Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Nineteen Eighty-Four, 1949 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Лидия Божилова, 1989 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Алтернативна история
- Антиутопия
- Екзистенциален роман
- Интелектуален (експериментален) роман
- Научна фантастика
- Социална фантастика
- Съвременен роман (XX век)
- Философска фантастика
- Характеристика
-
- XX век
- Европейска литература
- Екранизирано
- Линеен сюжет с отклонения
- Четиво за възрастни
- Човек и бунт
- Оценка
- 5,5 (× 369гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Victor(2004)
- Допълнителна корекция
- Диан Жон(2012)
- Източник
- bezmonitor.com (през sfbg.us)
Издание:
1984 [ХИЛЯДА ДЕВЕТСТОТИН ОСЕМДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА]. 1989. Изд. Профиздат. Ромна. Превод: [от англ.] [1984 / George ORWELL]. Формат: 20 см. Страници: 302. Цена: без сведение.
История
- —Корекция
- —Отделяне на предговора и послеслова като самостоятелни произведения
- —Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)
- —Оправяне на няколко технически грешки от slacker
- —Добавяне
- —Корекция
Статия
По-долу е показана статията за 1984 (книга) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
Тази статия е за романа. За годината вижте 1984.
| 1984 | |
| Nineteen Eighty-Four | |
 Изображение на Министерството на истината (Миниправ по новговор) | |
| Автор | Джордж Оруел |
|---|---|
| Създаване | 1948 г. Великобритания |
| Първо издание | 8 юни 1949 г. Англия |
| Издателство | Secker and Warburg |
| Оригинален език | английски |
| Жанр | политическа и социална фантастика |
| Вид | 326 страници |
| Начало | It was a bright cold day in April, and the clocks were striking thirteen. |
| Край | But it was all right, everything was all right, the struggle was finished. He had won the victory over himself. He loved Big Brother. |
| 1984 в Общомедия | |
1984 (на английски: Nineteen Eighty-Four) е антиутопичен политически роман, написан от британския писател Джордж Оруел през 1948 г. като противопоставяне на тоталитаризма. Книгата е публикувана за първи път на 8 юни 1949 г.[1] в Лондон. Името на романа в оригинал е „Хиляда деветстотин осемдесет и четвърта“ (Nineteen Eighty-Four). Романът е ситуиран в Първа писта (Airstrip One), част от супер държавата Океания, в която тече вечна война, има вездесъщ държавен контрол и публична манипулация. Супер държавата е под диктатурата на политически режим, наречен „английски социализъм“, съкратен до „ангсоц“ на новговор – език, създаден от правителството. Супердържавата е под контрола на привилегирования елит на Вътрешната партия, която преследва индивидуализма и независимото мислене като „мисловна престъпност“, преследвана от Полицията на мисълта. Романът е дистопична научна фантастика. Много от темите и концепциите от книгата са останали като нарицателни в културата, например идеята за новговор, Стая 101 и Големия брат. Популяризира се прилагателното „оруелов“, което описва официалната измама, тайното наблюдение и манипулацията. През 2005 г. романът е избран от списание Тайм за един от 100-те най-добри романи на английски език от 1923 г. до 2005 г.[2] В класацията от 1998 г. на Modern Library на 100-те най-добри романи той достига 13-о място по редакторска преценка и 6-о по мнение на читателите[3] През 2003, е класиран на 8-о място в анкетата на Би Би Си The Big Read.[4].
История
Джордж Оруел пише своя роман, провокиран от разделянето на света на „Зони на влияние“, определени на Техеранската конференция. Пише романа в продължение на три години, като живее предимно на шотландския остров Джура, вече тежко болен от туберкулоза. На 4 декември 1948 г. той изпраща финалния ръкопис и на 8 юни 1949 г. романът е публикуван. До 1989 г. книгата е преведена на шестдесет и пет езика, повече от всеки друг роман на английски език по това време. Измисленият от Оруел език новговор осмива лицемерието и укриването на истината от страна на държавата:
- „Министерството на любовта“ всъщност ръководи изтезанията и промиването на мозъци;
- „Министерството на изобилието“ наблюдава недостига и купонната система;
- „Министерството на мира“ ръководи войната и пропагандира жестокостта;
- „Министерството на истината“ ръководи пропагандата и историческия ревизионизъм.
Едно от ранните заглавия на романа е „Последният човек в Европа“ (на английски: The last man in Europe), но в писмо от 22 октомври 1948 г. до издателя си Фредерик Уорбърг, писано осем месеца преди публикуването, Оруел пише за колебанието си между него и „Хиляда деветстотин осемдесет и четвърта“. Издателят препоръчва по-комерсиално заглавие. Много по-късно в романа си „1985 г.“ (1978 г.) Антъни Бърджес предполага, че Оруел, разочарован от началото на Студената война (1945 – 1991 г.), е възнамерявал да кръсти книгата „1948“. Уводът на „Penguin Books Modern Classics“ съобщава, че Оруел първоначално залага действието на романа през 1980 г., но по-късно измества датата на 1982 г., а след това на 1984.
Крайното заглавие също е пермутация на 1948 г., годината на завършване. През цялата си история, книгата е била обект на спорове, точно както други антиутопични книги като „Ние“ на Евгений Замятин и „451 по Фаренхайт“ от Рей Бредбъри. Откриват се множество прилики на романа на Оруел с този на Замятин, като безспорно руската класика е повлияла Оруел.
Светът на „1984“
Всичко в супер държавата Океания се наблюдава от Големия брат, към когото има култ към личността. Той е лидерът на партията, която реално не съществува. Партията не се интересува от нищо друго, освен от абсолютната власт. Главният герой на романа Уинстън Смит е член на Външната партия, който работи за Министерството на истината и отговаря за пропагандата. Неговата работа е да пренаписва минали статии от вестниците така, че да отговарят на партийната линия. Голяма част от това министерство се занимава с унищожаването на документи, които не са редактирани. Поради тази причина не съществува никаква съпротива срещу официално изказаната от Партията позиция. Смит е усърден и умел работник, но тайно мрази Партията и мечтае за бунт срещу Големия брат.
Сюжетът на книгата е ситуиран в Океания, една от трите супер държави в света след Глобалната война. Големи плакати на Големия брат са из цялата страна, невъзможни са изключването на множеството екрани, които непрекъснато бълват информация за „просперитета“ и военните действия, които води Океания. Има три обществени прослойки:
- Висшата класа на Вътрешната партия, която е 2% от населението;
- Средната класа на Външната партия, която е 13% от населението;
- Ниската класа – пролетариат – която е 85 % от населението и представлява работническата класа.
Историята на главния герой започва на 4 април 1984 г. Въпреки това, самият той не е убеден в истинността на датата, предвид факта, че професионално променя всякакви дати, факти и новини. В книгата на основния лидер на Съпротивата Емануил Голдщайн се разкрива, че след Втората световна война, Обединеното кралство попада в гражданска война и е погълнато от една от супер държавите – Океания. Едновременно с това СССР завладява континентална Европа и обособява втората супердържава – Евразия. Източноазия е третата супер държава, която обхваща регионите на Източна и Югоизточна Азия. Трите супердържави водят непрекъсната война помежду си. Информацията с коя от тях се бие Океания непрекъснато се променя, фактите се заличават и заменят с други.
Властта е строго разпределена. Съществуват следните министерства:
- Министерство на мира – занимава се с войната и военните действия;
- Министерство на истината – занимава се с новини, забавление, образование и изкуство – изцяло пропагандни;
- Министерство на изобилието – занимава се с икономически афери (купонна система и гладуване);
- Министерство на любовта – занимава се със закона и реда, както и с мъчения и промиване на мозъци.
Преводи на български
Първият български превод на „1984“ е направен в Лондон от Петър Увалиев, който го адаптира за радиотеатър. Драматизацията е излъчена в цяла поредица от 15 епизода по българската емисия на радио Би Би Си през пролетта и лятото на 1984 година. Поради липса на български артисти във Великобритания ролите се изпълняват от почти всички журналисти и автори, работещи по това време в българската редакция на радиото: Димитър Димитров, Люси Ню, Павлина Джоунс, Ани Арнолд и др.[5]
Авторка на най-известния български превод на „1984“ (1989) е Лидия Йорданова Божилова-Аройо, по-късно зам.-директорка на българската секция на Би Би Си, майка на британската музикантка Мира Аройо.
- Издание от 1989 г. в София на „Профиздат“ (с предговор „«1984» през 1989“ от Ивайло Дичев, без ISBN).
- Издание от 2004 г. в София на „Panorama.bg“ (с предговор „Защо Oруел е актуален и през 2004-та!“ от Волен Сидеров, ISBN 954-90922-0-8, недепозирано в НБКМ).
- Издание от 2005 г. без място на „Mediasat“ (поредица „Златна колекция XX век: Изборът на „Дневен Труд“ и „24 часа““, ISBN 84-9819-410-5).
- Издание от 2006 г. в София на „Панорама“ (с предговор от Волен Сидеров, ISBN 954-91538-1-9, недепозирано в НБКМ).
- Издание от 2009 г. в София на „Панорама груп“ (с предговор „Защо Oруел е актуален и през 2004-та!“ от Волен Сидеров, без ISBN, баркод 9789549092202, недепозирано в НБКМ).
- Издание от 2009 г. в София на „Фама“ (заедно с „Фермата на животните“, ISBN 978-954-597-352-9, недепозирано в НБКМ).
- Издание от 2016 г. в София на „Фама“ (ISBN 978-954-597-514-1, недепозирано в НБКМ).
- Издание от 2016 г. в София на „Фама“ (заедно с „Фермата на животните“, ISBN 978-954-597-515-8, недепозирано в НБКМ).
В превода на Лидия Божилова също се забелязват някои, вече по-незначителни съкращения. Например, относно съпругата на Уинстън Смит е изпуснато сравнението на Оруел, че тя приличала на „the human sound-track“ (човешки звукозапис), което находчиво е пресътворено в руския превод на Виктор Петрович Голышев като ходещ грамофон (ходячий граммофон)[6].
През 2002 г. издателство „Жар птица“ пуска превод на „1984“, подписан от Димитрина Стойкова-Робъртсън (вероятно псевдоним). Освен множеството печатни грешки, всъщност се разпознава развалена преработка на превода на Лидия Божилова. Например: „Партията се опитваше да унищожи сексуалния инстинкт или ако не можеше да го унищожи, да го изврати и омърси. Не знаеше защо е така, но му се струваше, че е в реда на нещата. Що се отнася до жените, усилията на партията в общи линии се увенчаваха с успех“ (Божилова). „Партията се опитваше да унищожи сексуалния инстинкт или ако не можеше да го унищожи, да го изврати и осмърди. Не знаеше защо е така, но му се струваше, че е в реда на нещата. Пон що се отнасяше до жените, усилията на партията в общи линии се увенчаваха с успех“ (Стойкова-Робъртсън).
Вижте също
Източници
- ↑ Charles' George Orwell Links // Архивиран от оригинала на 2011-07-18. Посетен на 2010-06-08.
- ↑ Lev Grossman; Lacayo, Richard (6 October 2005). "All-Time 100 Novels. 1984 (1949), by George Orwell". Time. ISSN 0040-781X. Retrieved 19 October 2012
- ↑ "100 Best Novels". Modern Library. Retrieved 19 October 2012
- ↑ "The Big Read". BBC. April 2003. Retrieved 19 October 2012
- ↑ Запис на глава 10 от драматизацията на първия превод на български на романа, излъчена през лятото на 1984 година в рамките на българската емисия на радио Би Би Си
- ↑ Full text of ""1984" и эссе разных лет" // archive.org. Посетен на 21 юни 2022. (на руски)
Външни препратки
- – 1984 „1984“ на сайта
„Моята библиотека“
Приложение
Принципи на новговор
Новговор бе официалният език на Океания и бе създаден, за да посрещне идеологическите изисквания на ангсоц или английския социализъм. През 1984 година все още никой не се изразяваше писмено или говоримо само на новговор. На него се пишеха уводните статии на „Таймс“, но това бе проява на особено умение, все още по силите само на специалисти. Предполагаше се, че новговор ще измести окончателно старговора (или литературния английски, както би трябвало да го наричаме) към 2050 година. Междувременно той упорито печелеше почва, тъй като всички партийни членове се стремяха да употребяват във всекидневието си все повече думи и граматически конструкции от него. Вариантът, който се използваше през 1984 година и бе залегнал в деветото и десетото издание на речника по новговор, беше временен и съдържаше много излишни думи и архаични образувания, които по-късно подлежаха на унищожение. Тук ще се занимаем с окончателния усъвършенстван вариант, залегнал в единайсетото издание на речника.
Целта на новговор бе не само да осигури изразно средство за възгледите и начина на мислене, подхождащи на последователите на ангсоц, но и да направи невъзможен всякакъв друг начин на мислене. Предвиждаше се, когато новговор се възприеме веднъж завинаги, а старговорът се забрави, еретичните мисли — тоест мислите, които представляват отклонение от принципите на ангсоц — да станат буквално немислими, поне дотолкова, доколкото мислите зависят от думите. Речникът бе така построен, че да дава точна и често много изтънчена форма на всяко значение, което партиен член би желал правилно да изрази, като същевременно изключва всички други значения, а също и възможността да се стигне до тях по косвен път. Това бе постигнато отчасти с измислянето на нови думи, но главно с унищожаването на нежелателните думи и с оголването на останалите от неправоверното им значение, и в границите на възможното — изобщо от всички допълнителни значения. Ще дам един пример. Думата свободен се запазваше в новговор, но можеше да се употребява само в твърдения като „мястото до мен е свободно“ или „тази вечер съм свободен“. Тя не можеше да се употребява в предишния смисъл на „политически свободен“ или „интелектуално свободен“, тъй като политическата и интелектуалната свобода вече не съществуваха като понятия и следователно бяха останали без наименование. Освен унищожаването на очевидно еретичните думи, съкращаването на речника само по себе си се смяташе за цел и не се допускаше да се съхрани нито една дума, ако не бе абсолютно необходима. Новговор бе призван не да разширява, а да ограничава широтата на мисълта и за постигането на тази задача косвено съдействаше съкращаването до минимум на избора на думи.
Както знаем днес, новговор бе създаден въз основа на английския, въпреки че много изречения на новговор, дори когато не съдържат новосъздадени думи, едва ли биха били разбираеми за нашите съвременници, говорещи английски. Думите на новговор бяха разделени в три обособени групи, известни като речник А, речник Б (наречен също „Сложни думи“) и речник В. За по-голямо улеснение ще разгледаме всяка група поотделно, като граматическите особености на езика могат да бъдат включени в раздела, посветен на речник А, тъй като правилата важат и за трите категории.
Речник А включваше думи, необходими във всекидневието и обозначаващи действия като: хранене, пиене, работа, обличане, качване и слизане по стълба, возене в превозни средства, градинарстване, готвене и тям подобни. Беше съставен почти изцяло от вече съществуващи думи, като удрям, тичам, куче, дърво, захар, къща, поле, но в сравнение със съвременния английски, броят им бе изключително ограничен, а значението им — много по-стеснено. Бяха изчистени от всички двусмислици и отсенки на значението. Доколкото това можеше да се постигне, новговорните думи от тази група звучаха отсечено и изразяваха едно ясно формулирано понятие. Би било съвършено невъзможно да се използва речник А за обозначаване на литературни, политически или философски идеи. Той беше предназначен да изразява единствено прости мисли с определено предназначение, обикновено отнасящи се до конкретни предмети или физически действия.
Граматиката на новговор имаше две отличителни особености. Първата беше почти пълната взаимозаменяемост между различните части на речта. Която и да било дума в езика (по принцип това включваше дори абстрактни думи като „ако“ или „когато“) можеше да се употребява като глагол, съществително, прилагателно или наречие. Когато бяха от един и същи корен, между глагола и съществителното нямаше никаква разлика, като това правило само по себе си предполагаше разрушаването на много архаични форми. Така например в новслов не съществуваше думата „мисъл“. Тя беше заменена от „мисля“, която служеше едновременно и за съществително, и за глагол. Тук не се следваше някакъв етимологичен принцип: в известни случаи се запазваше съществителното, в други — глагола. Дори когато съществително и глагол със сходно значение не бяха етимологически свързани, единият или другият от тях често биваха унищожавани. Така например нямаше дума „режа“, като нейното значение успешно се покриваше от съществителното глагол „нож“. Прилагателните се образуваха, като към съществителното глагол се прибавяше наставката ен, а наречията — с наставката но. Така например скорен означаваше „бърз“, а спорно означаваше „бързо“. Някои от съвременните прилагателни, като добър, силен, голям, черен, мек бяха запазени, но броят им бе силно ограничен. От тях нямаше особена необходимост, тъй като от почти всяко съществително глагол можеше да се получи прилагателно, с помощта на наставката ен. От сега съществуващите наречия не бе запазено нито едно, освен малкото, които тъй или иначе завършват на но: окончанието но беше неизменно. Думата „добре“ например беше заменена с „добърно“.
Освен това думата — това също се отнасяше по принцип за всяка дума в езика — можеше да получи противоположно значение, като се прибави представката не, или значението можеше да бъде усилено с помощта на представката плюс и да бъде подчертано с двуплюс. Така например нестуден означаваше „топъл“, докато плюсстуден и двуплюсстуден означаваха съответно — „много студен“ и „изключително студен“. Както в съвременния английски, можеше да се промени значението на почти всяка дума с помощта на предложни представки, като пред, след, горе, долу и т.н. С такива средства стана възможно съдържанието на речника да сведе до минимум. При положение, че имаме думата добър, нямаше никаква нужда от дума като лош, тъй като нужното значение беше също така успешно — всъщност, по-успешно — предадено чрез недобър. В случаите, когато две думи изразяваха две противоположни значения, необходимо беше само да се реши коя от двете да се унищожи. Тъмен например можеше да бъде заменен от несветъл или светъл от нетъмен, в зависимост от предпочитанията.
Следващата отличителна черта в граматиката на новговор беше липсата на отклонения от правилата. С малки изключения, за които ще стане дума по-долу, всички окончания следваха същите правила. Така например имаше само едно минало време и то се образуваше също като миналото причастие с окончание л. Миналото време на крада беше крадал, миналото на мисля беше мислял и така с всички думи в езика, а форми като крадях, крадох, мислех, мислих бяха унищожени. Множественото число се образуваше само с наставката и. Формите в множествено число на човек, вол, живот бяха човека, воли, животи. Сравнителната и превъзходната степен на прилагателните се образуваха неизменно с представките по–, най– (добър, по-добър, най-добър), форми като изключително и превъзходно бяха унищожени.
Единствените части на речта, при чието склонение и спрежение се запазваха неправилните окончания, бяха личните, относителните и показателните местоимения и спомагателните глаголи. Всички те се употребяваха както в миналото, с изключение на комуто, което бе унищожено като ненужно, а наклонението щях бе изоставено и вместо него се използваше бих. Някои неправилни форми, в словообразуването се дължаха на необходимостта от бърз и лек изговор. Дума, която беше трудна за произнасяне или можеше да бъде неправилно възприета, се смяташе ipso facto[1] за лоша дума; също така понякога за благозвучие в някои думи се прибавяха допълнителни букви или се запазваше архаичната форма. Но тази необходимост се проявяваше предимно във връзка с речник Б. Защо такова голямо значение се придаваше на лекотата на произношението, ще се изясни по-нататък в настоящето изложение.
Речник Б се състоеше от думи, образувани специално за политически цели: тоест думи, които не само имаха политически смисъл, но и бяха предназначени да наложат на човека, който ги използва, желания начин на мислене. Тези думи трудно можеха да се използват правилно, ако не се познаваха принципите на ангсоц. Понякога можеше да се преведат на старговор или дори да се заменят с думи от речник А, но обикновено това налагаше дълга парафраза, в която неизменно се губеха определени отсенки на значението. Думите от речник Б представляваха словесна стенография и често изразяваха цял кръг идеи с няколко срички, а в същото време бяха по-точни и по-въздействащи от обикновения език.
Във всички случаи думите от речник Б бяха сложни думи.[2] Те се състояха от две или повече думи, или части от думи, споени в лесно произносима форма. Получената в резултат комбинация беше неизменно съществително глагол и се скланяше и спрягаше в съответствие с правилата. Да вземем един пример: думата добромисля означава в общи линии „правоверност“, или ако се употреби като глагол — „мисля правоверно“. Формите й са, както следва: съществително глагол добромисля; прилагателно добромислян; наречие добромисляно; отглаголно съществително добро мислене.
Думите от речник Б не бяха съставени по някакъв етимологичен принцип. Те можеха да се образуват от всяка част на речта във всякаква последователност и осакатявани по всеки начин, който би улеснил произнасянето им, като същевременно се указва произходът им. В думата престъпмисля (престъпление на мисълта), например, мисля е втората, докато в мисляпол (полиция на мисълта) е първата част на думата, а думата полиция е загубила последните си срички. Тъй като в речник Б бе по-трудно да се постигне благозвучие, неправилните форми се срещат по-често, отколкото в речник А. Например прилагателните от Миниправ, Минипакс и Минилюб бяха съответно миниправдив, минимирен и минилюбовен, просто защото произношението на –прав-ден, –паксен и –любен представляваше известна трудност. По принцип обаче от Б думите можеха да се получават всички части на речта по абсолютно същия начин.
Някои Б думи имаха изключително пречистени значения, едва разбираеми за човек, който не е овладял езика като цяло. Да вземем например едно типично изречение от уводна статия на „Таймс“: Стармисля некоремусет ангсоц. Най-краткият превод на това изречение на старговор е следният: „тези, чиито идеи са формирани преди революцията, не могат да почувстват и разберат напълно принципите на английския социализъм“. Но и този превод не е точен. За да схване пълния смисъл на цитираното по-горе изречение на новговор, на първо място човек би трябвало да има ясна представа какво означава ангсоц. Освен това само човек, изучил задълбочено ангсоц, може да оцени напълно въздействието на думата коремусет, означаваща приемане със сляп ентусиазъм, какъвто днес трудно можем да си представим, или на думата стармисля, неразривно свързана с идеята за порочност и упадък. Но специфичната функция на определени думи от новговор, като например стармисля, е не толкова да изразяват някакъв смисъл, колкото да го унищожават. Значението на тези думи, по необходимост малко на брой, бе така разширено, че да обхване цели класове думи, които, като достатъчно покрити от един-единствен изчерпателен термин, сега можеха да бъдат унищожени и забравени. Най-голямата трудност, с която се сблъскваха съставителите на речника по новговор, бе не да измислят нови думи, а, след като са ги измислили, да ги изпълнят със съдържание: тоест, да определят какви класове от думи те отхвърлят със съществуването си.
Както вече видяхме в случая с думата свободен, думи, които някога са имали еретичен смисъл, понякога се запазваха за удобство, но само след като биваха пречистени от нежелателното значение. Безброй други думи, като чест, справедливост, морал, интернационализъм, демокрация, наука и религия просто бяха изчезнали. Заместваха ги няколко общи думи, като по този начин ги премахваха. Всички думи, свързани с идеите за свобода и равенство например, се заместваха от единствената дума престъпмисля, докато всички думи, свързани с идеите за обективност и рационализъм, се заместваха от единствената дума стармисля. По-голяма точност би била опасна. От партийните членове се изискваше да имат възгледи, подобни на тези на древните евреи, които са знаели, без да знаят нещо повече, че всички народи, с изключение на техния, се кланят на „неистински богове“. На тях не им е било нужно да научават, че тези богове се наричат Ваал, Озирис, Молох, Ащарот и така нататък: вероятно колкото по-малко са знаели за тях, толкова по-добре е било за собствената им правоверност. Те познавали Йехова и заповедите на Йехова: следователно знаели, че всички богове с други имена или с други черти не са истински. По подобен начин партийните членове знаеха какво предполага правилното поведение и с изключително неясни и общи изрази познаваха възможните отклонения от него. Половият живот например се определяше изцяло от двете думи на новговор грешсекс (сексуална безнравственост) и добросекс (целомъдрие). Грешсекс покриваше всевъзможни сексуални извращения. Тук се включваха разврат, прелюбодейство, хомосексуализъм и други извращения, както и нормално полово сношение за собствено удоволствие. Не беше необходимо да се изброяват поотделно, тъй като бяха еднакво престъпни и по принцип наказуеми със смърт. В речник В, който се състоеше от научни и технически термини, понякога се налагаше да се дадат специализирани наименования на определени сексуални отклонения, но обикновеният гражданин не се нуждаеше от тях. Той знаеше какво означава добросекс — тоест нормално полово сношение между съпруг и съпруга, с единствената цел да се заченат деца, без жената да изпитва физическо наслаждение: всичко останало беше грешсекс. В новговор рядко можеше да се развие еретичната мисъл по-нататък от усещането, че тя е еретична, не съществуваха думи, с които да се доразвие.
Нито една дума в речник Б не бе лишена от идеологически оттенък. Много от тях бяха евфемизми. Такива думи например, като радлаг (лагер за принудителен труд) или Минипакс (Министерство на мира, тоест на войната), означаваха всъщност точно противоположното на онова, което би трябвало да означават. От друга страна, някои думи демонстрираха откровено и пренебрежително отношение към същността на обществото на Океания. Пример за това е хранпрол — евтините развлечения и лъжливите новини, с които партията подхранваше масите. Други думи пък бяха двойствени и придобиваха значение „добър“, когато се отнасяха за партията и „лош“, когато се отнасяха за нейните врагове. Освен това голям брой думи на пръв поглед изглеждаха обикновени съкращения и извличаха идеологическия си оттенък не от значението, а от структурата си.
Доколкото беше възможно, всички думи с идеологическо значение попадаха в речник Б. Наименованието на всяка организация, група хора, учение, страна, институция или обществена сграда неизменно се окастряше до обичайната форма, тоест една лесно произносима дума с най-малкия възможен брой срички, която да запазва първоначалния си произход. В Министерството на истината например Архивният отдел, където работеше Уинстън Смит, се наричаше Архот, Отделът за художествена литература — Худот, Отделът за телекранни програми — Телот, и тъй нататък. Това не се правеше само за да се спести време. Още в първите десетилетия на двайсети век една от характерните черти на политическия жаргон са били абревиатурните думи и фрази; забелязва се също, че тенденцията да се използват подобни абревиатури е по-силна в страните с тоталитарни режими и в тоталитарните организации. Като пример можем да посочим думи като: Нацизъм, Гестапо, Коминтерн, Инпрекор, Агитпроп. В началото тази практика е била възприета едва ли не инстинктивно, но в новговор се прилагаше преднамерено. Осъзнато бе, че със съкращаването на наименованието се стеснява и леко се променя неговото значение, като се окастрят повечето асоциации, които иначе биха му били присъщи. Думите Комунистически интернационал например събуждат сложна представа за човешко братство, червени знамена, барикади, Карл Маркс и Парижката комуна. Думата Коминтерн, от друга страна, предполага единствено стегната организация и строго определена доктрина. Тя се отнася до нещо почти толкова лесно познаваемо и с толкова конкретно предназначение като стол и маса. Коминтерн е дума, която може да се произнесе почти без човек да се замисли, докато Комунистически интернационал е фраза, над която човек е длъжен да се замисли поне за малко. По същия начин асоциациите, предизвиквани от дума като Миниправ, са по-малко на брой и по-поддаващи се на контрол, отколкото предизвикваните от Министерство на истината. С това се обяснява не само тенденцията да се съкращава всичко, което е възможно, но и подчертаната грижа всяка дума да бъде лесно произносима.
В новговор благозвучието надделяваше над всяко друго съображение, освен точността на значението. Когато беше необходимо, дори граматическите правила се жертваха заради него. И съвсем основателно — след като за политически цели се изискваха преди всичко кратки, отсечени думи с недвусмислено значение, които могат да се произнасят бързо и да будят минимум асоциации в разума на говорещия. Думите от речник Б придобиваха допълнително въздействие от факта, че повечето от тях много си приличаха. Почти неизменно тези думи — Минипакс, хранпрол, грешсекс, радлаг, ангсоц, коремусет, Мисляпол и безброй други — бяха с три или четири срички, при които ударението падаше върху двете части на думата. Тяхната употреба насърчаваше дърдоренето и го правеше едновременно отсечено и монотонно. А точно това се целеше. Предвиждаше се говоренето и особено говоренето по предмет, който не е лишен от идеологическа окраска, да стане колкото може по-несъзнателно. Без съмнение, във всекидневието бе необходимо, или поне понякога бе необходимо, да се мисли, преди да се говори, но когато партиен член бе призван да обяви политическото или нравственото си становище, той трябваше да е в състояние да изстреля автоматично правилните възгледи така, както картечницата изстрелва куршумите. На това съответстваше обучението му, езикът му предоставяше почти безотказен инструмент, а съставът на думите, недодяланото им звучене и известната преднамерена грозота, отговаряща на духа на ангсоц, още повече улесняваха този процес.
Улесняваше го и ограниченият избор на думи. Съотнесен с нашия речник, речникът на новговор беше изключително стеснен и се отличаваше от останалите езици преди всичко по това, че с всяка изминала година речникът му не се обогатяваше, а обедняваше. Всяко съкращение беше победа, тъй като колкото по-малък беше изборът на думи, толкова по-малко беше изкушението да се опиташ да мислиш. Крайната цел бе членоразделната реч да идва от ларинкса, без изобщо да засяга мозъчните центрове. Тази цел открито се признаваше в новговорната дума паткореч, която означава да крякам като патица. Както много други думи в речник Б, паткореч имаше двойно значение. Щом мненията, които се изкрякват, са правоверни, тя не означава нищо друго освен похвала и когато „Таймс“ пише за някой от ораторите на партията, че бил дву-плюсдобър в своята паткореч, това означава, че му се прави сърдечен и ценен комплимент.
Речник В. Речник В допълваше другите два речника и се състоеше изцяло от научни и технически термини. Те напомнят научните термини, които използваме днес, и са съставени от същите корени, но както обикновено — строго дефинирани и лишени от нежеланите значения. Подчиняваха се на същите граматически правила, както думите от другите два речника. Много малко от думите в речник В се употребяваха във всекидневната или политическата реч. Всеки научен работник или техник можеше да открие нужните думи в списък, отнасящ се до собствената му специалност, но рядко имаше нещо повече от обща представа за думите в другите списъци. Много малък брой думи бяха общи за всички списъци и не съществуваше речник, отразяващ функциите на науката като състояние на духа или начин на мислене, независимо от специфичните клонове. Всъщност не съществуваше дума за „наука“, като значението, което тя би могла да носи, се покриваше в достатъчна степен от думата ангсоц.
От гореизложеното става ясно, че в новговор изразяването на неправоверни възгледи, освен на много ниско равнище, беше почти невъзможно. Разбира се, възможно беше да се произнасят съвсем първични еретични мнения, един вид сквернословия. Би било възможно например да се заяви Големия брат е недобър. Това твърдение, което за правоверното ухо бе очевиден абсурд, не можеше да се подкрепи с разумни доводи, защото не съществуваха необходимите думи. Идеи, чужди на ангсоц, можеха да бъдат съхранявани в неясна, безсловесна форма и назовавани само с много общи термини, които струпваха накуп и заклеймяваха всякакви ереси, без предварително да ги определят. Всъщност новговор можеше да се използва за неправоверни цели само ако някои от думите се преведат нелегално обратно на старговор. Например твърдението Всички човеци са равни е възможно на новговор, но само в смисъла, в който съждението Всички хора са червенокоси е възможно на старговор. То не съдържаше граматическа грешка, но изразяваше очевидна неистина — тоест, че всички хора са с еднакъв ръст, тегло или сила. Понятието за политическо равенство вече не съществуваше и думата равен, съответно, бе лишена от другото си значение. През 1984 година, когато старговор все още беше общоприетото средство за общуване, теоретически съществуваше опасността при употреба на думи от новговор да се помни първоначалното им значение. На практика за човек, добре усвоил двумисълта, не беше трудно да го избегне, но след няколко поколения дори възможността за такъв пропуск щеше да изчезне. Човек, чийто роден и единствен език бе новговор, не би могъл да знае, че равен е означавало и „политически равноправен“, или че свободен някога е означавало „интелектуално свободен“, също както например човек, който никога не е чувал за шах, не би могъл да знае, че дама или кон имат допълнителни значения. Той не би бил в състояние да извърши много престъпления и грешки, просто защото те бяха безименни и следователно невъобразими. Предвиждаше се с времето все по-отчетливо да се открои отличителната характеристика на новговор — думите му да стават все по-малко, значенията им — все по-бедни и постепенно да изчезне възможността да бъдат употребени неправилно.
Когато старговор щеше да бъде изместен веднъж завинаги, щеше да се прекъсне последната връзка с миналото. Историята вече бе пренаписана, но тук-там оставаха оцелели откъси от литературата на миналото, които не бяха прецизно цензурирани и докато старговор не бе напълно забравен, можеха да бъдат прочетени. В бъдеще такива откъси, дори и да оцелееха, биха били неразбираеми и непреводими. Нямаше как да се преведе от старговор на новговор какъвто и да е пасаж, освен ако не се отнасяше до някакъв технически процес или до много просто действие от всекидневието, или пък смисълът му вече беше правоверен (добромислен на новговор). На практика това означаваше, че нито една книга, написана преди 1960 година, не можеше да бъде преведена изцяло. Дореволюционната литература можеше да бъде само предмет на идеологически превод — тоест промяна както на езика, така и на смисъла. Да вземем за пример известния откъс от Декларацията на независимостта.[3]
Ние смятаме, че видни от само себе си са истините: всички хора са създадени равни, а техният създател ги е дарил с някои неотнимаеми права, измежду които правото на живот, на свобода и на стремеж към щастие. И за да гарантират тези права, хората си учредяват управление, което извлича справедливата си власт от съгласието на управляваните. Според нас, щом една форма на управление се окаже пагубна за посочената цел, Народът има правото да я видоизмени или премахне и да учреди ново управление…
Би било съвършено невъзможно това да се предаде на новговор, като същевременно се запази смисълът на оригинала. Този пасаж може да се преведе по-точно, като се задраска целият и се замени с една-единствена дума: престъпмисъл. Цялостният превод би могъл да бъде само идеологически, като думите на Джеферсън биха се превърнали във венцехвалене на абсолютната власт.
Всъщност голяма част от литературата на миналото вече бе преработена по този начин. Поради съображения за престиж се смяташе за желателно да се запази споменът за определени исторически личности, като същевременно техните постижения бъдат приведени в съответствие с философията на ангсоц. Затова произведенията на автори, като Шекспир, Милтън, Суифт, Байрон, Дикенс и някои други се превеждаха; когато преводите бъдеха завършени, оригиналните творби, заедно с всичко друго, оцеляло от литературата на миналото, щяха да бъдат унищожени. Преводите вървяха бавно и трудно и не се очакваше да бъдат завършени преди първото или второто десетилетие на двайсет и първи век. Съществуваше и многобройна чисто утилитарна литература — задължителни технически наръчници и други, — която също трябваше да бъде обработена. Преди всичко, за да се отдели време за предварителната работа по превода, окончателното въвеждане на новговор бе предвидено чак за годината 2050.