Крайбрежието не е имало подобен процес.
— Оплакваш ли се?
— Не, просто ме тревожат, това е.
— Наехме най-добрите в района — отсече Фич.
— Тогава защо взимат толкова евтино?
— Евтино! Миналата седмица се тревожеше за разходите по защитата. А сега адвокатите не взимали колкото трябва. Бъди последователен.
— Миналата година адвокатите в Питсбърг взеха по четиристотин долара на час. Тия тук работят за двеста. Това ме притеснява.
Фич се навъси срещу Луис Вандъмиър, шеф на „Трелко“, и кимна към Джанкъл.
— Аз ли не го разбирам? — запита той. — Сериозно ли говори? Хвърлили сме за делото пет милиона, а той ми разправя, че съм бил стиснат.
Вандьмиър се усмихна и мълчаливо отпи от коктейла си.
— В Оклахома похарчи шест милиона — каза Джанкъл.
— И спечелихме. Не си спомням да е имало някакви оплаквания след присъдата.
— Не се оплаквам. Само изразявам тревога.
— Страхотно! Значи да се върна в кантората, да събера всички адвокати и да им кажа, че моите клиенти се тревожат за сметките. Вижте, момчета, ще им река, знам какви пари трупате от нас, ама така не може да продължава. Моите клиенти искат да плащат повече, разбрахте ли? Тъй че не ни жалете. Много евтино работите. Е, харесва ли ти тази идея?
— Кротко, Мартин — намеси се Вандьмиър. — Процесът още не е започнал. Сигурен съм, че скоро ще ни дойде до гуша от адвокати.
— Да, но този път е различно. Всички го знаем…
Джанкъл не довърши и надигна чашата си. От четиримата той единствен имаше проблеми с алкохола. Преди шест месеца компанията тайно го бе пратила на лечение и всичко изглеждаше наред, но натоварването от сегашния процес се оказваше непосилно за него. Като бивш пияница Фич безпогрешно усещаше, че Джанкъл е загазил. След броени седмици му предстоеше да се изправи пред съда.
Фич го ненавиждаше за тази слабост. Като че му бяха малко другите грижи, та трябваше и да опазва трезвен клетия Д. Мартин Джанкъл.
— Предполагам, че техните адвокати вече са готови? — попита друг от шефовете.
Фич сви рамене.
— Правилно предполагаш. Адвокати поне не им липсват.
Според последни сведения бяха осем на брой. Говореше се, че осем от най-големите адвокатски фирми отделили по един милион, за да финансират тази публична схватка с тютюневата промишленост. За ищец бяха избрали вдовицата на някой си Джейкъб Л. Уд. А за арена на схватката — крайбрежието на Мексиканския залив, защото в щата Мисисипи имаше подходящи закони и съдебните заседатели в окръг Билокси често проявяваха великодушие. Не бяха подбрали съдията, но и тук имаха невероятен късмет. Негова светлост Фредерик Харкин беше работил като адвокат най-вече на тъжители, преди да получи сърдечен удар и да се оттегли на по-спокойна работа.
Процесът не беше обикновен и всички го знаеха.
— Колко са похарчили?
— Не разполагам с такава информация — каза Фич. — Дочухме обаче слухове, че бойните им резерви може би не са чак толкова големи, колкото им се иска да вярваме. Май имат дребни проблеми със събирането на сумите. Но вече са вложили милиони. А наоколо им десетина сдружения на потребителите само чакат възможност да се намесят.
Джанкъл разклати леда в чашата си и я изпразни до дъно. Беше му четвъртата. За момент настана тишина — Фич чакаше нови въпроси, а шефовете съзерцаваха килима.
— Колко ще продължи? — запита най-сетне Джанкъл.
— От четири до шест седмици. Тук претупват набързо подбора на съдебните заседатели. До сряда сигурно вече ще ги знаем.
— С Алънтаун загубихме цели три месеца — възрази Джанкъл.
— Това не ти е Канзас, драги. Много ли ти се иска да висиш тук три месеца?
— Не, аз просто… — печално провлачи Джанкъл.
— Колко време трябва да останем в града? — запита Вандъмиър и неволно погледна часовника си.
— Ваша работа. Ако не ви се стои, тръгвайте си още сега, а ако искате — изчакайте да подберем заседателите. Нали си имате самолети. Като ми потрябвате, знам къде да ви намеря. — Фич остави чашата върху лавицата на камината и ги огледа един по един. Явно смяташе да си тръгва. — Нещо друго?
Мълчание.
— Добре.
Той отвори вратата, каза нещо на Хосе и изчезна. Четиримата безмълвно се взирахав разкошния килим и се тревожеха за цял куп неща, свързани с идния понеделник.
Джанкъл най-сетне запали цигара с потреперваща ръка.
Уендъл Рор спечели първите си големи пари в съдебната зала, когато в Залива изгоряха двама сондажници от петролна платформа на „Шел“. Неговият дял достигаше почти два милиона и той реши, че е достатъчно опасен противник. Без да жали парите, Рор се захвана здраво на работа, събра клиенти и на четирийсетгодишна възраст притежаваше агресивна фирма и славата на страховит адвокат. Сетне наркотиците, разводът и някои неудачни капиталовложения временно го съсипаха, тъй че на петдесет години защитаваше дребни джебчии подобно на милиони други адвокати. Когато по Крайбрежието се надигна вълна от съдебни дела за обезщетения в азбестовото производство, Уендъл отново се озова на тепиха. За втори път натрупа състояние и се закле повече да не го губи. Изгради нова фирма, обзаведе я разкошно и дори си намери млада съпруга. Загърбил пиенето и хапчетата, Рор насочи внушителната си енергия към съдебни дела на пострадали от всички клонове на американската промишленост. Повторният му възход в юридическите кръгове се оказа още по-бърз. Пусна си брада, положи необходимите грижи за косата си, стана радикал и любимец на лекторските кръгове.
Със Селист Уд, вдовицата на покойния Джейкъб Уд, го запозна младият адвокат, който уреждаше формалностите по завещанието. Джейкъб Уд бе починал на петдесет и една години, през последните трийсет от които бе пушил по три кутии на ден. Преди да умре, бе завеждащ производство във фабрика за лодки, с четирийсет хиляди долара годишна заплата.
В ръцете на някой не тъй амбициозен адвокат случаят би изглеждал пълна скука — просто един от множеството мъртви пушачи и нищо повече. Рор обаче имаше изграден кръг от приятели, които таяха най-грандиозните мечти в адвокатския занаят. Всички бяха специалисти по трудови дела, всички бяха спечелили милиони от процеси за силиконови бюстове, канцерогенни пластмаси и азбест. Сега се срещаха по няколко пъти годишно и замисляха как да забият кирка в най-златоносната жила на американското правораздаване. През цялата история на човечеството нито един законно произвеждан продукт не бе убил толкова хора, колкото цигарите. А джобовете на производителите бяха толкова дълбоки, че парите в тях направо мухлясваха.
Рор вложи първия милион и след време бе последван от още седмина. Скоро групата си осигури без усилия подкрепата на Борците против тютюна, Коалицията за свят без пушачи и Фонда за разобличаване на тютюна, плюс още доста потребителски и профсъюзни организации. Създадоха свой съдебен съвет и никой не се изненада, когато Уендъл Рор застана начело и бе определен за главен адвокат на ищците. Преди четири години групата на Рор заведе дело в окръг Харисън, щата Мисисипи, вдигайки колкото се мож повече шум.
Според проучванията на Фич процесът „Уд срещу «Пинекс»“ беше петдесет и петият по рода си. Трийсет и шест не бяха достигнали до съдебната зала по най-различни причини. Шестнайсет бяха завършили с оправдателни присъди за тютюневите компании. Два бяха прекъснали поради недостиг на доказателства. Нямаше нито един случай на извънсъдебно споразумение. Досега никой ищец не бе спечелил и цент от компаниите.
Рор твърдеше, че в нито един от тези петдесет и четири процеса не се е включвала толкова мощна юридическа групировка. Никога зад ищеца не бяха заставали адвокати с толкова много пари, че да изравнят играта.
Фич не отричаше това.
Дългосрочната стратегия на Рор беше проста и гениална. В страната имаше сто милиона пушачи — разбира се, не всички боледуваха от рак на белите дробове, но болните определено щяха да му осигурят работа, докато е жив. След първата победа не му оставаше нищо друго, освен да чака навалицата. Дори и най-изпадналият адвокат щеше да хукне на лов за скърбящи вдовици, чиито съпрузи са починали от рак. Рор и неговата група можеха да обират каймака.
Щабът му заемаше горните три етажа на стара банкова сграда недалеч от Окръжния съд. В късната петъчна вечер той отвори вратата на един мрачен кабинет и застана до стената, докато Джонатан Котлак от Сан Диего прещракваше проектора. Котлак отговаряше за проучването и подбора на съдебните заседатели, макар че Рор активно се включваше в работата. Дългата маса в центъра на кабинета бе отрупана със смачкани хартии и празни чаши от кафе. Хората около нея гледаха със зачервени очи поредното лице върху стената.
Нел Робер, четирийсет и шест годишна, разведена, жертва на изнасилване, банкова касиерка, непушачка; беше въздебела, с което мигновено отпадаше според критериите на Рор. Каквото и да му разправяха специалистите, той никога не взимаше пълни жени. Особено неомъжени. Обикновеноте се оказваха стиснати и коравосърдечни.
Беше запомнил наизуст толкова имена и лица, че не можеше да поеме вече нито едно. Изучавал бе тия хора до втръсване. Измъкна се в коридора, разтърка очи и слезе по стълбището до залата за конференции, където екипът по документацията делово оформяше хиляди книжа под ръководството на Андре Дюрон от Ню Орлиънс. Наближаваше десет часа в петък вечер, но из кантората на Уендъл Х. Рор упорито работеха повече от четирийсет сътрудници.
Наблюдавайки работата на помощниците, Рор поговори с Дюрон. После излезе и с малко по-бърза стъпка се отрави към следващата стая. Напрежението го ободряваше.
Отсреща адвокатите на противника работеха също тъй упорито.
Няма по-вълнуващ миг от навечерието на голям процес.