Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Runaway Jury, 1996 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Любомир Николов, 2002 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,3 (× 36гласа)
- Вашата оценка:
История
- —Добавяне на анотация
18
В петък сутринта на първа страница на „Уолстрийт Джърнъл“ излезе статия за Лорънс Криглър и вчерашните му показания. Авторът Агнър Лейсън досега не бе пропуснал нито една дума от процеса и умело описваше какво са чули съдебните заседатели. След това Лейсън пристъпваше към предположения как са им повлияли показанията на Криглър. Втората половина от статията бомбардираше Криглър с изказвания на добрите момчета от „Конпак“, бивша „Алегени Гроуърс“. Не бе чудно, че те разпалено отхвърлят почти всяка негова дума. Компанията не била провеждала изследване на никотина през трийсетте години или поне никой не знаел за подобно изследване. Много вода била изтекла оттогава. Никой от „Конпак“ не бил виждал прословутото писмо. Най-вероятно Криглър просто си въобразявал. В тютюневия бизнес изобщо не били чували, че никотинът води към пристрастяване. Съдържанието на никотин не се повишавало изкуствено от „Конпак“ или който и да било друг производител. И изобщо компанията не била съгласна, дори черно на бяло отричала, че съществува пристрастяване към никотина.
Освен това „Пинекс“ подхвърляше няколко контраудара, все от неназовани източници. Криглър бил пълен некадърник. Смятал се за сериозен изследовател, а всъщност бил прост инженер. В работата му с „Рейли-4“ имало сериозни пропуски. Отглеждането на този тютюн се оказало невъзможно. След смъртта на сестра му Криглър напълно занемарил служебните си задължения и добрите обноски. Вечно плашел колегите си със съд. Имало слухове, че извънсъдебното споразумение преди тринайсет години било изцяло в полза на „Пинекс“.
Отстрани в кратка бележка се проследяваше курсът на акциите на „Пинекс“, които при закриването бяха слезли на седемдесет и седем и половина — три точки спад след активна следобедна продажба.
Харкин прочете статията един час преди пристигането на заседателите. Обади се на Лу Дел в „Сиеста Ин“ и заръча най-строго нито един от тях да не види вестника. Тя го увери, че получават само местните всекидневници, цензурирани според неговите инструкции. Много й харесваше да изрязва материали от вестниците. Понякога за развлечение кълцаше и съвсем невинни статии — просто за да се чудят какво ли е махнато. Откъде можеха да разберат?
Хопи Дюпри почти не мигна. След като изми чиниите и мина с прахосмукачката из хола, той позвъни на Мили и разговаря с нея цял час. Тя беше в добро настроение.
В полунощ се измъкна от леглото, седна на верандата и се замисли за KLX, Джими Хъл Моук и богатството, което бе изникнало ненадейно. Още преди да напусне кантората, бе решил, че парите ще са за децата. Край на евтините колежи. Край на работата в свободните часове. Щяха да получат най-доброто образование. Е, сигурно щеше да купи нова къща, но само за да живеят децата по-нашироко. Двамата с Мили можеха всякак — колко им трябваше на тях?
Никакви дългове. След изплащането на данъците щеше да вложи парите на две места — във взаимоспомагателни фондове и недвижими имоти. Малки магазинчета с изгодно разположение и солиден наем. Вече имаше пет-шест идеи.
Най-много го тревожеше споразумението с Джими Хъл Моук. Просто никога не се бе замесвал в нечисти сделки, не помнеше дори да е имал нещо общо с подобни истории. Преди време един негов братовчед продаваше коли на старо и влезе в затвора за двойно и тройно ипотекиране на инвентара си. Съсипа семейството си. Децата му останаха на улицата.
Колкото и да бе странно, малко преди разсъмване го ус покои репутацията на Джими Хъл Моук. Човекът бе превърнал корупцията в същинско изкуство. Бе натрупал богатство от оскъдната чиновническа заплата. И всички знаеха!
Нямаше начин Моук да не знае как да завърти цялата работа, без да го хванат. Хопи щеше да стои настрана от парите, дори нямаше да разбере дали са ги предали и кога.
На закуска хапна парче торта и реши да рискува съвсем малко. Щеше да си побъбри с Джими Хъл и да остави разговора сам да ги води, защото тъй и тъй скоро щяха да опрат до парите. Тогава можеше да спомене за Рингуолд.
Измъкна от фризера канелени кифлички за децата, остави им джобни пари върху кухненската маса и в осем пое към кантората.
За деня след показанията на Криглър Кейбъл и компания избраха по-умерена линия. На всяка цена трябваше да изглеждат спокойни, като че вчерашният съкрушителен удар изобщо не ги тревожи. Всички бяха облекли светли костюми в бледосиво, небесносиньо и бежово. Нямаше и следа от строгите черни и тъмносини сака. Изчезнали бяха навъсените физиономии на хора, задръстени от мисълта за собственото си величие. Още щом вратата се отвори и първият съдебен заседател пристъпи в залата, зад масата на ответника цъфнаха широки белозъби усмивки. Дори се раздаде тихичък смях. Колко безгрижна компания!
Съдията Харкин поздрави, но малцина му се усмихнаха откъм ложата. Беше петък и това означаваше, че наближават почивните дни — два почивни дни под ключ в „Сиеста Ин“. На закуска бяха решили, че Николас ще предаде на съдията бележка с молба да обмисли възможността за съботни заседания. Предпочитаха по-скоро да идват в съда и да отмятат досадната работа, отколкото да киснат по стаите и само да мислят за нея.
Повечето забелязаха тъпите усмивки на Кейбъл и неговата дружина. Забелязаха също така светлите костюми, бодрото настроение, непринуденото шушукане.
— На какво толкова се радват, мътните да ги вземат? — прошепна Лорийн Дюк, докато Харкин четеше списъка с въпросите.
— Искат да си мислим, че владеят положението — тихо отвърна Николас. — Виж ги само.
Уендъл Рор се изправи и призова следващия свидетел.
— Доктор Роджър Бънч — величаво заяви той и се втренчи срещу заседателите в очакване на реакция.
Беше петък. Заседателите не реагираха.
Бънч си бе спечелил слава преди десет години, когато като здравен министър на Съединените щати безмилостно критикуваше тютюневата промишленост. През шестте години на този пост той подкрепи безброй изследвания, организира фронтални атаки, произнесе хиляди речи против тютюнопушенето, написа три книги на същата тема и призова властите да затегнат ограниченията. Но победите му бяха оскъдни и слаби. Тъй като имаше дарба за обществена дейност, след напускане на държавния пост той продължи своя кръстоносен поход.
Бънч бе човек с мнения по всички въпроси и изгаряше от желание да ги сподели със съда. Доказателствата бяха категорични — цигарите предизвикват рак на белите дробове. Всяка професионална медицинска организация по света можеше да потвърди това. Единствените организации, застъпващи противоположното мнение, бяха тези на самите производители и техните наемници — лобита, групировки и тъй нататък.
Цигарите предизвикват пристрастяване. Питайте всеки пушач, който се е опитал да ги откаже. Производителите твърдят, че пушенето е въпрос на избор.
— Типични гадни лъжи на тютюневите компании — заяви той с отвращение. През шестте си години като здравен министър бе организирал три отделни изследвания и всички доказваха наличието на пристрастяване към цигарите.
Тютюневите компании харчат милиони, за да заблудят обществото. Те провеждат изследвания, твърдящи, че пушенето е напълно безвредно. Само за реклама харчат по два милиарда годишно, а после разправят, че хората съвсем сами решавали дали да пушат, или не. Това просто не е вярно. Хората, особено в юношеска възраст, получават подвеждащи сведения. Пушенето изглежда забавно, изтънчено, дори здравословно.
Компаниите харчат купища пари за всевъзможни фалшиви изследвания и претендират, че с тях доказват твърденията си. Цялата тази индустрия се е прочула с лъжи и заблуди. Компаниите отказват да отговарят за своята продукция. Рекламират като бесни, но когато някой техен клиеи умира от рак на белите дробове, казват, че е трябвало да си опича акъла.
В едно свое проучване Бънч доказваше, че цигарите съдържат добавки от инсектициди и пестициди, азбестови влакна, неидентифицирани боклуци и обикновена прах. Макар че не се скъпят да рекламират, компаниите изобщо не си правят труд да почистят тютюна както трябва от вредните примеси.
Той бе ръководил изследване, което показваше как производителите на цигари тайно се целят в подрастващите; как подлъгват бедните; как разработват и рекламират отделни марки за различните полове и съсловия.
Тъй като бе заемал толкова висок пост, доктор Бънч получи разрешение да сподели своите възгледи по широк кръг от въпроси. Понякога не успяваше да прикрие омразата си към тютюневите гиганти и всеки изблик на озлобление леко подронваше авторитета му. Но въпреки всичко той успя да привлече вниманието на заседателите. Тази сутрин в ложата нямаше прозявки и скучаещи погледи.
Тод Рингуолд твърдо смяташе, че срещата трябва да се проведе в кантората, където Хопи ще е на своя територия, а Джими Хъл ще се чувства несигурен. Предложението звучеше разумно. Хопи наистина нямаше ни най-малка представа как стават тия работи. Провървя му — Моук си беше у дома, подкастряше храстите в градината и се канеше по някое време да отскочи до Билокси. Заяви, че бил чувал хубави неща за Хопи. Хопи му каза, че трябва да поговорят по много важен въпрос, свързан с възможността за голям строителен проект в област Ханкок. Споразумяха се на обяд да хапнат по един сандвич в кантората. Моук каза, че много добре знае как се стига дотам.
Около пладне трима от колегите му все още киснеха в кантората. Единият бъбреше по телефона с приятелката си. Другият изучаваше обявите. Третият явно се надяваше да поиграят карти. Хопи с голям зор ги изхвърли навън да търсят недвижими имоти. Не искаше Моук да завари някой от тях.
Когато Джими Хъл прекоси прага — беше по джинси и с каубойски ботуши, — Хопи нервно му протегна ръка, поздрави с пресекващ глас и го въведе отзад в кабинета, където върху бюрото чакаха два големи сандвича и чаши чай с лед. Дъвчейки, двамата си побъбриха за местната политика, игралните домове и риболова. Всъщност Хопи нямаше апетит — стомахът му се свиваше от страх, а ръцете му непрестанно трепереха. След като хапнаха, той разчисти бюрото и измъкна архитектурната скица на „Стилуотър Бей“. Рингуолд му я бе донесъл тази сутрин, но по чертежа нямаше никакви признаци кой стои зад цялата работа. За десетина минути Хопи описа накратко бъдещия проект и усети прилив на сили. Май се справяше доста добре.
Джими Хъл се вторачи в скицата, потри брадичка и рече:
— Значи трийсет милиона, а?
— Най-малко — отвърна Хопи. Изведнъж стомахът отново го стегна.
— И кой ще го прави?
Хопи бе репетирал отговора и го поднесе с убедителна самоувереност. Просто не можел да разкрие името, поне засега. Джими Хъл явно хареса загадката. Зададе още няколко въпроса, все свързани с парите и финансирането. Хопи отговори на повечето от тях.
— Парцелирането може да създаде много ядове — навъси се Джими Хъл.
— Несъмнено.
— А ония от градоустройствената комисия ще се опънат адски.
— Очакваме го.
— Разбира се, в крайна сметка решават инспекторите. Както знаеш, препоръките от градоустройствената комисия са чисто формални. Истината е, че ние шестимата правим каквото си искаме.
Той се изкиска и Хопи усърдно му заприглася. В Мисисипи шестимата областни инспектори имаха върховна власт.
— Моят клиент разбира как стоят нещата. И много желае да работи с теб.
Джими Хъл вдигна лакти от масата и се облегна назад. Сбърчи чело. Очите му се присвиха. Поглади брадичката си и тъмните му зеници стрелнаха лазерен поглед като картечен откос право в гърдите на примрелия Хопи. Хопи притисна длани в бюрото, за да не треперят.
Колко ли пъти бе минавал Джими Хъл през този момент, колко ли пъти бе оценявал жертвата, преди да забие нокти?
— Знаеш, че в моята област аз управлявам всичко — изрече той, едва помръдвайки устни.
— Много добре знам как стават тия работи — отвърна Хопи колкото можеше по-хладнокръвно.
— Ако искам да одобрят проекта, всичко ще мине по мед и масло. Ако не ми хареса, направо го отпиши.
Хопи безмълвно кимна.
Джими Хъл се заинтересува кои други местни агенти са замесени в момента, кой колко знае и до каква степен проектът се пази в тайна.
— Никой освен мен — увери го Хопи.
— От игралния бизнес ли е клиентът?
— Не. Но е от Вегас. Там знаят как се върши работа на местно ниво. И държат да започнат час по-скоро.
Вегас бе ключовата дума и Джими Хъл с удоволствие си я повтори. Огледа мизерната канцеларийка. Бедното, спартански обзаведено помещение лъхаше на невинност, сякаш тук не бе ставало нищо особено и едва ли щеше някога да стане. Вече бе позвънил на двама приятели в Билокси, а те единодушно му съобщиха, че мистър Дюпри бил безобиден човечец, който на Коледа продавал сладкиши в Ротарианския клуб. Имал голямо семейство и досега усърдно стоял настрани от всякакви неприятности, следователно в общи линии и от бизнеса. Възникваше очевидният въпрос защо момчетата зад проекта „Стилуотър Бей“ са решили да се свържат с подобно саксийно цвете.
Реши да не го задава. Вместо това каза:
— Знаеш ли, моят син е отличен консултант по подобни проекти.
— Не знаех. Клиентът ми охотно би работил със сина ти.
— Той е в Бей Сейнт Луис.
— Да му се обадя ли?
— Не, остави на мен.
Ранди Моук имаше два самосвала и прекарваше повечето си време на едно рибарско корабче, което рекламираше като яхта за океански риболов. Бе изхвръкнал от гимназията два месеца, преди да го спипат за пръв път с наркотици.
Хопи продължи да упорства. Рингуолд настояваше да опекат работата с Моук час по-скоро. Ако не сключеха сделка веднага, Моук можеше да хукне обратно към Ханкок и да се разприказва.
— Моят клиент бърза да изясни началните разходи преди закупуването на терена. Колко би могъл да поиска синът ти за услугите си?
— Сто хиляди.
Хопи дори не трепна и изпита гордост от хладнокръвието си. Рингуолд бе предсказал нещо около двеста хиляди. KLX щеше да плати с удоволствие. Явно тук нещата вървяха по-евтино, отколкото в Ню Джърси.
— Разбирам. Платими…
— В брой.
— Моят клиент би искал да обсъди това.
— Никакво обсъждане. Парите в брой или няма сделка.
— А каква е сделката?
— Сто хиляди в брой незабавно и проектът минава. Аз гарантирам. Цент по-малко и го съсипвам с едно телефонно обаждане.
Странно, в гласа и лицето му нямаше и следа от заплаха. Както сподели по-късно Хопи с Рингуолд, Джими Хъл просто излагаше условията на сделката, сякаш продаваше вехти гуми на битпазар.
— Ще трябва да позвъня — каза Хопи. — Изчакай за момент.
Той мина в приемната, където за щастие все още нямаше никой, и се обади на Рингуолд, който чакаше до телефона в хотела. Условията бяха предадени, обсъдени за секунди и Хопи се върна в кабинета си.
— Споразумяхме се. Клиентът ще плати.
Изрече го бавно и изпита дълбоко удоволствие при мисълта, че най-сетне е уредил сделка за милиони. От едната страна KLX, от другата Моук, а по средата — Хопи, с пълен джоб и абсолютно чисти ръце.
Лицето на Джими Хъл се поотпусна и той дори успя да се усмихне.
— Кога?
— Ще ти се обадя в понеделник.