Джон Гришам
Присъдата (11)

11

Кръстосаният разпит на Бронски приключи в четвъртък следобед, а Марли нанесе масирания си удар в петък сутринта. Конрад прие първото обаждане в седем и двайсет и пет и светкавично го прехвърли на Фич, който в това време разговаряше с Вашингтон, после заслуша приятния женски глас от високоговорителя.

— Добро утро, Фич — изрече момичето.

— Добро утро, Марли — радостно отвърна Фич. Никога не бе полагал такива усилия да говори любезно. — Как си днес?

— Великолепно. Номер две, Истър, ще носи небесносиня дънкова риза, избелели джинси, бели чорапи, стари маратонки, мисля че бяха найкове. И ще носи октомврийския брой на „Ролинг Стоун“ с Мийт-Лоуф на корицата. Запомни ли?

— Да. Кога ще се срещнем да поговорим?

— Когато бъда готова. Адиос.

И тя затвори. Позвъняването беше от фоайето на някакъв мотел в Хетисбърг, Мисисипи — поне на час и половина път с кола.

Панг седеше в едно кафене на три пресечки от дома на Истър и след броени минути се озова прикрит зад клонеста акация, недалеч от вехтия Фолксваген. Както винаги Истър излезе точно в осем без петнайсет и започна традиционната си двайсетминутна разходка до Съдебната палата. В познатия магазин на ъгъла спря да си вземе същите вестници и същата чаша кафе.

Естествено, беше облечен точно според прогнозата на Марли.

Второто й обаждане дойде пак от Хетисбърг, но вече от друг номер.

— Подготвила съм ти нова гатанка, Фич. Много ще ти хареса.

Фич затаи дъх.

— Слушам.

— Знаеш ли какво ще направят днес заседателите, преди да седнат в ложата?

Фич усети как мозъкът му застива. Нямаше сили да помръдне устни. Знаеше, че от него не се очаква разумен отговор.

— Предавам се — каза той.

— Ще произнесат клетвата за вярност към нацията.

Фич хвърли към Конрад безумен поглед.

Запомни ли, Фич? — запита тя почти подигравателно.

— Аха.

Връзката се прекъсна.

Третото й обаждане беше до адвокатската кантора на Уендъл Рор, който според секретарката му се оказа страшно зает и нямаше време за разговори. Марли отвърна, че много добре разбира, но има важно съобщение за мистър Рор. Съобщението ще пристигне след около пет минути по факса, тъй че би ли била секретарката така добра да го получи и да го връчи на мистър Рор, преди да е тръгнал към съда? Секретарката колебливо се съгласи и пет минути по-късно откри пред факса самотен лист хартия. Нямаше нито номер на подателя, нито каквито и да било указания откъде идва известието. Плътно сбитият текст в средата на страницата гласеше:

У.Р.,

Съдебен заседател номер две, Истър, днес ще е облечен с небесносиня дънкова риза, избелели джинси, бели чорапи, стари найкове. Харесва списание „Ролинг Стоун“ и ще прояви завиден патриотизъм.

М.М.

Секретарката нахлу в кабинета, където Уендъл Рор тъпчеше тумбестото си куфарче с материали за днешната битка. Рор прочете известието, разпита секретарката и свика екипа си на извънредно заседание.

* * *

Настроението не би могло да се нарече празнично, особено що се отнася до дванайсетте мъже и жени, държани тук не по своя воля, но все пак беше петък и докато се събираха в стаята, разговорите помежду им звучаха малко по-закачливо. Седнал край масата, близо до Хърман Граймс и точно срещу Франк Херера, Николас изчака приказките да стихнат. Погледна към Хърман, който пак тракаше упорито по своя компютър. После подхвърли:

— Хей, Хърман, имам идея.

Хърман вече помнеше наизуст гласовете на единайсетте си колеги, а от жена си бе слушал с часове как изглеждат. Особено добре познаваше тона на Истър.

— Да, Николас?

За да привлече всеобщо внимание, Николас повиши глас:

— Знаеш ли, като хлапе посещавах едно малко частно училище и там ни учеха да започваме всеки ден с клетвата за вярност. Всеки път щом видя знамето рано сутрин, ми се приисква пак да я изрека. — Слушаха почти всички. Само Хрътката бе отскочила да запали. — В залата има чудесно знаме зад съдията, а ние само седим и го гледаме.

— Не бях забелязал — каза Хърман.

— Какво, да произнесем клетвата насред съда? — сепна се полковникът от запаса Херера, по прякор Наполеон.

— Да. Защо да не го правим веднъж седмично?

— Не виждам нищо лошо — обади се Джери Фернандес, който вече тайно се бе включил в заговора.

— Ами съдията? — запита Гладис Кард.

— Какво го засяга? Всъщност кой може да има нещо против, че за малко ще станем да почетем националното знаме?

— Да не е някакъв майтап? — запита полковникът.

Николас изведнъж се засегна. Огледа обидено всички около масата и заяви:

— Баща ми загина във Виетнам, разбрахте ли? Посмъртно го наградиха. Това знаме означава много за мен.

И споровете приключиха.

Докато се точеха през вратата един по един, съдията Харкин ги поздрави с лъчезарна петъчна усмивка. Беше готов да претупа набързо стандартните въпроси и да повика свидетеля. Трябваха му две-три секунди, за да осъзнае, че заседателите не сядат. Останаха прави, докато всички застанат на място, после погледнаха към стената зад свидетелското място вляво от него и положиха длани върху гърдите си. Истър пръв отвори уста и започна енергично да рецитира клетвата за вярност.

Отначало Харкин не повярва на очите си; никога не бе виждал подобна церемония от група заседатели насред съдебната зала. Дори не бе чувал за подобно нещо, макар да смяташе, че всичко му е минало през главата. Това не бе включено във всекидневния ритуал, не беше одобрено от него, нямаше го в наръчниците и указанията. Затова, след като се опомни от потресението, понечи да им подвикне, да ги прекъсне; по-късно щеше да си поприказва с тях насаме. Но моментално осъзна, че това би изглеждало като ужасяваща липса на патриотизъм, едва ли не като престъпление — да прекъсне група доблестни граждани, докато са се изправили за малко да почетат националното знаме. Озърна се към Рор и Кейбъл и не видя нищо друго освен облещени физиономии.

Трябваше да стане и той. Беше към средата на клетвата. Изправи се, обърна се към стената, притисна ръка към гърдите си и вля глас в обшия хор.

След като съдията и заседателите отдаваха почит към националния флаг, изведнъж стана наложително всички други да сторят същото, особено адвокатите, които не можеха да си позволят каквото и да било своенравие или обвинение в липса на патриотизъм. Ритайки куфарчета и столове, те също скочиха на крака. Глория Лейн и нейните помощнички, стенографката, Лу Дел, седнала в края на първия ред — всички станаха, завъртяха се и подхванаха думите. Ала някъде отвъд третия ред патриотичната вълна взе да стихва и тъй Фич бе спасен от унижението да стои мирно като невръстен скаут и да мънка думи, които едва си спомняше.

Той седеше на последния ред между Хосе и симпатична млада сътрудничка на име Холи. Панг дебнеше отвън във фоайето. Облечен като общ работник, Дойл пак беше долу, при автоматите за безалкохолни напитки, бъбреше си с портиера и наблюдаваше главния вход.

Фич гледаше и слушаше като замаян. Просто не можеше да повярва, че съдебните заседатели единодушно и по своя воля са поели контрол над цялата зала. А най-поразителен бе фактът, че Марли знаеше какво ще се случи.

И отгоре на всичко тая жена си правеше майтап с целия съд.

Фич поне бе имал известно предчувствие какво ще се случи. Уендъл Рор обаче беше като в небрано лозе. Беше тъй поразен да види как Истър влиза, облечен точно според прогнозата, как оставя на стола си точно същото списание и после дава тон на колегите си за клетвата, че едва намери сили да избъбри последните думи. При това не гледаше знамето. Зяпаше заседателите, най-вече Истър, и се чудеше каква е тая проклета комедия.

Когато последните думи „… и справедливост за всички“ отекнаха до тавана, заседателите дружно седнаха по местата си и завъртяха глави да видят реакцията на залата. Съдията Харкин оправяше тогата си, прелистваше някакви документи и стоически се преструваше, че станалото е нещо съвсем нормално за всеки съдебен процес. Какво можеше да каже? Цялата работа отне само трийсет секунди.

Повечето адвокати тайничко се червяха от нелепата проява на патриотизъм, но пък от друга страна — какво толкова? Важното беше заседателите да са доволни. Само Уендъл Рор стоеше ококорен и занемял. Един сътрудник го дръпна за ръкава и двамата си зашушукаха, докато негова светлост претупваше набързо страховитите си въпроси към ложата.

— Мисля, че сме готови за следващия свидетел — каза накрая съдията, бързайки да вкара процеса в познатия коловоз.

Все още леко замаян, Рор се изправи и обяви:

— Ищецът призовава доктор Хило Килван.

Докато чакаха следващият експерт да пристигне от свидетелската стая, Фич тихичко се измъкна, следван неотстъпно от Хосе. Пресякоха улицата и влязоха в стария магазин.

Двамата чародеи на психологията бяха замлъкнали. Единият гледаше на големия екран първите въпроси към доктор Килван. Другият седеше отстрани пред монитора и въртеше отново запис от клетвата. Фич се надвеси над него и запита:

— Друг път да си виждал подобно нещо?

— Истър беше — обади се другият експерт. — Той ги е подучил.

— Много ясно, че той — сряза го Фич. — И от последния ред се виждаше.

Както винаги, Фич не играеше честно. Двамата консултанти не бяха и чували за обаждането на Марли, защото Фич все още пазеше информацията в тайна от всички освен най-верните си агенти — Суонсън, Дойл, Панг, Конрад и Холи.

— И къде отиват сега компютърните ви анализи? — запита Фич с нескрита подигравка.

— Отиват по дяволите.

— Така си и мислех. Нищо, гледайте, гледайте.

Той затръшна вратата и се отправи към кабинета си.

 

Този път прекият разпит на доктор Хило Килван се водеше от друг адвокат на ищцата — Скоти Мангръм от Далас. Мангръм бе натрупал състояние от съдебни процеси за професионално натравяне с петролни деривати и днес, вече на четирийсет и две години, дълбоко се тревожеше относно всички продукти, които могат да предизвикат заболявания и смърт. Веднага след Рор той също прибави своя милион, за да финансира делото „Уд“, и реши да се заеме със статистическите данни за рака на белите дробове. През изминалите четири години посвети безброй часове на всички познати изследвания и трудове по темата, като обиколи цялата страна в непрекъснати срещи с най-видните специалисти. След дълго проучване и без да жали разноските, той накрая избра в лицето на доктор Килван експерта, който да дойде в Билокси и да сподели познанията си със съда.

Доктор Килван говореше съвършен, но малко муден английски и това веднага респектира заседателите. Едва ли в съдебната зала може да има нещо по-убедително от експерт, който е пристигнал от хиляди мили, представя се с екзотично име и отгоре на всичко говори с акцент. През последните четирийсет години доктор Килван бе живял в Монреал и фактът, че е роден в друга страна, само му придаваше още по-голям авторитет. Вниманието на заседателите бе приковано към него още преди да започне показанията си. Докато представяха внушителния му списък от професионални заслуги, двамата с Мангръм умело си прехвърляха топката, като наблегнаха най-вече на множеството научни трудове по статистика на раковите заболявания.

Когато най-сетне го запитаха, Дър Кейбъл неохотно призна, че доктор Килван има необходимата квалификация да свидетелства в тази област. Скоти Мангръм му благодари и пристъпи към първото изследване, което сравняваше нивото на заболяване от рак на белите дробове при пушачи и непушачи. От двайсет години доктор Килван проучваше тази тема в Монреалския университет и сега, удобно отпуснат на стола, обясни пред съдебните заседатели най-основното в нея. Беше изследвал групи мъже и жени от целия свят, но се занимаваше предимно с канадци и американци. При американските мъже рискът от заболяване от рак на белите дробове е десет пъти по-висок за човек, който десет години наред пуши по петнайсет цигари на ден, отколкото за непушач. Ако цигарите достигнат два пакета на ден, рискът се увеличава двайсет пъти спрямо непушача. Три пакета на ден — както при покойния Джейкъб Уд — и рискът е двайсет и пет пъти по-голям.

Отново се появиха триножници с ярко оцветени табла и доктор Килван спокойно, без ни най-малко да бърза, обясни на съдебните заседатели какво е открил.

Следващото проучване сравняваше нивото на смъртност от рак на белите дробове при мъжете в зависимост от вида на пушения тютюн. Килван обясни основните разлики между дима от лула, пура или цигара, както и смъртността при американците, в зависимост от това какво пушат. Бе публикувал две монографии на тази тема и с готовност премина към нови графики и диаграми. Цифрите валяха една след друга и започваха да се сливат в непроницаема мъгла.

 

Лорийн Дюк първа събра куража да стане от масата и да се оттегли в ъгъла, където продължи да се храни сама, крепейки чинията върху коленете си. Тъй като си поръчваха обяд в девет сутринта, а Лу Дел, Уилис, служителите от кулинарния магазин и всички останали държаха храната да бъде на масата точно в дванайсет, налагаше се да създадат определен ред. Всички имаха утвърдени места. Лорийн седеше точно срещу Стела Хюлик, която мляскаше, говореше с пълна уста и ръсеше трохи хляб. Облечена с парвенюшка безвкусица, през цялото време Стела полагаше отчаяни усилия да убеди единайсетте си колеги, че тя и нейният съпруг на име Кал, бивш управител на водопроводна фирма, са по-заможни от всички тях. Кал имал хотел, Кал имал цял жилищен блок, Кал имал автомивка. Всяко поредно капиталовложение изригваше от устата й заедно с късчета храна. Много обичали да пътуват, непрекъснато обикаляли по света. Най-много им харесвала Гърция. Кал имал самолет и няколко яхти.

По Крайбрежието се носеше слух, че преди няколко години Кал прехвърлял марихуана от Мексико с вехто рибарско корабче. Не се знаеше дали е точно така, но сега семейство Хюлик наистина ринеше парите с лопата и Стела имаше тежката задача да разясни това на всеки срещнат. Обикновено изчакваше всички да си напълнят устата и когато около масата настанеше тишина, започваше да бърбори с неприятен гъгнив глас, в който се долавяше някакъв непознат акцент.

— Ама да знаете как ми се ще да свършим по-раничко тая вечер — подхвана тя. — С Кал сме решили да отскочим през уикенда до Маями. Напоследък там са отворили страхотни магазини.

Всички приведоха глави, защото нямаха сили да понесат гледката на стърчащия от устата й залък. Всяка сричка изпиташе с допълнително примляскване заради полепналата по зъбите й храна.

Лорийн се оттегли с недокосната чиния. Рики Колман я последва с плоското обяснение, че искала да седне до прозореца. Лони Шейвър изведнъж се разбърза да работи и хукна към компютъра с пилешка кълка в ръката.

— Доктор Килван несъмнено е внушителен свидетел, нали? — обърна се Николас към останалите около масата.

Неколцина погледнаха към Хърман, който ядеше обичайния си сандвич от пуйка и бял хляб без майонеза, горчица или каквато и да било друга съставка, полепваща по езика и зъбите. Един пуешки сандвич и купчинка пържени картофи бяха меню, с което човек лесно може да се справи и без зрение. За момент Хърман престана да дъвче, но не каза нищо.

— Трудно е да си затвориш очите пред неговата статистика — продължи Николас и се усмихна на Джери Фернандес. Явно искаше да предизвика старшия заседател.

— Стига — отсече Хърман.

— Какво стига, Хърм?

— Стига си приказвал за процеса. Знаеш какво нареди съдията.

Да, съдията обаче го няма, нали, Хърм? И няма как да узнае какво си приказваме, нали така? Стига ти да не му кажеш, разбира се.

— Гледай да не го сторя.

— Добре, Хърм. За какво искаш да си приказваме?

— За каквото и да било, освен за процеса.

— Избери тема. За футбола, за времето…

— Не гледам футбол.

— Ха-ха.

Настана мъчителна тишина, нарушавана само от мляскането на Стела Хюлик. Очевидно краткият сблъсък бе обтегнал нервите им, а Стела започна да дъвче още по-бързо.

Джери Фернандес не издържа.

— Стига си мляскала, ако обичаш! — злобно изсъска той.

Забележката свари Стела зяпнала, с пълна уста. Джери я изгледа свирепо, сякаш се готвеше да я удари, после дълбоко въздъхна и изрече с усилие:

— Добре де, извинявай. Просто на масата се държиш ужасно, това е.

За момент тя онемя от смущение. После премина в атака. Изчерви се и успя да преглътне огромната хапка.

— Може пък и аз да не те харесвам — настръхна тя.

Останалите наведоха глави и зачакаха схватката да отмине.

— Аз поне се храня тихо и не гълтам като паток — отвърна Джери Фернандес, макар да усещаше колко детински постъпва.

— Аз също — възрази Стела.

— Нищо подобно — намеси се Наполеон, който също като Лорийн Дюк имаше нещастието да седи срещу Стела. — Ядеш по-шумно и от тригодишно хлапе.

Хърман се изкашля високо.

— Хайде сега всички да преброим до десет. И да приключим обяда спокойно.

Всички млъкнаха, мъчейки се да изпълнят заръката му. Джери и Хрътката се оттеглиха към душегубката, последвани от Николас Истьр, който не пушеше, но искаше да смени обстановката. Навън ръмеше и всекидневната разходка беше отменена.

В малката стаичка със сгъваеми столове и отворен прозорец скоро пристигна и Ейнджъл Уийз, най-мълчаливата от всички. Четвъртата от пушачите, Стела, беше обидена и реши да ги изчака.

Хрътката нямаше нищо против да поговорят за процеса. Нито пък Ейнджъл. Та какво друго ги обединяваше всъщност? Изглежда, всички споделяха мнението на Джери: цял свят знае, че цигарите предизвикват рак. Щом пушиш, правиш го на свой риск.

Откъде накъде да дават милиони на наследниците на човек, който е пушил трийсет и пет години? Да си е опичал акъла.