Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Runaway Jury, 1996 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Любомир Николов, 2002 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,3 (× 36гласа)
- Вашата оценка:
История
- —Добавяне на анотация
12
Макар че копнееха за мъничък, елегантен реактивен самолет с кожени седалки и двама пилоти, засега Стела и Кал Хюлик трябваше да се примирят с една стара двумоторна чесна, която Кал умееше да управлява денем при ясно време. Не смееше да лети нощем, особено в претовареното въздушно пространство над Маями, затова хванаха от летището в Гълфпорт самолет до Атланта. Оттам се отправиха за Маями с първокласни билети и за по-малко от час Стела гаврътна две мартинита и чаша вино. Нервите й бяха обтегнати от цяла седмица тежък труд за благото на обществото.
Натовариха багажа си на такси и поеха към Маями Бийч, където се настаниха в новия „Шератън“.
Марли не ги изпускаше от поглед. В самолета от Гълфпорт бе седяла зад тях, а от Атланта летя в туристическа класа. Заръча на таксито да я чака пред хотела и остана във фоайето, докато се увери, че наистина ще отседнат тук. После си намери стая в един малък хотел край плажа на около два километра от „Шератън“. Изчака да наближи единайсет часа и посегна към телефона.
Стела се чувстваше толкова изморена, че искаше само да хапне и да пийне нещо в стаята. Утре щеше да пазарува, но в момента й трябваха течности. Когато телефонът иззвъня, тя лежеше изнемощяла в спалнята. Кал, облечен само с провиснали долни гащи, вдигна слушалката.
— Да, мистър Хюлик — раздаде се бодрият професионален глас на млада жена. — Наистина трябва да внимавате.
— Моля?
— Следят ви.
Кал разтьрка подпухналите си очи.
— Кой се обажда?
— Слушайте ме внимателно, моля. Едни хора наблюдават жена ви. Те са тук, в Маями. Знаят, че сте пътували с полет 4476 от Билокси до Атланта, а след това с полет 533 на „Делта“ до Маями, знаят и в коя стая се намирате сега. Дебнат ви на всяка крачка.
Кал втренчи поглед в телефона и лекичко се плесна по челото.
— Чакайте малко, аз…
— А утре вероятно ще подслушват и телефона ви — услужливо добави жената. — Тъй че бъдете много внимателни.
— Кои са тия типове? — високо запита той и Стела надигна глава. После с усилие спусна на пода босите си крака и насочи към своя съпруг замътен поглед.
— Агенти, наети от тютюневите компании — долетя отговорът. — Същински главорези.
Връзката се прекъсна. Кал отново погледна слушалката, после извърна очи към жена си, която изглеждаше ужасно.
— Какво има? — запита тя с набъбнал език, докато посягаше за цигара.
Кал повтори целия разговор дума по дума.
— Боже мой! — изпищя Стела, изтича към масичката до телевизора и си наля още една чаша вино. — Защо точно мен гонят? — изстена тя и рухна в креслото, като оля хотелската хавлия с евтино каберне. — Защо точно мен?
— Мисля, че няма да те убият — успокои я Кал с известно съжаление.
Стела беше готова да се разплаче.
— Защо ме следят?
— Не знам, дявол да го вземе — изръмжа Кал, вадейки нова бира от минибарчето.
Няколко минути двамата пиха мълчаливо. Бяха слисани и не смееха да се погледнат.
После телефонът отново иззвъня и Стела тихо изписка. Кал бавно вдигна слушалката.
— Ало?
— Привет, пак съм аз — долетя същият глас още по-весело. — Забравих да спомена нещо. Не си мислете да звъните на ченгетата или нещо подобно. Ония момчета не вършат нищо незаконно. Най-добре ще е да се направите, че не ги забелязвате, нали така?
— Коя сте вие? — запита Кал.
— Дочуване — отвърна тя и затвори.
„Листинг Фудс“ притежаваше цели три реактивни самолета, един от които пристигна в събота сутринта, за да откара Лони Шейвър до Шарлот. Лони пътуваше сам, тъй като жена му не бе успяла да намери гледачка за трите деца. Пилотите го поздравиха сърдечно и преди излитането му предложиха кафе и плодове.
Кен го посрещна на аерогарата със служебен микробус, управляван от шофьор на компанията, и петнайсет минути по-късно бяха в предградията на Шарлот, където се намираше седалището на „Суперхаус“. Там ги посрещна другият познат от Билокси, Бен, и тримата заедно обиколиха управлението. Едноетажната сграда от тухли и стъкло беше съвсем нова и с нищо не се различаваше от десетките други, край които минаха по пътя насам. Просторните коридори бяха облицовани с безупречно поддържана керамика; в кабинетите цареше стерилна чистота и имаше най-модерна техника. Лони просто усещаше мириса на пари.
Пиха кафе с генералния директор Джордж Тийкър в огромния му кабинет с изглед към малко дворче, изпълнено с изкуствена зеленина. Тийкър беше млад, енергичен, облечен с джинсов костюм (нормалното му съботно облекло, както обясни). В неделя се обличал по-спортно. Той накратко изложи как стоят нещата — компанията растяла с безумна скорост и искала да вземе Лони на борда. После генералният се оттегли на заседание.
Настаниха Лони в малка бяла заседателна стаичка без прозорци и му предложиха кафе и понички. Бен изчезна, но Кен остана. След малко лампите изгаснаха и на стената се появи изображение. Оказа се трийсетминутен видеофилм за „Суперхаус“ — кратка история, днешни позиции на пазара и амбициозни планове за бъдещ растеж. И, разбира се, хората — „истинското богатство на фирмата“.
Според текста „Суперхаус“ възнамеряваше през следващите шест години да увеличава с по петнайсет процента годишно както продажбите на едро, така и броя на магазините. Очертаваха се неимоверни печалби.
Лампите светнаха и край масата изникна някакъв безименен младеж. Оказа се, че е специалист по трудовите договори и има готов отговор на всеки въпрос за здравната осигуровка, пенсионирането, отпуските, почивните дни, болничните и дяловото участие. В папките върху масата имаше пълни подробности по тези въпроси, тъй че по-късно Лони можеше да ги прегледа на спокойствие.
След изобилен обяд с Бен и Кен в лъскав крайградски ресторант Лони се върна в стаичката за още няколко срещи. Едната засягаше подготвителната програма, която му бяха предвидили. След това изгледа видеофилм за структурата на компанията и нейните отношения със съдружници и конкуренти. Започна да го наляга скука. Това определено не беше най-привлекателният начин да прекара съботния ден, след като цяла седмица бе седял да слуша как се карат експерти и адвокати. Колкото и да бе развълнуван от посещението и перспективите, Лони изведнъж зажадня за чист въздух.
Разбира се, Кен усети това и веднага след края на записа предложи да поиграят голф — спорт, който Лони още не бе опитвал. С новичкото му синьо БМВ потеглиха бавно из полето покрай спретнати ферми, имения и сенчести селски пътища, докато стигнаха местния клуб.
За един чернокож младеж от скромно семейство в Гълфпорт мисълта да стъпи в голф-клуб бе малко страшничка. Отначало Лони не хареса идеята и се зарече да напусне веднага, ако види само бели физиономии. Но като поразмисли, се почувства поласкан, че новите му работодатели го ценят тъй високо. Те наистина изглеждаха свестни момчета и май много им се искаше да го привлекат на своя страна. Още не бе станало дума за пари, но как биха могли да му предложат по-малко, отколкото печелеше сега?
Влязоха в клубната зала — просторно помещение с кожени кресла, ловни трофеи по стените и облак синкав тютюнев дим под опушения дървен таван. Място за сериозни хора, личеше си от пръв поглед. На една маса до прозореца, през който се виждаше осемнайсетата дупка, завариха Джордж Тийкър, вече в костюм за голф, да пие заедно с двама изискани цветнокожи джентълмени, явно редовни членове. Тримата се изправиха и сърдечно поздравиха Лони, който бе облекчен да завари сродни души. Камък му падна от сърцето и изведнъж изпита силно желание да пийне нещо, макар че обикновено се пазеше от алкохола. Най-едрият в цялата компания — гръмогласен, добродушен и вечно усмихнат негър на име Морис Пийл — представи приятеля си Пърси Келъм от Атланта. Двамата бяха на около четирийсет и пет години и докато поръчваше първото питие, Пийл обясни, че е вицепрезидент на основната компания „Листинг Фудс“ в Ню Йорк, а Келъм бил от местното ръководство на „Листинг“.
Не изясниха кой е по-старши, но и не беше необходимо. Личеше си, че Пийл от компанията в Ню Йорк стои над Тийкър, който, макар да бе генерален директор, управляваше само дъщерна фирма. Келъм стоеше някъде по-долу, а Кен — още по-ниско. Лони беше на седмото небе, че е попаднал в подобна компания. След като приключиха с официалната част и любезните приказки, на второто питие Пийл весело разказа историята си. Преди шестнайсет години бил първият цветнокож ръководител от среден ранг в „Листинг Фудс“ и създал на началството неописуеми главоболия. Наели го не заради някакви изключителни способности, а само за престиж, тъй че трябвало да си пробива път нагоре с нокти и зъби. На два пъти съдил компанията и двата пъти спечелил. Най-сетне ония отгоре разбрали, че твърдо е решил да се изкатери до тях и има достатъчно ум да го стори. Тогава го приели. Пак не било лесно, но поне спечелил тяхното уважение. Тийкър, който пиеше вече трето уиски, сподели под секрет, че отгоре подготвят Пийл за нещо голямо.
— Кой знае, може би разговаряш с бъдещия генерален директор — подхвърли той. — Представяш ли си, цветнокож шеф на една от водещите компании в страната!
Благодарение на Пийл „Листинг Фудс“ бе приела енергична програма за подбор и издигане на чернокожи мениджъри. И тук нещата опираха до Лони. „Хадли Бръдърс“ беше прилична компания, но в нея цареше старомоден южняшки дух, затова нямаше нищо чудно, че малцина цветнокожи успяваха да се издигнат по-високо от равнището на метачи.
През следващите два часа, докато в ъгъла тихо свиреше пиано, петимата си пиеха кротичко и обсъждаха бъдещето. Вечеряха в частно сепаре с препарирана глава на лос над камината. Сервираха им огромни бифтеци със сос и гъби. Лони пренощува в апартамент на третия етаж и се събуди с лек махмурлук, но пък за сметка на това през прозореца се разкриваше великолепен изглед.
За неделя сутринта имаше планирани само две кратки срещи. Първата, пак в присъствието на Кен, беше с Джордж Тийкър, който пристигна по анцуг от сутрешния си крос.
— Най-доброто лекарство против махмурлук — обясни той.
Тийкър искаше Лони да поеме ръководството на магазина в Билокси с тримесечен договор, след което да прецени способностите му. Ако останеха доволни, а в това никой не се съмнявал, щяха да го прехвърлят в по-голям магазин, вероятно някъде около Атланта. По-голям магазин означаваше повече отговорности и по-солидно възнаграждение. След една година пак щяха да оценят работата му и вероятно да го придвижат нагоре. През тези петнайсет месеца трябваше поне по два дни месечно да идва в Шарлот на курсове по мениджмънт, чиято подробна програма се намираше в папката пред него.
Най-сетне Тийкър приключи и му предложи нова чаша кафе.
Последният посетител се оказа мършав чернокож младеж с плешива глава, елегантен костюм и скъпа вратовръзка. Представи се с името Тоунтьн, адвокат от Ню Йорк, по-точно от Уолстрийт. Съсредоточено обясни, че неговата фирма представлявала интересите на „Листинг Фудс“, а самият той работел единствено по делата на компанията. Сега идвал, за да уреди трудовия му договор — сравнително дребен, но все пак важен въпрос. После му подаде три-четири листа хартия, които изглеждаха удивително тежки, след като бяха дошли чак от Уолстрийт. Лони загуби ума и дума от възхищение.
— Прегледайте го — каза Тоунтьн, като почукваше с химикалка по брадичката си. — Другата седмица ще поговорим. Такава е обичайната процедура. В раздела за възнаграждението има няколко празни места. По-късно ще ги попълним.
Лони погледна първата страница, после сложи договора върху купчинката справки, формуляри и наръчници, която растеше от час на час. Тоунтьн измъкна бележника си и като че се приготви за разпит.
— Само няколко въпроса — каза той.
През главата на Лони прелетя мъчителен спомен за съдебната зала в Билокси, където адвокатите вечно имаха „само няколко въпроса“.
— Разбира се — отвърна той и неволно погледна часовника си.
— Имате ли криминално досие или каквито и да било престъпни прояви?
— Не. Само няколко глоби за превишена скорост.
— Има ли в момента някакво съдебно дирене срещу вас?
— Не.
— Срещу съпругата ви?
— Не.
— Обявявали ли сте някога банкрут?
— Не.
— Били ли сте арестуван?
— Не.
— Осъждан?
— Не.
Тоунтьн прелисти страницата.
— Случвало ли се е като управител на магазин да бъдете замесен в съдебен процес?
— Да, чакайте да си припомня. Преди около четири години един старец се подхлъзна и падна на пода. Заведе дело. Трябваше да дам показания.
— Стигна ли се до съд? — запита Тоунтьн с жив интерес. Всъщност вече бе прегледал съдебното досие, носеше копие от него в дебелото си куфарче и знаеше до последна подробност претенциите на стареца.
— Не. Застрахователната компания уреди извънсъдебно споразумение. Мисля, че му платиха двайсетина хиляди.
Бяха точно двайсет и две хиляди и Тоунтьн записа сумата в бележника си. Според сценария в този момент трябваше да се обади Тийкър.
— Скапани адвокати! — възкликна той. — Как ги търпи земята!
Тоунтън погледна Лони, после Тийкър и смутено уточни:
— Аз не ходя по съдилищата.
— Знам, знам — кимна Тийкър. — Ти си от свестните. Нямам нищо против професията, ама са се навъдили едни лешояди…
— Знаете ли колко платихме миналата година за застраховка при дела за некачествени продукти? — обърна се Тоунтън към Лони, сякаш наистина очакваше той да познае. Лони само поклати глава. — „Листинг“ плати над двайсет милиона.
— Уж да се опазим от акулите — добави Тийкър.
Настана драматична пауза, както бе предвидено по сценарий. Тоунтън и Тийкър хапеха устни и всячески се стараеха да покажат отвращение, като че виждаха пред себе си купищата пари, прахосани в напразен опит да се опазят от съдебни дела. После Тоунтън се втренчи в бележника, вдигна очи към Тийкър и запита:
— Сигурно не сте обсъждали процеса, нали?
Тийкър го погледна изненадано.
— Според мен не се налага. Лони е от нашите.
Тоунтън не му обърна внимание.
— Онзи цигарен процес в Билокси ще има сериозно отражение върху цялата икономика, особено върху компании като нашата — обясни той на Лони, който побърза да кимне и се зачуди как е възможно процесът да засегне нещо друго освен „Пинекс“.
— Не знам дали е редно да го обсъждате — намеси се Тийкър.
— Няма страшно — успокои го Тоунтън. — Познавам съдебния ред. Ти нямаш нищо против, нали, Лони? Можем да ти се доверим, прав ли съм?
— Естествено. Никому нито дума.
— Ако ищецът спечели и бъде наложена тежка присъда, бентът ще се отприщи за подобни дела. Адвокатите ще обезумеят. И ще съсипят тютюневите компании.
— А ние печелим много от продажбата на цигари, Лони — обади се Тийкър точно навреме.
— После сигурно ще се заемат с млекопроизводителите под предлог, че холестеринът убива хора. — Тоунтън повиши глас и се приведе напред. Очевидно темата го вълнуваше. — Трябва да се сложи край на тези процеси. Досега тютюневата промишленост не е загубила нито веднъж. Мисля, че имат около петдесет и пет победи и нито една загуба. В крайна сметка съдебните заседатели разбират, че ако пушиш, то си е за твоя сметка.
— Лони разбира това — побърза да го увери Тийкър.
Тоунтън въздъхна.
— Не ще и дума. Извинявай, ако съм се разпалил. Просто от онзи процес в Билокси зависят страшно много неща.
— Няма нищо — отвърна Лони.
И наистина разговорът не го смущаваше. В края на краищата като адвокат Тоунтън познаваше законите и навярно нямаше нищо лошо в това да поговорят за процеса в най-общи линии, без да засягат подробности. Лони беше доволен. Сега бяха един екип. Що се отнася до него, всичко беше наред.
Изведнъж Тоунтън се усмихна широко, събра си багажа и обеща да се обади на Лони към средата на седмицата. Срещата приключи и Лони отново бе волен като птичка. Кен го откара на летището, където чакаше същият самолет със същите любезни пилоти.
По телевизията споменаха за следобедни дъждове и Стела се вкопчи в прогнозата. Кен се опита да я убеди, че на небето няма и облаче, но тя не пожела да погледне. Пусна щорите и до пладне кисна пред телевизора. Поръча да й донесат сирене в пергамент и два коктейла „Блъди Мери“, после легна да поспи, като не забрави преди това да сложи веригата и да подпре вратата със стол. Кал хукна да види един нудистки плаж, за който бе чувал, но заради жена си досега не бе имал шанс да го посети. След като я остави заключена на десетия етаж, можеше волно да броди по пясъците и да се възхищава на младата плът. Седна да пийне една бира в барче с тръстиков покрив и се замисли колко чудесно върви почивката. Стела не смееше да мръдне, тъй че през близките дни кредитните карти щяха да са в безопасност.
В неделя сутринта хванаха ранния самолет и се завърнаха в Билокси. След два дни страх Стела бе грохнала от безсъница и махмурлук. Не смееше да си помисли за понеделника в съдебната зала.