Джек Лондон
Когато светът беше млад (3)

III

Джеймз Уорд беше четиридесетгодишен мъж, много способен в работата си, но дълбоко нещастен човек. Четиридесет години се мъчеше да разреши загадката, която от година на година ставаше все по-мъчителна за него. Той въплъщаваше в себе си двама души, разделени по време един от друг с няколко хилядолетия. Без съмнение много по-добре бе изучил въпроса за раздвояването на личността, отколкото най-видните специалисти в тази загадъчна и сложна психологическа област. Представляваше съвсем изключителен случай, който се отличаваше от всичко, което беше известно на науката. И най-фантастичният полет на писателското въображение не би могъл да измисли подобен случай. Той не приличаше на доктор Джекил или на мистър Хайд; нито на нещастния юноша от „Най-голямата история в света“ на Киплинг. Неговите две „аз“ бяха тъй тясно свързани помежду си, че всяко от тях винаги чувствуваше присъствието на другото.

Едното същество, което живееше в него, беше човек със съвременно възпитание, човек от края на деветнайсетия век и от първото десетилетие на двайсетия. Другото същество беше дивак и варварин от първобитният свят, от преди няколко хилядолетия. Но кое от тези две „аз“ беше същинското му — той сам не знаеше, тъй като и двете живееха в него едновременно. В редки случаи едното „аз“ не съзнаваше какво прави другото. Нямаше никакви видения и спомени от епохата, когато бе живяло неговото древно „аз“: то живееше в настоящето, но в същото време се стремеше да живее така, сякаш е в далечното минало.

В детството си Джеймз беше загадка за родителите си и домашните лекари. Никой от тях не успя да разгадае необикновеното му поведение. На тях, например, им беше съвсем непонятна неговата необикновена сънливост сутрин и необикновената му подвижност нощем. Когато го виждаха да блуждае нощем по коридорите или да се катери по високите покриви и да тича из гората — обявиха го за лунатик. В действителност той съвсем не спеше, а просто бродеше, движен от импулса на своето древно „аз“. Когато веднъж призна всичко на един лекар, който настойчиво го разпитваше — тоя тъпак нарече всичко това „бълнуване“.

Щом наближеше вечер и се мръкнеше, като че нещо в него се събуждаше. Стените на къщата го подтискаха и той се чувствуваше като в затвор. Чуваше хиляди гласове от мрака. Нощта го зовеше и в този час на денонощието той се превръщаше в нощен скитник. Но никой от заобикалящите го не можеше да разбере това и той престана да се опитва да обясни някому своето състояние. Всички бяха решили, че е лунатик и съобразно с това вземаха разни мерки, които в повечето случаи не довеждаха до нищо. С годините той се изхитряше да прекарва по-голямата част от нощта под открито небе, удовлетворявайки така потребностите на своето второ „аз“, а сутрин си отспиваше чак до пладне. Училището и сутрешните занятия му бяха непоносими и трябваше да прибягва до следобедни занятия при частни учители, за да научи поне малко нещо. Само при тези условия можеше да се развива и да получи образование неговото първо „аз“.

И в друго отношение той представляваше загадка. Беше истински малък демон, безсмислено жесток и свиреп, домашните лекари в дълбочината на душата си го смятаха за нравствен урод и дегенерат. Някои от другарите му се прекланяха пред него като пред чудо, но всички се бояха. В катерене, плаване, надбягване никой не можеше да го надмине; никой не смееше да се спречква с него — беше много силен и много свиреп.

На девет години избяга в планината, цели седем седмици се наслаждава на скитническия нощен живот, докато не го намериха и върнаха в къщи. Как му се бе отдало да преживее през това време, да оцелее жив и здрав — за всички остана загадка. Никому никога не разказа, че бе убивал зайци и ловял пъдпъдъци, които бе ял сурови, не разказа и за нападенията на фермерските курници. Никой също така не знаеше и за пещерната му бърлога, която беше постлал със сухи листа и трева, където спеше на топло през всичкото това време.

В училище беше известен със своята сънливост и тъпост сутрин и с блестящия си успех след обед. Благодарение на това, че успоредно с училищните занимания учеше и сам по записки на другарите си, успяваше как да е да надвие трудностите на сутрешните занятия, а в следобедните часове жънеше лаври.

Във футбола всяваше ужас у партньорите си, непобедим беше и във всички атлетически състезания. Човек винаги можеше да му се довери, ако само не го овладееше припадък на дива сляпа ярост. Другарите му се бояха да встъпват в борба с него, особено след като веднъж, тържествувайки при победата си над противника, той впи зъбите си в рамото му.

Когато най-после свърши колежа, огорченият баща го изпрати в чифлика си в Уайоминг при своите скотовъдци. След три седмици смелите ковбои телеграфираха на бащата да дойде да вземе сина си: присъствието му станало непоносимо. Когато бащата пристигна, овчарите му признаха, че биха предпочели да имат работа с канибал, с луд, с горила, със сива мечка, с тигър-людоед, отколкото с този завършил колежа млад джентълмен.

Само едно нещо не проявяваше понякога у него, въпреки че нищо не помнеше от миналия живот на своето второ „аз“ — това беше езикът. По някаква игра на атавизма в паметта му бяха останали откъслеци от езика, на който неговото второ „аз“ беше говорило в отдавна минали времена. В минути на радост, възбуждение или борба той изведнъж започваше да пее някакви варварски песни. Благодарение на това можа да се определи кога бе живяла втората половина от неговото същество — преди няколко хилядолетия. Веднъж той нарочно изпя няколко такива песни в присъствието на професор Уерц, известен филолог, който преподаваше древносаксонски език. Още при първите звуци на песента професорът живо се заинтересува от „тази смесица на старогермански наречия“. След втората песен професорът се развълнува. Джеймз Уорд завърши цикъла от песни, които винаги неудържимо се стремяха да излязат от устата му по време на борба и бой. Тогава професор Уерц обяви, че това е език от епоха, неизвестна на нито един учен: сам той не се решаваше да определи точно епохата, макар че никак не се съмняваше в неговото реално съществуване, тъй като откри в него общи корени от всички езици. Той разпита Уорд откъде бе научил тия песни и го помоли да му услужи със скъпоценната книга, в която се намираха. И отгоре на това Уорд не можа нито да го увери, че не знае езика.

В резултат, след няколко седмици настойчиви молби и преговори професор Уерц охладня към Уорд, считайки го за лъжец и егоист, който не желае да му достави голямата радост да проникне в чудния мир на най-древния език, неизвестен на нито един учен филолог.

За бедния младеж беше малка утеха, че едната му половина е съвременна, американска, а другата — древна. Тъй като американската му половина почти не отстъпваше по сила на древната, той трябваше да прави непрекъснато компромиси с двете половини на своето „аз“. Неговото първобитно „аз“ си отспиваше сутрин, след което другото, културното и изтънчено „аз“, жадуващо нормален живот, се залавяше за работа наравно с другите хора. Следобедът и вечерта се посвещаваха на едното „аз“, а част от нощта на другото. През втората половина на нощта и сутринта той се наспиваше и за двете.

Сутрин спеше в легло като всеки цивилизован човек, а нощем спеше като диво животно, както в оная нощ, когато Дейв Слоутър се натъкна на него в гората.

След като успя да накара баща си да му отдели част от своя капитал, той успешно и ловко поведе работите си, посвещавайки им цялото си следобедно време. Съдружникът му се занимаваше с делата сутрин. Началото на вечерта Джеймз прекарваше в обществото на другите хора, но с наближаване на девет-десет часа почваше да го завладява такова безпокойство, че той напущаше обществото до другия ден. Другарите и познатите му решиха, че отдава много време на спорта. Те отчасти бяха прави, макар че много биха се зачудили, ако знаеха какъв спорт беше това, особено, ако го видеха да гони нощем койоти в Мелничната долина. Не биха повярвали и на капитаните на корабите, които разказваха, че са виждали в студените зимни сутрини някой да плува в бурните вълни на пролива Енот или във водовъртежите край Козия остров на няколко мили от брега.

В имението си в Мелничната долина той живееше самотно в обществото само на Ли-Синг, китаец-готвач и близко лице, което познаваше много от странностите на своя господар, но не говореше за тях, тъй като мълчанието му се заплащаше добре. След нощните удоволствия, сутрешния сън и закуската, приготвена от Ли-Синг, Джеймз Уорд минаваше с параходчето през залива Сан Франциско и се отправяше за клуба или кантората си като всеки нормален делови човек в тоя град. Но късно вечер нощта почваше да го зове. Всичките му външни чувства се усилваха, слухът му се изостряше, милиардни нощни звукове му нашепваха съблазнителни неща. Ако в това време беше сам — започваше да тича из стаята като див звяр в клетка.

Веднъж се влюби, но реши да сдържа чувствата си, тъй като се боеше от себе си. Младата жена, която благосклонно беше приела ухажванията му, много дни носи на ръцете, раменете и китките си следи от ласките му. Той направи голяма грешка. Ако беше я ухажвал само след обяд, всичко би минало благополучно, като у нормален човек; нощем той се превръщаше в необуздан звяр, в древен обитател на вековните тевтонски гори. Този опит му показа, че следобедното ухажване би било по-безопасно, но в същото време се убеди, че бракът за него е немислим.

Реши да прекрати всякакви ухажвания, като се зае усърдно с работите си, от които спечели милиони. Избягваше предприемчивите мамички, които ловяха мъже за дъщерите си, както и блестящите и увлекателни жени от всички възрасти; срещаше се само с Лилиън Хеърдъл, като се стараеше да не се вижда с нея след осем часа вечерта. Нощем преследваше койотите и грижливо криеше това от всички, единствено Ли-Синг знаеше, а сега и Дейв Слоутър. Много го плашеше това, че последният беше проникнал в тайната на двойното му съществуване. Макар че му даде хубав урок, все пак той можеше да раздрънка. А в края на краищата то не можеше дълго да остане тайна за другите.

Джеймз Уорд реши да поведе решителна борба със скрития в него варварин и предприе цял ред героични усилия. Не отстъпваше от плана си и се срещаше с Лилиън само следобед и в началото на вечерта. И ето че настъпи моментът, когато тя се съгласи да стане другарка в живота му за в радост и в мъка. Оттогава той усърдно се зае да тренира своето „аз“ за предстоящото укротяване на скрития в него дивак и ни един борец не би могъл да се сравни с него по енергия и настойчивост. Правеше всичко да се умори през деня дотолкова, че да бъде глух към повика на нощта. Случваше се да остави посред ден работата си в кантората и да иде на лов за елени в най-непристъпни места. Надвечер, ако биваше уморен, си оставаше в къщи. Бе си купил двайсетина уреда за гимнастика и всяко упражнение повтаряше стотици пъти, десет пъти по-бързо, отколкото би го направил човек. За да надвие потребността си от нощните скитания, устрои на втория етаж в къщата си една ниша за спане с двойни решетки, които не му даваха възможност да избяга в гората. Всяка вечер Ли-Синг го заключваше там, а сутрин го пускаше.

Най-сетне през август нае в помощ на Ли-Синг няколко слуги и реши да покани гости в Мелничната долина. Гости му бяха Лилиън с майка си, брат си и още неколцина общи приятели. Първите две денонощия всичко вървя гладко. На третия ден в единайсет часа вечерта, когато се заигра на бридж, той имаше пълно право да се гордее със себе си. Ловко скриваше неспокойното си състояние, но за негово нещастие противница от дясната му страна беше Лилиън Хеърдъл. Тя беше крехка като нежно цвете и в особеното му нощно настроение нейната крехкост го подлудяваше, у него се появяваше някаква непреодолима потребност да я сграбчи, стисне, смачка — особено когато тя печелеше.

Повика едно от ловджийските си кучета и в минути, когато състоянието му ставаше непоносимо, той галеше кучето и това го облекчаваше. Докосването до меката козина на животното му даваше минутно успокоение и така можа да изкара партията докрай. Никой от околните не подозираше каква борба със себе си води домакинът на къщата — тъй безгрижно се смееше и тъй умело играеше!

Когато се разотидоха да спят, той нарочно се прости с Лилиън в присъствието на другите, а щом остана сам, заключен в нощното си убежище, удвои, утрои и дори учетвори всекидневните си упражнения, докато не стигна до пълно изнемогване. Легна да заспи, но две неща не му даваха покой. Едното се отнасяше до упражненията му. Получаваше се пълна нелепост. Колкото повече се упражняваше, толкова по-силен ставаше. Наистина той стигаше дотам, че довеждаше своето тевтонско „аз“ до изнемогване, но това само отлагаше съдбоносния ден, когато собствената му сила щеше да стане бреме, а той — още по-страшен от преди. Другият въпрос се отнасяше до предстоящия му брак и до мерките, които трябваше да взима, за да крие второто си „аз“. С тези безнадеждни мисли заспа.

Отде се взе тази нощ грамадната сива мечка — дълго беше загадка, докато не стана известно, че стопаните на цирка „Братя Спринг“ от Саосалито дълго и безуспешно търсили „Големият Бен“, най-голямата мечка в цирка им, която от хиляди имения в околността беше удостоила с посещението си тъкмо Джеймз Уорд. Мистър Уорд се събуди, когато вече се беше изправил; обхванало го беше трескаво нетърпение, а от устата му неудържимо излизаше древен боен вик. Отвън долиташе отчаян кучешки вой и лай и сред тая смесица от звуци той отчетливо чу предсмъртния стон на куче, на своето куче. Без да обуе дори пантофите си, само по пижама, той разби заключената от Ли-Синг врата и се спусна надолу по стълбата в тъмнината. Когато босите му крака стъпиха на пясъчната алея пред входа, изведнъж се спря; отиде до едно потайно място под стълбата, известно само на него и измъкна оттам голяма чепата тояга, без която не минаваше нито едно от похожденията му в тъмнината. В това време звуците от борбата и кучешкият вой се приближиха и той се спусна насреща, като размахваше тежката тояга.

Всички в къщата се събудиха и излязоха на широката веранда. Някой запали електричеството, но освен изплашени лица — нищо друго не видяха. Зад ярко осветената площадка пред входа група дървета образуваха черна стена от непроницаем мрак и някъде там се водеше отчаяна борба. Чуваха се адски вопли на животни, страшно ръмжене и рев, шумове от борба и удари от падане в храстите на тежки тела. Огромно кълбо от борещи се тела изведнъж се изтърколи иззад дърветата на алеята пред очите на зрителите. При вида на това зрелище мисиз Хеърдъл извика и припадна в ръцете на сина си. Лилиън стисна трескаво перилата на верандата така силно, че дълго след това следите от стискането личеха по пръстите й; тя със страх гледаше русокосия гигант с див поглед, в когото позна своя годеник. Той размахваше във въздуха грамадна тояга и свирепо, но хладнокръвно се бореше с косматото чудовище — един от най-едрите представители на мечата порода. С един замах на огромната си лапа звярът смъкна пижамата на Уорд и го издраска до кръв.

Лилиън Хеърдъл, разбира се, се боеше за любимия човек, но и самият тоя човек й внушаваше с вида си не по-малък страх.

Тя никога не би могла да си помисли, че под приличния костюм с колосан нагръдник може да се крие такъв свиреп дивак, като нейният годеник. Нямаше и представа каква е тая борба, явно не беше съвременна, както не беше съвременен и този човек. Това безспорно не беше мистър Джеймз Уорд, един от големите търговци в Сан Франциско — пред нея беше неизвестен безименен дивак, свиреп и недодялан, изникнал по каприза на случая от бездните на хилядолетията.

Кучетата не престанаха да лаят и вият, не отстъпваха нито крачка от сражаващите се, като ту нападаха мечката, ту й отвличаха вниманието. Когато животното, бранейки се, се обръщаше към човека, той се спускаше върху него и го удряше с тоягата. Разяреният звяр налиташе, но човекът отскачаше встрани, като се стараеше да не пречи на кучетата. Кучетата, възползувани от удобния случай, пак се нахвърляха върху звяра и отвличаха вниманието му.

Краят настъпи изведнъж. Като се обърна, мечката удари с лапа едно куче, пречупи гръбнака му и го отхвърли на десетина метра и то се пльосна на земята. Сега човекът-звяр се разсвирепя до крайност. С пяна на уста и див нечленоразделен вой той хвана тоягата с две ръце и с пълен размах удари по главата изправената на задните си крака мечка. Ударът беше толкова силен, че черепът на мечката не издържа, звярът рухна на земята и кучетата се нахвърлиха върху й. Човекът скочи през тях върху тялото на убития звяр, опря се на тоягата си и, осветен от бялата светлина на електричеството, запя дива победна песен на съвсем непознат език, толкова древен, че професор Уерц би дал за него десет години от живота си.

Гостите се развикаха и се спуснаха към него. От очите на древния тевтонец изведнъж надникна Джеймз Уорд; той видя прекрасната нежна девойка от двайсетия век, която обичаше и почувствува, че нещо се скъса в него… Обезсилен тръгна към нея, като залиташе, но изтърва тоягата и едва не падна. С него ставаше нещо необикновено. В мозъка му нещо болезнено се рушеше. Душата му като че се разкъсваше на части. Проследи погледите на околните, обърна се и видя мъртвия труп на мечката. Обзе го ужас, извика тихо и понечи да избяга, но другите го заобиколиха и отведоха вкъщи.

 

 

Джеймз Уорд все още стои начело на фирмата „Уорд Ноилз и Сие“, но той вече не живее на село и не преследва през лунните нощи койоти. Древният тевтонец умря в него през нощта на борбата с мечката в Мелничната долина. Джеймз Уорд сега е само Джеймз Уорд; той не дели своето „аз“ със скитнишкия анахронизъм на древния свят. Той стана дотолкова съвременен човек, че позна целия ужас на страха на цивилизованите хора — сега се страхува от тъмнината, а да прекара една нощ в гората, не можеше и да помисли без потръпване.

В градската му къща има образцов ред и всякакви усъвършенствувания и той проявява голям интерес към разните уреди, които предпазват къщите от крадци. Целият му дом е омотан с електрически жици за сигнализация, тъй че нощем гостите му не могат дори да въздъхнат, без да вдигнат тревога. Сам той изобрети една много сложна ключалка без ключ, която можеше да се носи в джоб и веднага да се използва, когато дотрябва. Въпреки всичко жена му не го счита за страхливец. Тя знае, каква е работата, а той, като всеки герой, почива спокойно на лаврите си. В неговата храброст не се съмнява също така и никой от предишните свидетели на произшествието в Мелничната долина.