Джон Гришам
Присъдата (19)

19

В петък следобед Фич заряза процеса. Имаше по-спешни задачи, свързани с един от заседателите. Заедно с Панг и Карл Нусман той се затвори в заседателната зала на Кейбъл и цял час мълчаливо се взира в стената.

Идеята принадлежеше единствено на Фич. Беше изстрел в тъмното, едно от най-безумните му хрумвания, но нали затова му плащаха — да рови там, където никой друг не би се сетил. Парите му позволяваха лукса да мисли за най-невероятното.

Преди четири дни бе наредил на Нусман незабавно да донесе в Билокси цялото досие за съдебните заседатели по миналогодишния процес „Симино“ в Алънтаун, Пенсилвания. След четири седмици свидетелски показания заседателите на онзи процес произнесоха своята присъда. Бяха призовани триста души, за да се подберат заседатели. Един от тях бе младеж на име Дейвид Ланкастър.

Данните за Ланкастър се оказаха доста оскъдни. Той работеше във видеотека и твърдеше, че е студент. Живееше в малък апартамент над западнал корейски ресторант и се движеше с велосипед. Не личеше да има друго превозно средство, а и в областните данъчни архиви нямаше сведения за автомобил или камион, регистриран на негово име. Според картата му за съдебен заседател беше роден във Филаделфия на 8 май 1967 г., макар че никой не бе проверил това по време на процеса. Нямаше основания да го подозират в лъжа. Но сега хората на Нусман откриха, че рождената дата е измислена. Пак според картата Ланкастър нямаше полицейско досие, не бе служил като съдебен заседател през изтеклата година, нямаше обективни причини за освобождаване и беше редовно регистриран избирател. Регистрацията му бе извършена пет месеца преди началото на процеса.

В досието нямаше нищо странно освен ръкописната бележка на един от консултантите, че когато Ланкастър се явил през първия ден, съдебният секретар не го открил в списъка на призованите. Той обаче показал напълно редовна призовка и бил настанен при останалите. Друг консултант отбелязваше, че Ланкастър проявил силно желание да бьде съдебен заседател.

Единствената снимка на младежа бе направена от доста далече, докато отиваше на работа със спортния си велосипед. Беше с каскетче, тъмни очила, дълга коса и гъста брада. Една от сътрудничките на Нусман бе отишла да вземе няколко видеокасети и да побъбри с него. Според нейния отчет младежът бил облечен с избелели джинси, маратонки, вълнени чорапи и трикотажна риза. Косата му била пристегната на тила и пъхната под яката. Държал се учтиво, но почти не разговарял.

Ланкастър се бе оказал доста назад в списъка, но успял да мине през първоначалния подбор и отпаднал едва когато избрали последния заседател четири реда преди него.

Досието му бе закрито веднага.

Сега го разтваряха отново. През изтеклите двайсет и четири часа бе установено, че един месец след процеса Ланкастър просто изчезнал от Алънтаун. Хазяинът му кореец не знаеше нищо. Собственикът на видеотеката казваше, че един ден не се явил на работа и повече не го видели. Не откриха в градчето нито един друг човек, който да потвърди съществуването на Дейвид Ланкастър. Хората на Фич продължаваха да издирват, но не се надяваха да открият нещо. Ланкастър все още беше в избирателните списъци, но според областната управа те нямаше да се актуализират поне пет години.

В сряда вечер Фич бе почти напълно уверен, че Дейвид Ланкастър и Николас Истър са едно и също лице.

Рано в четвъртък сутринта Нусман получи от кантората си в Чикаго три големи кашона с документацията около съдебните заседатели на процеса „Глейвин“ в Броукън Ароу, Оклахома. Онзи процес беше срещу „Трелко“ и мина изключително бурно, но Фич осигури присъдата много преди адвокатите да спрат да се карат. През цялата нощ срещу петък Нусман не мигна, ровейки упорито из материалите от предварителното проучване.

Между заседателите в Броукън Ароу имаше бял младеж на име Пери Хърш, навършил по онова време двайсет и пет години и роден на дата, която в крайна сметка се оказа фалшива. Твърдеше, че работи във фабрика за лампи, а през почивните дни разнася пица. Беше регистриран в гласоподавателските списъци четири месеца преди процеса и се водеше, че живее с леля си във фургон. Заедно с още двеста души го призоваха за първоначалния подбор.

В досието имаше две снимки на Хърш. На едната той носеше към вехтия си форд пинто камара пици, облечен с колоритна червено-синя риза с надпис „Рицо“ и каскетче в същия цвят. Имаше брада и очила с телени рамки. На друга стоеше до фургона, в който живееше, но лицето почти не се различаваше.

Хърш едва не бе попаднал между съдебните заседатели, но ищецът го бе отхвърлил по някаква неизяснена причина. Изглежда, малко след процеса бе напуснал градчето. Във фабриката за лампи работеше някой си Тери Хърц, но от Пери Хърш нямаше и следа.

Фич плати щедро на един местен детектив, за да изрови всичко възможно. Безименната леля не бе открита. Нямаше сведения и за фургона. В пицария „Рицо“ никой не си спомняше за Пери Хърш.        В петък следобед Фич, Панг и Нусман седяха на тъмно и гледаха екрана на стената. Снимките на Хърш, Ланкастър и Истър бяха увеличени и фокусирани колкото се може по-ясно. Разбира се, Истър беше гладко избръснат. На снимката в магазина не носеше нито шапка, нито тъмни очила.

Трите лица принадлежаха на един и същ човек. Специалистът по почерци пристигна в петък следобед.

Докараха го от Вашингтон с реактивния самолет на „Пинекс“. Единствените образци, с които разполагаха, бяха въпросниците от трите процеса. Но това се оказа предостатъчно. Експертът категорично заяви, че Пери Хърш и Дейвид Ланкастър са едно и също лице. Почеркът на Истър нямаше нищо общо с този на Ланкастър, но той бе допуснал една грешка, която го свързваше с Хърш. Грижливо изписаните печатни букви на Истър очевидно целяха да го разграничат от предишните образи. Той бе положил големи усилия да си създаде съвършено нов почерк, напълно откъснат от миналото. Грешката се спотайваше в подписа най-отдолу. Буквата „г“ беше много характерна — с ниска напречна чертичка и наклонена от ляво на дясно. Хърш пък използваше доста немарлив почерк, вероятно целейки да се представи за зле образован. Буквата „г“ в Сейнт Луис, предполагаемото му родно място, съвпадаше с тази на Истър, макар че за неопитен наблюдател двете изглеждаха съвсем различни.

— Хърш и Ланкастър са един и същ човек — заяви експертът без капка съмнение. — Истър от своя страна съвпада с Хърш. Следователно същото се отнася до Ланкастър и Истър.

— Значи тримата са един и същ човек — бавно изрече Фич, сякаш още не можеше да повярва.

— Точно така. И бих добавил, че е много, много умен човек.

Специалистът по почерците напусна кантората на Кейбьл. Фич се върна в собствения си кабинет и остана там заедно с Панг и Конрад до късно през нощта. Както в Алънтаун, така и в Броукън Ароу негови хора вече ровеха и подкупваха с надеждата да открият нещо в старите трудови договори и данъчни формуляри на Хърш и Ланкастър.

— Да сте чували някога човек да гони съдебни процеси? — подхвърли Конрад.

— Никога — изръмжа Фич.

 

Правилата за съпружески посещения бяха прости. От седем до девет часа в петък вечер всеки съдебен заседател имаше право да приеме в своята стая съпруг, съпруга, приятел, приятелка или изобщо когото си поиска. Гостите можеха да дойдат и да си тръгнат по всяко време, но първо трябваше да минат през Лу Дел, която ги оглеждаше строго от глава до пети, сякаш разполагаше с абсолютната власт да одобрява предстоящите им действия.

Най-напред, точно в седем, пристигна приятелят на Ейнджъл Уийз — симпатично младо момче на име Дерик Мейпълс. Лу Дел записа името му, посочи по коридора и каза:

— Стая петдесет и пет.

Повече не го видяха до девет, когато излезе да си поеме дъх.

В петък вечер Николас нямаше гостенка. Джери Фернандес също. От месец жена му спеше в отделна стая и не желаеше да си прахосва времето в посещения на човек, когото презираше. Освен това Джери и Хрътката си устройваха съпружески посещения всяка нощ. Жената на полковник Херера беше извън града. Съпругата на Лони Шейвър не успя да намери бавачка за детето. Затова четиримата гледа в Балната зала някакъв филм с Джон Уейн и дружно оплакваха тежката си участ. Дори окаян слепец като Хърман можеше да се облажи, но не и те.

Филип Севил също имаше посещение, но Лу Дел категорично отказа да разкрие каквито и да било сведения за пол, раса, възраст и тъй нататък. Всъщност посетителката бе съвсем млада дама с вид на индийка или пакистанка.

Мисис Гладис Кард гледаше телевизия в стаята си заедно с мистър Нелсън Кард. Разведената Лорийн Дюк бе поканила двете си дъщерички. Рики Колман осъществи брачна връзка със съпруга си Рий, после поговориха за децата през оставащия час и четирийсет и пет минути.

А Хопи Дюпри донесе на Мили цветя и кутия шоколадови бонбони, които тя изяде почти изцяло, докато той подскачаше насам-натам из стаята, развълнуван както никога досега. Децата били добре, всичките хукнали по срещи, бизнесът вървял с пълна пара. Всъщност вървяло направо по мед и масло. Имал тайна — голяма, разкошна тайна за една бъдеща сделка, но в момента не можел да каже нищо повече. Може би в понеделник. Или малко по-късно. Но не сега. Той постоя около час и хукна да работи в кантората.

Мистър Нелсън Кард си тръгна към девет и Гладис допусна грешката да посети Балната зала, където мъжете пиеха бира, дъвчеха пуканки и гледаха бокс. Наля си чаша безалкохолно и седна на масата. Джери я огледа дяволито.

— Ах, хитруша такава — подхвърли той. — Хайде, разправяй.

Тя зяпна и се изчерви. Не можеше да изрече нито дума.

— Хайде де, Гладис. Нали виждаш, че сме на сухо.

Гладис грабна чашата и скочи на крака.

— Може би за това има основателна причина — гневно отсече тя и напусна стаята.

Джери се изкиска. Другите изобщо не обърнаха внимание — бяха прекалено унили и изморени.

 

Марли бе взела колата си на изплащане от една автокъща в Билокси с месечна вноска от шестстотин долара за предстоящите три години. Покупката се водеше на името на „Рошел Груп“ — чисто нова корпорация, за която Фич все още не бе успял да открие нищо. Отдолу до лявата задна гума имаше монтиран предавател, тежащ почти половин кино, тъй че Конрад можеше да я следи от бюрото си. Джо Бой свърши тая работа само няколко часа, след като я проследиха от Мобил и видяха регистрационния й номер.

Живееше в просторен нов апартамент, нает от същата корпорация. Почти две хиляди месечно. Явно Марли имаше стабилни доходи, но засега хората на Фич не откриваха да работи някъде.

В петък тя позвъни късно вечерта, броени минути, след като Фич, само по долни гащета размер XXL и черни чорапи, се просна върху леглото като изхвърлен на пясъка кит. Засега той наемаше президентския апартамент на най-горния етаж на хотел „Колониал“ в Билокси, близо до шосе 90, и само на стотина метра от Залива. Имаше чудесен изглед, макар че рядко му обръщаше внимание. Само неколцина най-близки сътрудници знаеха къде се намира.

Когато се обадиха на рецепцията със спешно съобщение за мистър Фич, дежурният изпадна в сериозно затруднение. Хотелът получаваше огромни суми, за да опазва уединението и самоличността на мистър Фич. Служителят не можеше да признае, че има такъв гост. Младата дама обаче настояваше, че има.

Когато се обади след десет минути, незабавно я свързаха по изрично нареждане на Фич. Той стоеше прав, придърпал почти до гърдите огромните си гащета, които въпреки всичко провисваха около месестите му бедра, чешеше си тила и се питаше как ли го е открила.

— Добър вечер — изрече Фич.

— Здрасти, Фич. Съжалявам, че те безпокоя толкова късно.

Изобщо не съжаляваше. Първият звук в думата „здрасти“ беше неясен и гърлен, както й се случваше от време на време — опит да имитира южняшки акцент. Макар и кратки, записите на осемте телефонни обаждания и разговора им в Ню Орлиънс бяха прослушани от неколцина нюйоркски експерти по говора и диалектите. По тяхно мнение Марли беше родом от Средния Запад — източните области на Канзас или западната част на Мисури, вероятно не много далече от Канзас Сити.

— Няма нищо — отвърна той, докато проверяваше записващото устройство на нощното шкафче. — Как е твоят приятел?

— Самотен. Знаеш ли, че тази вечер беше определена за посещения?

— Чух нещо такова. Всички ли се чифтосаха?

— Не съвсем. Тъжна работа, между нас казано. Мъжете гледаха Джон Уейн, а жените хванаха плетките.

— На никого ли не му се отвори парашутът?

— Е, не съвсем. Ейнджъл Уийз имаше посещение, тя обаче кара страстна любов. Дойде мъжът на Рики Колман. Мъжът на Мили Дюпри също се мярна, но не стоя дълго. Семейство Кард се събра за два часа. За Хърман не мога да кажа. А, и Севил имаше гости.

— Що за човешки екземпляр може да хлътне по Севил?

— Не знам. Никой не е видял.

Фич отпусна масивния си задник върху ръба на леглото и се почеса между очите.

— Ти защо не навести приятеля си? — запита той.

— Кой ти е казал, че сме любовници?

— А какви сте?

— Приятели. Познай кои двама от заседателите спят заедно.

— Че откъде да знам?

— Опитай.

Фич погледна с усмивка към огледалото и се възхити на невероятния си късмет.

— Джери Фернандес с някоя от жените.

— Добър опит. Джери Фернандес скоро ще се развежда, Силвия също е самотна. Стаите им са точно една срещу друга и… нали разбираш, в „Сиеста Ин“ няма какво друго да правят.

— Любовта е прекрасно нещо, нали?

— Между нас казано, Фич, Криглър свърши страхотна работа срещу теб.

— Значи се вслушаха в приказките му, а?

— Със зяпнали уста. Слушаха го и вярваха. Той ги убеди, Фич.

— Кажи ми някоя добра новина.

— Рор се тревожи.

Фич застина.

От какво се е подплашил Рор? — запита той, гледайки озадачената си физиономия в огледалото. Не би трябвало да се изненадва, че е говорила с Рор, но защо, по дяволите, бе тъй потресен? Чувстваше се предаден.

— От теб. Знае, че дебнеш наоколо и замисляш как да се докопаш до заседателите. Ти нямаше ли да се тревожиш, Фич, ако някой тип като теб вършеше черната работа на ищеца?

— Щях да треперя от страх.

— Рор не трепери. Само се тревожи.

— Често ли разговаряш с него?

— Доста. Той е по-мил от теб, Фич. Много приятен събеседник, освен това не записва разговорите и не праща разни биячи да ме следят. Изобщо никакви грубости.

— Знае как да омайва дамите, а?

— Аха. Но не му достига най-важното.

— Кое?

— Тлъст портфейл. Не може да се мери с твоите възможности.

— Искаш ли да ми премериш възможностите?

— Друг път, Фич. Трябва да бягам. Отсреща е паркирана някаква съмнителна кола. Сигурно някой от твоитш циркаджии.

И тя затвори.

Фич се изкъпа и се опита да поспи. В два след полунощ стана и отиде в „Луси Лък“, където седна да играе двайсет и едно по петстотин долара на залог и да пие спрайт чак до сутринта. Тръгна си с почти двайсет хиляди долара печалба.