Джон Гришам
Присъдата (10)

10

След като толкова дълго бе вървял тихо и гладко, в сряда сутринта процесът удари на камък. Ответникът подаде писмено възражение срещу свидетеля доктор Хило Килван от Монреал, представен като експерт по статистиката на раковите заболявания, и между двете страни избухна малка война. Уендъл Рор и неговият екип бяха най-разгневени от вражеската тактика — досега ответникът се опитваше да провали появата на всяко тяхно вещо лице. Противникът вече четири години умело протакаше и протестираше срещу какво ли не. Рор заяви, че Кейбъл и неговите клиенти отново пъхат прът в колелата и яростно призова съдията Харкин да наложи санкции на ответника. Войната за санкции бушуваше още с подаването на иска, като всяка страна настояваше противникът да бъде наказан с най-тежка глоба, но засега съдията отхвърляше призивите. Както често става в по-големите граждански дела, препирните около санкциите гълтаха повече време от самия процес.

Рор тропаше и беснееше пред празната заседателска ложа, обяснявайки, че това е седемдесет и първото писмено възражение на ответника — „Ама пребройте ги, моля ви се, точно седемдесет и едно!“, — чрез което тютюневата компания просто се мъчи да потули доказателства.

— Имаше молба да отпаднат свидетелствата за други болести, предизвиквани от тютюнопушенето, молба да не се разглежда въпросът за осведомяването на клиентите, молба да не намесваме рекламата, молба да отпаднат епидемиологичните изследвания и статистическите теории, молба да не говорим за неизползваните от производителя патенти, молба да не разглеждаме предпазните мерки в самата компания, молба да се отхвърлят данните от анализа на цигарите, молба да отпаднат части от протокола за аутопсията, молба против данните за пристрастяване към тютюна, молба…

— Виждал съм всички тези молби, мистър Рор — прекъсна го негова светлост, когато усети, че адвокатът се кани да изброява докрай.

Рор дори не мигна.

— И, ваша светлост, освен всички тия седемдесет и едно възражения — пребройте ги, моля ви се, точно седемдесет и едно! — те подадоха цели осемнайсет молби за отсрочка.

— Много добре ми е известно, мистър Рор. Моля ви, карайте по същество.

Рор пристъпи към отрупаната маса и пое от един сътрудник дебела папка.

— И, разбира се, заедно с всяка молба на ответника идва по едно от тия проклети неща — гръмко изрече той и пусна папката върху масата. — Както знаете, нямаме време да ги четем, защото се готвим за процеса. Те обаче разполагат с хиляди адвокати, които работят на час, и да знаете, че в момента пак съчиняват някоя тъпоумна молба, дето сигурно ще тежи три кила и ще ни глътне сума ти време.

— Може ли да продължим по същество, мистър Рор?

Рор се направи на ударен.

— Тъй като нямаме време да изчетем тия папки, ваша светлост, ние ги слагаме на кантара и краткият ни отговор гласи горе-долу следното: „Молим да приемете настоящото в отговор на типично раздутото ви послание от два килограма и половина, съдържащо вашата най-нова приумица.“

Щом заседателите напуснеха залата, заедно с тях се изпаряваха и добрите обноски. Напрежението избиваше по лицата на всички играчи. Дори съдебните секретарки и стенографките ставаха свадливи.

Рор се славеше като кибритлия, но отдавна бе открил как да обръща това в своя полза. Бившият му приятел Кейбъл беше малко по-сдържан, но също не си поплюваше. Отстрани изглеждаха готови всеки момент да се хванат гуша за гуша.

В девет и половина негова светлост прати Лу Дел да съобщи на заседателите, че вече приключва с молбата и заседанието ще започне след малко, вероятно около десет. Тъй като за пръв път ги караха да изчакват на старта, те приеха новината спокойно. Групичките отново се оформиха и продължиха ленивите разговори на хора, принудени да чакат не по своя воля. Деляха се не по цвят на кожата, а по пол. Мъжете обикновено се струпваха в единия край на стаята, жените — в другия. Само Хърман Граймс упорито висеше на председателското място и неуморно почукваше по клавишите на своя портативен компютър за слепи. Бе дал да се разбере, че цяла нощ е стоял над описанията на Бронски и неговите диаграми.

Другият портативен компютър се намираше в ъгъла, където Лони Шейвър си бе устроил импровизиран кабинет от три сгъваеми стола. Анализираше разпечатките за наличните стоки, проучваше асортимента, проверяваше стотици други подробности и се радваше, че не му обръщат внимание. Не че беше саможив, просто нямаше време.

Седнал до Граймс, Франк Херера привършваше с последните страници на „Уолстрийт Джърнъл“ и от време на време разменяше по някоя приказка с Джери Фернандес, койт седеше отсреща и четеше коментар за предстоящите в събота студентски мачове. От цялата мъжка компания само Николас Истър охотно общуваше с жените. Тази сутрин той тихичко обсъждаше процеса с Лорийн Дюк, едра и добро душна чернокожа, работеща като секретарка във военно-въздушната база „Кийслър“. Като първи номер тя седеше до Николас и двамата бяха свикнали по време на заседанията тихичко да си подхвърлят коментари за всички присъстващи. Лорийн беше на трийсет и пет години, без съпруг, с две деца и чудесна държавна служба, за която в момента не страдаше ни най-малко. Както бе споделила с Николас, можеше да отсъства цяла година, без някой да забележи. Той й разказа няколко страховити истории за злодеянията на тютюневите компании при предишни съдебни процеси и призна, че през своите две години като студент по право доста се е интересувал от тази тема. Добави, че е напуснал поради липса на средства. Разговаряха предпазливо, за да не стигнат гласовете им до Хърман Граймс, който продължаваше да трака на компютъра.

Времето течеше. В десет часа Николас отвори вратата и откъсна Лу Дел от книжката. Тя заяви, че не знаела кога може да ги повика съдията и просто с нищо не можела да им помогне.

Николас седна до масата и подхвана стратегически разговор с Хърман. Не беше честно да ги държат под ключ при такива отсрочки и Николас смяташе, че трябва да им се разреши да напускат сградата с придружител не само за следобедна, но и за сутрешна разходка. Както винаги, решиха той да изложи искането в писмена форма и да го връчи на съдията през обедната почивка.

* * *

В десет и половина най-сетне влязоха в съдебната зала, все още изпълнена с напрежението на отминалата схватка, и първото лице, което видя Николас, беше на човека от неговия апартамент. Непознатият седеше на третия ред зад ответника. Виждаше се, че е с бяла риза и вратовръзка, но разгърнатият пред него вестник закриваше останалото. Беше сам и изобщо не обърна внимание на заседателите, докато се настаняваха в ложата. Николас не искаше да го подплаши, стигаха му и два погледа, за да се увери, че е същият.

Въпреки цялото си лисиче лукавство Фич понякога допускаше глупости. Да праща този мошеник в съдебната зала беше излишно рискован ход. Нима можеше да види нещо повече от десетината адвокати, консултантите и шепата други наемници на Фич, които непрестанно висяха тук?

Макар че се изненада да го види, Николас вече бе обмислил как да постъпи. Имаше няколко плана в зависимост от мястото, където би изникнал човекът. Не беше предвидил съдебната зала, но само за минута преодоля и това. Важното беше съдията да узнае, че един от мошениците, които тъй силно го тревожеха, седи в залата и се прави на случаен посетител. Харкин на всяка цена трябваше да види лицето, за да го разпознае по-късно на видеозаписа.

Първият свидетел бе доктор Бронски. Идваше вече за трети ден, но сега щеше да попадне в лапите на ответника. Отначало Дър го подхвана бавно и любезно, като че се прекланяше пред великия специалист. Зададе му няколко въпроса, на които би отговорил всеки съдебен заседател. Тонът обаче скоро се промени. Кейбъл бе проявил милосърдие към Фрик, но изглеждаше твърдо решен да се пребори с Бронски.

Започна с четирите хиляди съставки, открити в тютюневия дим, избра уж наслуки една от тях и запита какво въздействие оказва бензолпиренът върху белите дробове. Бронски отвърна, че не знае, и се опита да обясни, че е невъзможно да се оцени вредното действие на една-единствена съставка. Ами бронхите, мембраните и ресничките? Как им въздейства бензолпиренът? Бронски пак се помъчи да обясни, че изследователите не могат да определят ефекта на една отделна съставка.

Кейбъл продължаваше да човърка раната. Избра друга съставка и принуди Бронски да признае, че не би могъл да обясни пред съда какво причинява тя на белите дробове, бронхите и мембраните. Във всеки случай не с пълни подробности.

Рор се опита да възрази, но негова светлост отхвърли протеста под предлог, че сега думата има ответникът. Можеха да разпитват свидетеля буквално за всичко, било то важно или незначително.

Седнал на третия ред, Дойл се правеше, че скучае, и дебнеше момента да се измъкне. Имаше задача да чака появата на момичето и го вършеше вече от четири дни насам. Беше се мотал с часове из коридорите. Беше висял цял следобед на чаша газирана вода край автомата за безалкохолни напитки, дебнейки външната врата. Беше изгълтал цяла кофа кафе из околните барчета и магазини. Заедно с Панг и още двама души вършеха тежката работа да си прахосват времето по каприз на началника.

След четири дни седене в ложата Николас вече познаваше тактиката на Фич. Неговите хора, било то консултанти или оперативни сътрудници, непрекъснато бяха в движение. Използваха цялата зала. Сядаха на групи или поединично. Рядко разговаряха помежду си. Ту най-внимателно гледаха ложата и свидетелите, ту почваха да решават кръстословици или да зяпат през прозорците.

Знаеше, че не след дълго човекът ще изчезне. Той написа бележка, сгъна я и помоли Лорийн Дюк да подържи листчето, без да то чете. После, докато Кейбъл се ровеше из бележките си и за миг бе настанала тишина, й каза да се приведе напред и да го подаде на полицая Уилис, който стоеше мирно до националното знаме. Сепнат от дрямката, Уилис за миг се зачуди какво да прави, после осъзна, че трябва да предаде бележката на съдията.

Дойл забеляза това, но не видя, че листчето идва от Николас.

Докато Кейбъл изстрелваше следващия въпрос, съдията Харкин небрежно пое бележката и я придърпа към тогата си. После бавно разгъна листчето. Посланието идваше от номер две, Николас Истър, и гласеше:

Ваша светлост,

Онзи човек отляво на третия ред с бяла риза и синьозелена вратовръзка ме следеше вчера. Виждал съм го и преди. Можем ли да разберем кой е?

Николас Истър

Негова светлост погледна Дър Кейбъл, преди да плъзне очи към залата. Непознатият седеше сам и гледаше подиума, сякаш усещаше, че го наблюдават.

Фредерик Харкин за пръв път се сблъскваше с подобно предизвикателство. Всъщност в момента не се сещаше за нито един случай, който поне мъничко да напомня сегашния. Изборът му бе крайно ограничен и колкото повече обмисляше ситуацията, толкова по-малко възможности виждаше. Знаеше много добре, че двете страни разполагат с безброй консултанти, помощници и агенти, спотаени из залата или нейде съвсем наблизо. Вгледа се внимателно в редиците и долови леко раздвижване сред хората, които бяха привикнали с подобни процеси и желаеха да останат незабелязани. Разбра, че човекът навярно ще изчезне всеки момент.

Ако обявеше внезапна почивка, онзи тутакси щеше да се измъкне.

За съдията това бяха невероятно вълнуващи мигове. След толкова разкази, слухове и отчети от други процеси, след всичките привидно безсмислени предупреждения към ложата точно сега в залата седеше един от загадъчните агенти — копой, нает от едната или другата страна, за да следи заседателите.

Полицаите в съдебната зала по правило са униформени, въоръжени и абсолютно безвредни. По-младите обикалят по улиците, за да се борят с престъпните елементи, а към съда се стичат беловласите ветерани, мечтаещи вече за пенсия. Съдията Харкин се озърна и шансовете му спаднаха още повече.

Уилис се подпираше на стената до знамето и очевидно бе потънал в обичайната си дрямка, с леко отворена уста и струйка слюнка в лявото ъгълче на устните. Отсреща, точно пред Харкин, но поне на трийсет метра от него, Джип и Раско пазеха изхода. В момента Джип седеше на задния ред, недалеч от вратата, и с очила върху месестия си нос прелистваше вестник. Преди два месеца бе претърпял операция на бедрената става, не можеше дълго да стои прав и затова му разрешаваха да сяда по време на заседанията. Раско, най-младият от екипа, наближаваше шейсетте и се славеше с неимоверна мудност. Обикновено на вратата имаше и по-млад полицай, но сега той беше отвън, до металодетектора.

По настояване на Харкин при подбора навсякъде се мяркаха униформени полицаи, но след една седмица свидетелски показания първоначалното напрежение бе стихнало. Въпреки огромния залог процесът бавно се превръщаше в скучно гражданско дело.

Харкин прецени разположението на силите и реши да не напада. Бързо надраска бележка, подържа я за малко, без да поглежда човека, после подаде листчето на съдебната секретарка Глория Лейн, която седеше зад малкото си бюро до подиума срещу заседателската ложа. Бележката съдържаше описание на човека и нареждаше на Глория да го погледне незабелязано, после да се измъкне през страничната врата и да повика шерифа. Освен това имаше инструкции за самия шериф, но за жалост те така и не бяха приложени.

След като цял час бе гледал безмилостния кръстосан разпит на доктор Бронски, Дойл се накани да тръгва. Както бе подозирал, момичето не се мяркаше никакво. Е, той просто изпълняваше заповеди. А и никак не му се нравеше онова прехвърляне на бележки. Тихо сгъна вестника и без премеждия се измъкна от залата. Харкин го гледаше смаяно. Той дори сграбчи микрофона сякаш искаше да кресне на човека да седне и да отговори на няколко въпроса. Но успя да се овладее. Вероятно онзи пак щеше да се появи.

Николас вдигна очи към негова светлост и двамата си размениха разочаровани погледи. Кейбъл замлъкна между два въпроса и съдията изведнъж хлопна с чукчето.

— Десет минути почивка. Мисля, че заседателите се нуждаят от отдих.

 

Уилис предаде известието на Лу Дел, която подаде глава иззад открехнатата врата и подхвърли:

— Мистър Истър, може ли за малко?

Николас последва Уилис по лабиринт от тесни коридорчета към страничната врата на съдийския кабинет. Харкин беше сам, без тога и с чаша кафе в ръката. Той освободи Уилис и заключи вратата.

— Седнете, ако обичате — каза той и махна с ръка към стола срещу отрупаното с папки бюро. Кабинетът всъщност не беше негов, делеше го с още двама съдии. — Кафе?

— Не, благодаря.

Харкин се отпусна в креслото и се приведе напред.

— А сега разкажете къде видяхте онзи човек.

Николас искаше да запази видеозаписа за по-съдбоносен момент. Вече бе подготвил грижливо разказа си.

— Вчера след края на заседанието тръгнах към къщи и спрях да си взема сладолед при Майк зад ъгъла. Влязох в сладкарницата, после се озърнах към тротоара и видях онзи тип да наднича. Той не ме забеляза, но тогава се сетих, че съм го виждал и друг път. Взех сладоледа и продължих. Подозирах, че ме следи, затова взех да се връщам обратно, да лъкатуша и беше ясно, че наистина ме следеше.

— И не го виждахте за пръв път, така ли?

— Да, сър. Аз работя в магазин за компютри и една вечер онзи тип — същият беше, сигурен съм — взе да обикаля отпред и да наднича навътре. След малко излязох в почивка и докато пиех кока-кола отсреща, го зърнах да се навърта.

Съдията се поотпусна и приглади косата си.

— Кажете откровено, мистър Истър, споменавали ли са вашите колеги за нещо подобно?

— Не, сър.

— А ако споменат, ще ми кажете ли?

— Непременно.

— Вижте какво, в тоя разговор няма нищо нередно. Ако нещо се случи, трябва да знам.

— Как да ви потърся?

— Просто ми пратете бележка по Лу Дел. Пишете само, че трябва да се видим, без повече уточнения — инак и тя ще прочете, бог ми е свидетел.

— Добре.

— Значи се разбрахме?

— Напълно.

Харкин въздъхна дълбоко и започна да рови из куфарчето си. Измъкна вестник и го плъзна напред.

— Видяхте ли това? Днешният „Уолстрийт Джърнъл“.

— Не, не съм го чел.

— Добре. Има голяма статия за нашия процес и евентуалните отражения на бъдещата присъда върху тютюневата промишленост.

Николас не можеше да изпусне такава възможност.

— Само един от нашите чете „Джърнъл“.

— Кой?

— Франк Херера. Чете го всяка сутрин, от кора до кора.

— И тая сутрин ли?

— Докато чакахме го изчете докрай и после още веднъж.

— Подхвърли ли някакви коментари?

— Не, доколкото знам.

— По дяволите.

Николас се озърна към стената.

— Всъщност няма значение.

— Защо?

— Той вече е решил.

Харкин се подпря на лакти и строго присви очи.

— Какво намеквате?

— Според мен изобщо не трябваше да го изберат за съдебен заседател. Не знам как е отговорил на писмените въпроси, но не е казал истината, инак нямаше да е тук. А и определено си спомням въпроси при избора, на които трябваше да отговори положително.

— Слушам ви.

— Добре, ваша светлост, само не се ядосвайте. Вчера сутринта поговорих с него. Бяхме сами в заседателската стая и се кълна, че не обсъждахме конкретно този процес. Но някак приказката опря до цигарите и излезе, че Франк е зарязал цигарите преди години и не изпитва ни най-малко съчувствие към човек, който няма волята да стори същото. Нали знаете, той е военен от запаса, малко грубоват и суров към…

— Аз пък съм бивш морски пехотинец.

— Извинявайте. Май много се разприказвах.

— Не сте. Продължавайте.

— Добре, но не ми е много приятно и съм готов да спра всеки момент.

— Ще ви кажа кога да спрете.

— Хубаво. Е, тъй или иначе, Франк е на мнение, че човек, който пуши по три пакета дневно трийсет години наред, трябва сам да си сърба попарата. Нито капка съчувствие. От инат се опитах да споря и той ме обвини, че искам да дам на вдовицата луди пари.

За негова светлост това бе тежък удар. Харкин като че се смали, затвори очи, разтърка ги и раменете му провиснаха.

— Хубава работа — промърмори той.

— Съжалявам, сър.

— Не, не, сам си го изпросих. — Харкин отново изправи глава, приглади косата си, усмихна се насила и продължи: — Вижте какво, мистър Истър. Не ви моля да станете доносник. Но външният натиск ме кара сериозно да се тревожа за съдебните заседатели. Процеси от тоя тип вечно са свързани с гадни истории. Ако видите или чуете нещо, дори най-леко свързано със забранен контакт, моля ви да ме уведомите. После ще вземем мерки.

— Разбира се, ваша светлост.

 

Статията за първа страница на „Джърнъл“ написа Агнър Лейсън, опитен репортер, който бе проследил по-голямата част от подбора и всички свидетелски показания. Лейсън бе работил десет години като адвокат и познаваше много съдебни зали. Статията му трябваше да сложи начало на цяла поредица и описваше както позициите на двете страни, така и характера на играчите. Не даваше мнение за хода на процеса или прогноза за бъдещия победител — просто описваше безпристрастно доста убедителните медицински доказателства, поднесени досега от ищеца.

В резултат от публикацията акциите на „Пинекс“ спаднаха с един пункт при откриването на борсата, но до обяд отново се нормализираха и наблюдателите решиха, че кратката буря е отминала.

Статията предизвика и цял порой телефонни обаждания от брокерските къщи в Ню Йорк до техните специалисти, командировани в Билокси. Кратките минути на несвързани разговори прераснаха в часове, изпълнени с безнадеждни догадки, докато изтормозените души в Ню Йорк си блъскаха главите, разпитваха насам-натам и пак сядаха да разсъждават над единствения съществен въпрос: „Какво ще решат заседателите?“

 

Младите мъже и жени, пратени да следят процеса и предскажат решението, нямаха ни най-малка представа какво ще е то.