Джон Гришам
Присъдата (15)

15

От шестте жени, които оставаха в ложата, Фич най-много искаше да се докопа до Рики Колман, здравомислеща и симпатична трийсетгодишна майка на две дечица. Тя печелеше двайсет и една хиляди долара годишно, работейки на регистратурата в местната болница. Съпругът й получаваше трийсет и шест хиляди като пилот на малък частен самолет. Живееха в приятна крайградска къщичка с чудесна морава отпред и ипотека за деветдесет хиляди. Имаха две японски коли, изплатени до последния цент. Пестяха умерено и инвестираха доста консервативно — миналата година бяха вложили осем хиляди във взаимоспомагателен фонд. Взимаха активно участие в дейността на кварталната църква — тя преподаваше на началните класове в неделното училище, а той пееше в хора.

Очевидно нямаха лоши навици. Не пушеха и не личеше да пият. Мистър Колман бягаше и играеше тенис, а Рики всеки ден посещаваше за един час спортния клуб. Заради този здравословен живот и медицинското й образование Фич се боеше от нея.

Здравният картон, измъкнат от нейния гинеколог, не разкриваше нищо съществено. Две бременности, протекли по всички правила. Контролен преглед всяка година. Мамографията отпреди две години също не показваше отклонения. Рики беше висока сто шейсет и два сантиметра и тежеше петдесет и три килограма.

Фич разполагаше с медицински данни за седмина от дванайсетте заседатели. Картонът на Истър липсваше по обясними причини. Слепият Хърман Граймс нямаше какво да крие. Севил беше нов и Фич ровеше около него. Лони Шейвър не бе ходил на доктор поне от двайсет години. Лекарят на Силвия Тейлър-Татьм бе загинал преди няколко месеца при катастрофа с моторница, а заместникът му се оказа крайно несговорчив.

Водеше се мръсна игра и Фич бе написал повечето от правилата й. Всяка година Фондът даряваше милион долара на една организация, известна под името Съюз за правни реформи — креслива вашингтонска групировка, финансирана главно от застрахователни компании, медицински асоциации и индустриални групировки. Тютюневите компании не правеха изключение. Официално всеки от участниците в Голямата четворка отделяше по сто хиляди годишно, а Фич тайничко мушваше под вратата още един милион. Целта на СПР бе да прокара закони, ограничаващи размера на съдебните обезщетения. И най-вече да премахне това нетърпимо зло — наказателните обезщетения.

Лутър Вандъмиър, генерален директор на „Трелко“, заемаше важно място в ръководството на СПР и подстрекавай тихомълком от Фич, често оказваше груб натиск върху организацията. Фич не излизаше наяве, но постигаше каквото му трябва. Чрез Вандъмиър и СПР той жестоко притискаше застрахователните компании, които на свой ред притискаха лекарите, за да измъкнат от тях деликатни и поверителни сведения за дадени пациенти. Затова, когато пожела доктор Доу от Билокси да изпрати медицински сведения за Гладис Кард до една анонимна пощенска кутия в Балтимор, Фич каза на Вандъмиър да се обърне към своите познати от застрахователното дружество в Сейнт Луис, което осигуряваше доктора срещу професионални рискове. Застрахователите подхвърлиха на Доу, че ако се опъва, вноската му може да скочи нагоре и той охотно прие да им услужи.

Фич разполагаше с купища медицински данни, но между тях засега нямаше нищо, което да промени присъдата. И ето че във вторник около пладне му провървя.

Още преди да си смени фамилното име от Уед на Колман, Рики бе посещавала малък църковен колеж в Монтгомъри, Алабама, където още я помнеха като красавица. Знаеше се, че най-хубавите момичета в колежа често ходят с момчета от Обърн. С напредването на обичайната проверка около нейното минало агентът на Фич в Монтгомъри надуши, че Рики вероятно е имала доста обожатели. Фич продължи по тази линия, попритисна тук-там чрез СПР и след две седмици лутане напосоки най-сетне откри клиниката.

Малката частна болница в центъра на Монтгомъри се оказа едно от трите места, където бяха извършвали аборти по онова време. През своята първа година в колежа, само седмица след двайсетия си рожден ден, Рики Уед бе влязла там за аборт.

И Фич разполагаше с писмени доказателства. Едно телефонно обаждане му съобщи, че документите идват, и той с тихичък смях измъкна листовете от факса. Нямаше име на бащата, но това го устройваше. Рики се бе запознала с Рий Колман една година след завършване на колежа. По времето на аборта Рий бе карал последния курс в Тексаския институт по въздухоплаване и едва ли бе подозирал, че някога ще я срещне.

Фич беше готов да се обзаложи на каквото и да било, че абортът е мрачна тайна — почти забравена от Рики и напълно неизвестна на нейния съпруг.

 

Мотелът „Сиеста Ин“ се намираше в Пас Крисчън, на трийсет минути път западно по Крайбрежието. Дотам пътуваха с нает автобус — Лу Дел и Уилис седяха отпред до шофьора, а другите четиринайсет пътници се бяха пръснали по седалките. Нямаше седнали по двама. Разговорите бяха секнали. Всички се чувстваха уморени и потиснати като в затвор, макар че още не бяха видели временния си дом. През първите две седмици от процеса краят на заседанието в пет следобед беше същинско спасение; измъкваха се набързо и хукваха към истинския живот — дом, деца, топла вечеря, домашни задължения, понякога и служебни грижи. А сега, след заседанието, идваше пътуване с автобус към нова килия, където щяха да ги държат под най-строг надзор и да ги пазят от зловещите сенки, спотаени нейде наоколо.

Само Николас Истър се радваше на изолацията, но полагаше усилия да изглежда потиснат като останалите.

Бяха наели за тях целия първи етаж на едното крило — общо двайсет стаи, макар че им трябваха само деветнайсет. Лу Дел и Уилис имаха отделни стаи до изхода към централната сграда, където се намираха рецепцията и ресторантът. В другия край на коридора настаниха едър млад полицай на име Чък, за да пази вратата към паркинга.

Стаите бяха разпределени лично от съдията Харкин. Багажите вече чакаха на място — затворени и явно недокоснати от полицейски ръце. Лу Дел раздаде ключовете като бонбони и личеше, че от минута на минута се чувства все по-важна. Заседателите опипаха и огледаха леглата — кой знае защо, матраците навсякъде бяха двойни. Включиха телевизорите, но надеждите им останаха напразни. Никакви телевизионни програми и новини до края на заточението. Имаше само филми от кабелната телевизия. После дойде ред на баните, мивките и казанчетата. Двете седмици тук щяха да им се сторят безкрайни.

Разбира се, момчетата на Фич потеглиха след автобуса. Той напусна съда с полицейски мотоциклети отпред и отзад. Няма нищо по-лесно от това да проследиш две ченгета. В акцията се включиха още двама детективи, наети от Рор. Всъщност никой не бе и очаквал името на мотела да остане в тайна.

Николас бе настанен между Севил и полковник Херера. Мъжките стаи се намираха в единия край на коридора, женските — в другия, като че съдията държеше с това разделение да ги предпази от лудории. Пет минути след влизането стените взеха да ги притискат, а малко по-късно Уилис почука и гръмогласно запита дали всичко е наред.

— Просто великолепно — отвърна Николас, без да отваря вратата.

Телефоните и минибарчетата бяха изнесени. В дъното на коридора една стая бе разчистена и обзаведена с две кръгли маси, телефони, удобни кресла, голям телевизор и барче с всевъзможни безалкохолни напитки. Някой я кръсти Балната зала и прозвището прилепна. Всяко телефонно обаждане трябваше да става с разрешение на някой от пазачите, а външни разговори не се приемаха. При извънредни случаи можеха да се обръщат към рецепцията. Стая 40, точно срещу Балната зала, също беше разчистена и обзаведена с маса за хранене.

Нито един заседател нямаше право да напуска крилото без разрешение от съдията Харкин — в краен случай от Лу Дел или някой от полицаите. Не им наложиха комендантски час, тъй като нямаше къде да се дяват, но Балната зала затваряше в десет.

Вечерята се сервираше от шест до седем, закуската от шест до осем и половина и не бе задължително да се хранят вкупом. Можеха да идват когато си искат в рамките на определеното време. Можеха и да си носят храна по стаите. Съдията Харкин проявяваше сериозна загриженост за качеството на храната и държеше всяка сутрин да му докладват дали имат оплаквания.

Във вторник имаха избор между пържено пиле и печена риба с изобилие от салати и зеленчуци. Заседателите се смаяха от апетита си. Макар че цял ден не бяха вършили нищо, освен да седят и да слушат, повечето примираха от глад и едва дочакаха храната да пристигне в шест. Николас напълни чинията си, седна в края на масата и увлече другите в разговор, като настояваше, че трябва да се хранят заедно. Беше удивително бодър и се държеше тъй, сякаш цялата тази история е забавно приключение. Ентусиазмът му донякъде зарази и останалите.

Само Хърман Граймс вечеря в стаята си. Мисис Граймс подреди две чинии и побърза да се оттегли. С писмена заповед съдията Харкин й бе забранил най-строго да се храни при заседателите. Същото се отнасяше до Лу Дел, Уилис и Чък. Затова, когато Лу Дел влезе и прекъсна Николас насред сред изречението, разговорите моментално стихнаха. Тя набързо бързо метна в чинията парче пилешко, малко зелен фасул и едно хлебче, после побърза да се оттегли.

Вече бяха истинска група — безправни изгнаници, откъснати от света и захвърлени пряко волята си в „Сиеста Ин“. Нямаха никого освен себе си. Истър твърдо се надяваше да поддържа доброто им настроение. Можеха да бъдат ако не братя и сестри, то поне задружно семейство. Щеше да се бори против всякакви групички и разделения.

В Балната зала изгледаха два филма. Когато наближи десет, вече всички спяха.

— Готов съм за съпружеското си посещение — подхвърли на закуска Джери Фернандес към Гладис Кард, която се изчерви.

— Тъй ли? — рече тя и врътна очи към тавана.

Джери й се усмихна, сякаш копнееше тъкмо за нея. Закуската беше истинско пиршество и имаше какво ли не — от пържена шунка до корнфлейкс.

По някое време Николас влезе и поздрави тихичко, но изглеждаше угрижен.

— Не разбирам защо не ни разрешават да си имаме телефони — бяха първите му думи и приятното утринно настроение изведнъж помръкна. После седна срещу Джери, който усети момента и реагира незабавно.

— Защо не ни дават студена бира? — оплака се Джери. — У дома всяка вечер си пийвам студена биричка, понякога и по две. Кой има правото да диктува какво ще пием?

— Съдията Харкин — отвърна Мили Дюпри, която избягваше алкохола.

— Ами телевизията? — запита Николас. — Защо да не гледаме телевизия? Откакто е почнал тоя процес, редовно гледам телевизия и не помня да ми е повлияло. — Той се извърна към Лорийн Дюк, едра жена с пълна чиния бъркани яйца. — Ти случайно да си видяла напоследък някакви сензационни новини около процеса?

— Нищо подобно.

Той погледна Рики Колман, наведена над купичка с корнфлейкс.

— Ами гимнастически салон, или поне някое местенце, където да се поизпотим след осем часа висене в залата? Сигурно можеха да ни намерят мотел с гимнастически салон.

Рики кимна без колебание. Лорийн преглътна и заяви:

— Едно не разбирам — защо ни забраняват да говорим по телефона? Децата може да имат нужда от мен. Какво си мислят, че някой ще вземе да ме заплашва по телефона ли?

— Не че имам претенции, само ми се ще да пийна една-две студени бирички — въздъхна Джери. — А може би и някое посещение в повече — добави той, като отново погледна Гладис Кард.

Ропотът около масата бързо се засилваше и десет минути след пристигането на Истър заседателите бяха готови за бунт. Дребните несгоди се превръщаха в недвусмислени прояви на диктатура. Дори запасният полковник Херера, който неведнъж бе нощувал сред джунглите, изказа недоволство от напитките в Балната зала. Мили Дюпри се оплака от липсата на вестници. Лони Шейвър имаше куп неотложни дела и по принцип негодуваше срещу изолацията.

— Имам си ум в главата — заяви той. — Никой не може да ми повлияе.

Филип Севил пък се занимаваше с йога в гората всяка сутрин по изгрев слънце, насаме с природата, а в радиус от двеста метра нямаше нито едно дърво. Ами църквата? Като благочестива баптистка, мисис Кард не пропускаше нито проповедите в сряда вечер, нито службата във вторник, нито петъчните църковни предавания, да не говорим за съботния ден, когато се сбираше цялото паство.

— Най-добре да оправим нещата още сега — твърдо изрече Николас. — Ще ни държат тук цели две седмици, а може и три. Мене ако питате, трябва да се обърнем към съдията Харкин.

Точно сега на съдията Харкин не му беше до заседателите. В кабинета му се препираха девет адвокати. Той държеше адвокатите да идват всяка сутрин в осем, за да изгладят всички спорни въпроси, и често ги задържаше по час-два след края на заседанието. Тихо почукване отвън прекъсна разгорещения спор между Рор и Кейбъл. Глория Лейн побутна вратата, докато тя опря в стола на Оливър Макаду.

— Мисля, че имаме проблем със заседателите — мрачно съобщи тя.

Харкин скочи на крака.

— Какво?

— Искат да разговарят с вас. Друго не знам.

Харкин погледна часовника си.

— Къде са?

— В мотела.

— Не може ли да ги докараме тук?

— Не. Опитахме. Няма да излязат, преди да поговорят с вас.

Той зяпна и раменете му провиснаха.

— Тая работа почва да става нелепа — подхвърли Уендъл Рор незнайно към кого.

Адвокатите гледаха съдията, той пък гледаше купищата папки по бюрото и се мъчеше да разсъждава. После потри ръце и се усмихна с фалшиво веселие.

— Добре, да видим какво толкова има.

 

Конрад прие първото обаждане в осем и две минути. Този път тя не искаше да разговаря с Фич, само предаде съобщение, че заседателите отново са се разбунили и няма да излязат от „Сиеста Ин“, додето Харкин не дойде лично да ги изслуша. Конрад хукна към кабинета на Фич да достави известието.

В осем и девет минути Марли позвъни отново и съобщи на Конрад, че Истьр ще е облечен с тютюнева тениска, тъмна джинсова риза над нея, червени чорапи и обичайния бежов панталон. Червени чорапи, повтори тя.

В осем и дванайсет се обади за трети път и помоли да разговаря с Фич, който подскачаше край бюрото и скубеше брадичката си. Той незабавно грабна слушалката.

— Ало.

— Добро утро, Фич — поздрави тя.

— Добро утро, Марли.

— Посещавал ли си някога хотел „Сейнт Реджис“ в Ню Орлиънс?

— Не.

— Намира се на Канал Стрийт във Френския квартал. На покрива има бар. Наричат го „Терас Грил“. Заеми маса с изглед към квартала. Бъди там около седем. Аз ще дойда малко по-късно. Чу ли ме?

— Да.

— И ела сам, Фич. Ще те гледам как влизаш в хотела и ако доведеш приятели, срещата се отменя. Разбра ли?

— Разбрах.

— А ако се опиташ да ме проследиш, ще изчезна.

— Давам ти честна дума.

— Интересно, защо ли не ти вярвам на думата, Фич! — подхвърли тя и затвори.

 

На рецепцията Кейбъл, Рор и съдията Харкин бяха посрещнати от Лу Дел, която едва си намираше място от тревога и непрекъснато бръщолевеше, че никога не била виждала такова нещо; винаги държала заседателите под контрол. Отведе ги в Балната зала, където се бяха затворили тринайсет от четиринайсетте заседатели. Липсваше единствено Хърман Граймс. Той се опита да спори с групата по тактически въпроси, при което тъй възмути Джери Фернандес, че си докара няколко ругатни. Джери изтъкна, че Хърман си има жена подръка, не му трябват вестници и телевизия, не пие, а вероятно и не се нуждае от гимнастически салон. По-късно Мили Дюпри го накара да се извини на Хърман.

Отначало негова светлост бе враждебно настроен, но бързо омекна. След няколко колебливи приветствени думи той подхвана по най-неподходящия начин:

— Почвам да се безпокоя от това положение.

На което Николас Истьр отвърна:

— Повече няма да търпим диктатура.

Рор и Кейбъл имаха изрична вьзбрана да си отварят устата, затова стояха на входа и гледаха с искрено удоволствие. Двамата знаеха, че до края на своята кариера едва ли ще видят друга подобна сцена.

Николас бе съставил списък с исканията на заседателите. Съдията Харкин свали сакото си, седна и моментално попадна под град от възражения. Беше сам срещу всички и буквално обезоръжен.

С бирата — никакъв проблем. Вестниците можеха да се цензурират на рецепцията. Отпадането на ограниченията за разговори звучеше съвсем разумно. Телевизията също, стига да обещаят да не гледат местните новини. С гимнастическия салон беше по-сложно, но Харкин обеща да се постарае. Църквата също можеше да се уреди.

Всъщност всичко излезе въпрос на компромис.

— Можете ли да ни обясните защо сме тук? — запита Лони Шейвър.

Харкин опита. Изкашля се и колебливо взе да излага причините си да ги затвори в мотела. После отби към забранените контакти, към досегашните произшествия и смътно намекна за неприятности при други подобни процеси.

Имаше солидна документация за минали провинения и на двете страни. Фич оставяше трайна следа из полето на съдебното дирене. При други случаи наемници на ищеца бяха играли нечисто. Но съдията Харкин не можеше да разкрие това пред своите заседатели. Трябваше да внимава, за да не им повлияе.

Срещата продължи цял час. Харкин помоли за гаранция против бъдещи стачки, но Истър категорично отказа.

 

„Пинекс“ спадна с два пункта при новината за втора стачка, предизвикана според един пратеник в съдебната зала от някаква неопределена реакция на заседателите спрямо тактиката на ответника. За самата тактика също се говореше твърде неясно. Друг пратеник в Билокси поизбистри нещата, като пусна слух, че никой в съдебната зала не знае защо стачкуват заседателите. Акциите спаднаха с още половин пункт, после се стабилизираха и още същата сутрин плъзнаха нагоре.

* * *

Катранът предизвиква рак, поне така е при лабораторните опити с гризачи. Доктор Джеймс Юкър от Пало Алто работеше с бели мишки и плъхове от петнайсет години насам. Лично бе провел множество изследвания и отлично познаваше работата на други учени от цял свят. По негово мнение поне шест капитални научни труда свързваха тютюнопушенето с рака на белите дробове. Без да пести подробностите, той обясни на съда точно как неговите сътрудници извличат от дима концентрати, обикновено наричани с общото име „катрани“, и ги втриват в кожата на безброй бели мишки. Носеше и увеличени цветни снимки. Ако имаха късмет, някои мишки получаваха само нищожна доза катран, другите биваха мазани немилосърдно. Никой не се изненада, че колкото повече е катранът, толкова по-скоро се появява рак на кожата.

Кожните тумори на гризачите са твърде далече от рака на белите дробове при хората, тъй че доктор Юкър и Рор изгаряха от нетърпение да разкрият връзката. Медицинската история е пълна с изследвания, при които опитите с лабораторни животни в крайна сметка са се оказвали приложими и спрямо човека. Изключенията са твърде редки. Макар че мишките и хората живеят в извънредно различни условия, лабораторните опити напълно съвпадат с епидемиологичните данни.

При показанията на Юкър в залата се бяха стекли всички експерти по съдебните заседатели. Гнусните дребни гризачи са едно, но зайците и кучетата могат да бъдат домашни любимци. Следващото проучване на Юкър засягаше подобни опити върху зайци, довели буквално до същите резултати. А последното включваше трийсет кучета, които той бе приучил да пушат посредством тръби, прокарани през трахеите им. Най-пристрастените сред тях достигаха до девет цигари дневно — еквивалент на четирийсет цигари при човек с тегло седемдесет килограма. При тези животни се откриваха сериозни белодробни увреждания под формата на злокачествени тумори след 875 дни непрекъснато пушене. Юкър използваше кучета, тъй като спрямо цигарите проявяваха същата реакция като човека.

Той обаче не успя да разкаже нито за зайците, нито за кучетата. Дори и най-неопитният наблюдател би могъл да погледне лицето на Мили Дюпри и да открие колко й е мъчно за клетите мишки и колко мрази доктор Юкър, задето ги убива. Силвия Тейлър-Татъм и Ейнджъл Уийз също проявяваха недоволство. При Гладис Кард и Филип Севил се долавяха признаци на раздразнение. Останалите слушаха невъзмутимо.

По време на обедната почивка Рор и неговите сътрудници решиха да прекратят показанията на Джеймс Юкър.