Стивън Ериксън
Сакатият бог (9)

6.

Като господстващи сред древните раси можем да отбележим четири: Имасс, Джагът, К’Чаин Че’Малле и Форкрул Ассаил. Макар в неспокойните времена да са били представяни и други, техният брой или е бил оскъден, или наследеното от тях е почти изчезнало от света.

Колкото до нас, хората, ние бяхме плъховете в стените и дупките — малкото от нас, които съществувахме.

Но не е ли господството нашето рождено право? Не са ли изваяни в наше подобие образите на идоли и пророци? Не служат ли нам тези идоли? Не предричат ли тези пророци нашето господство над всички други същества?

Сигурно бихте могли да подхвърлите с хитро намигване, че ръцете, изваяли тези идоли, са нашите собствени; и че онези благословени пророци, така дръзки в твърденията си за праведна слава, всеки от тях е изникнал от простата човешка гмеж. Бихте могли да отбележите, прочие, че пламенните ни уверения не са нищо друго освен нагло, самообслужващо празнословие.

А направите ли това, е, тогава не сте наш приятел. И за вас имаме ето тази кама, тази клада, този железен език на изтезанието. Оттеглете твърденията си за незначителната ни същност, за противната ни баналност на непосветени.

Като вид, нас ни дразнят възгледите за досадна лишеност от предопределение и ще държим на своето убийствено негодувание, докато ние, човешките същества, не рухнем на пепел и прах.

Защото, както щяха да ви кажат Древните раси, ако все още ги имаше, за да го кажат, светът има своята кама, своя железен език, своята клада. А от нейните пламъци няма къде да се скриеш.

 

Фрагмент от преводаческа бележка

към изгубено издание на „Лудостта на Готос“, 835 г. от Съня на Бърн

Три дни и две нощи бяха стояли сред мъртвите тела. Кръвта и мръсотията засъхваше по опърпаните им кожи и оръжия. Стояха съвсем неподвижни и само вятърът дърпаше сухите кичури коса и ивиците раздрана кожа.

Лешоядните птици, гущери и нощни пеперуди, спуснали се над полето на касапницата, се хранеха необезпокоени, лениво отпуснати в своя пир с гниеща плът. Фигурите, които стояха неподвижно сред тях, бяха твърде изсъхнали, за да привлекат вниманието им. Можеше да са дънери на отдавна мъртви дървета, обрулени от вятъра и безжизнени.

Дребните същества бяха напълно безчувствени за безмълвния вой, изтръгващ се от душите на убийците, за несекващите вълни скръб, които разтърсваха тези съсухрени привидения, за ужаса, кипнал под пластовете почерняла съсирена кръв. Не можеха да усетят бурята, бушуваща зад лицата с изопната кожа, в кухините на черепите, в хлътналите ями на мястото на очите.

На третата вечер, щом слънцето се скри, Първи меч Онос Т’уулан се обърна на югоизток и с тежки, но равни крачки пое натам, а мечът в ръката му заора пътека през възлестите туфи трева.

Другите го последваха — армия от окаяни, безутешни Т’лан Имасс с напълно опустошени души.

Убийци на невинни. Касапи на деца. Каменните мечове се вдигаха и каменните мечове падаха. Лица изписваха заплетени сказания за ужас. Малки черепи се разтваряха с пукот като яйца на щрауси. Духове пърхаха и бягаха като врабци.

Двама останаха назад. Калт Урманал от Оршайн Т’лан Имасс пренебрегна заповедта на своя клан, натиска на волята му. Разтреперан се задържа срещу порива на страховитата вълна, която така настойчиво го тласкаше в сянката на Първия меч.

Нямаше да се преклони пред Онос Т’уулан. И колкото и да копнееше да се разпадне в безчувствена прах, да освободи завинаги изтерзания си дух, все пак остана, заобиколен от полуизядени трупове — изкълвани очни кухини и устни, оголени от гладните клюнове скули, — и се вкопчи с две ръце в рухващото безумие на всичко, което този живот — и смърт — му бяха поднесли.

Но знаеше с безутешност по-окаяна от всичко, което бе изпитвал досега, че няма да има никакъв дар на покой, нито за него, нито за никого от другите, и че дори разпадането може да се окаже недостатъчно, за да пречисти душата му.

Кремъчният меч в ръката му бе тежък, сякаш затънал в кал. „Де да беше така.“ Костите му, втвърдени на камък, бяха като клетка, която го държеше отвътре.

Когато зората изгря на четвъртия ден, когато писъците в черепа му секнаха, той вдигна глава и погледна единственото друго същество, което не се беше поддало на неумолимия зов на Първия меч.

Гадателката на кости от клана Бролд. От Втория, Пропадналия ритуал. „А дали е пропаднал? Капещ нож, толкова сладко, толкова пророческо име.“

— Това — каза Калт Урманал — е Ритуалът, който сте търсели, Ном Кала. Това е спасението, което сте желаели. — Посочи. — Спасението ви от тези… деца. Които щяха, в годините, които идат — годините, с които те вече не разполагат, — да избият твоите родственици. Твоя мъжкар, твоите деца. Щяха да ви избият всички, без да се замислят и за миг. В техните очи вие сте били зверове. По-низши от тях и следователно заслужили съдбата на по-низшите.

— Звярът, който умира от ръката на човек, остава невинен — отвърна тя.

— Докато хората не могат да претендират за същото.

— Не могат ли?

Калт Урманал кривна глава и изгледа загърнатата в бели кожи жена.

— Ловецът намира удовлетворение.

— Нуждата стига.

— А убиецът?

— Нуждата стига.

— Тогава всички сме прокълнати да вършим безкрайни престъпления и това е вечната ни съдба. И сме дарени със способността да оправдаваме всичко, което вършим. — „Но това не е никакъв дар.“ — Кажи ми, Ном Кала, чувстваш ли се невинна?

— Не чувствам нищо.

— Не ти вярвам.

— Не чувствам нищо, защото не е останало нищо.

— Аха. Сега ти вярвам, Ном Кала. — Той огледа касапницата. — Мислех да стоя тук, докато самите кости не изчезнат под пръстта, скрити от треви и храсти. Докато нищо не остане от това, което се случи тук. — Помълча и повтори: — Мислех.

— Няма да намериш никакво наказание, Калт Урманал.

— Да, това беше думата, която търсех. Бях я забравил.

— Както си искал.

— Да. Както исках.

Никой от двамата не проговори повече чак докато слънцето отново не се скри и не отстъпи небето на Нефритените странници и на разбитата луна, която се издигна боязливо на североизток. Тогава Калт Урманал вдигна оръжието си.

— Надушвам кръв.

— Да — каза Ном Кала.

— Безсмъртна кръв, още непролята, но… скоро.

— Да.

— В мигове на убийство светът се смее — каза Калт Урманал.

— Мислите ти са жестоки — отвърна Ном Кала, докато прибираше полепналия си с косми боздуган в клупа, стегнат на гърба й. Извади харпуните си.

— Нима? Ном Кала, познавала ли си някога свят на мир? Знам отговора. Съществувал съм много по-дълго от теб и през това време нямаше никакъв мир. Никога.

— Познавала съм мигове на мир — отвърна тя и го погледна. — Глупаво е да очакваш повече от това, Калт Урманал.

— Търсиш ли сега такъв миг?

Тя се поколеба, преди да отвърне:

— Може би.

— Тогава ще тръгна с теб. Ще пътуваме, за да го намерим. Онзи единствен, най-скъп миг.

— Не се вкопчвай в надеждата.

— Не, ще се вкопча в тебе, Ном Кала.

Тя потрепери. И прошепна:

— Не прави това.

— Мога да видя, че си била красива някога. А сега, заради копнежа в празното ти сърце, си красива отново.

— Така ли ще ме изтезаваш? Ако е така, не пътувай с мен, умолявам те.

— Ще бъда безмълвен до теб, освен ако не решиш друго, Ном Кала. Погледни ни, оставаме ние двамата. Безсмъртни и толкова пригодни да търсим този миг на мир. Да започнем ли?

Тя не отвърна нищо и тръгна.

Той също.

 

 

„Помните ли как танцуваха цветята на вятъра? Три жени коленичиха в меката глина до потока, гребнаха с шепи бистра вода и я пръснаха по омекналите кожи на пран’аг, преди да ги вържат. Преселението на пран’аг беше започнало, по рогата им имаше меко кадифе, а насекомите кръжаха на искрящи облаци, пърхаха като възхитителни мисли.“

„Слънцето бе топло в онзи ден. Помните ли?“

„Лъскави камъчета се вадеха от торбите, обикаляха по кръга смеещи се младежи, а месото вече беше почти опечено и всички се събираха за пиршеството. Беше, с тези прелестни гледки, ден като всеки друг.“

„Зовът от края на лагера не беше прекомерно тревожен. Трима странници, приближаващи се от юг.“

„От един от другите кланове, познати лица, усмивки за поздрав към родственици.“

„Вторият вик смрази всички.“

„Излязох с другите. Държах най-хубавото си копие и с всички мои воини около мен се чувствах сигурен и дързък. Онези, които се приближаваха, не бяха родственици. Бяха странници. Ако се наложеше, щяхме да ги отблъснем.“

„Имаше го този миг — моля ви, трябва да си го спомните с мен. Стояхме в редица, докато те не се приближиха на шейсет крачки от нас и не се вгледахме в лицата им.“

„Видяхме самите себе си и в същото време — не. Смътни различия. Бяха по-високи, с по-тънки кости. Покрити с фетиши, с раковини и зърна кехлибар. Лицата им не притежаваха закръглената кротост на лица на Имасс. Чертите бяха изострени, скулести. Костите на челюстта под устата им изпъкваха под тъмни бради. Видяхме оръжията им и те ни смутиха. Видяхме хубостта на кожените им облекла и се почувствахме унизени.“

„Очите им бяха нагли, с цвета на пръст, а не на небе.“

„Тези тримата се опитаха да ни прогонят. С жестове. Тази ловна земя вече бе тяхна. Ние бяхме натрапниците. Помните ли какво изпитахме тогава? Погледнах в лицата им, в очите им, и видях истината.“

„За тези високи странници ние бяхме ранаг, ние бяхме бедерини, ние бяхме пран’аг.“

„Убийството им не промени нищо, а кръвта по оръжията ни ни отслаби с ужаса си. Моля ви, умолявам ви, спомнете си това. Това бе денят, в който светът започна да умира. Нашият свят.“

„Кажете ми какво помните вие, които стояхте срещу тези груби диваци с техните плоски лица, тези тромави същества с червени и руси коси. Кажете ми какво изпитвахте, опишете възмущението си, когато не се присвихме от страх, гнева си, когато ви посякохме.“

„Знаехте, че ще дойдете отново, в невъобразима чет. И щяхте да ни изловите, да ни подгоните, да ни изтласкате в студени долини и скални пещери над връхлитащи с грохот морета. Докато всички не изчезнем. И тогава, разбира се, щяхте да се обърнете един против друг.“

„Ако посмеете да си спомните това, ще разберете. Аз съм убиецът на деца — на вашите деца. — О, не! Не ми се правете на ужасени! Вашите ръце са червени с кръвта на моите деца! Не можете повече да ни убивате, но ние можем да убиваме вас, така че ще го правим. Ние сме мечът на древни спомени. Спомени за огън, спомени за лед, спомени за болката, която ни нанасяхте. Аз ще отвърна на вашето престъпление. Аз ще съм ръката на вашето окончателно унищожение. До последното дете.“

„Аз съм Онос Т’уулан и някога бях Имасс. Някога гледах как цветята танцуват на вятъра.“

„Виждате ли армията ми? Дошла е, за да ви убие. Да ви прогони в студените долини. Да ви прогони в пещерите и в скалите над връхлитащи с грохот морета. И ще е все едно. Както тези убежища предадоха нас, така ще предадат и вас.“

„Виждам добре тази истина: вие изобщо не очаквахте завръщането ни.“

„Толкова по-зле за вас.“

Да, щяха да му харесат тези мисли, този праведен проглас, че мъстта е заслужена и затова — справедлива. И че невинността на младите е лъжа, когато са станали наследниците, когато са затлъстели от злите дела на своите предци.

Знаеше, че това са мислите на Олар Етил, нашепвани в тайните кътчета на душата му. Разбираше я добре. Винаги я беше разбирал.

Баргастите заслужаваха съдбата си. Бяха убили жена му, децата му. И той помнеше наглостта в очите на убийците на семейството си — но как бе видял това? Беше невъзможно. Та той вече бе мъртъв тогава.

„Тя пропълзява вътре в мен. Олар Етил, не те искам. Искаш ме да ти служа. Искаш… да, знам какво искаш, и смееш да го наричаш изцеление.“

„Мъртъв разсад има в тебе, Гадателко на кости. Изсъхнало, безжизнено нещо. В други то продължава да живее, понякога крехко и гладуващо, понякога здраво и сито със сладката болка. Този разсад, Олар Етил, има име и дори името би изкривило с горчилката си устните ти. Името е състрадание.“

„Един ден ще застана пред тебе и ще те целуна, Олар Етил, и ще ти дам вкуса на нещо, което никога не си притежавала. И ще видя как ще се задавиш. Ще плюеш с горчива ярост. И дори тогава, за да ти покажа смисъла му, ще плача за тебе.“

„Твърде дълго сме бягали от него. Нашият народ, нашият благословен, обречен народ. Можеш ли една сълза да пролееш за тях, Гадателко на кости? За твоите предполагаеми деца? Те живяха добре в бавното си пропадане, много добре — покажи ми гледката, която така и не видях, мига, който така и не познах, когато стоях пред първите хора. Кажи ми за кръвта, която пролях, в ответ на най-последното ми престъпление, за да слее двете, сякаш праведността е маска, която да се носи отново и отново. Вечно.“

„За глупак ли ме смяташ?“

„Ток, моят брат, ме отпрати. Но сега мисля, че беше принуден. Сега си мисля, Олар Етил, че ти го държеше здраво. Изгубил съм брат и знам, че никога няма да се върне. За неговата съдба бих плакал.“

„Стига само да можех.“

Някъде на изток се сбираха сили. Древният лабиринт на Телланн беше бушуващ огън, като равнините, огрени от пламъци на всички хоризонти. Можеше да усети зноя, можеше да вкуси горчивия дим. Другаде — недалече — Омтоуз Феллак кипеше съживен с грохота на цепещ се лед. Пращяха морета и стенеха долини. А още по-близо вонята на К’Чаин Че’Малле се носеше по ветровете силна и люта като змийски корем. А сега… „да. Акраст Корвалайн. Бледите стари призраци крачат отново по земята. Древните лабиринти се надигат отново. В името на всички духове на пръст и вода, какво е започнало?“

„Олар Етил, в това, което иде, Т’лан Имасс ще са като прашинки сред ураган. А това, което търсиш… не, цената е твърде висока. Твърде висока.“

И все пак продължаваше напред, сякаш все още съществуваше предопределение за народа му, сякаш самата смърт не беше никаква преграда пред славата, която ги чакаше. „Изгубили сме умовете си. Ток-младши, каква е тази зимна виелица, която така ни носи напред? Ела при мен, нека поговорим отново, както някога. Ток-младши, прощавам ти. За раните, които нанесе, за всичко, което ми отказа, не мога да направя друго, освен да ти простя.“

Едно последно пътуване към бурята. Щеше да води. Изгубените му събратя щяха да следват. По-малки от прашинки можеше да са Т’лан Имасс, но щяха да са там. „Няма да бъдем забравени. Заслужаваме по-добра участ.“

 

 

Три хиляди Т’лан Имасс вървяха след Онос Т’уулан. Оршайн, Бролд и още двадесет забравени клана — онези, които бяха паднали във Войните, онези, които се бяха предали на отчаянието.

Вероятно, подозираше Ристале Ев, Онос Т’уулан не съзнаваше, че е разтворил ума си за тях, че ужасните чувства, които се бореха в душата му, се изливат навън да ги погълнат всички. Древните прегради бяха сринати и тя с всички останали удържаше на бурята в мълчание, изтръпнала отвсякъде.

На полето на касапницата неговият вой бе отеквал с нейния, но сега Първият меч ги обвързваше с ужасните му вериги.

Щяха да са с него. Нямаха никакъв избор. А когато най-сетне паднеше, както подобава, те също щяха да паднат с него.

Това беше… приемливо. Беше всъщност справедливо. „Убийци на деца не заслужават слава. Пещерите вече са опразнени, но не можем да обитаваме там. Въздухът е изпълнен с кръвта, която проляхме. Дори пламъците на огнищата не могат да ни стоплят.“

Усещаше, че Калт Урманал вече не е с тях. Не беше изненадана и макар собствената й мъка от това, че го няма, да я глождеше, болката бе някак далечна, удавена под терзанията на Първия меч. Любовта й винаги бе нещо изгубено и той винаги бе сляп за нея.

Цялата ревност, която бе изпитвала някога, се задържаше, отрова, която проникваше в съществото й и петнеше любовта й към него. Той отдавна бе прекършен от К’Чаин Че’Малле, когато бяха убили жена му и децата му. Любовта й беше към спомен, а споменът бе несъвършен.

„Не, по-добре да го няма. Да е решил, че не може да продължи. Истината е, че се възхищавам на силата на волята му, че може така да се опълчи на силата на Първия меч.“ Бяха ли останали и други? Не знаеше, но ако бяха, молеше се присъствието им да утеши Калт Урманал.

„Това ли е да изгубиш любов, която никога не си имал?“

 

 

Улаг Тогтил, който бе дошъл сред Оршайн Имасс като чужд и чиято кръв бе сгъстена с тази на Треллан Телакай, залиташе след Първия меч, сякаш краката му бяха подложени на неимоверно усилие. Треллан притежаваха сурова твърдост, която му бе послужила добре в деня на клането, но сега той пропадаше в бездънния кладенец на пороя от чувства, извиращи от Имасс.

„О, как биха се надсмели безсърдечните на това тъй дълбоко чувство. Погледът им — равнодушен и преценяващ като на лешояд над умиращ. Повод за забавление, но дори дърветата треперят пред студените ветрове. Толкова ли си безчувствен, приятелю, че да дръзнеш да не го правиш и ти?“

„Онос Т’уулан ни дава болката си. Той не осъзнава дара, но това все пак е дар. Подчинихме се на заповедта на Първия меч, без нищо да знаем за душата му. Мислехме, че сме намерили в него тиран, по-жесток и от Джагът. Но той е объркан също като нас.“

„Но ако има невидими свидетели на този миг, ако има коравосърдечни сред тях, ах, какво те е страх да разкриеш? Там, в онази сълза, в онзи тих хлип? Усмихваш се в превъзходството си, но какво е естеството на този твой триумф? Бих искал да знам. Направените от самия теб вериги са те стегнали толкова здраво, че не са повод за гордост. Неспособността ти да чувстваш не е добродетел.“

„А усмивката ти е уязвима.“

Улаг беше играл тази игра през целия си живот и сега го правеше отново, сред пепелищата на Телланн, сред завихрената безумна река по пътя на Първия меч. Представяше си своята невидима публика, море от замъглени лица, гмеж от неведоми мисли зад булото на очите им.

И говореше с тях понякога.

„Аз съм вълкът, който ще умре от самота, ако бъде прокуден от глутницата. И затова дори когато съм сам, избирам да вярвам, че не съм.“

„Нямаше истинско единство в Т’лан Имасс, защото бяхме предали спомените за своя живот. Но дори и тогава отказвахме да сме сами. Ах, какъв глупак съм. Моята публика е присъдата на бъдещето и тя ще бъде сурова, и когато най-сетне проговори с онова множество гласове, няма да съм там, за да я чуя.“

„Можеш ли да понесеш спокойно това, Улаг? Можеш ли да чуеш сухия смях на Треллан? Присмеха на човешките същества?“

„Но виж как той те огъва, дори сега. Виж как те смазва.“

„Срещу бъдещето, Улаг, ти си безпомощен като бебе, оставено да лежи върху гола скала. А сянката на орела се плъзга над пълните със сълзи очи, над мекото лице. Бебето затихва, разбрало, че опасността е близо. Но уви, то дори не се е научило да пълзи. А ръцете на майката отдавна ги няма.“

„За тази съдба, Онос Т’уулан, бихме плакали. Ако можехме.“

 

 

Щит-наковалня Сторми се надигна, примига да махне влагата от очите си и опипа разкървавената си буза.

— Добре — изръмжа и изплю кръв. — Май си го заслужих това. — Погледна ядосано Геслер. — Това ще ми кажеш сега. Нали? Кажи ми го или ми помогни, Гес, иначе ще ти откъсна главата и ще я хвърля в най-близкия боклукчийски трап, който намеря.

— Трябваше да ти привлека вниманието — отвърна Смъртният меч. — С теб деликатностите не вършат работа.

— Откъде знаеш? Още не си опитвал. Нито веднъж през всичките години, откакто съм прокълнат да търпя компанията ти.

— Ами… — Геслер загледа с присвити очи колоната Фурии на Че’Малле, която минаваше с грохот покрай тях. — Оказва се, че имам решение на това. Край на проклятието ти.

— Не можеш да избягаш! Не можеш да ме оставиш тук…

— Не, тебе те изпращам далече оттук, Сторми.

— Какво?

— Аз съм Смъртният меч. Мога да правя такива неща.

— Къде ме пращаш?

— При нея. При каквото е останало от нея.

Сторми извърна очи на юг, към пустата унила равнина. Изплю още малко кръв.

— Ти май наистина не ме харесваш, а?

— Трябва да разберем, Сторми. Да, бих могъл да отида аз, но ти си Щитът-наковалня. Там ще са останали душите на приятели, ще витаят из въздуха като гадна воня. Нима ще оставиш призраците да блуждаят безутешно, Сторми?

— И какво да направя с тях?

— Откъде да знам? Да ги благословиш, предполагам, или каквото там ти се полага да правиш.

Дестраянт Калит се върна при тях, огледа ги, намръщи се на зачервения оток под лявото око на Сторми и въздъхна:

— Вие двамата никога ли не си говорите като хората? Богове на бездната, всички мъже сте еднакви. Какво е станало?

— Нищо — отвърна Сторми. — Трябва да ви оставя.

— Да ни оставиш?

— Временно — рече Геслер и отново се метна на седлото от кост и люспи на своя Ве’Гат. — Скоро пак ще се домъкне тук, като краставо пале.

— Къде отива? — настоя Калит.

— Там, откъдето дойдохме — отвърна Геслер. — При Ловците на кости. Пострадали са зле. Трябва да разберем колко зле.

— Защо?

Сторми изгледа навъсено Геслер — очакваше кучият син да измисли някакъв отговор на този въпрос, — но Смъртният меч само изсумтя и пое към челото на колоната.

Когато се отдалечи, Калит впи очи в Сторми.

— Е?

Той сви рамене.

— Когато те очаква неприятност, дестраянт, е добре да знаеш как я карат съюзниците ти.

Отговорът му я притесни, макар да не можеше да обясни защо.

— Ще ти трябва ескорт.

— Няма да ми трябва.

— Ще ти трябва, Щит-наковалня. Твоят Ве’Гат ще трябва да яде. Ще наредя на Саг’Чурок да зачисли към теб трима Ловци К’елл и двама търтеи. Кога заминаваш?

— Веднага.

Тя изсъска някаква еланска ругатня.

Сторми се ухили, яхна своя Ве’Гат и пое обратно. „Класическа малазанска военна структура действа тук, жено. Кратка енергична дискусия, и толкова. Не се мотаем. А Геслер? На Геслер ще му счупя ченето.“

 

 

Гръб се загледа след Сторми и се намръщи.

— Нещо става.

— Нищо не става — изсумтя Синн. — Какво ти пука къде отива Сторми?

— Пука ми.

— Повечето са мъртви — каза тя. — И той ще го потвърди. Искаш да отидеш с него ли? Искаш да видиш трупа на Кенеб? Да дойда ли с теб? За да мога да видя какво са направили лешоядите на брат ми? Истината е в сърцето ти, Гръб. Чувстваш я също като мен. Те са мъртви.

Гръб се присви от жестоките й думи и извърна очи. Редиците на Че’Малле, войници Ве’Гат, се движеха в плавен ритъм, прахът притъпяваше лъскавото злато на люспите по вратовете и гърбовете им. Стегнатите в сбруите на търтеите оръжия се полюшваха и дрънчаха. Тежките шлемове скриваха очите на войниците. „Но очите на всеки войник са едни и същи. Видели твърде много, а предстои още и те го знаят.“

„Чичо Кенеб, за теб вече всичко свърши. Най-сетне. А ти всъщност никога не си го искал, нали? Жена ти те напусна. Единственото, което имаше, бе армията, и ти умря с нея. Искал ли си изобщо някога нещо друго?“

Но не знаеше истината за тези неща. Не бе живял достатъчно свой личен живот. Опитваше се да влезе в главите на хора като Кенеб — хората с толкова много години зад гърба — и не можеше. Можеше да изреди каквото знаеше за тях. „Вихрушката. Клане и бягство. Изгубени любими хора, но какво знам аз за това?“

„Кенеб, теб те няма. Никога вече няма да видя лицето ти — раздразнението ти, когато погледнеше към мен, но дори тогава знаех, че никога няма да ме изоставиш. Просто не можеше, и го знаех. И точно това съм изгубил, нали? Нямам дори дума, с което да го назова, но вече го няма, отиде си завинаги.“

Погледна Синн. Очите й бяха затворени и тя се поклащаше със стъпките на Ве’Гат, отпуснала брадичка на гърдите си. „Брат ти е умрял, Синн. А ти просто спиш. Магията е изстъргала всичко от тебе, нали? Ти само носиш това момичешко лице, тази маска, но каквото и да си там, вътре, вече изобщо не е човешко, нали?“

„И искаш да се присъединя към теб.“

„Добре, ако това означава да спре да ме боли, ще го направя.“

„Чичо Кенеб, защо ме изостави?“

 

 

Беше затворила очи и умът й се бе отнесъл към място на пясък и прах, където гаснещата слънчева светлина превръщаше стръмнините в огън. Познаваше този свят. Виждала го бе много пъти, вървяла беше из него. А някъде в мъгливите далечини имаше познати лица. Човешки фигури, гъмжащи в знойните пазари на Г’данисбан, прохладни коридори и шляпане на боси крака. А след това — ужас, слуги с окървавени ножове, нощ, пълна с пламъци и дим. И из целия град писъци пронизваха безумието.

Стая, в която някой се олюлява. Много скъпа на сърцето й стая… майка й ли бе това? Сестра? Или просто някоя гостенка? Двете конярчета и една слугиня — която винаги се смееше, помнеше тя, и сега пак се смееше, а юмрукът й и ръката й почти до лакътя проникваше вътре в мама, докато момчетата я притискаха на пода. До каквото и да се опитваше да се докопа смеещото се момиче, като че ли така и не го намираше.

Сляпа паника, бягство, едно от момчетата тича след нея.

Боси крака шляпат по камъка. Тежък накъсан дъх. Настигна я в коридора и проникна в нея с нещо друго вместо с юмрука си, и ако се съдеше по виковете му, намери каквото бе търсил миг преди някаква странна преграда в главата й да изригне навън, и той се озова разпльокан на сводестия таван на коридора. Очите му бяха опулени, лицето му потъмняваше, нещото между краката му се свиваше и почерняваше — всичките му кръвоносни съдове се пръскаха.

Тя го гледаше и видя как издутите му очи започнаха да пръскат кръв на тънки струи. И продължи да натиска. Костите му запращяха, плиснаха се течности, изпражненията му шляпнаха върху краката й и се смесиха с изливащата се оттам кръв. Докато се сплескваше, той се разтегли и заприлича на част от самия камък, грозно подобие на нещо смътно човешко, направено от кожа, гипс и капеща кал.

Подозираше, че вече отдавна е умрял.

Махна се оттам омърсена, сякаш той все още бе в нея и винаги щеше да е в нея, сякаш в нея вече нямаше нищо чисто, недокоснато от някой друг.

После, много по-късно, лице на убиец, нощ на пещери, на демони и убийство. Беше мечтала за отрова, да, и беше имало подути тела, но нищо не я беше прочистило, колкото и да се беше опитвала.

Извън някакъв град, гледа извисяващите се пламъци. Умираха войници. Светът беше капан и всички изглеждаха изненадани, макар това да беше нещо, което винаги беше знаела. Огънят я искаше, а щом толкова я искаше, добре, тя го пусна в себе си. Да изгори всичко вътре в нея.

Искала бе да вярва, че е станало така. Че най-после е пречистена. Но много скоро започна да чувства връщането на онова момче дълбоко, дълбоко в нея. Имаше нужда от повече. Повече огън, защото огънят нанасяше смърт. А сред бушуващия пожар, отново и отново, един глас й шепнеше.

„Ти си мое дете. Девата на Смъртта изобщо не е това, което си мислят. Това, което умира, е самата дева, чистотата на душата й. Или душата му. Защо винаги мислят, че Девата е момиче? Тъй че ти показвам какво беше, но сега показвам какво си. Почувствай сърцето ми — то е удоволствието, което завинаги си изгубила. Почувствай целувката ми на устните си: това е любовта, която никога няма да познаеш. Виж моя глад, това е твоят копнеж за мир, който никога няма да намериш.“

„Ти си мое дете. Ти го уби, преди да те остави. Смаза мозъка му на пихтия. Останалото бе само за показ. Той все още беше в тебе, мъртво момче, и това бе пътеката на Качулатия към душата ти, а докосването на Господаря на смъртта краде живот. Какво чувстваш дълбоко в себе си? Дай му каквато си поискаш форма, каквото и да е име, няма значение. Важното е едно: то е мъртво и те очаква, и ще те чака докато и последният дъх не напусне тялото ти.“

„Когато твоята смърт вече е в теб, няма къде да бягаш, никакво спасение не е възможно. Когато твоята смърт вече е в теб, Синн, нямаш какво да губиш.“

Нямаше какво да губи. Това беше истина. За всичко. Нито семейство, нито брат, нищо. Дори Гръб, нейният мил Девственик, е, той никога нямаше да я достигне, също както и тя нямаше никога, никога да се слее с него, за да омърси чистото. „Моето скъпо притежание, скъпия Гръб, и него ще опазя. Никой никога няма да го докосне. Никакво шляпане на боси крака, никакъв накъсан дъх. Аз съм твоят огън, Гръб, и ще изгоря на пепел всичко и всеки, който дръзне да се доближи до теб.“

„Точно затова яхнах мълнията на гущера, този ярък огън. Яхнах я право към Кенеб. Не я поведох, не го избрах, но разбрах нуждата от това, правотата на това да премахна единствения останал човек, който те обичаше.“

„Не скърби. Имаш мен, Гръб. Имаш мен и аз имам теб, а какво може да е по-съвършено от това?“

Познати лица в далечната мъгла. Умът й се скиташе из пустинята. Нощта настъпваше и някъде долу в низините оживяваха малки огньове. Тя се усмихна. „Ние сме мъртвото нещо в утробата на света и ние, и само ние, огряваме мрака с огън. По това ще ни познаете. Само от тези пламъци земята ще трепери.“

„Какво е да си изнасилен? Безмълвна съм като света и няма да кажем нищо. Какво е да си изнасилващият?“

Пустинята нощем е студено място — ако ги няма огньовете. И тъмно — ако ги няма огньовете.

 

 

— Терзае ги младите, тази нужда да намерят причините за някои неща.

Руд Елале се присви, загърна се плътно в халата и се доближи още до огъня. Вятърът в тези скалисти височини беше свиреп, въздухът — рядък и леден. Далече долу, ниско по планинските склонове, краят на дървесната линия се виждаше като тъмна грамада, изтъняваща на по-високите места… които изглеждаха много далече. Потръпна.

— Не можехме ли поне да намерим някоя пещера?

Силхас Руин стоеше с лице към високите проходи на север, сякаш неуязвим за студа.

— Утре. Ако бяхме останали Елейнт, разбира се…

— Щях да се чувствам добре, да. Знам.

Руд се загледа в колебливите пламъци на огъня, които гълтаха последните дърва, които бяха донесли отдолу. В драконовия му облик бушуващият в него хаос щеше да го стопля, да го прави неподатлив на стихиите. Но мислите му се изкривяваха необуздани при всяко превъплъщение, когато кръвта на Елейнт потичаше властно в жилите му. Започваше да губи усещането за себе си като за разумно същество, същество с рационална мисъл и ясна цел. Не че имаше ясна цел, разбира се. Все още не. Но не беше здравословно да си дракон — това поне знаеше.

„Майко, как си могла да живееш с това? Толкова дълго? Нищо чудно, че полудя. Нищо чудно, че всички обезумяхте.“ Погледна към Силхас Руин, който изобщо не бе помръднал. „Колко още?“ — искаше да го попита. Но… Тайст Андий нямаше нужда от още поводи да гледа на него почти като на дете. Дете със страховита сила, вярно, но все пак дете.

И, призна си Руд, не беше много далече от истината, нали? Нищо разумно нямаше в това, което се канеха да направят. Толкова много неща бяха извън възможностите им. Надвиснали бяха като мечове, но чия желязна хватка щеше да се стегне около тях, когато дойдеше времето? Като че ли нямаше отговор на това — или поне отговор, който Силхас Руин бе готов да сподели.

А този Тайст Андий, застанал като изваян от алабастър, с рубини за очи, с поскърцващите остриета, кръстосани на гърба му… Беше изгубил последния си оцелял брат. Беше абсолютно самотен, ограбен. Олар Етил го беше прекършила без никаква видима за Руд причина — освен злобата. Но Силхас Руин се беше изправил, изгризал беше раната като пронизан от копие вълк и оттогава накуцваше, поне в човешкия си облик. Беше напълно възможно — и сигурно бе точно така — Силхас Руин да предпочита да остане в облика на Елейнт, макар и само за да прогори болката с вътрешния огън на хаоса. Но ето, че стоеше тук. „Защото аз съм твърде слаб, за да устоя. Вкусът на драконовите амбиции е горчив като отрова. Искат от мен да се предам, искат да чуят как вия от страст.“

— Щом намерим пещера — каза Силхас Руин, — ще те оставя за малко. Каменните оръжия не са достатъчни за това, което предстои. Макар да е вярно, че може би няма да са ни нужни никакви оръжия, мисля, че е време да вземеш в ръцете си подобаващ меч.

— Искаш да отидеш да ми намериш меч?

— Да.

— И къде ще ми търсиш меч? В някоя оръжейна ковачница в Ледерас? В някой търговски лагер до неотдавнашно бойно поле?

— Нищо такова — отвърна Силхас Руин. — За теб съм намислил нещо по-амбициозно.

Руд се взря в пламъците.

— Колко дълго няма да те има?

— Няма да е дълго, мисля.

— Е, добре — сопна се Руд, — какво чакаш тогава? Мога и сам да си намеря пещера.

Усети погледа на Силхас Руин върху себе си, а след това погледът се махна и когато вдигна глава, Тайст Андий го нямаше — беше скочил в пропастта. След миг вятър го блъсна в лицето и той видя как драконът се издигна в небето, високо над планинските зъбери, и затули звездите.

— Силхас, извинявай.

Въздъхна и протегна ръце над жаравата. Липсваше му баща му. Удинаас щеше да намери някоя горчива усмивка за този момент, няколко режещи думи — не прекалено дълбоко, разбира се, но достатъчно, за да пробудят у Руд известно себелюбие, нещо, което подозираше, че му трябва. „Духове на потока, това е само защото съм самотен. Липсва ми домът. Сладките песни на Имасс, горещата съблазън на Килава — о, Онрак, съзнаваш ли колко си щастлив?“

„А къде е моята любов? Къде се крие? — Огледа се намръщено — гола скала, припукващи искри. — Не е тук, със сигурност.“

Е, ако някой имаше нужда от жена повече от него, това бе баща му. „В известен смисъл той е толкова самотен сред Имасс, колкото съм аз тук. Роб. Моряк. Ледериец. Живял богато, сред толкова много удобства, че да полудееш, докато се опитваш да си избереш някое. А сега живее в колиба от кожи и кости на тенаг. И тази приближаваща се свирепа зима…“ Не, всичко това не беше честно за Удинаас, който се възприемаше като толкова незначителен, че чак незабележим. „Незначителен? Жена ли ще трябва да те убеди в обратното? Не можеш да намериш такава жена там — трябва да се върнеш у дома, татко.“

Можеше да опита с послание. Да го сътвори и да го изпрати с воля и сила — възможно ли бе да стигне толкова далече?

— Струва си да опитам — промърмори. — Утре сутринта.

Засега щеше да се опита да поспи. Ако не станеше — е, разполагаше с кръвта на Елейнт и нейния убийствен, страстен зов.

Вдигна глава и се загледа на юг. Знаеше, че в далечния край на хребета има просторна долина със склонове, прорязани с тераси с обилна зеленина. Имаше градове, села и укрепления, и високи кули, които пазеха мостове през реките. Имаше десетки хиляди хора, които работеха по тези тесни тераси.

Бяха летели толкова високо над всичко това, че за човешко око бяха буквално невидими. А когато се доближиха до извисилия се хребет на север от долината, близо до най-западния й край, бяха видели военен лагер — армия, обсадила някаква крепост, всечена в първия от планинските склонове. Руд се беше учудил. Гражданска война? Но Силхас Руин не бе проявил любопитство. „Хората правят каквото си искат и когато си искат, Риад.“

Все пак си представи, че точно сега вътре в онази цитадела е топло.

Стига все още да се държеше срещу врага. Незнайно защо беше сигурен, че се държи. „Да, хората правят каквото си искат, Силхас Руин, и адски упорито при това.“

 

 

Мислите му бяха земя, а кръвта бавно се движеше през нея, просмукваше се като летен дъжд. Виждаше как другите го гледат, когато си мислеха, че вниманието му е насочено другаде. Толкова по-голям бе от тях, с броня от кожа на далк, с етилийски боздуган с изваяно лице на всяка от четирите посоки, както подобаваше за небесния дар от Вещицата.

Слушаше ги как подготвят оръжията си, затягат каишките на броните и заключват решетъчните набузници на шлемовете и знаеше, че в последните седмици се е превърнал в планината, под която се присвиваха, в канарата зад гърбовете им, на фланговете им, на върха на копието — там, където се окажеше най-необходим, там щеше да бъде.

Колко врагове беше убил? Нямаше представа. Десетки. Стотици. Те бяха Ноктите на смъртта, тяхната чет бе неизброима и това, знаеше той, не беше преувеличение.

Приятелите му нашественици, които наброяваха в началото десетки хиляди, вече бяха оредели. Възможно бе други части все още да напират напред, някъде на юг или на север, но те нямаха в редиците си воин Тел Акаи. Нямаха драконоубиец. „Нямат мен.“

Земята не умираше бързо. Пръстта бе черно царство на безброй усти, на ненаситни гладници. В една-единствена шепа бушуваха милион войни. Смъртта винаги беше врагът и в същото време смъртта бе източникът за препитание. Нужна беше свирепа воля, за да бъде убита земята.

Един по един приятелите му — вече останали едва двадесетина — заявяваха готовността си, като се вдигаха на крака и стискаха в металните ръкавици нащърбените си очукани оръжия. И какви оръжия! Всяко бе достойно за десетки епични песни за блясък и печал, ликуване и покруса. Самите воини стояха гордо изправени, впили очи на изток, и устните им бяха изкривени в горчива насмешка.

Това беше война, която не можеха да спечелят.

Епичен марш, от който нито един велик герой нямаше никога да се върне.

Земята в него закипя с внезапен плам и той се надигна, боздуганът се извиси в огромните му ръце. „Ще сме живели, както никой друг не е живял. Ще умрем, както никой не е умирал. Можеш ли да вкусиш този миг? Кълна се във Вещицата, мога!“

Извърна лице към приятелите си и ги дари с широката си усмивка.

Увенчаните с бивни усти се разтвориха като разцепена плът и леден смях изпълни въздуха.

 

 

Ублала Пунг простена и отвори очи. Още сънища! Още ужасни видения! Превъртя се настрани и примига към импровизирания бивак и присвитото тяло на жената баргаст. Неговата любима. Обожаваната. Не беше честно, че го мразеше. Пресегна се и придърпа странния боздуган с четирите му лица от синкаво желязо. На вид трябваше уж да е тежък и сигурно беше — за някои. И си имаше име, свое собствено име. Но го беше забравил. „Дузина и още четири епични песни. Песни за трясък и въргал, лудуване и сласт.“

Може би просто се преструваше, че спи. И пак се беше опитала да го убие. Последния път Драконъс я беше спрял — появи се сякаш отникъде, сграбчи я за китката и задържа върха на камата на половин пръст от дясното око на Ублала. След това така я зашлеви, че я просна на земята.

— По-добре да я убием веднага, Ублала — така каза.

Ублала изтри съня от лицето си и продължи да си спомня.

— Не, моля те, не прави това — беше му отговорил. — Обичам я. Просто се спречкахме. Веднага щом се сетя за какво, ще й се извиня, заклевам ти се.

— Ублала…

— Моля ти се! Просто се скарахме.

— Тя иска да ни убие и да ни ограби.

— Имала е жестоки родители и са я били като дете, Драконъс. Другите момичета са й дърпали плитките и са й плюли в ушите. Затова е такава.

— Съветът ми е да я пребиеш до несвяст, Ублала. Сигурно точно така се държат мъжете баргасти със зли жени, когато се наложи.

— Не мога да направя това, Драконъс. Но ще й среша косата.

И точно това направи, когато тя най-сетне се съвзе. Понеже нямаше гребен, използва една трънлива клонка, което сигурно не беше идеалното, особено по тънките й вежди, но след това се погрижиха за изподрасканото и тя вече си изглеждаше почти нормално.

Тъй че сега може би наистина спеше, а и след като вече не й бяха останали оръжия, какво пък, беше безопасна като мишле в торба, ако не се брояха ръбестите камъни, дето си ги трупаше до постелята всяка вечер.

Поне беше престанала да се оплаква.

Ублала се извъртя да види къде е Драконъс — той като че ли изобщо не спеше, макар че лягаше понякога и точно това бе направил, когато Ралата се опита да наръга Ублала с ножа. Как я изненада обаче!

Драконъс стоеше загледан на север, нещо, което правеше доста често напоследък.

Хора като него имаха твърде много мисли, реши Ублала. Толкова много му бяха мислите, че не можеше дори да си отдъхне от себе си, а така сигурно е трудно да се живее. Не, по-добре беше да нямаш почти никакви мисли. „Като земята. Да, точно така. Като пръстта.“

„Но онези бивни си бяха страшни, а онзи смях още повече!“

 

 

Хладният лъх от запад донесе нова миризма и разбуди древни спомени. Тя видя как господарят се протегна, а след това застъпва безшумно нагоре към билото. Притежаваше такава сила, като всички господари — можеше да застане на високо място, изложен на всичките четири вятъра, и да не изпита страх.

Другите останаха във високите треви на склона, младите мъжкари крачеха нервно, женските се задържаха в сянката на дърветата, където кутретата пълзяха и се въргаляха.

Коремите бяха пълни, но стадата, точещи се нагоре от равнините на юг, този сезон бяха по-малки. Долавяше се някаква печал в дългия им бяг от жаждата и горещината, сякаш ги гонеше пожар или нещо още по-лошо. Ловът беше лек — всяко животно, което събаряха, вече бе изтощено.

Господарят застана на билото. Ушите му щръкнаха и другите бързо се вдигнаха — дори игрите на кутретата секнаха.

Господарят се олюля. От тялото му щръкнаха три пръчки, а от склона от другата страна доехтя странно възбуден лай. Кръв потече от пръчките и господарят се отпусна, изви глава в напразно усилие да стигне до пръчките. После се смъкна на една страна и застина.

Вече имаше движение от всички страни и още пръчки засвистяха през листа и треви, за да пронижат плът. Глутницата заръмжа от болка и паника.

Онези, които връхлетяха от всички страни, се движеха на задните си крака. Кожите им бяха лъснали от масло и миризмата им бе на смачкана зеленина над нещо друго. Хвърляха още пръчки. Имаше бяло около очите им и имаха малки усти, от които излизаше дивият лай.

Тя изпъшка, когато огънят прониза хълбока и. Кръв напълни гърлото й, плисна навън от ноздрите й и потече по челюстите й. Видя как един от нападателите сграбчи едно кутре за опашката. Разлюля го и го блъсна в ствола на близкото дърво.

Стара миризма. „Те са отново сред нас. Няма къде да се скрием. Сега ще умрем.“

Сеток отдръпна ръката си от избелелия вълчи череп, който бяха намерили в скута на чворестото дърво, израснало край пресъхналия извор. Грубата раздрана кора почти бе погълнала избелялата кост.

Първото дърво, което виждаха от седмици. Сеток избърса очите си. „И това.“

Не стигаше, че скърби. Вече го разбираше. Не стигаше, че затъва в угризения заради кръвта по ръцете си. Не стигаше, че се бори за милост, че се моли за нов начин да върви по света. Не стигаше, че се чувства виновна.

Обърна се и огледа бивака. Фейнт, Прешъс Тимбъл, Суитист Сафърънс и Емби Боул — всички те търсеха път към дома. Място на удобство, където всички заплахи са избледнели, всички опасности са останали далече. Където патрули правят улиците безопасни, където нивите, а и дърветата, се проточват на правилни редове. Или така поне си го представяше — странни гледки, които не можеше да са спомен, защото нямаше никакъв спомен извън равнините и дивите земи. Но в онези градове единствените животни бяха роби или храна, а които не бяха, живееха в клетки или кожите им красяха раменете на изящни дами и дръзки благородници, или костите им чакаха на купища трошачките, за да захранят засадените ниви.

Това беше техният свят и те искаха да си го върнат.

„Вие го искате. Но за мен няма място там, нали?“

Излезе от бивака и тръгна в тъмното. Гадателката на кости им бе отнела децата — и Торент с тях. Предопределености бяха отнели трелла и Грънтъл. Смъртта бе отнела другите. „Но аз не ви дължа нищо. Докато съм с вас, моите призрачни вълци стоят надалече. Реят се като далечни желания. Забравям какво е да тичаш на воля.“

„Забравям защо съм тук.“

Нямаше да им липсва. Имаха си своите терзания в края на краищата. „Мястото ми не е с вас. Мисля… мисля, че аз съм това, което оставихте зад гърба си. Много отдавна.“ Питаше се дали и тя търси предопределение като Маппо и Грънтъл, но те като че ли бяха нещо много повече от нея, а и самата идея за нейно предопределение изглеждаше нелепа. „Но призрачните вълци — и всичките други паднали зверове — те гледат към мен. За нещо. Просто не знам какво е то. И трябва да го разбера.“

„Това ли е предопределението? Това и нищо друго?“

Беше изумително лесно да ги остави зад гърба си, онези, с които бе вървяла вече толкова дълго. Можеше да им е обърнала гръб още тогава, да се обърне с лице към града — всички градове и всички разбити земи, които ги изхранваха. Можеше да е избрала да приеме човешката си същност. Вместо това… „Вижте ме. Ето ме тук и вървя с вас.“

„Нека вълците прочистят света. Нека зверовете се върнат. И най-вече — нека безумното убиване да свърши: уморени сме да бягаме, уморени сме да умираме. Трябва да разберете това. Трябва нещо да почувствате за това. Колко точно е студена душата ви?“

„Вие опразвате земята. Разбивате пръстта и я използвате, докато не умре, а после децата ви умират от глад. Не обвинявайте мен. Не обвинявайте никого от нас за това.“

Мрачна мисъл изведнъж порази ума й. Нож в ръката й. Гърла, които зейват в нощта. Още четирима убийци мъртви. Във война, за която знаеше, че може никога да не свърши. „Но какво значение има — губили сме толкова дълго, едва ли ще познаем вкуса на победата дори когато изпълни устата ни. Дори когато ни удави в триумфа си.“

Можеше ли да ги убие? Можеше ли просто да се обърне, тук и сега, и да се промъкне обратно в лагера?

Беше изкусително, но тя продължи напред. Реши, че предопределението й не е да убива един тук, друг — там. Не, ако можеше, щеше да ги убие всички. „Това е войната, която търсеха Вълците. Крепостта ще бъде преродена. Аз ли трябва да съм водачката им? Аз ли трябва да застана сама начело на огромната армия на възмездието?“

И изведнъж призрачните вълци вече бяха около нея, притискаха се в нея жадно от всички страни и тя започна да тича на дълги отскоци, без усилие, сърцето й се изпълни със сила. Свободата — вече го разбираше — бе нещо отдавна изгубено сред хората, дотолкова, че бяха забравили какво е усещането за нея. „Огъвай се под тежките си неволи. Стискай парите! Дръж вратите заключени и огънят в огнището да гори, за да прогони сенките зад теб! Накарай братята и сестрите ти да коленичат пред теб, да утолят желанията ти. Свободни ли сте? Не помните истината за онова, което беше някога — за онова, което така драговолно предадохте.“

„Аз ще ви покажа свободата. В това се заклевам: ще ви покажа какво е да си свободен.“

Призрачните вълци нададоха вой.

 

 

— Отиде си.

Фейнт отвори очи и примига на яркото утринно слънце.

— Какво? Кой?

— Момичето. Сеток с вълчите очи. Тръгна си.

— О…

— Мисля, че няма да се върне.

— Да. Емби. И аз така мисля.

Емби се отдръпна и Фейнт се надигна в постелята си. Гърдите я боляха, раздраните белези по лицето й смъдяха. Беше мръсна, а устата й бе пълна с вкуса от гранясалото месо, което бяха яли снощи. Емби бе самотен и объркан без брат си — само като го погледнеше и сърцето й се късаше.

Суитист Сафърънс още спеше, извивките на закръгленото й тяло се очертаваха под одеялата. Прешъс Тимбъл седеше до пепелта от снощния огън, впила помръкнали очи в Емби.

Беше чувала приказки за ужасни неща от акционерите, които се бяха отписали и сега седяха в кръчмите и чакаха да умрат. Пиеха и разказваха за провалени поръчки. Умрял маг, изгубени в непознати земи, без път към дома. Малцината извадили късмет намираха някакъв превоз или пък друг впряг на Тригали ги намираше полумъртви от глад и полупобъркани — и се връщаха у дома със сломен дух и с празни погледи.

Вдигна очи към утринното небе. Летящият гущер още ли беше там? Надсмиваше ли им се отгоре със студените си очи? Едва ли. „Ако успеем да се измъкнем от това, ще е чудо. Най-дългото дръпване на късмета на Богинята, което е виждал този свят. Но нещата не стават така. Никога.“

— Надуших дим — каза Емби.

— Кога?

Той сви рамене.

— На разсъмване. Вятърът още не беше обърнал. Откъм слънцето.

Изток значи. Тя стана и огледа нагънатата пустош. Лека мъгла ли беше онова там? Не, бе твърде високо. Облак.

— Е, оттам дойдохме.

Щом държеше да помирисва неща, добре. Все едно.

— Трябва ни вода — каза Емби.

Фейнт въздъхна и отиде при Прешъс Тимбъл. Младата вещица вдигна глава, но не смееше да я погледне в очите. Тя изчака малко и попита:

— Можеш ли да извлечеш вода?

— Казах ти…

— Да, земята е почти мъртва. Но все пак. Можеш ли?

— Няма смисъл да се опитвам.

— Опитай все пак.

Очите на Прешъс припламнаха.

— Кой те назначи да командваш?

— Ти си акционерка в Тригали. Аз имам старшинство тук, Прешъс.

— Но аз съм…

— Дотук не си нищо — прекъсна я Фейнт. — Покажи ни малко магия и това може да те дръпне малко нагоре. Отвори ни портал до вкъщи и лично ще те короновам за императрица. Но дотогава, Прешъс, аз командвам.

— Боли.

— Какво като боли? Да умрем по-добре ли е?

Прешъс поклати глава.

— Магия. Тук. Земята… тръпне.

— Прешъс, все ми е тая дори да вие. Просто ни извади малко вода.

— Не ни иска тук. Не иска никого тук.

— И ние искаме да се махнем, нали?

Прешъс потрепери.

— Има нещо… Ако е дух — дори да е призрак на дух… може би…

— Пробвай. — Фейнт й обърна гръб и отиде до Суитист Сафърънс. — Дъх на Гуглата, събуди се.

— Будна съм, краво.

Е, значи всички се чувстваха кофти като нея.

— Гладно е — каза Прешъс Тимбъл.

Богове на бездната! Фейнт отново погледна на изток. Облак или дим? Емби простена и тя се обърна към него. Нещо ставаше с лицето му… вадички кал? Сълзи? Не, много тъмни бяха. Тя се приближи. „Какво, кръв ли е това?“

Товарният кон се отскубна от кола и побягна.

Откъм Суитист Сафърънс се чу някакво тупкане и Фейнт рязко се обърна.

— Суити?

Увитата в одеялата Суитист се гърчеше.

— Гладно е — повтори Прешъс Тимбъл.

Суитист Сафърънс се тресеше в спазми, ръцете и краката й тупаха по земята. Изрита одеялата и се превъртя на гръб. Очите й се отвориха широко, налети с кръв. Лицето й се подуваше. Плътта се разцепи.

— Тук вътре ли? — попита Прешъс Тимбъл.

Фейнт се извъртя към вещицата… видя как странно е изкривила глава, видя и слюнката, стичаща се по брадичката й. Очите й бяха оцъклени. Притича към нея в паника.

— Извади го! Прешъс! Махни го!

Суитист Сафърънс се надигна, от пръстите й капеше кръв. От лицето й бяха изникнали костени издатини, пред очите и устата й. Цялото й тяло се тресеше, сякаш вътре в него имаше нещо и се мъчеше да се измъкне. Дрехите й се раздраха и още кости изригнаха навън през кожата и облеклото.

Земята под нея сякаш се разтваряше.

Изтръпнала от ужас, Фейнт отстъпи назад. Потресът бе отнел волята й.

— Прешъс… моля те…

Емби изведнъж изкрещя и крясъкът му бе толкова пронизващ, че Фейнт подскочи и дойде на себе си. Втурна се към Прешъс Тимбъл и я зашлеви жестоко през лицето. Емби изкрещя пак.

Фейнт погледна през рамо към Суитист Сафърънс… но от нея не бе останало почти нищо, а от пръстта отдолу стърчеше оцапана с кръв китка, дебела като ствола на вековно дърво. Ръката беше провряла пръсти през Суитист, оцапани с кръв нокти задращиха във въздуха.

Земята под Фейнт се наклони и тя едва не падна.

Емби скочи към Прешъс Тимбъл — лицето му се беше наляло с кръв, — фрасна я в лицето с юмрук, грабна я като дете и побягна нанякъде.

Чудовищната ръка се изпъна още нагоре, останките от Суитист Сафърънс бяха полепнали по свиващата се длан. Кръвта гореше и почерняваше, изсипа се на пепел и оголи чудовищен крайник от чист нефрит.

Фейнт стоеше втрещена. Пред очите й се издигаше могила — цял хълм, разцепващ коравата земна твърд. Дървото при извора се разтресе и по голите му мъртви клони изведнъж изригна гмеж от гърчещи се зелени червеи. Нефритените плодове се заиздуваха, надвиснаха на гроздове и задърпаха клоните надолу.

Скалистият хребет на петдесет разтега на юг се взриви, високите треви се разлюляха като нефритени пламъци. Огромна лъскава канара се издигна над земята… „Чело — о, богове на бездната, о, в името на Гуглата… — Беру… моля те…“

 

 

Драконъс се извърна и го погледна с очи като непроницаемо черни езера.

— Стой тук.

Ублала отвори уста, но земята се разтърси, разлюля се на вълни, връхлитащи някъде от север, и той забрави какво искаше да попита. Обърна се към любимата си.

Ралата се беше събудила и се беше присвила, лицето й бе пребледняло от ужас. Гледаше някъде зад него.

Ублала се обърна отново в мига, в който Драконъс извади меча си. От дългото лезвие се изля нещо черно, като разлюляна от вятъра плащаница, изду се и се уви около него като сгъващи се криле. Драконъс изчезна в черното и мастиленият облак закръжи на спирала нагоре и нарасна. Извиси се над тях, а след това черните криле се разгънаха отново.

Привидението се извиси към небето и огромните криле от катраненочерен дим затътнаха във въздуха.

Ублала зяпна. Незнайно защо и как боздуганът бе в ръцете му и главата от небесен камък димеше като в ковашко огнище.

Гигантското същество отлетя далече на север. Не дракон. Крилат мрак. „Да, точно това. Крилат мрак.“

Облиза устни.

— Драконъс?

 

 

Веждите се извисиха над натрошената скална твърд. Очите грейнаха със смарагдови пламъци. От земята, на трийсет крачки на запад, се беше изтръгнала друга ръка. Фейнт стоеше като вкоренена в разтърсващата се земя. Всякакви мисли я бяха напуснали, главата й бучеше, черепът й бе готов да се пръсне. Чуваше гласове, хиляди, десетки хиляди гласове — и всички говореха на непонятен за нея език. Извисяваха се изпълнени с тревога, със страх и паника. Запуши ушите си с ръце, но полза нямаше.

„Искат да излязат.“

„Молят. Но няма отговор. Умоляват. Светът им отвръща с мълчание. Откъде зная това? Сърцата им — пулсът им — усещам ги. Усещам ги как се пръскат.“

Душата й се разкъсваше от терзание. Не можеше да преживее това. Твърде много беше, болката бе непоносимо огромна.

Леден вятър лъхна зад нея. Над земята отляво се понесе гигантска сянка. Нещо загърнато в мрак и понесено на огромни безплътни криле. Спусна се натам, където се бе появила нефритената глава.

Нещо дълго и черно изсвистя във въздуха, острие сякаш, и докато мракът връхлиташе като приливна вълна срещу челото на гиганта, блестящият връх се понесе напред и прониза челото в центъра.

Изтрещя гръм. Трусът събори Фейнт на земята. Невъзможният хор от гласове изрева — с болка, потрес и още нещо. Земята под нея сякаш простена. Фейнт се надигна, закашля се и изплю кръвта, напълнила устата й.

„Тези викове… Какво бе това? Облекчение? Най-после отговор.“

Ръката точно пред нея и онази откъм запад изведнъж застинаха, нефритената светлина помръкна. Клоните на дървото, опасно огънато на една страна, спряха безумното си треперене, натежали от нефритените листа и огромните кълбести плодове.

Горе на хълма мракът се сви като бавно поет дъх и на негово място се появи висок широкоплещест мъж. Стискаше дръжката на двуръчен меч, от който се изливаха черни потоци и кръжаха лениво из въздуха. Фейнт видя как се напрегна да изтръгне оръжието от нефритеното чело, извисено пред него като каменна стена.

Изпъшка, когато най-сетне успя. Мечът се хлъзна в ножницата, стегната под лявата му ръка. Обърна се и закрачи към Фейнт. Бяла кожа, изсечено като от камък лице, черна коса и бездънни очи. Щом се приближи, заговори на дару.

— Там, откъдето иде той, всеки бог е Щит-наковалня. Ума ли си си изгубила, жено?

Фейнт отвори уста да възрази с негодувание, но той я подмина и продължи напред. Тя се обърна и се загледа след него. „На юг?“

„Богове на бездната, какво видях току-що?“

Обърна се към пронизаното чело на билото на хълма. Раната в центъра се виждаше ясно дори от толкова далече. Черепът беше разцепен почти на две.

„Бог. Това беше бог. И двамата ли бяха богове? Единият уби другия?“ Усети, че се е подмокрила. Още една воня към всичките други. Изхлипа.

— Суитист Сафърънс, съжалявам. Тя ме предупреди. Съжалявам, Суити. Моля те, прости ми.

Щеше да тръгне и да подири Емби и Прешъс Тимбъл.

Но не сега. Не точно сега.

 

 

Ублала я гледаше как сгъва постелята си и се приготвя за тръгване.

— Къде отиваш? Трябва да чакаме. Той каза да чакаме.

Тя се озъби, без да го погледне.

— Той е демон. Когато му свършат нещата за убиване, ще убие нас и ще ни изяде.

— Няма. Той е добър. Драконъс е добър, обич моя…

— Не ме наричай така.

— Но…

— Млъкни. Върни си ми ножа.

— Не мога. Ще ме намушкаш.

— Няма. Тръгвам си. Прибирам се у дома.

— У дома? Къде е това? Може ли да дойда и аз?

— Само ако можеш да плуваш — рече тя. — Хайде, дай си ми ножа поне. А ако ме обичаш толкова, колкото твърдиш, ще ми върнеш и останалите оръжия.

— Не бива.

В очите й блесна злъч.

— Ти си буден. Държиш тоя тъп боздуган. Не мога да ти направя нищо. Да не си страхливец, Ублала? Не мога да обичам страхливци, отвращават ме.

Той посърна.

— Само защото ме е страх от тебе не значи, че съм страхливец. Веднъж се бих с петима богове на Теблор.

— Да бе. Страхливците винаги лъжат.

— И се бих срещу Ноктите на смъртта, и всички онези воини с бивните ме харесаха… не, онова май не бях аз. Поне не мисля, че бях аз. — Зяпна боздугана в ръцете си. — Но убих Далк. Убих дракон. Беше лесно… не, не беше. Трудно беше май. Не мога да си спомня.

— Край нямат всичките ти лъжи.

— Права си — отвърна той унило. — Край нямат.

— Дай си ми оръжията.

— Ако ти ги дам, ще умреш.

— Какво?

— Ще ни напуснеш, а тук няма никаква храна, освен ако Драконъс не ни донесе. Ще умреш от глад. Не мога.

— Аз да не съм ти пленничка? Така ли го обичаш, Ублала? Искаш робиня?

Той я погледна.

— Мога ли да те чукам по всяко време, ако си ми робиня?

— Това не е любов.

— Толкова отдавна беше — отвърна той. — Май ще избера чукане вместо любов. Виждаш ли какво стана с мен?

— Добре. Ще легна с теб, ако след това ми върнеш оръжията.

Ублала се хвана за главата.

— Ох, объркваш ме!

Тя пристъпи към него.

— Съгласи се с предложението ми, Ублала, и съм твоя… — Изведнъж спря и се загледа някъде зад него.

— Какво има? — попита той. — Съгласен съм! Съгласен съм!

— Много късно — отвърна тя. — Приятелят ти се върна.

Ублала се извърна, видя приближаващия се Драконъс и промърмори:

— Той не ми е приятел. Вече не е.

 

 

— Много е нагъчкано в тия Пустини — рече тя.

— Тогава ни остави — отвърна Торент. — Няма да ни липсваш.

В отговор Олар Етил отново вдигна Абси за вратлето и рече:

— Починахме си достатъчно.

— Престани да го носиш така. Може да язди с мен.

Вратът й изпращя, щом се извърна да го погледне.

— Само да се опиташ да избягаш, ще те догоня, кутре.

Торент погледна близначките, свити край каменния кръг, където се бяха опитали да напалят огън предната нощ, и каза:

— Няма да избягам.

— Сантименталността ще те убие — рече Гадателката на кости. — Ела тук. Вземи детето.

Той се приближи и посегна за момчето, но Олар Етил го сграбчи с костеливата си ръка, придърпа го и го надигна, докато очите му се оказаха на по-малко от педя от ужасното й лице.

— Не призовавай богове тук — изсъска му. — Всичко е твърде близо до повърхността. Разбираш ли ме? Дори призракът на Ток-младши не може да устои на призив… и няма да дойде сам. — Бутна го назад. — Предупредих те. За първи и последен път. Хвана ли те да шепнеш молитва, Торент от Оул, ще те убия.

Той се намръщи.

— Това предупреждение е старо като тебе, вещице. — Хвана Абси за ръка и бавно го поведе към коня си. — И ни трябва храна — помниш ли какво е това, Олар Етил? И вода.

Огледа се, но от Телораст и Кърдъл нямаше и помен — кога ги беше видял за последен път? Не можеше да си спомни. Въздъхна и се обърна към близначките, които вече бяха станали.

— Можете ли да повървите малко? После може да пояздите, малко по-дълго от вчера. Нямам нищо против да походя.

— Чу ли го онзи гръм? — попита Стейви.

— Просто гръм.

— Татко още ли е жив? — попита Сторий. — Наистина ли?

— Няма да ви лъжа — каза Торент. — Ако духът му все още върви по земята, ще е същият като Олар Етил. Т’лан Имасс. Боя се, че ще е останало малко, което да познаете…

— Освен онова, което е вътре в него — отвърна Сторий. — То няма да се е променило.

Торент извърна поглед.

— Дано да сте прави, заради всички ни. — Помълча и добави: — В края на краищата, ако някой може да се опълчи на тази Гадателка на кости, това ще е баща ви.

— Той ще си ни вземе — каза Стейви. — И тримата. Ще видиш.

Торент кимна, после попита:

— Е, готови ли сме?

Не, нямаше да ги лъже. Не и за баща им. Но някои подозрения щеше да затаи за себе си. Не очакваше Олар Етил да ги отведе до Онос Т’уулан.

Вдигна Абси и сърцето му се сви, когато ръчичките на момчето го прегърнаха през врата. Знаеше, че децата се приспособяват бързо, но дори тогава остават рани, които се плъзгат под съзнанието, без да оставят вълна, и потъват дълбоко. И след много години оформят цял един живот. „От изоставено момче става слаб мъж. От необичано момиче — жена на много мъже. Така казваха старите. Думи, натежали от предупреждения думи, които казват на всички ни, че животът е опасно пътуване. Че поемеш ли по крив път, трудно можеш да се върнеш на правия.“

Щом ухиленият Абси се настани в седлото, Торент подкара след Олар Етил. Близначките тръгнаха от двете му страни.

Не се чу друг гръм. Безоблачното небе си оставаше непроменено. Из тези пустини витаеха такива ужасни сили, че можеха да стреснат дори безсмъртната вещица, закрачила тъй устремено пред тях. „Не призовавай богове тук.“ Странно предупреждение. Беше ли се молил някой? Торент изсумтя. „Че кога молитвата е постигала нещо друго освен безмълвие? Нещо друго освен жалко отсъствие, изпълнило въздуха и набъбващо като мехур от празнота в душата? Откога една молитва е нещо друго освен празен копнеж, в който желанията изтляват и блянът е като нож, извиващ се безжалостно в гърдите?“

„Не призовавай богове тук. Не призовавай Ток Анастер, моя едноок бранител, който може да препусне през булото, който може да говори с гласа на самата смърт. Защо толкова се боиш от него, Олар Етил? Какво може да ти направи той?“

„Но аз знам отговора на това, нали?“

Гадателката на кости се поколеба, обърна се и го прониза с поглед. А той й се усмихна.

„Да, Олар Етил. В тези пустини наистина е нагъчкано. Стъпвай внимателно, вещице, това няма да ти помогне.“

Макар че Абси издаде странен гърлен звук, а след това запя:

— Толлалалалалала! Толллалала!

„Всяка дума на едно дете сама по себе си е молитва. Благослов. Смеем ли да отвърнем? Пази се от мъничкия Абси, Олар Етил. Има рани, които се плъзгат дълбоко. Ти уби кучето му.“

„Ти уби кучето му.“

 

 

Тъканта между лабиринтите се беше раздрала и дупките зееха отвсякъде. Както подобаваше за съществото, в което се бе превъплътил, Грънтъл се движеше дебнешком в сенките, мускулите му се напрягаха под острата козина, очите му светеха като въглени в нощта. Но опората под меките му лапи бе колеблива. Гледките се меняха с безумна бързина, преди да е впил поглед в тях. Само отчаяние — и може би лудост — го бяха повели по тези пътеки.

В един момент се спускаше по убийствено студен склон, обсипан с обрасли с черен мъх канари, в следващия се движеше като призрак през висока смълчана гора, загърната в зловонен сумрак. В друг въздухът бе изпълнен с отровни миризми и когато преплува една река, водата бе гъста и покрита с кафява пяна. Излезе на брега и се озова в село от дялан камък, пълно с впрягове, които се точеха през гробище, лисица излая злокобно, уловила миризмата му.

Внезапната поява на две фигури така го стъписа, че тревогата развихри инстинктите му — ръмжене, скок, зъби и нокти. Писъци раздраха нощния въздух. Челюстите му натрошиха костите на човешки врат, замахът на ноктестата му лапа разпра хълбока на куче и го отпрати в храстите. А след това се провря, остави този свят далече зад себе си и се озова в мокра джунгла, огряна от блясъците на мълнии, зловоние на сяра бе надвиснало във въздуха.

Надолу по разкалян бряг, в яма, пълна с гниещи издути трупове на хора и коне, жаловита песен някъде в далечината.

Горящ лес.

Коридорът на някакъв дворец или храм — десетки хора в халати бягат с писъци — и той отново скочи. Човешка кръв изпълни устата му и вкусът му се стори смущаващо сладък. Влачеше след себе си тела, трошеше черепи — немощни юмруци се опитваха да го спрат…

Някъде от дълбините му се изтръгна хлип, измъкна се… и светът отново се промени. Гола тундра този път, някой, коленичил до огромен балван, вдигна глава и се взря в очите му.

„Спри. Веднага. Дете на Трийч, предаваш се на кръвта на звяра.“

Жена, дългата й черна коса е гъста и лъскава като козина на пантера, лицето й е широко, скулите високи и изпъкнали, кехлибарените й очи са изпълнени с вещина. Само няколко дрипи от кожа на карибу за дрехи въпреки мразовития въздух.

„Когато ме намериш — продължи тя, — няма да съм както си представяш. Няма да се срещнем като любовници. Няма да желаем едни и същи неща. Възможно е да воюваме двамата.“

Той се присви. Хълбоците му се стегнаха, мускулите потръпнаха, но слепият гняв угасваше.

Тя направи някакъв странен жест с ръка.

„Една котка скача нагоре и отнема живота на птица. Друга взима живота на дете, заиграло се в градината. Това правят котките, отричаш ли го? Има ли престъпление в тези неща? Може би. За птицата престъплението е небрежност, невнимание. За детето? Нехаен родител? Лошо избрано място, където да играе?“

„Пиленцата в гнездото си пищят за майка, която няма да се върне. Смъртта й е тяхната смърт. Майката скърби за загубата, но може би ще има друго дете, нов живот, който да замени изгубения. Кажи ми, Грънтъл, как измерва човек тези неща? Как решаваш кой живот е по-ценен? Разпределят ли се чувствата според разумността и самосъзнанието? По-малко дълбоко ли скърби едно мъничко същество от едно по-голямо на… ръст?“

„Но не е ли естествено да се гневим за възмездие, за отплата? Не копнее ли за убийство мъжкият на мъртвата птица?“

„Дете на Трийч, ти отне не просто деца по този твой труден път. След тебе вече се вихри много повече скръб. Появата ти бе необяснима за сетивата им, но доказателството за присъствието ти лежи в локви от кръв.“

„Бъди оръжието на слепия шанс, ако трябва. Бъди невъобразимата сила, която поразява без повод, без цел. Бъди онзи, който отнема живот.“

„Аз ще те чакам в края на този път. Ще обсъдим ли възмездието? С нокти и зъби?“

При тази заплаха от гърдите му се изтръгна глухо ръмжене.

Усмивката й бе тъжна. Тя махна отново с ръка и…

Грънтъл примига. Стоеше на четири крака на камениста земя. Закашля и изхрачи гъстата съсирена кръв от устата си, посегна да изтрие мокрите си устни… червена слуз и човешки косми по опакото на ръката му.

— Богове на бездната — промълви той. — Това беше грешка.

Лабиринтите се разпадаха. „Къде отивах? От какво бягах?“ Но си спомни. Предателства. Малодушие. Недъзите на това да си човек — беше търсил изход. Главоломен скок в безумството, бягство от всякакви разкаяния и угризения. „Бягах.“

— Но какъв е смисълът? — „Да забравя значи да забравя себе си. Да забравя кой съм, а това не бива да предам. Направя ли го, нищо няма да ми остане.“

„Ах, и все пак… да си невиновен. Котка над трупчето на птица. Над трупа на дете.“

„Невиновен.“

„Но кучите синове, които ме гонят, не ги е еня за това. Умряло е дете. Майки се превиват в окаяна скръб. Оръжия се вдигат. Светът е опасно място. Решени са да го направят по-безопасно. Копнеят да умрат стари и сгърчени в сламениците, в края на дълъг живот, с кожи, изпънати по стените във възхвала на храбростта им.“

„Добре, елате за мен, щом трябва. В очите ви аз съм чудовищен тигър. Но пазя в ума си хитростта на човек. И да, знам всичко за възмездието.“

Вече разбираше накъде го води пътят му. Убийственият дар на Трейк се връщаше в ръцете му, намерил нов, ужасен облик.

— Искате да се разграничите от звяра? Не животно. Нещо друго. Добре, тогава ще има война.

Изтри очите си и бавно се изправи. „Възхити се на звяра. Той е храбър. В мига, в който връхлита срещу копието ти. И ако ти застанеш над трупа ми, възхвали подобаващо своята храброст, но в моите безжизнени очи виж тази истина: споделеното между нас в този сблъсък на кураж, приятелю, не е съзнание или разум. Умението и късметът могат да са победоносни, но те са дарби на естеството.“

„Объркаш ли ги, рискът е твой.“

— Трийч, чуй ме. Ще водя тази война. Разбирам нейната… неизбежност. Ще връхлетя срещу копието. — „Защото нямам друг избор.“ Изръмжа озъбен: — Просто направи смъртта ми достойна.

Тя го очакваше някъде напред. Все още не знаеше какво означава това.

Булото между човек и звяр се беше раздрало и той усети, че гледа на света и от двете страни. Отчаяние и безумство. „О, Стони, не мога да спазя обещанието си. Съжалявам. Да можеше само да видя лицето ти още веднъж.“ Грънтъл въздъхна.

— Да, жено, да отговоря на жестокия ти въпрос: мъжкият на птицата копнее за убийство.

 

 

Сълзите непрекъснато се връщаха. Замъгляваха гледката му, стичаха се по покритите му с белези страни. Но Маппо продължаваше упорито напред, отвоюваше всяка нова стъпка. Две воли се бяха вкопчили в неумолима битка. Необходимостта да намери приятеля си. Необходимостта да избяга от своя срам. Тази война беше болезнена — имало беше време, когато въпреки всички заблуди, направлявали живота му, беше разбирал необходимостта, безупречната яснота на предназначението си.

Стоеше между света и Икариум. Защо? „Защото светът заслужава да бъде спасен. Защото съществуваше любов и мигове на мир. Защото състраданието съществуваше, като цвете в цепнатина на камък, като непоносима истина, като секващо дъха чудо.“ А Икариум беше оръжие на унищожението, безумно и сляпо. Маппо бе посветил живота си да държи това оръжие в ножницата му, стегнато в обвивката на мир и забравено.

В името на състраданието и любовта.

А току-що ги беше оставил. Обърнал беше гръб на децата, за да не види болката в очите им, онази втвърдяваща се горчивина от поредното предателство, сполетяло краткия им живот. Защото, каза си, бъдещето им бе несигурно, но изпълнено все пак с възможности. „Но ако Икариум се събуди и ако няма никой, който да го спре, тези възможности може да свършат. Не е ли разумно това?“ О, да, разумно беше, разбира се.

„И все пак беше грешно. Знам го. Усещам го. Не мога да се крия от това. Ако се втвърдя за състраданието, какво тогава се опитвам да спася?“

Тъй че плачеше. За себе си. Пред лицето на срама скръбта изтляваше. Пред лицето на срама започваше да губи себе си, онова, което винаги бе вярвал, че е. Дълг, гордост от клетвата, която бе дал, саможертвата му — всичко това бе рухнало. Опита се да си представи как намира Икариум, своя най-стар приятел. Опита се да си въобрази връщане към старите дни, към своите измамни думи в името на обичта, към леките и деликатни хитрини, с които си играеха, за да държат настрана ужасяващите истини. Всичко, което беше някога, и в сърцевината му — готовността на Маппо да отдаде живота си, но да не види как пламват очите на Крадеца на живот.

Не знаеше дали би могъл да го прави пак. Сърцето на човек трябва да е чисто за такова нещо, прочистено от всички съмнения дотолкова, че самата смърт да се окаже достойна жертва. Но здравите убеждения отпреди години вече бяха рухнали.

Чувстваше се огънат в себе си като над стара рана и костите му бяха чупливи, клетка, която можеше да се натроши под най-слабия натиск.

Пустинната земя го подминаваше от двете страни почти незабелязвана. Дневният зной отстъпваше пред пожара, който бушуваше в черепа му.

Маппо крачеше упорито напред. Трябваше да намери Икариум, сега — повече от всякога. „За да помоля за прошка. И да приключа.“

„Приятелю мой. Вече не съм достатъчен. Не съм воинът, когото познаваше някога. Не съм стената, на която да подпреш уморената си съвест. Предадох деца, Икариум. Погледни в очите ми и виж истината.“

„Моля за избавление.“

— Икариум. Моля те. Сложи край на това.

 

 

Стори му се, че видя гъст облак прах на югоизток. Не можеше да прецени колко е далече — тук хоризонтите въртяха номера. Гущерът, който яздеше, поглъщаше левга след левга, без да показва никакви признаци на умора. Сторми се обърна и изгледа намръщено търтеите, които тичаха след него. Ловците К’елл се бяха разпръснали по фланговете, понякога видими, но повече пъти — не, изгубени някъде сред измамните гънки и цепнатини на околността.

„Яздя проклет Ве’Гат. Най-гадното оръжие за война, което съм виждал. Не ми трябва проклетият им ескорт.“ Добре, съществото трябваше да бъде нахранено вечерта. Трябваше да се съобрази с това. „Но аз съм човек. Мразя да ми се налага да се съобразявам с каквото и да било. А и не е проблем. Поне не толкова.“

Предпочиташе да си е просто ефрейтор. Тази работа с Щита-наковалня оставяше горчив вкус в устата му. „Добре де, имам сантиментална жилка. Не я отричам и може да е голяма колкото океан, както казва Гес. Но не съм го искал. Плаках веднъж за едно умиращо мишле — умираше, защото се опитах да го хвана, но ръката ми се оказа прекалено тромава и нещо в него се счупи. Лежеше в ръката ми, дъхът му стана толкова бърз, но краченцата бяха спрели да мърдат и след това дъхът се забави.“

„Коленичих върху камъните и гледах как бавно умира. В шепата ми. Богове, не е ли достатъчно, за да се разрева отново само като си го спомня? На колко бях тогава? На двайсет?“

Наведе се настрани, за да се изсекне, едната ноздра, после другата. Избърса мустаците си с пръсти, а пръстите в коляното си. Приближи ли се онзи облак прах? Трудно бе да се каже.

Изкачи възвишението, изруга и безмълвно заповяда на Ве’Гат да спре. Долината под него беше широка триста, че и повече разтега, а по средата й се виждаха десетина фигури, прави или насядали в груб кръг. Щом той се появи, правите се извърнаха към него, а насядалите бавно се надигнаха и направиха същото.

Бяха високи, мършави и облечени в черни ризници, черна люспеста броня и черни кожи.

Ловците К’елл изведнъж се появиха от дясната и лявата страна на Сторми, приближаваха се с бързи подскоци, вдигнали настрани огромните извити мечове.

Сторми усети в устата си вкуса на нещо мазно и горчиво.

— Укротете се, гущери — промърмори той тихо и срита Ве’Гат напред. — Не вадят оръжия.

Тъмните изпити лица под пищно украсените шлемове проследиха приближаването му. Съсухрени лица. „Кучите синове имат бивни. Джагът? Трябва да са — онзи стар бюст на Готос в Сивия храм на Ейрън имаше бивни като тези. Но пък тия типове не изглеждат много добре. Т’лан? Джагът имат ли Т’лан? О, зарежи ги тия въпроси, идиот. Просто ги попитай. Или пък не.“ На десет крачки от тях Сторми спря. Ловците се задържаха на няколко разтега назад, отпуснати и забили върховете на мечовете си в твърдата земя.

Сторми огледа воините пред себе си и изсумтя тихо:

— Гадно.

Един от тях проговори — в първия миг Сторми не разбра кой точно.

— Виждаш ли това, Болириум?

— Виждам — отвърна друг.

— Човек… Е, общо взето. Трудно е да се каже зад толкова много косми. Но хайде да сме великодушни. Човек с К’Чаин за негови любимци. А само преди малко, Болириум, има дързостта да допуснеш, че светът е станал по-добро място от последния път, когато го напуснахме.

— Имах — призна Болириум и добави: — Бях идиот.

Последва гърлен смях.

Заговори трети Джагът:

— К’Чаин и термити, Гедоран. Намерихме си един…

— А знаете, че в дървенията има още сто хиляди. Както казваш, Варандас.

— А и миризмата…

— Точно така — каза Гедоран — и Сторми го откри по кимването, придружило думите. — Прах.

— Сънищата и кошмарите, Гедоран, се крият в една и съща дупка. Бръкнеш и не знаеш какво ще извадиш.

Всички говореха на фаларийски, което беше нелепо. Сторми изсумтя и рече:

— Ей. Застанали сте на пътя ми.

Гедоран пристъпи напред.

— Не търсеше ли нас?

— Толкова глупав ли изглеждам. Не. Че и защо да ви търся?

— Нагъл е.

— Дарифт, човек, яхнал Ве’Гат, може да е нагъл колкото си иска — каза Болириум.

Отвърнаха му с груб смях, отметнали глави.

— Дошли сте в най-затънтеното място на света. Какво сте намислили?

— Виж, това е уместен въпрос — каза Гедоран. — Пратихме командира си на издирване и сега го чакаме да се върне.

— Командвате командира си?

— Да, не е ли чудесно?

Джагът се разсмяха отново — навик, който, както продължаваше да се повтаря, можеше да се окаже влудяващ, реши Сторми.

— Добре, ще ви оставя да си го чакате тогава.

Четиринайсетимата Джагът се поклониха и Гедоран каза:

— До нова среща, Щит-наковалня.

— Не мисля да се връщам по същия път.

— Мъдростта още е жива — рече Болириум. — Не ви ли убеждавах всички в това?

— Между всичките ти идиотски твърдения, може и да си.

— Варандас, трябва да има баланс на света. На едната страна трошица натежала мъдрост, за да балансира бълвоча от безмозъчна глупост. Не стоят ли така нещата?

— Но, Болириум, капка парфюм не може да надвие купищата говна.

— Зависи, Варандас, къде ще си пъхнеш носа.

— Когато най-сетне помиришеш нещо приятно, гледай да ни уведомиш, Варандас — рече Гедоран.

— Ще ти потърся някое говно, Гедоран.

При последвалия груб смях Сторми срита Ве’Гат и го подкара отляво, за да заобиколи джагътите. След това го пришпори в галоп на дълги отскоци. Ловците К’елл скоро го догониха.

— М-да — измърмори Сторми, подушил притеснението им.

Зачуди се кой ли е командирът им. „Трябва да е някой проклет идиот. Но пък може да е бил готов на всичко, за да избегне този смях. Да, изглежда разумно. Аз самият сигурно щях да препусна право в задника на Качулатия, за да избягам от тая сган.“

„И само да подуша нещо приятно, момченца и момиченца, веднага ще се върна да ви кажа.“

Прашният облак вече изглеждаше по-близо. Може би.