Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Thing in the Stone, 1970 (Пълни авторски права)
- Превод отруски
- Цвета Пеева, 1978 (Пълни авторски права)
- Форма
- Повест
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 6 (× 4гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Корекция и форматиране
- gogo_mir(2014)
Повестта е публикувана в списание „Космос“, броеве 9 и 10 от 1978 г.
Илюстрация: з.х. Иван Кирков
Издание:
Автор: Уилям Морисън; Лев Еджубов; Ричард Макена
Заглавие: Фантастично читалище: Списание „Космос“, 1978 г.
Преводач: Николай П. Тодоров; Спас Николов; Цвета Пеева; Николай Кетибов; Невяна Кънчева
Година на превод: 1978
Език, от който е преведено: английски; руски
Издател: Фантастично читалище
Град на издателя: София
Година на издаване: 2013
Тип: сборник; разказ; очерк
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7049
История
- —Добавяне
1
Скиташе по хълмовете и узнаваше какво са видели тези хълмове през различните геологични епохи. Слушаше звездите и записваше какво си говорят. Откри съществото, зазидано в скалите. Покатерваше се на дървото, по което преди се бяха катерили само рисове, когато са се завръщали в пещерата, издълбана от времето и дъждовете в отвесната канара. Живееше самотен в изоставената ферма, разположена на високия и тесен гребен малко след вливането на двете реки. А най-близкият му съсед — как не го е грях — измина цели тридесет мили до окръжния град да съобщи на шерифа, че той, който вникваше в тайните на хълмовете и звездите — краде кокошки.
Приблизително след седмица шерифът се отби във фермата и, щом влезе в двора, забеляза човека, който седеше на верандата в креслото-люлка, с лице към хълмовете. Шерифът се спря до стълбата, която водеше на верандата, и се представи:
— Шериф Харли Шепърд. Бях по тия места и се отбих при вас. Има навярно пет години, откакто не съм идвал във вашия край. Отскоро се преселихте тук, нали?
— От три години — отвърна той. — Казвам се Уолъс Даниълз. Качете се, ще поседим, ще поприказваме.
Шерифът се качи на верандата, ръкува се и седна в креслото.
— Както виждам не обработвате земята — каза шерифът.
Обраслото в плевели поле опираше чак до оградата на двора. Даниълз поклати глава:
— Имам, колкото аз да живея, а повече не ми трябва. Отглеждам кокошки, да ми носят яйца. Две крави, за да ми дават мляко и масло. Свине за месо — само че аз не мога да ги коля и се налага да викам другиго. Е и разни там зеленчуци, разбира се, това е всичко.
— Предостатъчно е — потвърди шерифът. — А фермата вече за нищо не я бива. Старият Еймъс Уилямз я опустоши напълно. Некадърен стопанин беше…
— Нека земята си почине — отвърна Даниълз. — Ако я остави човек така десетина години, дори двадесет пак всичко ще ражда. А сега я бива само за плодене на зайци, мармоти и полски мишки. Без да смятаме птиците. Пъдпъдъци има ужасно много, в живота си не съм виждал толкова.
— Катерички тук винаги е имало в изобилие — подхвана шерифът. — Също и еноти. Мисля, че и у нас има еноти. Не ловувате ли, мистър Даниълз?
— Та аз нямам дори пушка — отвърна Даниълз.
Шерифът се излегна в креслото, като се люлееше.
— Красиви са тук местата — рече той. — Особено наесен. Сякаш някой нарочно боядисва листата. Но вашият участък е дяволски неравен. Ту се издига, ту се снишава… Затова пък е красиво.
— Тук всичко се е запазило така, както е било едно време — отвърна Даниълз. — Морето се е оттеглило от тия места преди четиристотин милиона години. Оттогава, от края на силурския период тук е суша. В нашата страна са се запазили много малко такива кътчета, непроменени от ония древни времена, ако не отиде човек на север, към самия Канадски щит.
— Геолог ли сте, мистър Даниълз?
— Ами! Само се интересувам от тия неща. Дилетант съм. Все някак трябва да убия времето си, ето защо се шляя нагоре-надолу. А на хълмовете щеш не щеш се сблъскваш с геологията. Заинтересува ме. Веднъж намерих вкаменен брахиопод, реших да узная повечко за тях. Изписах си разни книжки, взех да чета. Едното повлече след себе си друго, така и тръгна…
— Брахиоподите като динозаврите ли са? Не съм чувал някога тук да е имало динозаври.
— Не, не са динозаври — отвърна Даниълз. — Брахиоподите, които намерих, са живеели много преди динозаврите. Те са съвсем малки, като молюските или стридите. Само раковините им са по-иначе завити. Моите брахиоподи са много древни, измрели са преди милиони години. Но има видове, които са оцелели и до наши дни. Наистина съвсем малко.
— Трябва да е интересно да се занимаваш с такива неща.
— Да, интересно е — отвърна Даниълз.
— Познавате ли стария Еймъс Уилямз?
— Не. Умрял е, преди да се преселя тук. Купих земята чрез банката, която се разпореждаше с имуществото му.
— Стар глупак — заяви шерифът, — изпокарал се беше с всички съседи. Особено с Бен Адамз. Те с Бен водеха истинска междуособна война. Бен твърдеше, че Еймъс не иска да поправи оградата. А Еймъс обвиняваше Бен, че нарочно я събаря, за да може добитъкът му да пасе из ливадите на Еймъс. Между другото, как карате с Бен?
— Ами няма от какво да се оплача — отвърна Даниълз. — Аз всъщност почти не го познавам.
— И Бен не е никакъв фермер — рече шерифът. — Ходи на лов, лови риба, събира женшен, през зимата се занимава с бракониерство. А някога, като се навие, тръгва да търси минерали…
— Тук по хълмовете наистина може да се намери нещичко — отвърна Даниълз. — Олово и цинк. Но добиването им не е изгодно: ще похарчиш повече, отколкото ще изкараш. При днешните цени особено…
— Бен не разбира от дума — продължи шерифът. — На него му дай само интриги да заплита. Все гледа да ухапе някого, нещо да надуши, да уязви някого. Тия дни дойде при мен да се оплаква, че му изчезнали няколко кокошки. А на вас кокошки не са ли ви изчезвали?
Даниълз се усмихна.
— Навърта се тъдява една лисица и понякога си взима нещичко от моя курник. Но аз не се ядосвам. Ако на Бен липсват кокошки, моята лисица ще е виновна.
— Вашата?
— Лисицата, разбира се, не е моя. Но нали и тя живее по тия хълмове. Нещо като съседи сме с нея.
Шерифът се надигна от креслото.
— Не ми се иска да тръгвам — рече той. — Повярвайте ми, с голямо удоволствие бих поседял още с вас така, да си бъбрим, да се любувам на вашите хълмове.
Даниълз дълго гледа след колата на шерифа, докато тя изчезна зад хълмчето.
„Какво означава посещението на шерифа? — запита се той. — Не се е отбил просто случайно. Дошъл е по работа. Цялото му дружелюбно празнословие преследваше явно някаква цел. Дали неочакваната му визита не е свързана с Бен Адамз? В какво може да се е провинил този лентяй до мозъка на костите си? Нагъл, подъл, но лентяй. Може би шерифът е подочул, че Адамз вари ракия и е решил да навести съседите му с надежда, че все някой ще се изпусне да каже нещо. Напразен труд — никой няма да проговори: много ги е грижа съседите, че Бен вари ракия. Та кой може да има вреда от това. Пък и колко ли ще навари Бен? Толкова е мързелив, че с каквото и да се заеме, нищо сериозно не излиза.“
Откъм хълмовете се чу дрънкане на хлопатари. Двете крави на Даниълз бяха решили сами да се върнат в къщи. Излиза, че е по-късно, отколкото си мислеше.
„Ще поседя още малко — реши Даниълз, — и ще трябва да се заловя за работа — да издоя кравите, да нахраня свинете и кокошките, да събера яйцата…“
Но хлопките дрънкаха още далече. Даниълз се излегна в креслото и заби поглед в хълмистата далечина.
И хълмовете се размърдаха, взеха да се изменят пред очите му. Когато това се случи за първи път, той здравата се изплаши. Сега вече попривикна.
Гледаше — а хълмовете меняха очертанията си. По тях се появяваше друга растителност, странни животни. Този път той видя динозаври. Цяло стадо динозаври, впрочем не много едри. По всяка вероятност от средата на триасовия период. Но главното — този път той само наблюдаваше всичко отдалеч, от безопасно разстояние, а не взимаше участие в събитията на миналото, както нерядко се случваше преди.
Даниълз разглеждаше миналото и усещаше някакво безпокойство — динозаврите не го тревожеха, нито по-ранните земноводни, нито другите твари, живели по тия хълмове в ония времена. Тревожеше го истински само съществото, погребано под пластовете варовик.
Трябва, непременно трябва да разправи на хората. Това, което узна, не бива да угасне с него. И, да кажем, след сто години — може би земната наука тогава ще успее да се справи със задачата да влезе във връзка с обитателя на каменната грамада и дори да го освободи.
Трябва, разбира се, да остави записките си. Че кой друг да се погрижи за това, ако не Даниълз? Именно това и правеше — ден след ден, седмица след седмица той описваше най-подробно всичко, което виждаше, слушаше и узнаваше. С акуратния си почерк бе изпълнил вече три дебели тетрадки и започна четвърта. В тях, доколкото можеше, описваше всичко изчерпателно, старателно и обективно.
Но кой ще повярва на написаното? Дори нещо повече — ще разлисти ли изобщо някой записките? Най-вероятно ще събират прах нейде на някоя лавица и ничия ръка няма да се докосне до тях. А дори и някой някога да ги свали от лавицата и ако не го домързи да разлисти страниците, нима е възможно той или тя да повярва на написаното?
Ясно е като бял ден, че още сега трябва да сподели всичко с някого. И то така, че да му повярва. И най-искрените слова, щом принадлежат на умрял човек, при това на неизвестен, не е трудно да се припишат на болното му въображение. Друга работа е, ако някой учен с авторитет изслуша Даниълз и засвидетелствува, че записаното заслужава доверие: само тогава всичко записано — и това, какво е ставало в древността по тия места, и какво е скрито в недрата на хълмовете — ще придобие силата на факт и ще привлече вниманието на бъдещите поколения.
Към кого да се обърне — към биолог ли? Към невропатолог? Към психиатър? Към палеонтолог? Може би не е толкова важно представител на какъв клон от знанията ще бъде ученият, стига да го изслуша, а не да му се присмее. Главното е да го изслуша, да не му се подиграе.
Както седеше на верандата и разглеждаше динозаврите, пасящи тревичка по хълмовете, човекът, който умееше да слуша звездите, си спомни как веднъж набра кураж и отиде при палеонтолог…
— Бен — каза шерифът, — нещо имаш грешка. Такъв човек като Даниълз не може да краде кокошки. Той си има достатъчно.
— Въпросът е — отвърна Адамз — откъде ги взима.
— Глупости — рече шерифът. — Той е джентълмен. Веднага личи, щом поприказваш с него. Образован джентълмен.
— Щом е джентълмен — запита Адамз, — тогава какво дири в нашия затънтен край? Това не е място за джентълмени. Откакто се е преселил тук преди две, не, преди три години, пръстът си не е помръднал. Само му дай да се шляе нагоре-надолу по хълмовете…
— Той е геолог — каза шерифът. — Или поне се интересува от геология. Казва, че търси вкаменелости.
Адамз настръхна като куче, забелязало заек.
— Виж каква била работата — промълви той. — На бас се хващам, че не търси никакви вкаменелости.
— Стига — рече шерифът.
— Минерали търси той — продължаваше Адамз. — Разузнава къде има полезни изкопаеми — ето какво прави. По тия хълмове се намират минерали, само трябва да знаеш как да ги търсиш. А виж, геологът познава разните там руди.
— Не мисля, че Даниълз се занимава с издирване на руди. Той само се интересува от геологията. Намерил някакви вкаменелости от молюски.
— А може би търси имане — предположи Адамз. — Може да има карта или някакъв план.
— Дяволите да те вземат — кипна шерифът. — Сам знаеш, че тук няма и помен от съкровища.
— Трябва да има — настояваше Адамз. — Някога през тия места са минавали французи и испанци. А те разбират от тия работи. Търсили са златоносни жили. Заравяли са съкровища в пещерите. Нали откриха в оная пещера отвъд реката скелет в испанска ризница…
— Празни приказки — рече шерифът отвратен. — Някакъв глупак го раздрънка, а ти повярва. Нали идваха от университета, търсеха скелета и нищо не намериха.
— А Даниълз все се вре по пещерите — възрази Адамз. — Сам го видях. Знаеш ли колко часа остана в пещерата, дето я наричаме Рисова бърлога! А за да влезеш в нея, трябва да се покатериш по дървото.
— Ти да не си го следил?
— Разбира се, че го проследих. Нещо е замислил и искам да разбера какво е замислил.
— Внимавай да не те пипне — рече шерифът.
— Дори и да няма съкровища — заяви Адамз, — то има в изобилие олово и цинк. Който открие залежите, ще спечели милиони.
— Най-напред намери капитал — забеляза шерифът.
Адамз заби тока си в земята.
— И, според вас, той е невинен като гълъб, така ли?
— Сам ми каза, че и на него му изчезват кокошки. Краде ги лисица. Изглежда и с твоите се е случило същото.
— Щом лисица му отмъква кокошките, защо не я застреля?
— Ами все му е едно. Пък и пушка няма.
— Като няма пушка и не го привлича ловът, защо тогава не разрешава на другите да ловуват? А щом ме видя с пушката, даже не ме пусна на своя участък. И табела окачил: „Ловът в забранен“. Така ли се отнася човек към съседите си! Винаги съм ходил на лов по тия места. Старият Еймъс, дето не беше от сговорчивите, не възразяваше да постреляме. Открай време сме ходили на лов, където сме искали, и никой не ни е ограничавал…
— Бен — каза шерифът, — ти просто се заяждаш. Даниълз има право да живее, както намери за добре, и да не разрешава лова в своя участък. На твое място бих го оставил на мира. Никой не те кара да го обичаш, но няма защо да го заливаш с помия. Така и до съд може да стигнеш.