Джон Гришам
Присъдата (1)

1

Лицето на Николас Истър се закриваше малко от витринката, пълна с изящни безжични телефони. Той не гледаше право към обектива, а наляво, може би към някой клиент или към щанда, където разни хлапета се бяха струпали над новите азиатски електронни игри. Макар направена от трийсет-четирийсет метра разстояние, и то сред навалицата по търговската улица, снимката беше ясна и разкриваше симпатично лице — гладко избръснато, с волеви черти и юношеска красота. Истър беше на двайсет и седем, знаеха го със сигурност. Без очила. Без халка на носа или причудлива прическа. Нищо не подсказваше, че е един от обичайните компютърни хаховци, които работеха в магазина за пет долара на час. В анкетната му карта пишеше, че е там от четири месеца, след като е прекъснал за малко следването си, макар че нито един колеж в радиус от триста мили не бе чувал за него. Сигурни бяха, че лъже.

Не ще и дума, че лъжеше. Разузнаването им беше твърде добро. Ако той наистина следваше, вече щяха да знаят къде, откога, каква специалност, отлични или слаби оценки има. Щяха да знаят. Той беше един обикновен продавач в магазина за електроника на търговската улица ни повече, ни по-малко. Може би се канеше да следва някъде. Може би го бяха изключили и все още предпочиташе да се представя за временно прекъснал студент. Вероятно така се чувстваше по-добре, въобразяваше си, че има цел в живота.

Но не беше никакъв студент — нито сега, нито в близкото минало. В такъв случай можеха ли да му вярват? Този въпрос бе засяган неведнъж — всеки път, когато стигаха до името му в общия списък, и снимката на Истър изпълваше екрана. Клоняха към мнението, че лъжата е безобидна.

Не пушеше. В магазина пушенето се забраняваше категорично, но Истър бе забелязан (макар и не заснет) да обядва в мексикански ресторант с колежка, която изпушила две цигари, докато пиела лимонада. Той като че нямал нищо против дима. Е, значи поне не спадаше към най-върлите врагове на тютюна.

Слабото лице на снимката беше със слънчев загар и усмивка на притворените устни. Под червеното служебно сако се виждаше бяла риза с модерна яка и подходяща раирана вратовръзка. Изглеждаше спретнат, в добра форма, а човекът, на когото дължаха снимката, бе успял и да поговори с него под предлог, че се кани да си купува компютър; твърдеше, че Николас е любезен, услужлив, умен и приятен младеж. На табелката с името му пишеше, че е заместник управител, но по същото време в магазина бяха засечени още двамина с подобен надпис.

Един ден след снимката в магазина влезе привлекателна млада жена с джинси и докато се мотаеше около щанда за компютърни програми, небрежно запали цигара. По някаква случайност Николас Истър се оказа най-близкият продавач, или заместник-управител, или както там се наричаше, тъй че любезно пристъпи към жената и я помоли да не пуши. Тя се престори на засегната, дори обидена от това и се опита да го предизвика. Той остана все тъй тактичен и обясни, че пушенето в магазина е строго забранено. Нека бъде така добра да пуши другаде.

— На вас пречи ли ви? — запита тя, пускайки облаче дим.

— Всъщност не — отвърна той. — Но пречи на човека, който притежава този магазин.

След тона отново я помоли да престане. Тя обясни, че много искала да си купи касетофон и го попита би ли донесъл пепелник. Николас измъкна изпод щанда празна кутия от кока-кола и дори сам пое цигарата, за да я изгаси. Двайсетина минути си бъбриха за различни радиоприемници, докато жената се колебаеше в избора. Тя флиртуваше най-безсрамно, а той явно нямаше нищо против. След като плати покупката, жената му остави телефонния си номер. Той обеща да се обади.

Целият епизод трая двайсет и четири минути и се записваше на малък диктофон в чантичката й. Адвокатите и експертите го прослушаха и двата пъти, когато снимката на Николас се появяваше върху стената. Докладът на жената беше в папката — шест машинописни страници с наблюдения за всичко: от маратонките (стари найкове) до дъха му (канелена дъвка), речниковия запас (на студентско ниво) и начина, по който бе поел цигарата. Според нея — а тя имаше опит в подобни неща — никога не бе пушил.

Слушаха приятния му тембър, слушаха как умело превъзнася стоките уж покрай любезния разговор и все повече го харесваха. Беше умен и не мразеше тютюна. Не можеше да се каже, че е идеален за тях, но определено си струваше да го държат под око. Проблемът с Истър като потенциален съдебен заседател номер петдесет и шест беше там, че знаеха твърде малко за него. Очевидно бе цъфнал по Крайбрежието най-много преди година, но те нямаха представа от къде идва. Миналото му тънеше в пълна загадка. Бе наел малко апартаментче на осем пресечки от Съдебната палата в Билокси — имаха снимки на жилищната сграда — и отначало бе работил като сервитьор в едно крайбрежно казино. Следваше бързо издигане до крупие и напускане само след два месеца.

Малко след като Мисисипи узакони хазартните игри, по Крайбрежието изникнаха като гъби десетки казина и се надигна нова вълна на благоденствие. Отвсякъде се стекоха тьрсачи на работа и беше логично да се предположи, че Николас Истър е пристигнал по същата причина както десетина хиляди други младежи. В преселването му имаше само една дребна странност — че бе успял толкова бързо да се регистрира като гласоподавател.

Караше фолксваген модел шейсет и девета година и след лицето му върху стената се появи снимка на овехтялата кола. Великолепно. Двайсет и седем годишен ерген, представящ се за временно прекъснал студент — тъкмо човек, който би карал подобна кола. По броните нямаше лепенки. Никакъв признак за политически убеждения, гражданска отговорност или любим отбор. Нито пък лепенка от университетски паркинг или пък избеляла квитанция от търговеца на стари автомобили. Що се отнасяше до тях, колата му не означаваше нищо. Нищо, освен живот на ръба на бедността.

Човекът, който прожектираше снимките и даваше почти всички обяснения, се наричаше Карл Нусман, адвокат от Чикаго. Вече не практикуваше, тъй като имаше собствена фирма за консултации по подбирането на съдебни заседатели. Срещу солидно възнаграждение Карл Нусман и неговата фирма посочваха подходящи хора за всяко конкретно дело. Събираха данни, правеха снимки, записваха гласове, а където се наложеше, пращаха и блондинки с тесни джинси. Карл и сътрудниците му танцуваха по ръба на закона и морала, но никой не можеше да ги хване натясно. В края на краищата, не е незаконно да снимаш кандидатите за съдебни заседатели. За да създадат модел на идеалния заседател и да изяснят общественото отношение към процеси, свързани с тютюна, те бяха провели три подробни телефонни анкети из окръг Харисън — преди шест месеца, преди два и накрая миналия месец. Не пропуснаха нито една снимка, нито една пикантна подробност. Разподагаха с досие за всеки възможен кандидат.

Карл натисна бутона и вместо фолксвагена се появи скучна снимка на жилищна сграда с олющена мазилка — домът на Николас Истър. Ново примигване ги върна към лицето.

— И тъй, имаме само три снимки на номер петдесет и шест — изрече малко раздразнено Карл, после се обърна и свирепо изгледа фотографа, един от безбройните му частни копои, който бе обяснил, че просто нямало как да докопа момчето, без да се издаде.

Фотографът седеше до стената в дъното срещу дългата маса, заобиколена от адвокати, сътрудници и експерти. Умираше от скука и се чудеше как да се измъкне час по-скоро. Беше петък вечер и минаваше седем часа. От стената ги гледаше номер петдесет и шест, оставаха още сто и четирийсет. Почивните дни щяха да бъдат ужасни. Отчаяно му се искаше да пийне нещо.

Запретнали ръкави, шестима адвокати със смачкани ризи драскаха безкрайните си бележки и от време на време хвърляха по някой поглед към лицето на Николас Истър. Експерти от всякакъв род — психиатри, социолози, юристи, анализатори на почерци — ровеха из папките и местеха дебелите купища компютърни разпечатки. Чудеха се какво да правят с Истър. Той беше лъжец и криеше миналото си, но на хартия и върху стената все пак изглеждаше подходящ.

А може би не лъжеше. Току-виж, се оказало, че миналата година е следвал в някой евтин колеж в Източна Аризона и просто някак са пропуснали този факт.

Стига сте го тормозили бе, помисли си фотографът, но благоразумно премълча. Сред тия образовани и високо платени тежкари той беше последният, в чието мнение биха се вслушали. Не му се полагаше да приказва.

Карл отново погледна към фотографа, изкашля се и продължи:

— Номер петдесет и седем.

Върху стената изникна потното лице на млада майка и поне двама души в залата тихичко се изкискаха.

— Трейси Уилкс — поясни Карл, сякаш му беше стара приятелка. По масата зашумоляха хартии. — Трийсет и четиригодишна, омъжена, майка на две деца, лекарска съпруга, два аристократични клуба, два фитнес-клуба, цял списък обществени дейности.

Сипейки всички тия подробности по памет, Карл щракна бутона на проектора. Зачервеното лице на Трейси изчезна и се появи нова снимка, която я показваше как тича по тротоара във възхитително розово-черен анцуг, със снежнобели маратонки и козирка над шикозните огледални очила, а косата й се развява назад, безупречно прибрана в спретната конска опашка. Пред себе си тикаше спортна детска количка с бебе. Трейси живееше за спорта. Беше загоряла и стегната, но не съвсем слаба. Лоши навици почти нямаше. Нова снимка я показа в черен мерцедес — от всички прозорци надничаха дечурлига и кучета. На следващата тя товареше в същата кола купища покупки от супермаркета, вече с други маратонки и шорти. Имаше вид на жена, решила завинаги да остане атлетична. При нея нямаха проблеми със следенето, защото вечно беше заета до самозабрава и не си правеше труда да се оглежда.

Карл прехвърли няколко снимки на дома й — типична къща на лекар, масивна триетажна постройка в крайградския район. Позабави се с тях, защото пазеше най-доброто за накрая. И ето я пак Трейси — със запотено лице, захвърлила на тревата скъпия спортен велосипед, седнала под едно дърво в парка, далеч от хорските погледи… с цигара в устата!

Фотографът се ухили тъпо. Това беше най-доброто му постижение — да заснеме от стотина метра как лекарската съпруга тайничко пуши цигара. Дотогава нямаше и представа, че тя пуши; всъщност самият той тъкмо бе запалил близо до един надлез, когато Трейси прелетя покрай него.

Фотографът се мота из парка още половин час, докато най-сетне я съзря как спира и бърка в чантата на велосипеда.

За миг всички в залата се развеселиха, гледайки Трейси под дървото. После Карл изрече:

— По всяка вероятност ще вземем номер петдесет и седем.

Той направи отметка в списъка и оти глътка студено кафе от картонена чашка. Естествено, че щяха да вземат Трейси Уилкс! Кой не би желал между съдебните заседатели да има лекарска съпруга, когато адвокатите на ищеца претендират за милиони? Ако можеше, Карл би подбрал само лекарски съпруги, но нямаше откъде да ги изкопае. Фактът, че обича да пуши, беше само приятна добавка.

Номер петдесет и осем беше работник от корабостроителницата в Ингалс, окръг Паскагула — петдесетгодишен, бял, разведен, профсъюзен активист. Карл показа върху стената форда му и тъкмо понечи да започне с кратката биография, когато вратата се отвори и в залата влезе мистър Ранкин Фич. Карл млъкна. Адвокатите мигновено изправиха гърбове и се вторачиха във форда на снимката. После трескаво се заеха да драскат в бележниците, сякаш за последен път през живота си виждаха форд пикап. Консултантите също развиваха бурна дейност и не смееха да откъснат очи от бележниците, за да погледнат новодошлия.

Фич се завръщаше. Фич беше в залата.

Той бавно затвори вратата, пристъпи към масата и огледа яростно всички около нея. Това дори не бе поглед, а кръвожадна гримаса. Торбичките под тъмните му очи хлътнаха. Дълбоките бръчки по челото се сляха в една. Масивната му гръд бавно се надигаше и отпускаше и за две-три секунди никой друг не посмя да си поеме дъх. Фич раздвижваше устни, за да яде и да пие, понякога за да говори — но никога за усмивка.

Беше ядосан както винаги и в това нямаше нищо ново, тъй като този човек си оставаше враждебен дори и насън.

Но дали щеше да ругае, заплашва и хвърля каквото му падне под ръка, или само да кипи мълчаливо? Относно Фич това пикога не се знаеше. Той спря до масата между двама адвокати, които бяха младши сътрудници и тъй си осигуряваха хубави шестцифрени заплати. Бяха в своята си фирма, намираха се в своята сграда и своята зала. Колкото до Фич, той беше натрапник от Вашингтон, който вече цял месец ръмжеше и се зъбеше из коридорите. И все пак двамата не смееха да го погледнат.

— Кой номер? — обърна се Фич към Карл.

— Петдесет и осем — побърза да отговори Карл.

— Върнете се на петдесет и шест — нареди Фич и Карл бързо прещрака назад, докато върху стената отново се появи лицето на Николас Истър. По масата зашумоляха хартии.

— Какво знаете? — запита Фич.

— Все същото — каза Карл и извърна глава.

— Страхотно. Колко загадки останаха от тия сто деветдесет и шест души?

— Осем.

Фич изсумтя, бавно поклати глава и всички зачакаха изригването. Но той само приглади грижливо подстриганата си прошарена козя брадичка, вторачи се в Карл, изчака няколко секунди, докато всички осъзнаят напрегнатото положение, и накрая каза:

— Ще работите до полунощ и продължавате в седем сутринта. В неделя също.

Сетне завъртя масивното си туловище и напусна залата.

Вратата се затръшна. Напрежението спадна чувствително и адвокатите, консултантите, Карл и всички останали едповременно погледнаха часовниците си. Току-що бяха получили заповед да прекарат трийсет и девет от предстоящите петдесет и три часа в тази зала, заети да гледат — за кой ли вече път увеличени снимки на познати лица, да учат наизуст имената, рождените дати и биографиите на близо двеста души.

И никой в залата не таеше капка съмнение, че ще сторят точно каквото им е поръчано. Никой.

Фич слезе по стъпалата до първия етаж, където го чакате шофьорът му, едър мъж на име Хосе. Хосе носеше черен костюм, черни каубойски ботуши и тъмни очила, които сваляше само под душа и в леглото. Без да чука, Фич отвори една врата и прекъсна съвещанието, което течеше вътре от няколко часа. Четирима адвокати и многобройните им сътрудници гледаха на видеозапис показанията на първите свидетели на ищеца. Само секунди след появата на Фич записът спря. Той размени няколко думи с един от адвокатите, после излезе. Хосе го последва през една тясна библиотека до друг коридор, където Фич нахълта в още един кабинет, за да сплаши нова групичка адвокати.

Със своите осемдесет юристи фирмата на „Уитни, Кейбъл и Уайт“ беше най-голямата по Крайбрежието на Мексиканския залив. Фич я бе избрал лично и с това щеше да й осигури доходи за милиони. Но за да спечели тия пари, фирмата трябваше да изтърпи безмилостната тирания на Ранкин Фич.

След като се увери, че цялата сграда знае за присъствието му и е изпаднала в ужас, Фич излезе. Докато чакаше Хосе, той постоя на тротоара в топлата октомврийска привечер. В далечината виждаше светещите прозорци из горната половина на една стара банкова сграда. Неприятелят продължаваше да работи. Там горе адвокатите на ищеца свеждаха глави над купища документи из кабинетите си, срещаха се с експерти, гледаха увеличени снимки и в общи линии вършеха същото, което ставаше и тук. Процесът започваше в понеделник с подбор на съдебните заседатели и Фич знаеше, че те също се потят над имена и лица, чудят се кой, подяволите, е Николас Истър и откъде се е появил. Ами Рамон Каро, Лукас Милър, Андрю Лам, Барбара Фъроу, Делорес Дебо? Кои бяха тия хора? Само в затънтено кътче като Мисисипи можеха да се открият толкова занемарени списъци на кандидатите за съдебни заседатели. Фич вече бе ръководил защитата на осем процеса в осем различни щата, където използваха компютри, данните се обновяваха редовно и когато чиновниците вадеха списък, нямаше опасност някои от кандидатите вече да са покойници.

Той продължи да гледа разсеяно към далечните светлини и се запита как ли ще си поделят парите тия алчни акули, ако случайно спечелят. Как изобщо можеха да се споразумеят над окървавения труп? Процесът щеше да е блага работа в сравнение с момента, когато щяха да се хванат за гушите, ако ония успееха да се докопат до исканата присъда и голямата плячка.

Толкова ги мразеше, че плю на тротоара. Запали цигара и я стисна здраво между дебелите си пръсти.

Хосе спря до тротоара наетата лъскава лимузина със затъмнени стъкла. Както винаги, Фич се настани на предната седалка. Докато минаваха край вражеската централа, Хосе също хвърли поглед нагоре, но не каза нищо, защото шефът му мразеше празните приказки. Продължиха покрай Съдебната палата и някогашния универсален магазин, където Фич и съдружниците му поддържаха тайни кабинети с пресни стърготини по пода и евтини мебели под наем.

Край плажа завиха надясно по магистрала 90 и бавно си проправиха път през натовареното движение. Беше петък вечер и казината гъмжаха от посетители, бързащи да пропилеят парите си с надеждата да спечелят ако не днес, то утре. Бавно се отдалечиха от Билокси през Гълфпорт, Лонг Бийч и Пас Крисчън. После брегът остана настрани и скоро колата мина през охраната край една неголяма лагуна.