Клифърд Саймък
Кой си ти, там в скалите? (6)

6

Нямаше я пещерата, нямаше го и хълма, на който би могла да бъде пещерата. Имаше само необятна водна повърхност, а като се обърна, съвсем близо, на някакви си тридесет фута се виждаше кален бряг на мъничко островче — на мръсно каменисто островче с отвратителни зелени петна по камъните.

Даниълз знаеше от опит, че е попаднал в друго време, без да променя местонахождението си. Всеки път, когато се преместваше във времето, той продължаваше да се намира на същата точка на земната повърхност, където беше преди промяната. И сега, като стоеше на плитчината, пак се учуди — за кой ли път — на странния механизъм, който поддържаше тялото му в пространството с такава точност, че макар и прехвърлил се в друга епоха, не е погребан под двадесетфутов слой пясък и камъни или обратното, не е увиснал във въздуха, на двадесет фута височина.

И на тъпака би било ясно, че време за размишления няма. По невероятно стечение на обстоятелствата той вече не в заточен в пещерата и здравият смисъл изискваше час по-скоро да се махне от мястото, където се бе озовал. Забавеше ли се, виж че внезапно пак се е озовал в своето време и тогава ще трябва отново да мръзне в пещерата.

Обърна се тромаво — с мъка издърпа краката си от лепкавата тиня — и изтича към брега. С доста усилия се добра до островчето, покатери се по хаотично разхвърляните камъни и там най-сетне приседна да си отдъхне. Трудно се дишаше. Даниълз с напрежение поемаше въздух с широко отворена уста и разглеждаше водната шир, проблясваща под лъчите на топлото слънце. Едва сега си даде сметка, че тя е още по-необятна, отколкото му се стори отначало. За първи път при скитанията си в миналото попадаше на толкова внушително водно пространство. Досега винаги се бе озовавал на сушата, и при това в местност, позната в общи черти — в задния план между хълмовете неизменно течеше реката.

Днес всичко беше неузнаваемо. Попаднал бе в съвсем неизвестен край — несъмнено в много по-далечна по време епоха и той явно се бе озовал на брега на голямото вътрешно море, когато атмосферата е била бедна на кислород — много по-бедна, отколкото в следващите епохи. „Вероятно — реши той — сега съм приблизително на границата, отвъд която животът за мен би бил просто невъзможен…“ Все още имаше кислород, макар и недостатъчно, поради това той дишаше много по-често от обикновено. Ако се бе върнал с още милион години назад в миналото — нямаше да има достатъчно кислород за дишане. А в още по-ранна епоха — не би имало изобщо свободен кислород.

Загледал се в крайбрежната ивица, Даниълз забеляза, че по нея сноват множество мънички създания, пъплещи в пяната и изхвърления на брега боклук или дълбаещи миниатюрни дупчици в калта. Той протегна ръка и леко почегърта камъка, върху който седеше. Зеленото петно веднага се отдели и по дланта му полепна лигава маса, противна на пипане. Значи пред него е първият живот, осмелил се да се измъкне на сушата — същества, които още не можеш да наречеш и същества, още неготови, пък и неспособни да се откъснат от полите на майката-вода, която неизменно е отглеждала живота от самото му начало. Даже растенията — и те още се притискаха към морето, като пропълзяваха само по онези скали, където явно, макар и рядко достигаха пръските на прибоя.

След няколко минути Даниълз почувствува, че диша по-леко. Ходенето, когато с усилия измъкваш краката си от тинята при недостига на кислород, се превръщаше в истинска мъка. Но ако просто седеше на камъните, без да се движи, някак задъхването понамаля.

Сега, когато кръвта престана да бие в слепоочията му, Даниълз чу тишината. Различи един-единствен звук — лекото плискане на водата по тинестия бряг, и този еднообразен звук по-скоро подчертаваше тишината, отколкото да я нарушава. Никога досега в живота си не бе срещал такова съвършено еднозвучие. През всички други времена над планетата дори и в най-тихите дни са се носели безброй различни звукове. А тук, освен морето просто нямаше нищо друго, което би могло да издава звук — нито дървета, нито животни, нито насекоми, нито птици, само вода, докъдето ти стига погледът.

За първи път от много месеци насам той отново изпита чувството, че е чужд на околната среда, чувството, че е неуместно присъствието му тук, където не са го канели и където по същество той нямаше право да бъде; появил се бе тук самозвано и затова обкръжаващият го свят му оставаше чужд, както, впрочем и на всеки, който по размери и разум се различава от дребосъка, сновящ по брега. Седеше под чуждото слънце сред чуждата вода и наблюдаваше мъничките буболечки, на които през бъдещите милион години бе съдено да се развият до нивото на същество, подобно на него, Даниълз — наблюдаваше ги и се опитваше да усети макар и далечното си родство с тях. Но опитите му бяха безуспешни: Даниълз не можа да усети никакво родство.

И изведнъж в този еднозвучен свят нахълта някакво боботене, слабо, но отчетливо. Боботенето се усили, отекна от водата, разтърси малкия остров — то идваше от небето. Даниълз скочи, вдигна глава — точно така: от небето се спускаше кораб. Даже не кораб в привичното понятие — нямаше ясно очертани контури, а само изкривяване на пространството, сякаш много плоскости светлина (ако съществува такова нещо като плоскости светлина) се пресичаха без определена система. Боботенето се засили до вой, раздиращ атмосферата — а плоскостите светлина непрекъснато променяха или формата си, или местата си, така че корабът всеки миг представляваше нещо по-друго от преди.

Отначало корабът се спускаше бързо, после по-бавно — и все пак продължаваше да пада, тежко и целеустремено, право върху острова.

Даниълз неволно се сви, подтиснат от тази маса небесна светлина и гръм. Море, тинест бряг и камъни — всичко наоколо, въпреки яркото слънце, засвятка от лумналите пламъци в плоскостите светлина. Той зажумя, за да защити очите си от пламъците и въпреки това разбра, че няма защо да се опасява — корабът ще се приземи не на островчето, а на стотина фута от брега.

До повърхността на морето оставаха не повече от петдесет фута, когато исполинският кораб спря, увисна във въздуха и от плоскостите се появи някакъв блестящ предмет. Предметът падна, като вдигна фонтан пръски, но не потъна, а остана да лежи на тинестата плитчина и по този начин се виждаше цялата му горна половина. Беше кълбо — ослепително блестяща сфера, о която се плискаха вълните, и на Даниълз се стори, че плискането се чува дори през оглушителния тътен.

И тогава над пустинния свят, над грохота от кораба, над плискането на водата се разнесе глас, печално безстрастен — не, това, разбира се, не можеше да бъде глас, всякакъв глас би бил сега прекалено немощен, за да изрече думи. Но думи се чуха, и нямаше даже никакво съмнение какво означаваха те:

— И така, в изпълнение волята на великите и решението на съда ние те оставяме на тази безплодна планета с искрената надежда, че сега ще имаш достатъчно време и желание да поразмислиш за извършените престъпления и особено за… (последваха думи и понятия, които на човек не бе дадено да проумее — те сякаш се сливаха в проточено неразбираемо бърборене, но самото това бърборене или нещо в него заставяше кръвта в жилите да изстива и едновременно изпълваше душата с отвращение и ненавист, каквито Даниълз не бе изпитвал досега). Наистина трябва да съжаляваме, че не си осъден на смърт, защото, въпреки цялото ни отвращение към убийството, по-милосърдно би било да те убиехме и по-точно би съответствувало на нашата цел, която се състои в това — ти никога вече да не можеш да установиш контакт с живот от какъвто и да е вид и род. Остава само да се надяваме, че тук, извън пределите на най-отдалечените междузвездни пътища, на тази, неотбелязана на картите планета, нашата цел ще бъде постигната. Въпреки това ти налагаме още и наказание на задълбочен самоанализ и ако в някакви непостижимо далечни времена ти поради нечие неведение или зъл умисъл бъдеш освободен, да почнеш да се държиш по друг начин, та при никакви условия да не те сполети отново подобна участ. Сега, съгласно закона, ти се разрешава да кажеш последната си дума.

Гласът замлъкна и след секунда се чу друг. Фразата, която произнесе този нов глас, беше по-сложна, но смисълът й може да се предаде със земните думи:

— Вдън земя да пропаднеш!

Грохотът се усили и корабът пое към висините. Даниълз го проследи, докато грохотът не заглъхна в далечината, а корабът не се превърна в бледа точица в синевата. Тогава той се изправи, но не съумя да преодолее треперенето и слабостта. Напипа зад гърба си камъка и отново седна.

И пак единственият звук в този свят остана плискането на водата от редуващите се към брега вълни. Не се чуваше плискането на вълните в блестящата сфера, която се намираше на стотина фута от брега — просто му се беше сторило. Слънцето безпощадно прежуряше, играеше си с огнените отблясъци върху повърхността на Кълбото, и Даниълз откри, че пак не му достига въздухът.

Нямаше никакво съмнение, че пред него на плитчината се намираше този, който бе привикнал да назовава „съществото, зазидано в скалите“. Но по какъв начин му се бе удало на него, на Даниълз, да се пренесе през стотиците милиони години в нищожния микроотрязък на времето, който криеше в себе си отговора на всичките му въпроси: какъв разум е погребан под пластовете варовик? Това не можеше да бъде случайно съвпадение — вероятността от подобно съвпадение е толкова малка, че изобщо не се поддава на изчисления. Ами ако неволно е узнал от блещукащия призрак пред входа на пещерата много повече, отколкото подозираше? Нали мислите им, припомни си Даниълз, се сляха макар и за миг — дали този миг не е станало предаване на знания? Знанието се е скрило в някое ъгълче на мозъка му и сега е изплувало в съзнанието му. Или, без да иска, е задействувал системата на психическо предупреждение, призвана да сплашва онези, на които би хрумнало да освободят изпадналия в немилост изгнаник?

А блещукащият призрак, излиза, че няма нищо общо с това. Ами ако изпадналият в немилост затворник — обитателят на кълбото носи в себе си съкровено, неизвестно на съдиите добро начало? Как иначе освен с това добро начало може да се обясни фактът, че призракът е съумял да съхрани чувството си на дълг и преданост в течение на всичките геологични епохи. Но тогава неизбежно възниква въпросът: какво е добро и какво е зло? И кому е дадено да съди?

Впрочем, съществуването на блещукащия призрак само по себе си нищо не доказва. И за най-ниско падналия човек ще се намери куче, готово да чака стопанина си и да го следва чак до гроба.

По-удивително е другото: какво пак се е случило със собствения му мозък? Как и защо той безпогрешно съумя да избере в миналото точно момента на това извънредно рядко събитие? И какви нови неподозирани, изумителни способности тепърва ще открие в себе си? И колко далеч ще го заведат те в предвижването му към абсолютното знание? И каква е собствено целта на това предвижване?

Даниълз седеше на камъните и дишаше тежко. Над него слънцето печеше, пред него се простираше морето, тихо, спокойно, ако не се смятат дългите гънки, които заобикаляха кълбото и пълзяха към брега. В калта под краката му пълзяха мънички буболечки.

„Би могло — мина му мисълта, — да се приближа и да разгледам както трябва кълбото, преди да е потънало в тинята…“ Но не, сто фута в такава атмосфера са твърде дълъг път, а главното — не бива да рискува, не бива да се приближава към бъдещата пещера, нали рано или късно ще се прехвърли отново в своето време.

Опияняващата мисъл — къде попаднах! — постепенно избледня, чувството, че присъствието му в тази древна епоха е съвсем неуместно, се разсея и тогава стана ясно, че калното равно островче е царство на съсипателна скука. Нямаше какво да разглежда, само едно море, небе и тинест бряг. „На това място — помисли си той, — повече никога нищо няма да се случи: корабът отлетя, забележителното събитие свърши…“ Естествено, тук и сега се осъществяваха много от брънките на развитието, които щяха да се проявят в бъдеще, но то ставаше тайно, в по-голямата част на дъното на това плитководно море. Сновящите по брега буболечки и налепът върху скалите — смели в своята безсъзнателност предвестници на далечните дни — внушаваха все пак известна почтителност, но не можеха да приковат вниманието му.

Като нямаше какво да прави, Даниълз взе да рисува с върха на обувката си фигура по калния бряг, но по обувката му полепна толкова кал, че не се получаваше никаква фигура.